Синтия Идън
Полунощен повелител (13)

Глава 13

— Имаме проблем — обяви Колин още с нахлуването си в кабинета на МакНийл. — Жерт… хм… Капитане?

Дени МакНийл стоеше близо, дори прекалено близо, до Смит. Ръцете му бяха върху раменете й и…

Мамка му! Ама тези двамата какво? Срещаха ли се… И дори не се криеха, тук в участъка?

Смит изправи рамене и се отдръпна от МакНийл.

— Да. И това е всичко, което трябва да знаете за случая Джеймисън.

На кого?

МакНийл кимна и светлината проблесна върху плешивата му глава.

— Ще продължим това съвещание после.

О, проклятие!

Ама те какво, да не смятаха, че наистина ще се върже на тази глупост?

Смит мина покрай него. Погледна го в очите и после му намигна.

Очите на Гит се разшириха от изненада. Смит? И му намигна? Макар че сега изглеждаше все още леко напрегната, през изминалите дни направо побягваше, щом я приближеше.

Дали това подобрение не се дължеше на посещенията й при Емили?

Може би Смит не се страхуваше от чудовищата така, както по-рано? Не че можеше да я вини за страха й. И то след всичко, което беше преживяла.

— Детектив?

Колин осъзна, че все още гледа след нея, и съдейки по гласа на капитана, последният никак не беше доволен от това.

Какво още не знаеше?

— Затвори вратата и разказвай, какво, по дяволите, става?

Гит затвори вратата с пета.

— Ким Уент е изчезнала от болницата преди двадесет минути.

— Проклятие! — МакНийл се отпусна в стола си. — Сама или…

— Не се знае. — Колин смяташе, че щеше да бъде най-добре, ако Ким сама беше решила да избяга и да се скрие.

Капитанът повдигна въпросително вежди.

— Пресата знае ли?

— Холи Щорм е била там, когато дежурният полицай… хм… е открил отсъствието й.

— Ама, разбира се, къде на друго място да бъде. — Последва тежка въздишка. — Щорм е… мамка му, навсякъде тези дни. Ако стане убийство, симпатичното й лице веднага се появява и тя набутва микрофона си в лицата на ченгетата ми.

Да, точно така беше.

— Вземай екипа криминалисти. Да огледат всичко там, а после си завлечете задниците в дома на Уент.

Колин кимна и се обърна, за да излезе.

— Гит, направи ми услуга — разнесе се гласът на МакНийл зад гърба му. Много по-тих от обикновено.

Детективът спря и се обърна.

— Забрави какво ти се е сторило, че си видял в този кабинет, ясно ли е? Смит е истинска дама и аз не искам името й да се спряга от клюкарите в участъка.

Капитанът явно наистина беше загрижен за нея. Колин щеше да бъде много по-малко изненадан, ако МакНийл се преобразеше в нещо пред него.

— Аз… хм… разбира се, капитане.

— Сериозен съм, Гит. Нито една шибана думичка. Или ти, заедно с доброто ченге — твой партньор — няма да можете да си вдигнете задниците от бюрата от писане.

Колин само присви рамене. Не реагираше добре на заплахи.

— Смит не е от тези, с които можеш да си поиграеш!

Не, Смит изобщо не беше от тях. Знаеше го, защото тя му напомняше за Емили. Същият остър ум и същият железен дух, който им беше позволил да оцелеят след преживените кошмари в миналото.

— И аз не си играя — тихи думи. И смъртоносни. — Забрави какво видя.

— Не се притеснявайте, капитане. Никога не съм обичал клюките. — Той не беше в близки приятелски отношения с хората от отдела. Беше допуснал до себе си само Брукс. Не можеше да поеме риска. Ами ако някой друг узнаеше тайната му?

Гит отново посегна към дръжката на вратата.

— И двамата знаем, че Уент няма да е в дома си.

Така беше, но протоколът си е протокол. И трябваше да бъде следван.

— Когато приключиш там, иди в „Парадайз Фаунд“. Тя е демон. Може би Найл ще знае как да я открием.

Демон ли? И откъде знаеше капитанът?

Колин отвори вратата. Явно видът му е бил много изненадан, защото зад гърба му се разнесе тих смях.

— В този град не само Щорм има информатори, детектив.

 

 

В „Парадайз Фаунд“ Найл се срещна с трима демони. Жена, в чиито тъмношоколадови коси ефектно биеха на очи красиви светли кичури. Мъж с татуировки по цялото тяло. И с още един мъж, облечен в ефектен костюм от три части. Холи слушаше поръченията на Найл и се надяваше поне един от тримата да успее бързо да открие Ким. И то жива.

Когато демоните излязоха, след като й хвърлиха няколко коси погледа, тишината, настъпила в клуба, беше оглушителна.

Насаме с Найл.

„Ако знаеше, какво съм вършил… Дори нямаше да ме докоснеш.“

Холи се надяваше да поговорят. И да си изяснят ситуацията. И двамата имаха прекалено много тайни. Но сега, докато стоеше лице в лице с него… разговорите не бяха сред първите точки на списъка й с желания.

— Те ще позвънят в рамките на няколко часа и ще разкажат какво са успели да открият — Найл влезе зад бара, наля си уиски и го изпи на една голяма глътка. — Пейшънс е в приятелски отношения с почти всички демони от Атланта. И всички те или й дължат услуга, или искат да я чукат. Така че, ако някой от тях е чул за твоето изчезнало момиче, първо ще разкажат на нея.

„Те или всички й дължат услуга, или искат да я чукат…“

— И ти ли искаш? — тихо попита Холи.

В тишината на клуба тракането на токчетата й по пода беше оглушително. Да си в „Парадайз Фаунд“ сега изглеждаше просто… нереално. Никакви вампири. Никакви вещици.

Просто двамата с Найл.

— Да искам какво? — Пръстите му здраво стиснаха чашата.

— Да я чукаш. — Горчивината върху езика й напомняше на ревност. Пейшънс Джеймс беше невероятна красавица. Можеше да мине дори за сукуба. Висока. Стройна. И слаба като балерина. С външност на фотомодел. И при това — демон. Силна, също като Найл.

— Вече я изчуках.

Холи се намръщи и чашата в ръката му се пръсна на парченца. Найл премигна и погледна надолу.

— По дяволите, любов моя, дори не знаех, че можеш да вършиш такива неща.

Тя също не го знаеше. Дали наистина го беше направила? И как, интересно?

Найл изтръска парченцата стъкло от ръката си на плота.

— Подозирам, че точно сега трябва да кажа нещо от сорта, че тя не означава нищо за мен или някаква подобна глупост?

— А това така ли е?

Той присви рамене.

— Пейшънс винаги ми е харесвала. Тя, разбира се, е хладнокръвен убиец и е много лоялна.

Не точно така се описваше жена, с която си се търкалял една нощ в леглото.

— Тогава защо сега не си с нея?

„Защо си с мен?“

Демонът опря длани в мраморния плот, без да обръща внимание на стъклените парченца.

— А ти защо сега не си с твоя смотан професор?

— Защото хванах моя смотан професор да се чука с блондинка, която искаше да получи отлична оценка на изпита — Холи стисна юмруци. — Аз може и да не съм убийца, но никой не може да ме обвини, че не съм лоялна.

Найл изсумтя.

— Значи не искаш този задник да се върне при теб?

— Не! Не, аз искам… — Тя затвори уста. Може би щеше да бъде по-добре, ако изобщо забравеше за отговора на този въпрос.

— Какво? Какво искаш ти? — Той се прехвърли през плота на бара. Само с едно движение.

Ух! Това беше впечатляващо.

Демонът я хвана за ръцете и я притегни към себе си.

— Какво искаш ти?

Прекалено близо. Холи усещаше топлината на дъха му върху скулата си. Усещаше очертанията на тялото му, притиснато в нейното. И твърдата издутина на члена му срещу бедрото си.

А очите му… Тя виждаше отражението си в тях. И отчаянието си.

Но не само тя се чувстваше объркана. В неговия поглед се четеше същото.

— Кого желаеш?

— Теб. — Копелето. Демонът. Найл.

Дяволът, когото се опитваше да скрие от всички в сърцето си. Но тя знаеше истината. Макар и да я узнаваше парченце по парченце.

— А аз, по дяволите, желая теб. — И той я целуна. Силно и страстно. Ръцете му сякаш бяха навсякъде. Притискаше я към тялото си и се отъркваше в нея. Холи правеше същото.

— Не Пейшънс — изръмжа Найл в устните й. — Тя не е ти.

Холи отвори очи и пръстите й обвиха брадичката му.

— И ще е по-добре да се държи по-далеч от леглото ти, демон. Аз не обичам да деля. — Зак можеше да го потвърди. Задникът изглеждаше истински изплашен, когато тя се нахвърли върху него в онова утро, след като го хвана с онази студентка. Той не спираше да отстъпва назад и да се извинява с широко отворени, ужасени очи.

— Добре. Защото, ако само погледнеш друг мъж, докоснеш друг мъж… веднага ще разбереш колко опасен мога да бъда.

— Идиот. — Думата сама се изплъзна от устните й. — Нима друг мъж може да се сравнява с теб?

Демонът се усмихна. И тази усмивка едва не разби сърцето й. Защото беше искрена.

„Влюбвам се в него.“

Той обви ръце около нея и я повдигна. После се завъртя и я сложи върху плота на бара. Усмивката му се беше превърнала в безразсъдна. Порочна. Нейният Найл.

Не се влюбваше. Тя вече се беше влюбила; беше затънала до ушите. Беше обикнала мъж, за когото знаеше, че не търси сериозни отношения. Найл щеше да избяга с писъци, ако само си представеше бялата ограда около къща, предназначена за голямо семейство.

Холи преглътна. Трябваше да се съсредоточи върху това, което се случваше сега.

Пръстите му се плъзнаха под полата й и ставащото в момента… о, да, беше най-важното.

— Искам те. Точно тук. В моя „Рай“.

По гърба й пробяга тръпка. Тук? Те бяха сами — или поне Холи се надяваше да е така. Но на плота на бара? Да, и тя в миналото си имаше своите диви моменти. Дори веднъж прави секс на плажа, но…

— Довери ми се. — Найл се наведе към нея. И я целуна по врата. Точно под лявото ухо. По онова чувствително местенце, което я накара да затвори очи и да простене.

О, да!

— Тук никой няма да види как свършваш… Единствено аз.

Доверие.

Найл я облиза по врата и плъзна ръце нагоре по нежната кожа на бедрата й. Цялото й внимание беше съсредоточено върху мъжа пред нея. Върху устните и езика му. Върху умелите му ласки.

Демонът притисна кожата й между зъбите си.

— Любима, влажна ли си за мен?

Да, беше влажна.

— Защото аз съм твърд като камък. И толкова искам да усетя как ме стискаш.

Холи плъзна ръка между телата им и напипа твърда издутина на тялото му. О, да, той беше готов като никога. Тя също нямаше търпение да го усети в себе си.

Найл прокара пръсти по ръба на бикините й и в гърдите му се зароди ръмжене.

— Точно както харесвам.

После плъзна пръст по нежните й гънки и отмести меката материя; с бавно и дълго движение, от което й се прииска… Повече. Не бавно и дълго. По дяволите, не! Искаше бързо и диво.

На бара.

Тя затрепери при тази мисъл, но не от страх.

— Толкова си влажна.

Мъжът движеше пръсти под бикините й, плъзгаше се между нежните гънки и навлизаше в тялото й. И това беше толкова… умопомрачаващо. Холи се сражаваше с ципа на дънките му и се принуди да се наведе, за да получи по-удобен достъп. Най-накрая успя да го смъкне надолу и чу шумното вдишване на Найл до ухото си. В този момент членът му се озова на свобода право в ръцете й. Възбуден. Дълъг и твърд. Топъл.

Ласките на пръстите му… не бяха достатъчни. Гърдите на Холи се напрегнаха и зърната й се втвърдиха. Тънката материя на блузата ги очерта съвсем ясно.

Усещаше плота студен под разгорещеното си тяло.

— Найл…

Той дръпна бикините й.

Най-накрая.

Въпреки всичко нямаше да се получи. Тя седеше прекалено високо и…

Найл я сграбчи и я сложи върху най-близкия стол на бара. След което се озова между бедрата й.

Да, така определено щеше да се получи.

Демонът започна да навлиза нея. Бавно. Сантиметър по сантиметър.

Без презерватив.

Плът до плът.

Беше толкова добре.

Зъбите му изскърцаха, когато Найл се принуди да стисне здраво челюсти. Върху челото му избиха капки пот. Проклятие! Мъжът се опитваше да направи всичко нежно.

Нима тя го беше молила за това?

Краката й се увиха около него и го притиснаха. Ако той не искаше да й даде желаното, тя щеше да си го вземе сама. Бедрата й се раздвижиха неистово срещу неговите и цялата му възхитително твърда плът я изпълни. До края. Той беше влязъл толкова дълбоко, че…

Найл изръмжа. В черните му очи пламтеше огън, когато се оттегли назад. След което навлезе напред още по-навътре.

По дяволите нежността!

Холи се усмихна. И се зачуди дали и в нейните очи не бяха отразени същите пламъци.

— О, мамка му… Толкова си красива…

След което, единственото, което й оставаше, беше да се вкопчи в раменете му и да се наслаждава на ездата. Защото определено имаше на какво да се наслади.

Във въздуха се разнесе ароматът на страст. Столът се клатеше под нея, но тя не му обръщаше внимание. Пръстите на Найл се бяха впили в бедрата й, но какво от това?

Членът му… О, той беше толкова дълбоко в нея…

Тя се повдигна и сложи ръце върху раменете му. Така при всеки негов тласък напред можеше да усети триенето на клитора си в него. Изведнъж осъзна, че изрича името му, докато ноктите й дращеха плътта му през тениската. Найл все още беше облечен, а тя — гола от кръста надолу.

Да се държиш като лошо момиче понякога беше много приятно.

— Свърши за мен! — прозвуча изкусителен шепот секунда преди устните му да завладеят нейните и езикът му да се озове в устата й. Точно така, както членът му нахлуваше в нея.

Тя се стегна около него. „Свърши за мен!“ — отправи му тя същия безмълвен призив.

Найл сякаш се уголеми още повече. Холи отвръщаше на целувката му с отчаянието на гладуващ. Харесваше вкуса му. Обичаше всяко едно движение на тялото му. Обичаше…

Оргазмът я обгърна. Освобождението я прониза и разпръсна искри навсякъде по кожата й. Найл потрепери и също свърши, като не преставаше да се движи в нея.

Удоволствие. Невероятно удоволствие. Нейното. Неговото. Без значение чие беше. Беше невероятно… Секс с демон. Това. Беше. Най. Страхотното. Нещо.

Холи не искаше удоволствието да свършва. Нито сега. Нито някога.

Демонът се откъсна от устните й. Дишането му беше накъсано, също както нейното. Тя погледна очите му и не видя бариерите. Видя само него. Не маската. Не мрачният образ, който си слагаше. А него, Найл.

Сега го видя.

Наистина беше затънала до ушите.

Но той вече се отдалечаваше от нея. Маската му отново се беше завърнала на мястото си. Огънят в очите на демона угасна в мига, в който Найл окончателно напусна тялото й и тя едва успя да се въздържи, за да не закрещи в знак на протест.

Мъжът отстъпи крачка назад и Холи се опита да свие крака. Наложи се да си помогне с ръце, защото ги усещаше като желе. Плътта й продължаваше да пулсира, като ехо от полученото удоволствие.

Найл рязко вдигна дънките си и бързо закопча ципа им. Прекалено бързо.

„Не прекратявай това така бързо!“

Холи искаше повече.

Демонът я погледна в очите и тя замря в очакване. Просто в очакване на нещо… макар и незначително. Дори самата тя не беше сигурна в какво…

— Мисля, че веднъж обичах.

Какво? Холи можеше да се закълне, че не очакваше точно това. Явно у този мъж липсваше чувство за такт, за да знае кога какво да говори. Тя скочи от стола, като едва се удържа върху треперещите си крака. Найл я хвана и й помогна да възстанови равновесието си.

— Погледни ме!

Ако го направеше, можеше да не се сдържи и да го удари. Някой трябваше да му обясни поне елементарните маниери.

„Обичах веднъж…“

Нямаше по-добър начин да я нарани.

— Аз… аз не мисля, че сега е време за подобен… разговор… — О, поне го каза така, че да прозвучи достойно. Въпреки вика, който я разкъсваше отвътре.

— Тя е мъртва — Найл свали ръцете си от нея.

Огънят, който се беше разгорял по време на чувствените им обятия, утихна напълно и кожата й настръхна.

— Не просто мъртва — продължи тихо демона. — Беше убита.

Дишането на Холи едва не спря. В гласа му имаше толкова много болка… Достатъчно болка, за да доразкъса сърцето й окончателно. Вероятно говореше за сукубата, с която мълвата му приписваше връзка.

„Обичах веднъж…“

— Много неща извърших, когато я загубих — устните му се присвиха и той поклати глава. — Дотогава съществуваше линия, която се опитвах да не прекрачвам, защото знаех с каква сила разполагам. И разбирах, че майка ми е била права, когато е видяла чудовището в мен.

— Найл…

„Ако знаеше какво съм вършил… Дори нямаше да ме докоснеш.“

Но тя все още усещаше докосванията му по цялото си тяло.

— Когато нея вече я нямаше, аз… изгубих контрол и убих. — Прозвуча отстранено. Студено.

— Беше толкова лесно да го направя.

Да, Холи можеше да си представи, че е било точно така. Тя преглътна.

— Искал си да отмъстиш на убиеца?

— И го направих. — Все същият безжизнен глас.

Този тембър я плашеше, но тя вирна брадичка и притисна длан към гърдите му. Точно там, където туптеше сърце, чийто бесен ритъм издаваше, че отстранеността му е само показна. Найл потръпна от докосването й.

— Холи, не трябва.

— Какво „не трябва“? Да те докосвам? Но аз го искам. И не смятам да се отдръпвам.

Защото в него виждаше нещо повече от мрак и смърт.

Преди много години тя беше прибрала всички бездомни котки в квартала в създадения от нея „Приют на Холи“. Питър само беше поклатил глава с думите, че няма да е по силите й да спаси всички. Майка й разреши да остави само една котка. Тя плака в продължение на дни, когато се наложи да се раздели с останалите. Така разбра по трудния начин, че не може да спаси всички.

Макар че, не, всъщност не разбра. И затова сега, когато излизаше всяка вечер в новините, дълбоко в душата си се надяваше да промени този свят към по-добър.

Точно както се надяваше да успее да направи това и с Найл.

Не да спаси всички. Можеше да опита да спаси него.

— Ти не знаеш какво правиш. — Ръцете му я стиснаха за раменете така, че тя се изправи на пръсти. В очите му светеше яростта на отчаянието. — Не ме заставяй… — Той замълча. Нещо подобно на нервен тик започна да трепка около челюстта му. — Не ме карай да изпитвам към теб нещо по-сериозно, Холи. Защото, ако се влюбя, а с теб се случи нещо…

Тя видя в очите му обещание за Ад на земята.

— Каквото и да правиш, не ме карай да се влюбвам. — Очите му се впиха в нейните. — Защото аз не умея да обичам. Но за сметка на това, в убийството нямам равен.

Да, не беше прочувственото признание, което една жена искаше да чуе, а по-скоро приличаше на явна заплаха, която Холи силно се надяваше никога да не бъде изпълнена.

Усещаше гърлото си пресъхнало и затова се помъчи да преглътне образувалата се бучка, преди да изрече:

— Найл…

Главата му се обърна надясно към редицата прозорци в далечния край на клуба, които винаги бяха закрити от дебели и плътни черни щори.

— Какво, за…

Стъклата се пръснаха, когато огнени кълба… не, не кълба, а бутилки, със запалени в тях фитили, се промушиха през щорите и започнаха да падат навсякъде — на пода, по масите, по бара, и избухваха в пламъци. Двамата с Найл се оказаха обкръжени от огнени езици.

Холи отвори уста, за да изпищи, когато от гърлото на Найл се изтръгна рев. Той вдигна ръце и в същия момент пламъците изчезнаха. Само над бара остана да пуши и да се вие тънка струя бял дим.

Демонът се хвърли към вратата. Тя грабна обувките си и се опита да ги обуе — изобщо нямаше спомен да ги е събувала — хвърли бърз поглед към опушените маси и столове, и се затича след Найл. Той едва не изтръгна входната врата от пантите, когато посегна да я отвори. Бърз и силен. Холи го знаеше, но никога не беше виждала толкова нагледна демонстрация. От улицата се чу звукът на затръшнати автомобилни врати и острия писък на автомобилни гуми.

Тя се обърна наляво и видя черен микробус да потегля с бясна скорост в опит да се измъкне, сред пушек и миризма на изгоряла гума. Негодниците, които едва не ги бяха подпалили живи, се опитваха да се измъкнат. И бяха на път да успеят. Скоростта им се увеличаваше.

Регистрационният номер. Тя можеше да запомни номера им, за да…

Ревът на Найл се чу отново и при този звук улицата сякаш потрепери. Той вдигна ръце, след което рязко ги свали надолу. За Холи остана единствено да наблюдава ужасена как микробусът полита във въздуха, преобръща се веднъж, втори път, пада на земята, преобръща се отново и най-накрая спира, след удара в един от уличните стълбове.

Ама че работа!

— Найл… — Тя посегна към ръката му, но демонът вече тичаше към преобърнатия микробус, който леко се поклащаше напред-назад. Холи не беше сигурна какво излизаше изпод смачкания капак — дим или пара. Шофьорската врата отлетя и падна с грохот на асфалта на около десетина крачки. Ето какво означаваше да вбесиш демон от десето ниво.

Не че го винеше. Тези копелета току-що се опитаха да го убият.

По дяволите, обувките. Да тичаш на токчета не беше вариант. Затова Холи ги събу и се втурна след него. Чу воя на сирените точно когато стигна до Найл, който вече издърпваше шофьора от купето. Млад мъж с тъмна, черна коса, в която имаше червени кичури. Насълзени зелени очи. Разбита устна.

— Кой си ти, по дяволите? — кокалчетата на пръстите му бяха побелели, толкова силно го беше стиснал Найл за дрехата на гърдите. Не, определено не беше дете. Беше някъде в началото на двадесетте.

Холи се наведе, за да огледа пораженията в купето. Още двама младежи. Единият едва сега започваше да помръдва на задната седалка… много бавно. Блондинът отпред беше в безсъзнание.

— Д-Джон Д-Дъглас… — Кръвта капеше от раната на устната и се стичаше по брадичката му.

— Ти знаеш ли кой съм аз? — изръмжа Найл. Краката на младежа безпомощно се люлееха над земята. — Наясно ли си каква шибана грешка направи току-що?

Воят на приближаващите сирени беше заглушен от внезапния порив на вятъра, който разтресе микробуса.

Холи се протегна към Найл.

— Разбери защо са го направили. — Тя знаеше, че той има врагове. Трябваше да е пълна идиотка, за да не е наясно, че Найл, с цялата негова мощ и сила, нямаше как да е в добри отношения с всички Други в този град. Но ако нападението беше свързано с убийствата на демони… трябваше да го разбере.

— Аа… А-аз не з-зная, ч-човече… — очите на младия мъж станаха по-смислени. — Т-ти не с-си р-разбрал д-добре. М-мо-ите п-приятели… н-ние с-сме р-ранени и и-имаме н-нужда от п-помощ…

Найл се озъби.

— Приличам ли ти на човек, на когото му пука за нечие здраве? Ако не започнеш да говориш, задник такъв, и то бързо, ще умреш след пет секунди.

Джон се задави. Демонът го захвърли на земята и младежът започна да повръща.

— Смъртни. — Той поклати глава. — Изпратили са смъртни, за да ме убият? Идиоти, които навярно си търсят смъртта.

От задната седалка се чу хленчене.

Дланите на Холи се бяха изпотили. Нещо не беше наред. Всеки „Друг“, когото попиташ, щеше да ти каже, че да използваш огън срещу Найл беше безумна идея. Демонът управляваше силите на природата само с помощта на мислите си.

Внимателно, като се опитваше да не стъпи в повръщаното, тя коленичи до младия мъж, който се тресеше и олюляваше напред-назад. Вятърът беше утихнал дотолкова, че Холи отново можеше да чуе сирените. Ченгетата бяха близо и не им оставаше много време. Тя трябваше да се опита да разбере какво става, преди Найл да се отдаде на силата на гнева си.

— Кой ви изпрати в „Парадайз Фаунд“?

Джон вдигна глава и изтри устни с тилната част на дланта си. Едва я беше погледнал, когато очите му се промениха. Самоувереността му се беше върнала, защото тя не приличаше на заплаха. И Холи се досети какво ще чуе още преди копелето да си отвори устата.

— Р-разкарай се, к-кучко…

Но изречението му беше прекъснато от изхлипване, а лицето му започна да почервенява. Младежът се дереше по гърлото, сякаш се бореше с невидима ръка за глътка въздух.

— Не разговаряй с нея по този начин, задник!

Холи погледна към Найл. Лицето му беше потъмняло от гняв.

— Дай му въздух — тихо каза тя. От напрежението всичко в корема й се беше завързало на стегнат възел и я болеше.

Найл само изви вежда, но тя чу как мъжът в краката й конвулсивно вдиша.

— Добре. — Тя задържа погледа си върху очите на демона малко по-дълго, след което се обърна към негодника. — Ако искаш да дишаш оттук нататък, отговори на въпросите ми.

Какво беше това! Игра на лош демон — добър демон ли? Каквото и да е, важното беше да свърши работа. Времето им изтичаше.

Младият мъж отчаяно закима.

— Дай му да си поеме дъх. — Ръцете й бяха стиснати в юмруци. Тя се отпусна на колене и усети грапавостта на асфалта под тях. — Ти не разбираш в какво си се забъркал, нали?

— К-как т-той… — Джон спря и поклати глава. — Т-това н-не е в-възможно…

— Повярвай ми, възможно е. — Като агнеци на заколение. Найл беше прав. Всичко сочеше към това, че Джон беше смъртен. И играеше за грешния отбор. — Кой ви изпрати да подпалите клуба. — И да събудите чудовището. — Кой?

Въпросът беше зададен ясно и ако младият мъж искаше да си поеме още една глътка въздух, трябваше да побърза с отговора. Холи нямаше намерение да му съчувства. Тези негодници едва не подпалиха сградата, в която се намираше и тя. И ако Найл не беше там…

Не. Не трябваше да мисли за това сега.

Понякога наистина си имаше големи плюсове, ако любовникът ти беше най-големият и силен гадняр сред Другите.

Джон започна да говори. Бързо и сбито, като почти се задъхваше.

— Жена. Намери ни в „Майерс“.

„Майерс“. Тя го знаеше. Смотан бар близо до университета. Обикновено там висяха първокурсници, скъсани на всички изпити.

— Предложи ни няколко бона кеш, ако подпалим бара…

И те какво? Нямали са търпение да станат истински пиромани ли?

— И вие не знаете кой е собственик на „Парадайз Фаунд“?

Тя го подозираше, но…

— По дяволите, какво значение има?

Наистина, какво ли?

— Каза ни да дойдем през деня, когато в клуба няма никого…

Но там бяха двамата с Найл. Случайност?

Страст. Ето как това се превръщаше в смъртен грях.

— Не смятахме да причиним вреда никому.

Само да подпалят клуба.

— Трябва ми името. — Гласът на Найл все още вибрираше от ярост, но той поне беше позволил на младежа да диша. Засега.

Значи, не е трябвало да ги убиват. Целта им е била просто да унищожат „Парадайз Фаунд“. Добре, макар че новина не беше успокояваща.

— Аз не зная името й. — От устата на младежа потече още малко кръв. Хм… сигурно негодникът се беше лишил от някой зъб. — Вълнуваха ме просто парите.

Страхотно!

— Опиши ми я…

Чу се писък на спирачки. И затръшване на врати.

Нямаше нужда Холи да се обръща, за да разбере, че беше пристигнала полицията. Воят на сирените, който кънтеше в ушите й, показваше, че времето им беше свършило.