Синтия Идън
Полунощен повелител (10)

Глава 10

Веднага след като камерата изключи, Найл пристъпи към Холи. Хвана я за ръката и я поведе към сенките, по-далеч от ченгетата. Искаше му се да я целуне. Но онзи задник — шифтърът, го накара да се замисли. И да усети тревога.

— Да отидем тази вечер у дома?

Да, охраната, която беше поръчал, я следваше, но да знае, че Холи е в къщата му, в леглото му… беше нещо различно.

Така можеше да я пази.

Да направи по-добре онова, което не успя да направи за Джилиан.

Холи премигна. О, колко обичаше тези очи! Без значение дали бяха прикрити със защитна магия, или не. Защото в тях се отразяваха чувствата й. Страх. Гняв. Желание.

— Това вече го направихме — облиза устни тя. — И едва ни стигна време да затворим вратата, преди да…

Устните на Найл връхлетяха върху нейните с напора на торнадо, породено от желанието му да я вкуси отново. Денят се оказа дълъг и той не спря да мисли за нея, да я желае… Да я желае прекалено силно.

Устните й бяха нежни и когато се разтвориха, беше невъзможно да сдържи стона си; той нахлу с език във влажните й дълбини и усети само неповторимия и сладък вкус на… Холи.

Притисна я към тухлената стена за по-удобно, като така препречи пътя й за измъкване със собственото си тяло. Холи не спираше да го целува със същата дива страст като неговата. Ръцете й се обвиха около раменете му, а ноктите й се забиха в плътта му през дрехите. Членът на Найл потръпна срещу нея, набъбнал от възбуда. Освен пластовете дрехи помежду им, наоколо имаше и прекалено много полицаи. Мястото беше крайно неудачно, за да иска да я види гола.

Но ако успееше, да я примами в дома си…

Найл с труд се откъсна от устните й.

— Този път дори няма да успеем да се доберем до вратата.

Дишането на Холи се накъса.

— Това обещание ли е?

Не, не беше обещание, а гаранция. Зърната на гърдите й, притиснати в него, се напрегнаха… Той толкова добре помнеше нежнорозовия им цвят. И искаше отново да ги види. И оближе. Да накара Холи да стене, а след това да свърши. Да направи така, че зелените очи отново да станат сексуално черни. И този път щеше да й ги покаже. Тя щеше да види…

— Хм… Холи? — покашлянето се разнесе близо до тях. — Ти… хм… приключи ли тук?

Найл прегърна Холи по-силно. Операторът. Бен или Боб, или нещо си там.

— Ние… трябва да се върнем в студиото. Имам заснето доста и… трябва да се доработи в монтажната, за да се подготви за утре…

Демонът се обърна много бавно и срещна погледа на мъжа. Смъртен човек. Който нервно пристъпваше от крак на крак.

Холи свали ръцете си.

— Аз… скоро ще дойда, става ли? Дай ми минута… за да довърша.

Операторът само кимна и побърза да се отдалечи.

Минута ли? Найл въпросително изви вежда и погледна многозначително към Холи.

— Любов моя, ако трябва, аз мога да съм и бърз, но онова, което възнамерявам да направя с теб, определено ще ми отнеме много повече време.

Тя едва не се усмихна. А той толкова харесваше усмивката й. Леката извивка на устните. Трапчинката на бузата. Симпатичното й носле. Но усмивката върху устните й така и не се появи.

Холи поклати глава.

— Трябва да направя репортажа и да „преспя с материала“.

А Найл искаше да преспи с нея.

— Холи, трябва да поговорим.

— Да поговорим? — тя повдигна вежди. — Не мислех, че в главата ти се въртят разговори.

Да, първо трябваше да утоли дивата си жажда по нея, а после можеха и да поговорят.

— Миналата нощ… Исках да се убедя…

— Прав си — въздъхна тя, все още шокирана, че го признава на глас. — Не зная как е възможно това, но… ти си прав.

Върху лицето му със сигурност беше изписана изненада. На нейно място той все още щеше да изпитва съмнения, по дяволите, и да се разтърсва от гняв.

Но Холи само леко присви рамене.

— Днес бях при експерт, който потвърди версията ти.

Експерт ли? Единственият експерт по СС, който той познаваше, определено беше от женски пол — Доктор Чудовище. Емили Дрейк.

— Била си при Емили?

Самият той смяташе да я посети. Макар засега да се налагаше да поотложи визитата си, Найл беше нетърпелив да се срещне с нея. В миналото смяташе да се възползва от дара й в своя полза; в света на „Другите“ талантът й беше много ценен. Но съдбата се намеси и Емили се изплъзна от демоническите му лапи. Поне засега.

— Познаваш доктор Дрейк? — Изглежда Холи също беше много изненадана.

— Да, и при това добре.

Отговорът му беше прекалено кратък. Емили. Беше я срещнал преди няколко години. Младата жена беше влязла в клуба му, привлечена от силата на „Другите“ в него. Найл наблюдаваше как онова копеле Майлс се опита да влезе в съзнанието й, за да я контролира. Но тя не му се даде лесно и буквално изпържи силата му.

Да, определено беше по-добре да не се свързваш с такава жена, освен ако не искаш да сготвиш собствения си мозък.

Докато сега… Е, сега, ако, не дай си Боже, някой ден някой решеше да пресече пътя й, можеше да очаква гарантирано нападение от страна на ревнивия й приятел — шифтъра.

Найл и досега не можеше да си обясни как двамата бяха успели с връзката си.

— Тя каза… — Холи погледна наляво, вероятно за да се убеди, че операторът се е отдалечил достатъчно. — Тя каза, че е знаела още в мига, когато ме е видяла. Но как е възможно това? Тя откъде би могла да знае… Ти как успя да го разбереш? Когато аз не… аз дори не знаех?

Дяволски добър въпрос, на който Жил трябваше да намери отговор, и то много бързо.

Холи изглеждаше толкова притеснена, че на Найл му се прииска да я целуне по челото.

По дяволите! Какво правеше тази жена с него?

Той не спадаше към онези, който утешаваха ближните си.

Необуздан секс? Да, това беше неговата стихия. Да изрита някой по задника? Моля, заповядайте. Да изплаши някого до смърт? По всяко време.

Да прегърне жена и да й разреши да си поплаче на рамото му? Никога.

Да, Холи определено му влияеше много странно, а точно в този момент той не можеше да си позволи да се разсейва. Във всеки случай, поне докато не зачеркнеше от списъка с неотложните си задачи името на убиеца.

— Ела с мен у дома — повтори той. — Ще поговорим. Ще ти разкажа всичко, което зная, за…

— Демоните.

Винаги беше проявявала любопитство, когато ставаше дума за тях. Дори прекалено любопитство. Може би, защото дълбоко в себе си… имаше подозрения?

Обувките на Бен проскърцаха, докато се приближаваше към тях.

— Аз… трябва да отида на работа.

— После! — това беше заповед.

Найл видя как Холи стисна упорито устни. Може би трябваше да го формулира по различен начин, но думичката „деликатно“ не съществуваше в речника му. Но все пак, заради нея, можеше поне да опита.

— Аз трябваше да… Миналата нощ не трябваше да се държа така. — Просто не очакваше толкова внезапен удар. Или че възбудата му ще бъде толкова всепоглъщаща. — Стори ми се, че се опитваш да ме водиш за носа, не разбирах, че…

— Че самата аз не съм наясно какво се случва в живота ми? — В очите й пробяга сянка на болка. — Какво мога да кажа… С мен винаги става така. Не знаех, че Зак ми изневерява, а копелето го е правило пред очите ми…

Кой, по дяволите, беше този Зак?

— Дори не подозирах, че брат ми се бори за живота си, докато не открих бездиханното му тяло.

Да, не беше сред приятните неща.

— Така че, няма нищо чак толкова необичайно, нали така? Ето такъв досетлив репортер съм.

Холи се опита да се измъкне покрай него, но той не го позволи. Категорично. Тя нямаше да избяга от него и от онова, което се беше зародило помежду им. Не точно сега.

— Ти си чудесна журналистка. — Подобен комплимент Найл не беше казвал на никого. — Ти приемаш всичко близо до сърцето си и се опитваш да помогнеш на хората.

Това не беше в стила му, но Холи наистина се справяше добре.

— Найл…

— А това, че си демон… Това не променя нищо. Ти си си все същата. Е, очите ти променят цвета си, но що за проблем е това? Ти си оставаш същата.

Проскърцването на нечии подметки по чакъла отново достигна до тях. Проклетият оператор.

— Хм… Холи? — мъжът беше съвсем близо. — Аз трябва да тръгвам… Става късно…

Какво? Този четиридесетгодишен мъж, да не би да спазваше вечерен час? Найл едва успя да сподави ръмженето си.

— При теб — едва успя да изрече той; отстъпка, на която се съгласи, за да може Холи да се почувства сигурна. — Ще те чакам.

Влизането в дома й нямаше да е проблем за него. Найл смяташе първо малко да поработи, като попритисне Жил за новини, след което да се наслади на секса с любовницата си.

Холи се поколеба и това го накара раздразнено да стисне зъби. Но тя все пак кимна, в знак на съгласие и Найл я целуна още веднъж; бавно и чувствено, без да обръща внимание на оператора, който стърчеше край тях.

Да, той щеше да изчака, но проклет да е, ако чакането се проточеше. След като Холи затвореше входната врата, тя щеше да бъде само негова.

 

 

— И кой, проклятие, е този Зак? — настоя за отговор Найл още с нахлуването си в офиса на Жил.

Да, беше около полунощ и магьосникът работеше по този случай от по-малко от дванадесет часа, но за сумата, която му беше платил Найл, частният детектив трябваше вече да е събрал достатъчно информация. И при това доста подробна.

Жил знаеше, че демонът не обичаше да го разочароват. Той отмести очи от монитора и изви изненадано вежда.

— Съвсем точно помня, че заключих вратата.

Найл само присви рамене.

— Проклети демони — въздъхна Жил и му направи знак да седне. — Зак… Нека позная. Имаш предвид достопочтения доктор Захария Натаниел Хол, нали? Известен още като Козела от биологическия факултет на Университета Мълрун?

Найл седна на най-близкия стол.

— Вероятно… Какво знаеш за този козел?

Жил се усмихна с широка усмивка, която не беше толкова приятна. Заради прекалено многото зъби.

— Зная, че този козел е бил сгоден за твоята репортерка.

Лампите на тавана над тях започнаха да примигват.

— Повтори още веднъж.

Детективът повдигна очи и усмивката му леко помръкна.

— Холи… хм… Щорм. Била е сгодена за него.

Журналистката не му беше споменала за бившия си.

Но пък… нямаше кога да си обменят информация за стари любовници, нали?

Макар че… годеник! Какво, по дяволите…

— Развалили са годежа преди два месеца — изхъмка Жил. — Очевидно, приятелчето Захария се е забъркал с една от студентките си.

Шибан идиот! Да изневерява на Холи?

Понякога хората бяха толкова глупави.

Както и да е. Загубата оставаше за задника, а печалбата — за него.

Лампите престанаха да примигват и светлината се стабилизира.

Жил измери Найл с поглед.

— Той я посети днес.

Тя и това не беше споменала.

— Защо?

Жил въздъхна.

— По дяволите, човече! Очаквах да кажеш нещо от сорта: страхотна работа си свършил, Жил. Или нещо подобно. Работя по този случай едва от половин ден и…

— Защо това магаре е ходило да я види днес?

Магьосникът вече не се усмихваше.

— Не зная, засега.

Е, затова пък Найл смяташе да разбере. Щеше да бъде по-добре за мижитурката да не се навърта около Холи. Той вече беше пропилял шанса си. Найл не обичаше да дели. Никога. И с никого. Беше по-добре смъртният да се разкара, или… можеше лесно да бъде поопърлен.

— Макар че все пак успях да намеря нещо интересно. — Жил взе една папка и му я подаде. — Холи е имала по-голям брат.

„Дори не подозирах, че брат ми се бори за живота си, докато не открих бездиханното му…“

Найл взе папката и я отвори. Беше пълна с изрезки от стари вестници. „Предозиране у тийнейджър“, „Младеж губи в борбата с пристрастяването, тялото е открито от сестрата“.

Проклятие!

— Изглежда, младежът се е пристрастил към наркотиците още от малък, на около тринадесет години. На седемнадесет вече е мъртъв.

И Холи беше открила трупа му.

— Бил е една година по-голям от нея. Във вестниците пишеше, че между тях е имало много топли отношения.

Найл все още чуваше отзвука от болката в гласа й. Да, били са близки.

— Някои негови приятели твърдели, че… цитирам: „вземал наркотици, за да успокои демоните си“.

Много бавно Найл отмести поглед от зърнестата снимка на момчето с устните на Холи и очи, изпълнени с болка и страх.

— Един от твоите… — Жил облиза пълните си устни. — Вие бързо се пристрастявате към дрогата, нали?

Да, някои демони се превръщаха в наркомани. А поради демоническата им сила, това беше много опасно.

Например Сам Митерс. Той се беше пристрастил още в ранна възраст. Найл знаеше, че нещастникът чува мислите на убийците. И този зловещ, коварен шепот бавно, но сигурно, го подлудяваше. Само амфетамините помагаха на Сам да заглуши гласовете.

Обикновените лекарства не помагаха на демоните. Ако страдалецът потърсеше помощ в болницата, за да може да се справи с кошмарите и гласовете, обикновено го натъпкваха с антидепресанти от типа на „Хлорпромазин“. А единственото, което правеха тези лекарства, беше да направят образите по-видими, а гласовете на убийците — по-силни.

Така, най-отчаяните демони прибягваха към самолечение и бързо се пристрастяваха към наркотиците, без да успеят да осъзнаят, че с пълна скорост летят към Ада.

Демоните и наркотиците не си съжителстваха добре заедно. И само ако се поставеха вътрешни бариери, например такива, каквито слагаше Емили Дрейк, можеше да се удържи кошмарът.

Но за създаването на такива бариери бяха необходими години, а болшинството демони — особено младите в преходна възраст, когато за пръв път усещаха прилива на демоническата си сила — не разполагаха с такива.

Трябваше да създаде някаква система, която да подпомага на подрастващите, така че да не повтарят кончината на Сам. Или да не свършват като… Найл погледна надписа под снимката. Питър Щорм. Дали и той е бил демон? Вероятно да. Може би дори много по-силен от Холи. Бил е уплашен до смърт от тази неизвестна тъма, която се е криела у него.

— Намери ли някаква демонска връзка в родословното дърво? — Трябваше да има поне една. Демоните не се раждаха просто ей така, от нищото, в резултат на някаква мутация. С вампирите се случваше; точно така се появяваха Природените вампири. Родителите им бяха смъртни и отначало всичко изглеждаше нормално. Но след това — бум! — една сутрин се събуждаха с необуздана и дива жажда за кръв и сила, способна да помете цял квартал.

Може би само те бяха прокълнати?

Що се отнасяше до демоните, те живееха на земята от дълбоки векове. Още преди появата на първия човек. И щяха да живеят дълго след смъртта на последния.

— Опитвам се открия нещо за останалите членове на семейството… Найл, дай ми време — това приличаше на молба.

Найл измърмори нещо и отмести пластмасовия стол. Гледката от прозорците беше отлична, но мебелите не струваха.

— Обади ми се!

Демонът погледна към кръглия часовник на стената в кабинета на Жил. Наближаваше полунощ. Най-вероятно Холи щеше скоро да приключи с работата си. И да се прибере вкъщи.

Тази мисъл го възбуди.

Найл щеше да я чака до вратата.

 

 

Когато малко след полунощ Холи стигна до дома си, той тънеше в мрак. Светеше единствено лампата над верандата.

Тя затвори вратата на колата и се взря в къщата. Вероятно трябваше да е нервна, докато вървеше към входната врата на дома си, обвит в сенки. Някъде на свобода се разхождаше психопат, когото тя специално се опита да раздразни пред камерата. И сигурно трябваше да се страхува. Но не усещаше страх.

Защото знаеше, че не е сама. Изобщо не се огледа — нито настрани, нито назад, защото беше сигурна, че ще види сивото „Субару“, което я следваше. Беше го забелязала преди известно време, веднага след обяда. И беше разпознала мъжете в колата. Беше ги виждала в „Парадайз Фаунд“.

Охранителите на Найл.

За пет минути беше просто бясна от гняв. Дори възнамеряваше да му се обади и да му каже всичко, което мислеше за горилите, които беше изпратил по петите й. След което успя да се овладее и замисли. Някъде из града се разхождаше убиец. Холи беше наясно, че опита да бъде прегазена не беше случайност. И ако двама огромни демони я следваха, то коя беше тя, че да възразява? Знаеше много добре, че щом заловяха маниака, „опашката“ й веднага щеше да изчезне.

Така, че — да, тя не се страхуваше от тъмнината и чудовищата, които се криеха в мрака. И знаеше, че Найл я чака. Той беше в дома й. Точно както беше обещал.

Холи го усещаше с всички фибри на душата си. Тя не спираше да мисли за него от момента, в който се разделиха. И тези мисли постоянно я разсейваха, докато работеше. Нито един от любовниците й не беше оказвал такова въздействие върху нея. Дори частица, която да наподоби на това усещане.

Пръстите й стиснаха по-здраво ключовете и тя забърза към вратата. Нямаше търпение за него. Да го прегърне. Да го съблече. И да усети горещината на тялото му. Последните няколко часа, докато работеше над репортажа си за убиеца, й се прииска да забрави за целия този ужас. И вероятно Найл щеше да успее да й помогне.

Холи завъртя ключа, натисна дръжката и бутна вратата. Навсякъде имаше само тишина. Сърцето й се заблъска в гърдите.

— Найл?

Тя влезе вътре, затръшна вратата за гърба си и бързо набра кода за изключване на алармата.

— Найл, тук ли си?

Той беше тук… Тя почти можеше да усети присъствието му.

Беше много тъмно и Холи се протегна към най-близкия ключ за осветлението… и топли, но силни пръсти се обвиха около китката й.

— Няма нужда… — гласът му прозвуча като неотделима част от мрака и по гърба й плъзна тръпка.

Найл я придърпа към себе си и силата на тялото му я обгърна.

— Найл…

Той прекъсна думите, като плени в целувка устните й със своите, о, да…, точно както тя очакваше.

Устни. Език. Ласкаво. Настоятелно.

Някъде ниско в корема й всичко се сви на топка, когато в тялото й се блъсна силната вълна на желанието. Ръцете й намериха раменете му в тъмнината и ги стиснаха здраво. Не смяташе дори за секунда да се преструва, че изпитва колебание. Той беше всичко, което тя искаше.

Демонът бавно се откъсна от устните й.

— Ела с мен.

Хвана я за ръката й я поведе през стаята. Изглежда, виждаше идеално в мрака. Холи смяташе, че на това бяха способни само шифтърите, но Найл нито веднъж не се спъна и не се блъсна в ниската масичка за кафе или в дивана.

Не, той бързо и без проблем прекоси гостната и я поведе към спалнята. В мига, в който прекрачиха прага, дебелите бели свещи, които украсяваха скрина и тоалетката от черешово дърво, се запалиха. Сладкият им ванилов аромат се разнесе във въздуха и Холи се задъха.

Очакваше Найл да я дръпне към леглото; страхотна идея — мека постеля, копринени чаршафи, голо мъжко тяло… Но той я насочи към огледалната врата на гардероба. Придърпа я пред себе си и тя се взря в зелените си очи; леко замъглени и… диви — сякаш в дълбините им гореше жаждата на необуздаността. Демонът остана зад нея и ръцете му я обхванаха под гърдите. Главата му беше наклонена и устните му, с леки и галещи движения, ласкаеха кожата на врата й. После изведнъж се впиха в плътта под тях, докато нейните устни се разтвориха в няма молба страстният им глад да бъде попушен.

Усети как Найл облиза кожата на гърлото й и всичко в нея се присви…

Тя се опита да се обърне, да плени устните му, да го целуне…

— Не мърдай — разнесе се шепотът му. — А гледай… в огледалото.

Ръцете му леко се плъзнаха надолу, напипаха полата й и бавно я смъкнаха. Под пръстите му кожата на Холи изглеждаше бледна и нежна. Светлина и мрак. Пръстите на демона отново се плъзнаха нагоре и ласкаво подразниха голата кожа на корема й. Без да бърза, Найл започна да разкопчава копчетата на блузата, в чийто отвор се появи нежната материя на сутиена. Той плъзна пръсти под него и погали напрегнатото зърно. Краката й просто се вцепениха. Какво пък, може би така по-лесно щеше да се задържи права.

Трептящият пламък на свещите танцуваше в огледалото и светлината ставаше все по-ярка.

Ризата й се разтвори съвсем и откри бледосин сутиен и бикини, които тя така старателно избра сутринта…

Дали подсъзнателно не се беше стремила към това, което щеше да се случи сега?

Сутиенът й се закопчаваше отпред. С леко движение на пръстите си Найл се справи с него и гърдите й се озоваха на свобода в дланите му. Той започна да дразни зърната им, като леко ги разтриваше и притискаше с пръсти. Докосванията му се усещаха толкова добре, че Холи започна да се извива и отърква в тялото му, разпалена от страстта.

По дяволите, всичко! Искаше да усети мъжа, а не чувственото му излъчване.

— Гледай! — Съблазнително настоя той.

Изненадана, Холи отвори очи. Изобщо не беше усетила да ги затваря. Ръцете на Найл ласкаеха гърдите й, а устните му — гърлото. Възбуденият му член беше притиснат към дупето й. Явно и той я желаеше толкова силно, колкото и тя него. Поне в това бяха наравно.

Дясната му ръка се плъзна надолу и пръстите му се пъхнаха под ръба на бикините.

Да…

Тя ли го каза? Или само си го помисли?

Във всеки случай Найл я беше чул. Той погали нежните къдрици, след което я покри с длан. Дългите му пръсти се отъркаха в нея, а после и в клитора й.

От устните на Холи се откъсна стон.

Един пръст я намери и навлезе в нея.

Притисна се навътре. Едва-едва. Крайно недостатъчно.

Последва го втори, като през това време палецът му отново притисна клитора й.

Тялото на Холи се изви и тя се изправи на пръсти.

Навън.

Навътре.

Пръстите на Найл се движеха във влудяващ ритъм, който не носеше никакво облекчение, а само подхранваше желанието й, което се превръщаше във все по-остро и по-поглъщащо.

Холи стисна ръце в юмруци и заби нокти в дланите си.

— Желаеш ли ме?

О, Боже! Дали Найл не беше полудял? Да, проклятие… да, тя го желаеше… И не спираше да се извива и отърква в тялото му като обезумяла.

— Кажи ми, Холи!

Навън.

Навътре.

Наложи й се да преглътне, преди да успее да промълви:

— Да!

— Сложи си ръцете върху огледалото!

Тя го послуша и долепи длани до прохладната му повърхност.

Зад нея се чу свалянето на цип. И шумоленето на опаковката на презерватив.

Холи изрита полата си встрани и остана така — обувки на висок ток, бикини, разкопчан сутиен и разтворена риза. В очакване…

Не чака дълго. Найл разкъса бикините й.

Най-накрая!

Тя разтвори крака. Демонът застана зад нея и я притегли към бедрата си. Членът му се притисна към влажните гънки на плътта й и той започна отново да ласкае с пръсти болезнено пулсиращата и чувствителна точка между краката й…

След което нахлу дълбоко. До края. Напълно.

— Гледай!

Холи отново погледна към огледалото. Върху лицето на Найл беше изписано желание и страст. Когато демонът се движеше в нея, мускулите на гърдите и ръцете му красиво се свиваха и отпускаха, докато нахлуваше отново, и отново… Докато я галеше. Точно там, където й беше нужно. По клитора. Чувстваше се толкова добре. Толкова. Дяволски. Добре.

Стори й се, че тялото й се натегна подобно на пружина. Напрежението нарастваше. Холи въздъхна името му, докато удоволствието заплашваше да я залее…

Погледна към огледалото и се видя да стене и да се извива. С порозовяло тяло и напрегнати зърна. Една жена с разрошена червена коса, зачервени скули и блестящи устни.

Навън.

Навътре.

И с прекалено зелени очи, толкова тъмни, че…

Прекалено тъмни.

Насладата нарасна и стисна сякаш в клещи тялото й, преди съвсем да избухне и да я помете…

Зеленият цвят на очите й се беше сменил с черен.

О, по дяволите! По дяволите… Това…

Плътта й потръпна и тялото й разтресе… Толкова хубаво.

— Сега виждаш онова, което виждам и аз — каза Найл до ухото й, като не спираше да се движи в нея. Отново и отново. Очите му блестяха в същия черен цвят като нейните.

Демон. Жена. Мъж.

Членът на Найл сякаш набъбна още повече в тялото й я изпълни докрай. Той потръпна. Ръцете Му се впиха в бедрата й и я стиснаха…

Навън.

Навътре.

— Толкова прекрасна… — въздъхна Найл и свърши.

 

 

Все пак стигнаха до леглото. Някак. Но Холи не беше сигурна как. Нямаше спомен Найл да я беше носил на ръце. Но сега лежеше върху матрака и това много й харесваше. В обятията на Найл обаче се усещаше много по-добре.

Вдиша аромата на ванилия. Свещите догаряха. Не че демонът с едно махване на ръката не можеше да ги изгаси — проклятие, това можеше да го направи не само демон! — но Холи все още не желаеше тъмнината. Поне засега.

— Разкажи ми за брат си.

Холи застина. Не очакваше това в момента на посторгазменото си спокойствие. Беше направила глупост, като избълва тайната за брат си в момент на объркване, защото обикновено не го правеше. Поне не на глас. Никога на глас.

Пръстите на Найл се плъзнаха по кожата й.

— Отпусни се, любима. Искам да науча повече за него… за да разбера теб.

Тя обърна глава и срещна очите му.

— Нима е толкова важно да ме разбереш? Аз мислех, че това… — тя повдигна чаршафа над голите им гърди и ги посочи с жест. — Мислех, че сме тук само заради удоволствието.

Найл дори не трепна. Той все още беше с маската, която я караше да стиска зъби до болка. Дори сега. Обкръжен от аромата на свещи и секс, демонът все още не беше свалил защитната маска от лицето си. Както и тя, ако трябваше да бъде искрена.

„Очите ми стават абсолютно черни.“

Боже Господи! Тя все още не можеше да повярва. Да го чуе от Найл или от доктор Емили Дрейк беше едно, но да го види с очите си…

Нямаше как да отрече очевидното.

— Заради удоволствието — потвърди демонът със спокоен и съблазнителен глас. — Но аз искам да те опозная.

— Ти вече си започнал да ме разследваш — не беше нищо повече от една догадка. Но тя познаваше Найл добре. Самата тя беше направила малко разследване след първата им среща, когато не можа да спре да мисли за него.

Холи беше наясно как мисли и действа Найл. Разбра защо беше пуснал демоните си след нея. И че демоническият й произход щеше да се превърне за него в загадка, на която той нямаше да може да устои.

А може би беше за добро? Тя също искаше да узнае истината. През целия си живот се беше смятала за обикновена смъртна. Беше заобиколена от „нормални“ приятели, ходеше на църква всяка неделя, беше постъпила в колеж… изобщо, водеше скучен и обикновен живот.

До този ден.

Найл не отрече, че е започнал разследване, а просто продължи да движи пръсти по кожата й в бавна, изкушаваща ласка.

— Какво криеш? — тихо се поинтересува той.

„Болка!“ — завъртя се веднага отговорът в главата й. Само дяволски много болка. Но устните произнесоха друго:

— Защо искаш да знаеш за Питър?

Пръстите му спряха.

— Защото мисля, че е бил същият като теб. Като мен.

Само не и Питър.

— Питър умря от свръхдоза, ясно? — думите буквално се изтръгнаха от нея. — Той беше тийнейджър, нагазил прекалено дълбоко в…

— Демоните се пристрастяват към дрогата много по-бързо от хората, скъпа — тихо, почти ласкаво произнесе Найл. — Наркотиците са… изкушение, на което не всички могат да устоят. Те заглушават гласовете в тях и притъпяват виденията им на смърт и кръв, от които не могат да избягат по друг начин.

Холи се почувства така, сякаш я бяха плиснали със студена вода.

— Какво? — тя се изправи в леглото, придърпа чаршафа към гърдите си и се прикри. — Какви гласове? Какви видения на смърт? Питър нямаше…

— Демоните притежават различни способности. — Найл също седна, но за разлика от нея, не се опита да се прикрие. — Някои могат да контролират основните сили на природата, като вещиците. Някои проникват в съзнанието на хората…

Да, това тя го помнеше от собствения си опит.

— Други обаче притежават не толкова… приятни дарби — той направи пауза. — Например като твоя приятел Сам.

Който беше нарязан на парченца. Холи облиза пресъхналите си устни.

— Какво… какво знаеш за способностите на Сам? — Младият мъж й беше разказал, че е слаб демон, на практика неспособен на нищо…

— Сам беше изтеглил късата сламка. Той можеше, без да се напряга, да чува мислите на смъртните без значение от разстоянието — през няколко улици или на километри.

И в това ли се състоеше лошият му късмет?

— Но само ако са мисли на убийци. Насилници. Маниаци, които жадуват да причиняват болка, да осакатяват. Сам не можеше да се избави от тези гласове колкото и да опитваше… докато не се пристрасти към амфетамина.

Гласът на Питър се разнесе в главата й:

— Сестричке, теб някога измъчвали ли са те кошмари!

— Всички имаме кошмари.

Двамата седяха в кухнята, готови да тръгнат на училище. И както винаги закъсняваха. Холи завъртя очи и продължи да пие портокаловия си сок.

Той беше на четиринадесет, а тя — на тринадесет.

— Не, не такива, в които някаква змия иска да те ухапе, по дяволите…

— Тихо! Ако мама те чуе как ругаеш…

Питър я беше сграбчил толкова рязко за ръката, че тя изтърва чашата. Сокът се разля върху масата и закапа на пода.

— Аз говоря за сънища, в които умират хора. Разкъсани на парчета. И отново, и отново да чуваш смеха на някакво болно копеле…

— Питър Маркус Щорм! — прекъсна го пронизителният глас на майка им. — Какво съм казвала за…

— … използването на тези думи в къщата — с шепот довърши фразата Холи.

О, по дяволите!

О, не!

Питър не заговори повече с нея за кошмарите си. След като двамата седнаха в училищния автобус, брат й я беше погледнал с тъжните си очи и просто беше казал:

— Няма нужда да ги имаш.

Тогава тя не го беше разбрала.

Найл я докосна по скулата и Холи се отдръпна.

— Холи, ти помниш, нали?

Питър толкова бързо си беше отишъл от живота й.

— Когато периодът на половото им съзряване настъпи, голяма част от демоните придобиват силите си точно тогава. А онези, които са докоснати от мрака…

— Докоснати от мрака? — нима за тях имаше определение? Кожата на ръцете й настръхна. Пред очите й се появи съвсем ясно образът на Питър. Не онзи образ след смъртта му — с подпухнало лице и изцъклени очи, а замисленото му, изпълнено с живот лице — със същата форма като нейните очи, устни и усмивка; пронизващ поглед и остра брадичка.

— Онези, които са докоснати от мрака, улавят негативната енергия, която може да унищожи разума им. Ненапразно демоните имат такава репутация още от древността. Те са се сдобили с нея точно заради онези, които са били смятани за обсебени от лудостта.

Холи искаше да се разкрещи. Да изкрещи, че Найл грешеше за нейния брат; че това изобщо не е било така. Но той познаваше демоните много по-добре от нея.

— И какво? Наркотиците ли са единствената им надежда? Обречени ли са? Предозировка и смърт?

— Ментални бариери — изскърца със зъби Найл. — Трябва да намерим начин да защитим подрастващите и да ги научим как да блокират тази черна енергия. Това е изходът.

— Доктор Дрейк ме учи да слагам такива бариери — бавно произнесе Холи.

Върху лицето на Найл проблесна изненада.

— И аз няма повече да съм беззащитна — прошепна тя.

— Ти никога не си била такава — Найл я погледна право в очите. — Никога не си била.

И това го казваше мъжът, способен само със силата на мисълта да превърне враговете си в пепел?

Слепоочията й започнаха да пулсират. Имаше толкова много информация, която трябваше да обмисли.

— Найл, ти… ти наистина ли мислиш, че брат ми е имал такива… такива способности?

— Не зная със сигурност. Поне засега.

Защото брат й отдавна беше погребан в гробището „Мидоуз“. Тя посещаваше гроба му всяка Коледа, всеки седемнадесети февруари — рождения му ден, и всеки трети август — деня, когато беше открила тялото му.

— Ако той е бил от тези… — проклятие, тя вече наистина вярваше, че той е бил такъв — защо аз съм друга? Нормална.

— Ти си хибрид.

Холи знаеше значението на тази дума. Някой, в когото наполовина течеше кръв на демон и наполовина на Друго създание.

— Може би си една четвърт демон, или още по-малко… — Найл отново стисна зъби. — Понякога се раждат дяволски силни копелета, а понякога…

— Такива като мен — довърши тя. — Найл, аз нямам никакви способности. Не мога да заповядвам на огъня… — и тя погледна свещите, които вече догаряха. — Не умея да чета мисли. Не съм в състояние…

— Ти все още не знаеш на какво си способна. Както и аз. Само времето ще покаже — изглежда, че този въпрос изобщо не го интересуваше. — Единственото, в което съм сигурен, е, че ти умееш да скриваш силите си така добре, както никой друг.

Е, това все пак беше нещо!

— Аз трябваше още от самото начало да видя коя си, но защитното заклинание при теб е прекалено силно. И мога да видя през него само когато ти…

„Когато свършвам.“

Какво беше казала доктор Дрейк? В стресови ситуации или под въздействие на силни емоции могат да се събудят силите, дремещи в теб.

Оргазмите й с Найл определено можеха да минат за „силни емоции“.

— Ако узнаем, че си първо ниво… — продължи той — … не ми пука — след което зарови пръсти в косите й и я притегли към устните си за настоятелна целувка. — Аз те желая все така силно.

Стана тъмно.

Свещите бяха угаснали. Желанието в Холи се пробуди отново, но тя се опита да се концентрира. Трябваше да узнае дали…

— Найл? А ти бил ли си докоснат от мрака?

Ръката й беше върху гърдите му. Тялото на Найл излъчваше такава горещина, че тя си помисли, че може да се изгори. Усещаше туптенето на сърцето му под дланта си и как то ускори ритъма си, когато зададе въпроса си.

— Повярвай ми, че не искаш да узнаеш всичко, на което съм способен — и го каза с абсолютна увереност. — Защото, ако знаеше, вече щеше да си избягала надалеч.

Тя не отмести ръката си. И не се отдръпна.

— Аз вече видях на какво си способен…

— Скъпа, това не беше върхът на сладоледа — стаята се освети, но не от свещи. Във въздуха висяха огнени езици, подобни на малки огнени кълба. — Аз мога такива неща, от които ще се уплашиш до смърт.

— Много приятно светлинно шоу — Холи повдигна ръка към лицето на Найл и усети боцкането на наболата му брада. — Но аз не се плаша лесно.

След което пусна чаршафа и го оседла, като се плъзна по цялата дължина на пениса му.

Плът до плът.

По начин, който не бяха опитвали досега.

— Аз съм на таблетки — изрече Холи направо. — И съм чиста.

— А аз не мога да се заразя от болестите на смъртните.

Тя се намръщи.

— Но аз си мислех, че демоните…

— Да, слабите демони имат слаб имунитет. Но аз не съм такъв — каза той, след което я целуна дълбоко.

Тя се изви срещу него и отново се отри в члена му.

Искаше го в себе си.

Погледна в очите му. Толкова черни. И криеха толкова много тайни.

— Не се плаша толкова лесно — повтори тя и отново раздвижи бедра.

Връхчето на члена му се плъзна в нея.

Лице в лице. Плът до плът.

Найл промуши ръка между телата им, разтвори я нежно и прокара пръст по чувствително възелче, изнемогващо в очакване на докосването му.

След което нахлу с едно движение в нея.

— Това е добре — изръмжа той — защото няма да се отървеш толкова лесно от мен.

Холи се понамести, леко се изправи на колене и отново се отпусна надолу. Пак се поизправи. След което отново се отпусна надолу. Ритъмът се ускоряваше все повече.

Тя имаше нужда от това удоволствие. Имаше нужда от дивия прилив на този ураган, който да отнесе надалеч всички спомени, пробудени от Найл.

О, по дяволите, всичко! Тя просто го желаеше.

Членът му, дълбоко в нея. Толкова горещ. Дълъг. Дебел. Плътен. И който толкова добре я запълваше. Разтягаше. Плъзгаше се назад и напред с дълбоки тласъци. И всеки път достигаше по-надълбоко.

Леглото беше голямо и здраво. Нямаше никакъв смущаващ звук или скърцане.

Само дълбоките тласъци на члена му.

И нейната тръпнеща плът.

Дълбоко.

Отново и отново.

Холи го целуваше, когато оргазмът я погълна.

Когато Найл свърши, в утробата й се разля топлина, а от устните му се отрони името й.

Огнените топки угаснаха.

 

 

Ким Уент се промъкваше по коридора на „Нюз флаш Файф“. Тя знаеше разписанието на охраната и алгоритъма на движение на камерите за видеонаблюдение. Беше изяснила всички детайли, преди да пристъпи към замисъла си.

Устните й бяха пресъхнали, а дланите потни…

Вратата на кабинета на Холи беше само на две крачки. Погледът на Ким се насочи отново към камерата, която трябваше да се обърне към другата част на коридора след пет, четири, три… Камерата се раздвижи и това й даде възможност да осъществи плана си. Младата жена се хвърли светкавично към вратата, натисна дръжката и буквално влетя в кабинета.

Пликът. Къде беше? Трябваше да го намери.

Пробивът в кариерата й се намираше в онзи плик. В кариерата и в живота й.

Ким знаеше, че Холи беше попаднала на голяма история. Всъщност всички в телевизията го знаеха. Тя постоянно си устройваше тайни съвещания с Мак, а човекът беше врял и кипял в новините и имаше нюх за тях. Но Мак не даваше никакъв шанс на Ким. Не, той не само че не я пускаше пред камерата, а просто я изпращаше за още кафе.

Гадняр!

Тя щеше да му докаже. Щеше да разплете тази история преди Холи и с това да заслужи мястото си пред камерата. Ким не си беше скъсвала задника четири години, докато завърши Университета Мелрун, само за да сервира шибаното му кафе. Имаше да изплаща студентски заем, който буквално тегнеше като камък на врата й, и освен това изобщо не възнамеряваше цял живот да си остане момичето за поръчки, по дяволите!

Претърси бюрото, като отмести всички книжа от пътя си. Къде беше този плик?

Ким беше видяла лицето на Холи, когато тя го беше отворила. Да, там явно се криеше златна жила. След това видя и напрежението, с което се беше опитала да открие подателя… И как просто излетя от сградата…

Понякога новините миришеха на кръв. Гъста и съблазнителна. А Ким обичаше този аромат. Винаги го беше обичала. Може би се дължеше на втория й баща — вампир, който се оказа нелепо обезглавен в една нелепа катастрофа. Веднъж тя се беше опитала да го принуди да я превърне във вампир, но той я беше изгледал така, сякаш беше полудяла.

— По дяволите! — изруга тя прекалено силно, макар звукът да наподобяваше повече на шепот. Шибаният плик го нямаше никъде. Ким рязко отвори чекмеджето на бюрото. След това другото.

Пликът трябваше да е свързан с убийствата. Убийствата на демоните. Ким знаеше истината за мъжете и жената, която ченгетата бяха открили съвсем скоро. Беше чула как Бен и Холи си говореха шепнешком за това.

Демони. Всички жертви бяха демони.

Старият Мак със сигурност не допускаше, че тя знае толкова много за „Другите“. А Ким знаеше толкова много, че спокойно можеше да подхранва дълго време кошмарите му през нощта.

По дяволите, тази история трябваше да стане нейният пробив… Пробив, които напълно ще промени живота й.

Защото тя нямаше да позволи на убиеца…

Вратата на кабинета започна да се отваря с леко проскърцване.

Ким застина, наведена над бюрото.

Охраната? Не, изключено. Те трябваше да бъдат на противоположния край на сградата…

— Привет, кучко!

Ким усети как ужасът я стиска за гърлото.

Този глас… Тих, зловещ шепот. Зло.

А Ким разпознаваше злото.

Тя усети, че се взира право в лицето му; лице, което се криеше под толкова елементарна маска.

Младата жена посегна към лампата на бюрото… и злото се хвърли в атака.