Синтия Идън
Полунощен повелител (16)

Глава 16

Две катастрофи. Банков обир. Престрелка в покрайнините на града. Денят беше наистина гаден. Холи размърда рамене. Нямаше търпение да си тръгне от сградата на телевизията и да си иде вкъщи. Или при Найл. Имаше нужда да го види. Нима всичко беше стигнало толкова далеч?

На вратата се почука. На новата й врата. Тя беше поискала друг кабинет и го получи. Беше малък наистина, но пък… добре де, само преди шест часа тук беше склад, но тя не смяташе да се оплаква. Вдигна очи и видя Мак в рамката на вратата.

— Какво става? — поинтересува се тя предпазливо, като едновременно с това се притесни да не би той да я изпрати да снима поредния репортаж.

Не и тази вечер.

Мак присви очи.

— Щорм, трябва да поговорим.

Страхотно!

Тя махна с ръка към самотния стол срещу бюрото й. Просто нямаше място за повече мебели. Продуцентът затвори вратата и се насочи към нея. Но не седна.

— Колко отдавна знаеш за тях?

Тя премигна. Бръчките върху лицето на Мак тази вечер й се сториха по-дълбоки, а косата — по-сива.

— За кого? — Познавайки го много добре, той можеше да говори за… всичко.

— Шибаните демони, Щорм. Колко отдавна?

Ченето й буквално увисна.

— И това е заради онзи задник, когото изпържиха в уличката, нали? — Думите му излитаха като куршуми. — Винаги съм знаел, че в тази история има нещо подозрително. И разбрах, че след случая, ти също си се усетила. Особено след като се заигра с Найл — Мак тръсна глава. — Боже господи! С Найл? Ама ти какво, търсиш си най-лошия сред отявлените негодници ли?

Явно беше нещо такова.

Холи обмисли няколко отговора.

Да, изборът не беше особено голям. А и Мак я гледаше като…

— Още от пръв поглед разбрах, че Найл е демон.

Как?

— Ти… ти също ли си демон? — Това би обяснило много, но…

— По дяволите, не! — Той се напрегна. — Човек съм. Сто процента.

Но тя не можеше да твърди същото за себе си.

— Тогава как…

— За пръв път се сблъсках с демон във Виетнам. Беше прострелян в гърдите — Мак вирна брадичка. — Бях наясно, че не мога да помогна. По онова време бях обикновен санитар, без никаква практика; насред джунглата и под постоянен обстрел… — Той шумно вдиша. — Говорех на младежа, че не е сам, макар това изобщо да не помагаше. Той обърна глава и ме погледна…

Холи се досети какво щеше да последва. В такова състояние защитната магия…

— Очите му бяха по-черни от нощта. Не бях виждал нищо подобно. — Настана тишина. Доста дълга. — Но оттогава, дяволски често ми се е налагало да се сблъсквам с това.

Тя не отместваше поглед. Интересно, дали Мак знаеше за тайната й?

— За демоните знаят много повече хора, отколкото си мислиш ти. — Ръцете му бяха стиснати в юмруци. Големи юмруци, няма как да не ги забележиш. — И не на всички хора се нрави идеята да съществуваме редом с Другите.

Това не беше новина.

Малкият й кабинет сякаш стана още по-малък. Между нея и Мак имаше стол, но това не пречеше на продуцента да я изгаря с поглед.

— Някои дори смятат, че демоните трябва да бъдат изтрити от лицето на земята.

Мак винаги й беше харесвал. Харесваше й начинът на държанието му. Холи го смяташе за умен. Силен. Непробиваем.

Но, по дяволите, дали трябваше да приеме това за заплаха?

— Някои не разбират добре света, в който живеят — отговори тя с добре балансиран глас. И дори сама се учуди, че се получи. — Не всички демони са зли…

— Да, те не всички са зли.

— Както и хората! — парира го тя.

Мак кимна.

— Подозирах, че ще кажеш точно това. Особено след като разбрах, кой е новият ти приятел.

Какво, по дяволите, ставаше?

Продуцентът се наведе над бюрото и насочи пръст към нея.

— Бъди нащрек, Щорм! Ти може и да си в безопасност, но Найл е като магнит за всякакъв род неприятности.

С тези последни думи Мак се обърна, отвори вратата и излезе. А Холи така си остана неподвижна и не разбра дали Мак я заплашваше, или се опитваше да я предупреди.

 

 

Бурята, която се беше заформила през деня, най-накрая стовари върху земята яростта си и то тъкмо в момента, в който Холи тичаше към входната врата на дома на Найл. Тя все пак реши да отиде при него, когато най-после завърши работата си върху последните новини в студиото.

За броени секунди прогизна до кости…

— Холи!

Найл беше пред нея. По лицето му се стичаха капки дъжд, а тъмната му тениска беше залепнала за кожата под напора на леещата се вода.

Нима я беше очаквал?

Тя спря рязко, изненадана едновременно и от погледа му, и от тътена на гръмотевиците. Дъждът се усещаше като ледени иглички по кожата й, но Найл изглеждаше съвсем съсредоточен, когато тръгна към нея. Може би трябваше да му позвъни; може би беше прекалено самонадеяно от нейна страна, да се появи просто хей така на прага му, но тя…

Толкова силно го желаеше.

— Найл, аз…

Той я прекъсна с целувка. Страстна, проникваща до костите целувка, с която заявяваше правата си над нея без думи; целувка, която я разтърси със същата ярост, както бурята над тях разтърсваше земята.

Ръцете му се плъзнаха по бедрата й, слязоха по-надолу и обхванаха дупето. Той рязко я придърпа към тялото си и към члена си, размерът и възбудата, на които не можеха да скрият дори мокрите дрехи. Изглежда, че студът изобщо не го притесняваше. И той със сигурност нямаше да попречи и на нея.

Демонът се откъсна от устните й и се вгледа в очите й. В неговите все още се виждаха тайни.

— Смятах да стоя настрана от теб.

Какво?

— Но, по дяволите, не мога да го направя!

И отново наведе глава, като притисна устните си към гърлото й. О, да. Тя винаги беше харесвала…

Найл прекъсна мислите й, като прокара език по нежната й кожа. И леко я одраска със зъби.

Холи заби нокти в раменете му и отметна глава. Ако му трябваше по-удобен достъп…

Тя леко помръдна бедра и Найл веднага се притисна към нея. Холи инстинктивно се отърка в него. Имаше нужда от повече… От още и от още.

— Ако не влезем вътре следващите тридесет секунди… — изръмжа той някъде около гърлото й и по тялото на Холи се плъзна тръпка. — Ще те взема точно тук.

Съблазнително. Тя никога не беше правила любов под дъжда, а това звучеше толкова диво и необуздано, че…

Но охраната й беше някъде наблизо. Изчакваха. Наблюдаваха.

Тя отвори очи и премигна няколко пъти в опит да се избави от капките дъжд.

— В… къщата.

Да, това прозвуча прекалено задъхано, но нямаше какво да направи.

Найл леко я захапа и всичко в нея се стегна от желание. След което я хвана за ръката и двамата изтичаха към ярко осветената къща, като разплискваха насъбралата се в локви дъждовна вода. Някъде съвсем наблизо изтрещя гръмотевица. Масивната дървена врата се отвори веднага щом изкачиха последните стъпала. Да, много удобен и полезен фокус.

Холи беше обгърната от топлина, която постепенно изместваше студа от тялото й. Вратата се затвори зад тях. Тя отметна мокрите коси от лицето си. Боже, сигурно в момента изглеждаше ужасно; досущ като мокра котка.

Докато Найл… Мъжът беше великолепен мокър. От косата му капеше вода. Под тениската, облепила тялото му като втора кожа, се виждаше как се движеха мускулите на гърдите и ръцете му.

Холи преглътна. О, по дяволите!

Той се протегна към нея, но… Тя поклати глава.

— Не и този път, демон. Този път аз ще те взема.

Найл само примигна. Тя се усмихна и коленичи пред него.

— Холи, не е нужно да…

Свалянето на мокрите му дънки се оказа доста сложна работа, но тя трябваше да се справи.

— Искам го.

Толкова силно искаше да усети вкуса му върху езика си, че усещаше устата си пресъхнала.

Най-накрая успя да откопчае копчето и да дръпне ципа надолу. Възбуденият член на Найл се освободи от плена си и се плъзна в ръцете й. Дебел, дълъг и готов…

Не можеше да не го пожелае.

Тя наведе глава и пое с устни върха му.

— Дявол да…

Не сега, но скоро.

Тя го облизваше, като бавно изучаваше формата му; дразнеше го със зъбите и езика си така, сякаш заявяваше правата си върху него. Същото, което беше направил и той с нея.

На върха му изби капка и Холи най-накрая го вкуси. Леко солено и удивително приятно. Вкусът му беше много по-различен от този на смъртните и много по-неустоим. И Холи поиска повече. Пое го по-дълбоко. После още няколко сантиметра. Той заплете пръсти в косата й, без да спира да се наслаждава на топлината в устата й.

— Любима, толкова е хубаво! Дяволски хубаво!

Тя също получаваше удоволствие. Плътта й конвулсивно се свиваше от възбуда, докато го поемаше все по-навътре. Пръстите му я стиснаха по-здраво и ласките й станаха по-напористи. Холи обхвана с ръце великолепното му стегнато дупе. Зърната на гърдите й се втвърдиха до болка; толкова силно стана желанието й.

Очите й се вдигнаха към неговите. Порозовели бузи. Блестящи очи.

— Черни… — прошепна Найл и тя разбра, че очите й бяха променили цвета си. Демонът изскърца със зъби. — Сти… га.

Но тя искаше повече.

Найл се опита да я отдръпне от себе си.

— Любима, или с теб, или никак.

А не, вариант „никак“ изобщо нямаше.

Холи се изправи върху треперещите си крака. Свали ризата си и чу как мократа дреха падна на пода, когато я захвърли настрани. После дойде ред на сутиена. Голите й гърди, увенчани с напрегнати и жадуващи за ласка зърна, се появиха пред погледа на Найл. Той веднага покри с устни едното и започна да го смуче. Точно толкова силно, колкото искаше тя. Пръстите на лявата му ръка се обвиха около другото и започнаха да го галят и пощипват, докато огънят на страстта се разгаряше все по-неудържимо.

Оказа се много по-сложно да се избави от панталона си. Мократа му материя беше добре прилепнала и усукана около краката й, но след яростна и кратка борба, тя някак си успя да го смъкне надолу. После свали обувките и бикините си.

Леглото не беше далеч. Но диванът се оказа още по-близо.

Само след миг Найл захвърли Холи върху възглавниците му, разтвори коленете й и се намести пред влажното й и жадуващо лоно.

— Сега — изръмжа той.

— Сега — повтори и тя.

Това беше достатъчно за Найл и той нахлу дълбоко в нея.

О, да! Точно за това си мечтаеше цял ден. От това имаше нужда.

Демонът зададе бърз и рязък ритъм. Почти… отчаян. Удоволствието нарастваше и изкушаваше все повече.

Той излезе. После нахлу отново. Пръстите му се впиваха в тялото й така, сякаш се опитваше да остави следа върху нея. Холи не му отстъпваше по нищо. Двамата не отместваха очи един от друг. Тя беше почти оглушена от туптенето на сърцето си, но се притискаше все повече и повече към него, притисната от необходимостта да го почувства още по-близо. Оргазмът се блъсна в нея като приливна вълна и я погълна. А после направи същото и с Найл.

Тя буквално спря да диша, като единственото, което можеше да направи, беше да се вкопчи в него, докато я разтрисаше тръпка след тръпка. И Найл беше до нея всяка секунда. Тя чуваше накъсаното му дишане, усещаше пулсирането на члена му, виждаше удоволствието, изписано върху лицето му.

Когато сърцето й успокои ритъма си и удоволствието престана да бъде толкова остро, Холи усети, че краката й все още бяха обвити около кръста му, а петите — притиснати към великолепните му задни части. Осъзна и факта, че нямаше желание дори да помръдне. Устните й се извиха в усмивка. Сексът с Найл беше дяволски добър!

— Проклятие, аз просто не мога да стоя настрани.

Холи се намръщи, когато чу думите. Той беше казал нещо подобно…

Найл я целуна. Грубо. Гневно. Със същото отчаяние, което беше усетила и преди. Устните му се откъснаха от нейните.

— Не мога да го направя.

Тя не разбираше за какво говори той и само поклати глава в опит да го успокои.

— И не трябва. Аз искам да си до мен.

Той не каза нищо. Просто наведе глава и я целуна още веднъж. Беше се пристрастил. В свой собствен наркотик, който бушуваше в кръвта му и се разнасяше по вените му. Слабото място на демоните бяха наркотиците, всички Други го знаеха. Той беше толкова предпазлив през изминалите години. Толкова внимателен.

Найл обърна глава и очите му се спряха върху лицето на Холи. Косата й беше започнала да изсъхва и леко да се къдри по крайчетата. Отмести един непослушен кичур от скулата й. Неговият наркотик. Заради който беше готов да излъже. Да убие. И вероятно дори да умре.

След визитата си при Доктор Чудовище сутринта, Найл много мисли за нея. За това как би живяла живота си с него и без него. Изобщо нямаше съмнение, че без него животът й щеше да бъде много по-лесен.

„Но аз не мога да си тръгна.“

Когато я видя да се приближава към къщата му, сърцето му се втурна да препуска, а членът му се вдърви. Нямаше търпение да стигне до нея. Да я види. Тази бавна усмивка, която осветяваше лицето й, тези трапчинки на бузите. Холи беше прекрасна под дъжда. Да, той беше нетърпелив да я види и… вземе. Но тя го беше спряла. Беше застанала на колене пред него, разтворила сладките си устни. В този момент самият той едва не беше рухнал на колене.

Сексуална, умна, силна.

„Моят наркотик!“

Найл прокара пръст по скулата й.

„От който няма да се откажа за нищо на света!“

Съвестта, която се беше пробудила у него по-рано, сега мълчеше, приспана от желанието и страстта. Искаше я прекалено много, за да постъпи благородно и да се разкара от живота й.

„Не ме принуждавай да те обичам.“

Може би трябваше да я помоли за това много по-рано?

Защото сега беше прекалено късно и за двамата.

 

 

Шибани некадърници! Демоническата кучка беше все още жива и за капак се охраняваше от половината полицейско управление.

Сега нямаше как да се добере до нея. Нямаше начин да се промъкне и да довърши започнатото. Работа, която не трябваше да прецаква още от самото начало.

Далак. Господи… Той беше абсолютно безполезен. Виж, ако беше сърцето. Или мозъкът. Хубав, здрав мозък. Мозъкът на наркомана беше напълно разрушен от онази химия, но виж, този на момичето… Той щеше да е съвсем друга работа.

Пръстите в ръкавици се свиха в юмрук. Не, определено не трябваше да става така.

Бяха се появили и свидетели. Във всеки случай точно така съобщиха по новините. Свидетели. Някакви досадни копелета, които в момента помагаха на полицията да направи скица.

Проклятие!

Проблемите ставаха по-големи.

Ако момичето оцелееше, кой знае какво можеше да си спомни. Реакцията на демоните към наркотика, с който беше инжектирана, се отличаваше от реакцията на хората. А и при всеки демон беше различна.

Не можеше да прогнозира нищо. Оставаше само страха.

Страх!

Шибаните демони… те съсипваха този свят. И всички трябваше да бъдат унищожени. Разрязани и оставени да им изтича кръвта. Само тогава светът щеше да бъде едно по-безопасно място. Единствено тогава.

— Ще се наложи да почистя бъркотията.

Както винаги.

Никой друг не можеше да го стори по-добре.

Върху екрана на телевизора се появиха по-ранни кадри от разследването. Настана малка пауза и се появи лицето на Холи. Тя все мрънкаше и мрънкаше за тази дяволска полицейска скица.

Мерзка лъжкиня! Също толкова порочна като останалите.

Още една недовършена работа. Прекалено много бяха станали напоследък. Време беше да пролее кръв, а след това да замете следите си.

 

 

Мак я разкарваше из целия град. Холи погледна към часовника на ръката си. Почти пет вечерта. Тя беше на крак, заедно с оператора, от десет сутринта.

А се събуди в обятията на Найл. Страхотно място. Но дори не успя да го целуне и да му пожелае добро утро, когато телефонът й звънна.

Беше Мак. С настояване да довлече задника си до телевизията, защото имали недостиг на репортери. Лео Додж — мъжът, който се занимаваше с полицейските новини — беше попаднал в катастрофа. Не беше пострадал много, имаше счупен крак и изкълчена китка. Затова днес трябваше да го замести тя.

Отначало Сю Патрик се беше съгласила да заеме тази „почетна“ длъжност. Тя беше готова на всякакви тематични репортажи и отдавна се молеше да й дадат нещо по-сериозно. Но след това блондинката се отказа с твърдението, че има хранително отравяне. Което беше много вероятно, тъй като Сю, с риск за здравето си, всяка седмица правеше репортаж за ресторанти, в които хигиена беше на много ниско санитарно ниво.

Холи раздвижи рамене. Изобщо не искаше да снима грабежи и кражби на коли. Искаше да работи върху случая с убиеца на демони. И искаше да отиде в болницата при Ким. Дали не беше излязла днес от комата? Лекарите не бяха оптимисти, но Найл беше казал, че Ким ще се оправи. А той знаеше много повече за способността на регенерация на демоните, отколкото тези дипломирани специалисти.

Бен паркира микробуса пред малка тухлена къща, върху чиито предни прозорци бяха заковани дъски. Пътеката беше обрасла в бурени. Операторът отмести назад бейзболката си и подаде глава от прозореца, за да огледа по-добре.

Холи се намръщи.

— Хм… Предполага ли се, че трябва да се срещнем с някого тук!

Гадничко местенце. Къщата изглеждаше изоставена. Двамата с Бен се намираха в улица без изход, отделена от останалите обитавани къщи чрез обрасъл пущинак.

— Мак така каза.

Холи извади бележника си.

— Вандали. Дом двеста осемдесет и девет по „Нимой Роуд“.

Мак беше казал, че тази къща вече трети пореден месец буквално е атакувана от вандали. Мястото изглеждаше доста страшно. Защо трябваше някакви глупаци да влизат с взлом тук и да драскат по стените…

— Смяташ ли, че собственикът ще ни посрещне? — попита Бен, без да крие скептицизма си.

Тя отново погледна към къщата. Нямаше признаци от присъствие на хора наоколо. На разбитата алея нямаше автомобил.

— Ще почакаме и ще видим — и тя посочи към наклонената веранда. — Дай засега да заснемем няколко кадъра. Аз само ще проверя записките си отново и започваме.

Дори ако собственикът не се появеше, все пак щяха да разполагат с някакъв материал, с който да завършат този изморителен ден.

Бен отвори вратата си и тя тъжно проскърца. После излезе навън и се протегна. Холи излезе от другата страна и усети как се скова гърба й между плешките. Странно, когато тя…

— Мамка му, кълна се, че съм виждал вече този джип и преди.

Холи заобиколи и се приближи към него. Погледът на оператора беше прикован към сивия миниван, паркиран на входа на уличката. Тя измъчено се усмихна.

— Сигурно си прав. Сега на пътя е пълно с такива.

Бен изсумтя и поклати глава, докато отваряше задната врата и посягаше за камерата.

— Може и да е така.

Тя отново погледна към джипа. Охраната я следваше по петите през целия ден. И това можеше само да я радва, след като беше видяла раните на Ким.

Докато Бен настройваше оборудването, Холи преглеждаше записките си. Преди седмица, някакви тийнейджъри бяха арестувани и обвинени във вандализъм. Историята беше ясна като бял ден.

— Помогнете ми…

Косъмчетата по тила й настръхнаха. Тя вдигна поглед от бележника си и погледна към къщата.

— Хм… Бен?

Бен отново изсумтя. И изруга, когато блъсна коляното си във вратата.

— Чу ли това? — тихо попита Холи и се обърна към него.

— Какво да чуя? — намръщи се той.

Козирката хвърляше сянка върху лицето му.

Проклятие!

— Нищо.

Но…

— Помогнете ми…

Холи подскочи от изненада. Добре, беше женски глас. Слаб, но отчетливо доловим. И идваше от къщата.

— Какво, по дяволите… — Бен пусна камерата обратно в микробуса и хукна към изоставената къща.

— Бен, почакай!

Тя побягна след него и успя да го хване за ръката едва в подножието на стълбите.

— Холи, някой има нужда от помощ! Трябва да отида…

Всичко в нея се сви на възел. Нещо не беше на ред.

„Разбира се, че не е наред. Има някого вътре, когото вероятно го боли, а ти висиш отвън. Давай, размърдай се!“

Холи преглътна.

— Добре, да…

Бен вече беше стигнал до верандата.

„Боже, не ме заставяй да открия още едно накълцано тяло.“

Тя побърза след него с телефон в ръка и набра 911.

Операторът разби вратата и влезе вътре, като викаше:

— Хей! Къде си? Къде си…

Стъпките му се отдалечиха по коридора.

— Оператор девет-едно-едно. Моля съобщете за вашия проблем — прозвуча в ухото й вежлив женски глас.

— Бен, почакай! Аз… аз съм на „Нимой Роуд“ двеста осемдесет и девет. Някой е ранен…

— Какво е естеството на раната?

— Това…

Холи чу тъп удар. И стисна телефона по-здраво.

— Изчакайте за секунда — прошепна тя, след което извика: — Бен?

Той беше влязъл в стаята вдясно и тя вече не чуваше стъпките му.

— Намери ли някого? Бен?

О, проклятие, това никак не беше на добре.

— Помогнете ми.

Гласът не принадлежеше на Бен. Беше женски. Но се носеше от стаята, в която току-що беше влязъл операторът й.

Защо мълчеше Бен?

Какво ставаше, по дяволите?

„Бягай!“ — крещяха всичките й инстинкти, но тя не можеше да зареже Бен.

— Изпратете полиция.

Изрече го толкова тихо, че се притесни дали операторката на телефона отсреща щеше да я чуе. После бавно направи крачка назад.

„Не мога да го оставя!“

Трябваше й оръжие. Просто нещо, каквото и да е то. Но къщата беше абсолютно празна. Никакви мебели. Само боядисани с червена боя стени. Боя, която точно в този момент много наподобяваше на кръв.

Просто за всеки случай Холи остави телефона си отворен. Веднъж беше правила репортаж за това, как може човек да бъде проследен по мобилния си телефон. Може би точно по този начин щяха да я открият онези, изпратени да помогнат.

Операторката продължаваше да говори. Питаше за броя на пострадалите, но Холи не искаше да обяснява повече.

„Охраната остана отвън. Мога да ги повикам.“

А през това време Бен можеше да умре.

Тя беше видяла колко бързи можеха да бъдат убийците.

Пусна телефона в чантата си, порови малко вътре и пръстите й напипаха флакона на дезодорант. Не беше кой знае какво оръжие, но… нямаше друго под ръка.

Вратата на стаята проскърца, когато я бутна напред.

— Бен?

Холи се опита да говори силно, като се стремеше гласът й да звучи уверено.

„Отговори ми!“

Не получи отговор. Затова вдигна флакона пред себе си и го стисна.

— Полицията идва! Ще бъдат тук всяка секунда…

Най-вероятно след петнадесет минути или повече, но какво от това, по дяволите. Тя не смяташе…

Чу изръмжаването. Нисък, нечовешки, яростен вопъл. След което в отвора на вратата се появи фигура в черно и се нахвърли върху нея. В едната й ръка нещо проблесна.

Мамка му! Нож!

Палецът на Холи натисна дозатора и струята се насочи към лицето на човека с маската.

Последва писклив вик. Проблесна нож.

Холи трепна, когато усети болката в хълбока си… „Не, не, не…“ Време беше да се възползва от отбранителния удар, на който я беше обучил преди доста години инструкторът й по тае-бо, и на когото определено сега трябваше благодари. Дезодорантът падна от пръстите й, когато тя се завъртя и ритна с всички сили. Кракът й се вряза в корема на нападателя и го отхвърли назад. Едва тогава Холи побягна назад. Тае-бото не беше силната й страна.

Охраната. Трябваше да стигне до тях.

— Помогнете ми!

Викът й беше оглушителен и тя дори изпита гордост. Но също така и уплаха, защото тялото й пулсираше от болка.

Би трябвало демоните да имат по-остър слух от смъртните. Трябваше да я чуят дори от това разстояние…

— Холи! Холи Щорм!

О, колко обичаше тези лоши демони в момента!

Двама мъже нахлуха през входната врата.

— Внимавайте! Той има нож…

И тя се обърна назад. Там нямаше никого.

Какво?

Единият демон — голям и едър здравеняк с вид ще-те-размажа-на-пода-и-дори-няма-да-се-изпотя мина покрай нея и се отправи към задната част на къщата.

Холи трепна и притисна с ръка тялото си отстрани. Изобщо не се изненада, когато усети нещо мокро и лепкаво.

„Не сега!“

— Операторът ми изчезна! — извика тя, докато притискаше силно с ръка раната си. — Трябва да го намеря и да се убедя, че е добре…

И освен това трябваше да намерят лудия в черно.

О, по дяволите! Никога в живота си не се беше радвала толкова на демоните.

Бодигардът, Бърнс или както там се казваше, забърза към нея.

— Ранена си…

Хлопна врата. Вероятно на задния вход. Здравенякът преследваше копелето. О, това беше добре!

— Аз… добре съм. Не, недей, добре съм.

Мъжът се опита да отмести ръката й, но точно сега тя нямаше нужда да вижда нищо. Затова се измъкна и побягна обратно към стаята.

„Щом бягам, значи не е нещо сериозно“ — вкопчи се в тази мисъл тя.

Демонът успя да стигне до вратата на стаята преди нея. Холи пое дълбоко дъх, но единственото, което усети, беше миризмата на собствената си кръв.

— Бен?

Охранителят влезе първи. Тя беше по петите му.

Операторът й се опитваше да се изправи. Огромна дъска, най-вероятно паднала от тавана, се търкаляше до него.

— Хол? Какво… какво става?

Тя едва се удържа да не го разцелува.

— Успокой се, Бен.

Той вдигна ръка и докосна тила си.

— Мамка му, какво ме удари?

Неизменната му бейзболка лежеше на пода до него.

Отговорът на въпроса „какво“ беше ясен. Сега трябваше да изяснят кой го беше извършил.

Чуха се шумни стъпки. Холи се обърна и усети лекото потръпвате на тялото си.

Здравенякът поклати глава.

— Избяга.

Проклятие!

— Ние какво… На вандали ли сме попаднали? — гласът на Бен я накара отново да погледне към него. Той се беше изпратил на крака, макар че леко се олюляваше.

— Ами… не, не мисля.

Определено не бяха вандали. Наоколо не се търкаляше нито един спрей и по стените нямаше рисунки. Копелето, което се беше нахвърлило върху нея, беше въоръжено с нож. И явно беше настроено много решително.

Беше ги причакал. Скрит в къщата.

И откъде знаеше, че ще се появят тук? Единственият, който знаеше за това, беше Мак.

Мак.

— Ние имаме… огромен проблем — измърмори здравенякът, без да отмества очи от окървавените й пръсти.

— Хол? — Бен пребледня. — Трябва да те заведем в болница, трябва да…

И сякаш точно тези думи бяха необходими, за да се изпълни въздухът с воя на полицейски сирени.

Холи много се надяваше операторката да е извикала и Бърза помощ, защото светът около нея започна да се обагря в черно.

 

 

Следващия път, когато Холи отвори очи, в тях блесна ярка светлина. Тя се намръщи и се опита да се извърне.

— Вече идвате на себе си.

Женски глас. Безстрастен. Спокоен.

Холи премигна и се опита да види нещо друго, освен ярката светлина.

— Привет! — в полезрението й се появи лице. Женско лице с едва забележими бръчки около ъгълчетата на очите. Върху косата й имаше зелена лекарска шапка, а около врата — медицинска маска. — Вече те закърпихме, скъпа. Ще си като нова.

Закърпили? За какво по…

Къщата. Лудият с ножа.

Холи подскочи на леглото, като едва не удари непознатата с глава.

— По-спокойно…

— Вие ли ме упоихте?

Върху лицето на жената се появи усмивка.

— Не, скъпа, ти вече беше в безсъзнание, когато те доведе бърза помощ.

Лекарката избута настрани масичка с инструменти. Холи ги проследи с поглед и се насили да не мисли за Ким. Не се получи.

— Бяха ти необходими единадесет шева. Ти наистина си късметлийка…

Как ли пък не.

— Раната е повърхностна. Острието е разрязало кожата ти, без да проникне надълбоко.

Блузата й беше изчезнала някъде. Беше облечена в болнична дреха, която нямаше копчета и беше разтворена. Страхотно! Тя рязко я дръпна, за да се загърне отпред и трепна, когато усети леката болка на шевовете.

— Отпред се е събрала цяла тълпа. — Лекарката изви русите си вежди. — Много хора се притесняват за теб.

— Искам да я видя! И то точно сега! — Стените буквално се разтресоха от грозно ръмжене.

— Да, безпокоят се.

Звукът й беше толкова познат… Гласът на Найл.

— Как мислиш, ще успееш ли да излезеш оттук на собствените си крака?

Петдесет на петдесет.

— Обикновено оставяме пациентите си тук под наблюдение за няколко дни, но… — Последва деликатна пауза, след което блестящите и весели сиви очи внезапно станаха черни. — Ти не си такава като всички, нали?

Дишането на Холи едва не спря.

— Как раз…

Лекарката й намигна.

— Познавах баба ти. — Тя й подаде блузата. — Пази се, дребосъче-демон. — След което се обърна и излезе от стаята.

 

 

Найл смяташе при първа възможност да прикове демоните на стената на клуба си като украса. Той буквално изпепеляваше с поглед двамата бивши бодигардове и тялото му вибрираше от едва сдържаната ярост.

— Къде, по дяволите, бяхте, когато са я нападнали?

Демоните се спогледаха и Найл изскърца със зъби. А той си мислеше, че тя е в безопасност…

Също като Джилиан.

А едва не я бяха убили. Пред очите му.

И този горчив привкус в устата… Найл знаеше, че това беше привкусът на страха. Само че не можеше да направи нищо.

Въздухът в чакалнята беше гъст и горещ. Заради него. Защото гневът му напираше да излезе на свобода. Самоконтролът му отново се крепеше на косъм. Трябваше да я види. Трябваше да я докосне.

— Найл, овладей се!

Отново онова магаре — смъртният детектив. Найл стисна по-здраво юмруци. По дяволите… толкова лесно можеше да го изхвърли през прозореца. И да каже на Кара, че е било нещастен случай. Нищо работа!

— Раната е повърхностна. Видях я с очите си… Тя ще се оправи.

Прекалено много пъти. Прекалено много пъти Холи едва не беше станала жертва на убиеца.

Защо, по дяволите?

След нападението над клуба си мислеше, че убиецът беше нарочил него за жертва. Но явно беше сбъркал. И сега за грешката му плащаше Холи.

„Нечистите ще умрат.“

Посланието беше просто и ясно — на снимката той не беше сам. Там беше и Холи. Значи копелето е знаело за тайната й; знаело е дори преди самата тя да го беше разбрала. И я беше сложило в списъка си. Време беше да довърши урода и да изпепели душата му.

— Претърсете улиците — заповяда Найл на двамата демони. — Намерете го. — Те знаеха за какво става дума. — Не ми пука кого ще се наложи да подкупите или пребиете…

— Хм, Найл… — Очите на Брукс се разшириха от изненада.

— Намерете го.

Двойката кимна.

Найл заби пръст в гърдите на Тод и зад гърба му се пукна стъкло. Жалко за прозорците. Но не можеше да се спре.

— Кажи на партньора си, че сезонът на лова отново е открит. И този път аз пръв ще се докопам до плячката.

Шифтърът веднага щеше да разбере какво имаше предвид. Миналия път правото да залови убиеца се беше паднало на Гит. Но не и този път; този път той щеше да изпрати копелето право в Ада.

Никой нямаше право да докосва Холи. Никой нямаше право да пролива кръвта й. Нито един шибан гад.

— Найл, успокой се.

Той се обърна при звука на така познатия глас. Тих и умиротворяващ. Кара.

Тя стоеше до вратата и русата й коса излъчваше сияние, подобно на нимб. Идеалното съвършенство — от върха на светлокосата глава до ноктите на краката, лакирани в яркочервен цвят. Но тя не го вълнуваше. Нито тя. Нито способностите й на сукуба. Защото той отдавна не беше онзи демон от миналото.

По дяволите! Проклятие!

— Той се опита да я убие!

Отляво се чу приглушено ахване. Майката на Холи. Беше дошла преди няколко минути. Ръцете й започваха да треперят всеки път, когато погледът й се спреше върху затворените врати на спешното. Тя не беше разговаряла с него, а и самият Найл не беше сигурен какво да каже. Да, сигурно не трябваше да произнася тези думи пред нея, но…

Беше уплашен.

Времето изтичаше и той го усещаше.

„Няма да я изгубя!“

Кара пристъпи напред.

— Брукс няма да позволи това да се случи.

— Не Брукс, аз няма да го позволя — отряза Найл.

И не някой друг, а Кара най-добре знаеше какво беше извършил той в миналото. И че не беше от онези, които стояха настрана и чакаха някой друг да…

— Найл, не трябва отново да тръгваш по този път.

Тя стоеше точно пред него. И говореше много тихо. Защото не искаше другите да чуят думите. Но на него не му пукаше. Той вдиша дълбоко и се опита да се овладее.

— Нека полицията да се погрижи за това — прошепна Кара и сложи ръка върху неговата. — Аз не искам да… Найл, трябва да си внимателен.

Тя знаеше какво беше направил той и пазеше тайната му. Когато убиха Нина, Найл беше отмъстил на убиеца й. И никой не можеше да твърди, че смъртта му е била от леките.

Отмъщението никога не е било лесно и приятно.

— Всеки път, когато прекрачваш границата, губиш частица от душата си — Кара не отместваше очи от неговите. — Ако продължиш в този дух, нищо няма да остане от теб.

Найл поклати глава.

— Той е решил да тръгне след нея. — Нямаше избор. Не можеше да рискува в очакване на ново нападение. По дяволите, колко подобни атаки можеше да преживее Холи? — Той убива демоните в моя град и прави неща… за които е по-добре да не знаеш. — Найл беше сигурен, че ченгето не й беше разказало за сувенирите, които убиецът отнасяше със себе си. — Той трябва да бъде спрян.

Но първо трябваше да го открият.

Усети едва доловим аромат на лавандула и рязко обърна глава. В рамката на вратата стоеше Холи. Бледна, с огромни очи. Точно там преди секунда стоеше Кара, но… Сега беше различно. Тя не беше създадена да бъде ходещо изкушение като сукуба. Огнените й коси бяха като необуздан пламък.

Устните — стиснати и почти безцветни. Беше облечена в болнична риза с ръце, кръстосани пред гърдите. Най-прекрасното създание, което беше виждал някога.

Найл се приближи към нея. Притисна я силно към тялото си и усети туптенето на сърцето й. Крехка. И така желана. Искаше да я целуне, да я вземе… да се убеди, че е добре. Искаше просто… да я прегърне. За да може всяка секунда да чува ритъма на сърцето й. И да знае, че е в безопасност.

— Престани да постъпваш така с мен — изрече той с дрезгав глас, докато я целуваше по косата.

— Ще се постарая — отговори му тихо и спокойно Холи като… Холи. Като неговата Холи.

Устните му трепнаха в усмивка. Той беше загазил. И беше загазил здраво.

Обви пръсти около брадичката й. Повдигна я. И я целуна.

Предполагаше се това да бъде лека и невинна целувка. Нежна. И моментът беше подходящ.

Но Найл не беше нежен мъж. И се нуждаеше прекалено много да усети вкуса й върху езика си. Грубо и неистово — такъв беше стилът му. А явно и нейният. Защото Холи му отговори със същата потребност.

Тишината в стаята зад тях сякаш се сгъсти.

Найл обви крехкото й тяло още по-плътно и от гърлото й се отрони звук — въздишка, стон или изхлипване — и той я пожела още по-силно. Когато повдигна глава, нямаше представа за изминалото време. А и не му пукаше. Лицето на Холи отново беше порозовяло, а в очите й искреше живот.

Да, така определено беше много по-добре.

Отзад се разнесе покашляне.

Демонът се обърна, без да сваля ръце от нея.

— Скъпа, добре ли си? — попита майка й.

— Добре съм, мамо.

Макар усмивката й да не беше много убедителна.

Погледът на Кели се отмести върху Найл.

— Ще го спреш ли?

В погледа й светеше разбираше и той се досети, че през онази нощ, майка и дъщеря бяха обсъдили много неща.

— Да.

— Полицията… — започна Брукс.

Но Найл го прекъсна.

— Първо трябва да го открие.

Кели кимна.

— Добре… добре.

След което избута ръцете му и прегърна дъщеря си.

— Значи, тя е причината.

Кара. Гласът й беше тих и сякаш тъжен.

— Найл, бъди предпазлив. Ти много добре знаеш в какво се състои слабостта ти.

Слабостта му стоеше до него. И да, той го знаеше.

След това сукубата се обърна към любовта на живота си и присви рамене.

— Ще бъде по-добре да намерите негодника преди него.

— По дяволите!

Найл беше наясно, че ченгето беше довело Кара тук, за да го успокои. Жалко, че той нямаше желание за това.

Защото беше в настроение да убива.

Играта беше започнала.

 

 

Найл отведе Холи в дома си. Искаше тя да бъде там, където безопасността й можеше да бъде обезпечена.

Защото той трябваше да излезе на лов. Никой не можеше така добре да всели страха от огъня на Ада сред утайката на обществото. Никой, освен него.

Но първо, трябваше да се погрижи за Холи.

Той я отведе в дома си; в леглото си. И я съблече, като се стараеше да не докосва раната.

Холи не спираше да го гледа с изумрудените си очи. Толкова тиха. Толкова близка. И едновременно далечна.

— Ти… ти никога не си спал с Кара, нали?

Не това беше въпросът, който очакваше Найл. Холи прокара ръка през лицето си.

— Проклятие! Сама не вярвам, че го казах на глас! Не ми казвай, това не е важно, аз…

— Не. Никога. — Важно беше, иначе нямаше да го пита. — Срещах се със сестра й, но мисля, че ти отдавна го знаеш.

Да, и знаеше как беше завършило всичко. Холи въздъхна тежко.

— Да, зная го. Но когато влязох в приемната и ви видях двамата…

— Какво?

Тя се намести върху възглавницата.

— Изпитах ревност, ясно?

От ясно по-ясно няма накъде.

— Добре.

— Какво? Не, това изобщо не е „добре“. Какво „добре“ има в желанието да се вкопчиш в косата на друга жена, когато току-що са ти зашили хълбока?

Да, Холи лесно можеше да го накара да се усмихва.

— Ама че адски ден. — Тя прикри очи с ръка. — А ще става и по-лошо, нали?

Да.

— Аз трябва да… изляза.

Найл не можеше да се бави повече. В дома му Холи щеше да бъде в пълна безопасност. Той беше удвоил броя на охраната й, но в самата къща тя нямаше нужда от тях. Никой нямаше да успее да се промъкне покрай охранителите му.

Холи бавно отпусна ръце.

— Какво ще правиш?

Да, до днес той беше играл по правилата на смъртните. Заради нея. Опитваше се да бъде добро момче и да държи под контрол чудовището в себе си. И какво постигна с това? Нараниха Холи.

— Това, което трябва.

И ако за да се добере до копелето, се наложеше да изнасили съзнанието на някой смъртен или Друг… щеше да го стори. Но всичката тази глупост, щеше да приключи още тази вечер.

— Найл…

Той притисна пръст към устните й. Толкова меки.

— Нямам избор. Той се приближи прекалено много.

„До теб!“

Нямаше да й сподели повече. Само това оставаше — да натовари съвестта й с плановете си.

— Остани тук. Ще си в безопасност. — Целуна я; просто не можеше да се въздържи. — И още преди да си успяла да забележиш отсъствието ми, ще съм се върнал.

Найл започна да се изправя, но Холи го хвана за ръката.

— Чух какво каза Кара.

За него Кара беше почти като част от семейството, но точно в този момент с радост би я изритал от града.

— Не го прави заради мен. Не причинявай зло на невинните. Аз не искам това… по дяволите, Найл, ти не си такъв…

— Не съм ли? — Може би най-накрая трябваше да й покаже истинския си облик? Малко фантазия беше добре, но реалността беше грозна. — Ти най-накрая трябва да ме видиш, Холи. Кой съм аз в действителност.

Докато не беше станало прекалено късно.

А може би беше закъснял? Найл се вгледа в очите й. И видя душата й.

„Аз не я заслужавам.“

Но заради нея, щеше да преобърне и Ада.

— Остани тук, скъпа…

— Докато ти, в мрака на нощта, ще се сражаваш с чудовището?

Самият той беше чудовище.

— Този път не можеш да дойдеш с мен.

Тя се приповдигна на лакти.

— А защо си мислех, че с теб сме партньори? Спомняш ли си? Имахме уговорка, че ти ми даваш пропуск за твоя свят.

Не и в тази му част.

— И значи сега… — тихо започна Найл — … сме просто партньори, работещи по случая?

В очите й проблесна огън.

— Ти ми кажи.

Жената беше упорита. И това много му харесваше.

— Съгласих се да работя с теб, защото исках да те вкарам в леглото си.

Нямаше как да го каже по-честно.

Холи облиза устни.

— Дойдох при теб, защото имах нужда от помощ…, а и защото исках да те вкарам в леглото си. — Тя вирна брадичка. — Когато започна цялата тази тъпотия…

Праволинейна… неговата Холи. Той нямаше нужда от изтънченост и деликатност.

— Останах, защото те желаех.

Добре, той също я желаеше…

— Но ние сме партньори, Найл, а партньорите не се изоставят.

Той застина.

— Аз не те изоставям.

— Тогава, позволи ми да дойда с теб, дай ми…

Найл отмести очи встрани. Защото просто не можеше да гледа в нейните, когато призна:

— Ти ме правиш слаб.

Тишина.

— Аз мисля прекалено много за теб, безпокоя се. А не мога… да си го позволя, когато преследвам.

Когато прибегнеше към силата си, когато се потопеше в Мрака… не трябваше да губи концентрацията си.

— Найл…

Той отново я погледна.

— Ти си ранена, Холи. И трябва да си почиваш. Затова не мога да изляза на лов тази нощ с теб.

Нямаше да каже нищо повече. Това можеше да я ядоса, но той нямаше избор. Нямаше да рискува живота й. И точка. Затова се насочи към вратата.

— Само не наранявай невинни, Найл.

Той я погледна през рамо и се насили да се усмихне.

— Любима, невинни отдавна няма.

Твърдението му беше чиста лъжа. Защото точно в момента Найл гледаше към самото въплъщение на невинността. Недокосната от злото. Във всеки случай, докато той не беше протегнал ръцете си към нея.

 

 

Тя не можеше дори да си помисли за сън. След заминаването на Найл Холи се размотаваше насам-натам из къщата. Ходеше надолу-нагоре по стълбището… с две думи, направо се побъркваше от безпокойство.

Позвъни в болницата и поиска да узнае състоянието на Ким. Разбира се, не получи информация. Не че очакваше нещо друго от сестрата на регистратурата. Все пак Ким се намираше под защитата на полицията и Холи беше наясно с процедурата. Преди на напуснат болницата, двамата с Найл бяха успели да я навестят. Ким все още не беше дошла в съзнание и лекарите не можеха да прогнозират кога щеше да се събуди. Всъщност те дори не бяха сигурни, че изобщо ще отвори очи.

Холи разтърка своите, които бяха толкова възпалени, че под клепачите си сякаш имаше песъчинки. Но дори рязката болка в тях не можеше да премахне мислите й за Найл и за онова копеле, което я беше нападнало.

Мъж. Висок и широкоплещест.

Но тя ясно беше чула женски глас да вика за помощ. А и Ким беше нападната от жена.

Да, не оставаше никакво място за съмнение: това не беше съвпадение. Проклятие, това можеше да означава само едно. Или жената беше наела мъж, който да върши мръсната й работа, което беше малко вероятно… или…

Или трябваше да търси не един убиец.

Дишането й се учести.

Двама?

Тя вече имаше зад гърба си подобен случай. Последното разследване, което беше водила… Там жената помагаше на убиеца да примамва жертвите си. Те бяха кръвожадна двойка, докато мъжът не беше решил да се избави от помощничката си по старомодния начин: като остави изтерзаното й тяло да лежи на отдалечено и пусто място. Където я намери полицията.

Двойка. Колкото повече си мислеше Холи за това, толкова по-силно туптеше сърцето й.

И затова почти подскочи от звъна на мобилния си телефон.

Обърна се и видя чантата си на близката маса. Тя отговори след петото позвъняване.

— Проклятие, Щорм, къде, по дяволите, си? — разнесе се гласът на Мак в ухото й.

Кръвта във вените й се смръзна. Тя не му вярваше, вече не.

— Почивам си, защото сега е нощ. А ти къде си?

— В центъра на града, в Кент Тауърс. Постъпило е съобщение за заложена бомба и имам нужда да си довлечеш задника и да заснемем тази история! Идиотите от „Канал 7“ вече са тук. Бен пътува насам, липсваш само ти.

— Вземи някой друг.

Изобщо не му вярваше. Нали точно той я беше изпратил на онзи адрес на „Нимой Роудс“. А преди това я беше предупредил да внимава. Добре де, беше почти сигурна, че направо я заплаши.

— Няма никой друг. По дяволите, ти си най-добрата журналистка на канала и го знаеш! Боже! Слушай, извинявам се, че си напъхах носа в личното ти пространство. Това добре ли е? Искаш да се срещаш с Краля на демоните? Прекрасно, имаш картбланш. Само си довлечи задника тук! — Някъде на заден план завиха сирени. — Мамка му, сапьорите са тук! Трябваш ми!

Звучеше също като стария Мак. Не страшен. Или заплашителен. А просто… Мак.

„Това ми е работата.“

— Слушай, Холи, те ще ми отмъкнат сензацията. Хайде…

„Но няма да рискувам живота си.“

— Ще дойда, но няма да съм сама.

Щеше да вземе охраната си. И този път беше добре да се държат по-наблизо.

— Чудесно! Довлечи се тук с цяла шибана свита! Не ми пука! Просто ела, по дяволите!

И затвори.

Да, съвсем не приличаше на побъркания, който възнамеряваше да я убие.

Холи сграбчи ключовете си и забърза към входната врата.

 

 

— Това беше Холи Щорм в пряк репортаж на живо от „Кент Тауърс“, където сапьорите току-що приключиха с четиричасовото търсене на бомбата. Не беше открито нищо… — Което според нея не беше никак лошо. — Но следователите засега не слагат край делото, защото ще се насочат към търсенето на онзи, който е подал фалшивия сигнал.

След което ще го сложат зад решетките.

— Ще се върнем към това по-късно през деня с наши преки репортажи. — Когато зрителите се събудят. — Стив, връщаме се при теб в студиото…

Тя изчака знак от Бен, че връзката е прекъсната, и отпусна рамене. Последните дава часа се задържаше права единствено и само с усилието на волята си. И сега не й беше останала дори капка. Още съвсем малко и… тя щеше да рухне.

Къде беше Найл?

Може би ще я посрещне в дома си, когато и тя се завърнеше там.

Най-важното беше да е добре.

Мак беше изчезнал. Беше си тръгнал, когато се разбра, че заложената бомба е била само измама. Беше се убедил, че никой няма да измъкне сензацията изпод носа му и се беше разкарал. Като остави двамата с Бен сами да се занимават с тази история.

Бедният Бен изглеждаше така, сякаш го бяха пребили яко. Макар че това донякъде беше истина.

— Хол, поспи малко — каза той и тя се досети, че едва ли изглежда по-добре.

Хълбокът й пулсираше.

— Ще се видим довечера в студиото — свали камерата си той.

Телохранителите й пристъпиха напред.

— Холи!

Тя трепна, познала гласа веднага.

„Само това ми липсваше!“

Обърна се и застана лице в лице със Зак. Той толкова се беше разбързал, че целият се беше зачервил.

— Майка ти ми позвъни и ми разказа какво се е случило…

Нейната майка му се беше обадила?

— Когато разбрах, че си тук, веднага дойдох и…

— Почакайте за минутка — помоли тя охраната си.

Само от вида на Зак, в главата й запулсира болка. Наоколо още сновяха репортери и Холи не искаше някой от тях да стане свидетел на разговора им. Само на няколко метра имаше вход към закрит паркинг и тя насочи Зак натам. Охраната й щеше да може да я вижда, а журналистите нямаше да са в състояние да ги чуят.

Слънцето изгряваше и розовата му светлина осветяваше входа на подобния на пещера паркинг. Зак я сграбчи за раменете и я притисна към себе си.

— Можело е да те убият.

— Но не се случи. — Холи се опита да го отблъсне. — Зак, престани! Аз вече не съм твоя грижа.

От едната му страна, около челюстта, нещо нервно трепна.

— Но аз искам да се грижа за теб!

Мъжът определено беше дебелокож.

— Зак, вече ти казах, че се срещам с друг. И съм щастлива с него.

Тя рязко спря, осъзнала изречената истина. Да, бяха затънали в неприятности до ушите, но до Найл тя беше… щастлива.

Проклятие!

— Аз се срещнах с твоя „друг“. Той не е за теб. — Устните му се присвиха в тънка линия. — Да бъдеш с него е смъртоносна грешка.

— Това не го решаваш ти — въздъхна дълбоко Холи. — Ти дойде. Видя, че всичко с мен е наред. Няма смисъл да се бавиш.

— Холи, аз…

— Зак, между нас всичко е свършено. — Нямаше как да е по-ясна от това. Гласът й остана безстрастен, когато добави: — От този момент стой по-далеч от мен.

Мъжът просто я гледаше. В очите му беше застинало напрежение.

— Ако ти наистина го искаш…

Точно така беше.

— Много съжалявам за това, което се е случило. Дори не мога да намеря подходящите думи. — Зак преглътна. — Аз прецаках всичко, но мисля… мисля, че има неща, които невинаги могат да бъдат поправени, нали?

В този момент й напомни за мъжа, с когото се беше запознала някога. Мил. Умен. С добри очи.

— Пожелавам ти всичко хубаво, Холи. Искрен съм. Желая ти щастие.

Той се запъна, сякаш искаше да добави още нещо, но след това промени решението си. Обърна се и се насочи към редицата коли от лявата страна на гаража.

Холи премигна. Какво пък, трябваше да признае, че беше минало много по-добре, отколкото предполагаше. Така, време беше да се разкара оттук, докато не е припаднала от умора. Трябва…

Застина на мястото си. После бавно се върна и погледна към автомобилите, паркирани в дясната част на гаража. Зак тъкмо сядаше в „Корвет“-а си, а две коли вдясно от него… в сумрака на паркинга имаше спрял бял микробус.

По улиците на града такива сигурно имаше с хиляди. Вероятно този не е същият, с който направиха опит да я прегазят, но… Тя беше спряла да вярва в съвпаденията.

Телохранителите й. Холи се обърна. Мъжете разговаряха с някого. Но с кого? С Мак?

— Хей! Хей, аз…

Нещо тежко я удари по главата и тя се свлече върху грубата настилка.