Синтия Идън
Полунощен повелител (9)

Глава 9

Холи крачеше във фоайето на Мистро Тауър като машинално поставяше крак един пред друг. В главата й все още неспирно се въртяха думите на доктор Дрейк.

„Забелязала ли си, че раните ти заздравяват по-бързо от нормалното?“

Да, добре, беше го забелязала. Но го беше сметнала за индивидуална особеност на организма й. Бяха минали само два дни, а множеството прорези, натъртвания и синини бяха изчезнали. Да, сега като се замислеше, май че всичко беше заздравяло… хм… прекалено бързо.

„Имала ли си някога усещането, че въздухът около теб се сгъстява! И сякаш те притиска!“

Да, но само когато беше около Найл. И мислеше, че тази сила е негова. А не нейна.

„В стресови ситуации или под въздействието на силни емоции могат да се пробудят дремещите в теб сили. Например при прилив на адреналин…“

Дали Найл не беше пробудил демона в нея?

„Твоите родители сигурно са знаели за това. Нищо ли не са ти казали!“

Нито дума за демоните. Помолиха я да се държи по-далеч от неприятности и да не прави нищо, с което да повтори съдбата на Питър.

Питър. Холи едва не се препъна. Дали и той…

Телефонът й започна да звъни и тя разсеяно го извади от чантата си.

— Щорм.

— Бързо ела в района на склада — беше гласът на Найл. Ядосан и гневен. — Копелето отново е убило.

Не! Само не още една разчленена жертва.

— Откъде знаеш? Найл…

— Информатори, любов моя. Аз също ги имам.

С леко прещракване връзката изключи.

Още един мъртъв демон.

Холи преглътна и натисна бутона за бързо набиране, на който беше записан телефона на нейния оператор.

 

 

Тя се срещна с Бен на местопрестъплението. Да стигнат по-наблизо беше просто невъзможно — единствената сграда в средата на района на старите складове беше отцепена от полицията. Наоколо мигаха сини полицейски светлини, а жълтите ленти трептяха на вятъра.

Странно, но тя не забеляза наоколо нито един репортер. Във всеки случай поне засега. Дочу леко подсвирване отстрани.

— Холи, какво си изровила този път? — попита я Бен.

Смъртта.

Тя забеляза тъмнокосата глава на Колин Гит, който се насочваше към един от патрулните автомобили, и се намръщи.

— Бен, започни да снимаш.

След което изправи рамене и също се насочи натам.

— Къде отиваш? — опита се да разбере операторът й.

Тя го погледна през рамо и очите му се разшириха под козирката на неизменната му бейзболка.

— О, не! Не го прави, Холи. Няма начин ченгето да разговаря с теб. Проклятие, дори аз зная, че мъжът те ненавижда.

— Ненавижда, е прекалено силно казано — измърмори Холи. Ръцете й бяха потни, а по гърба й пробягваха тръпки. В този момент Гит вдигна очи и погледна право в нея.

Е, всъщност думата „ненавижда“ можеше и да отговаря на „прекалено силно казано“.

— Снимай — повтори тя. — Аз ще се заема с ченгето.

Поне щеше да опита.

Или Гит просто щеше да я разкара.

Нямаше какво да губи. Това беше нейното разследване. Дотогава, докато онзи изрод не бъде заловен… или убит.

Гит промени посоката си и се насочи към нея.

Бавно, но решително, тя продължи да крачи към него.

— Холи Щорм! — в сенките на залязващото слънце косата му изглеждаше още по-черна. — Защо, по дяволите, не съм изненадан, че си тук?

Тя повдигна вежда.

— Може би, защото добре си върша работата?

— О, трябва да призная, че тук си права. — Устните му трепнаха в насмешка. — Защо ли ми се струва, че си свързана по някакъв начин с убиеца…

Тя се постара да не обръща внимание на намека.

— И така, това престъпление е свързано с предишните.

Найл се беше оказал прав. Умен демон.

Гит не отговори.

— Е, хайде, детектив! Дай ми нещо. Това е вече третата жертва. — Доказателства, че убиецът е един и същ Холи нямаше, но Гит не го знаеше.

— Всъщност… тя е първата — шифтърът въздъхна и поклати глава. — Изглежда, че е била първата.

— Какво?

Бяха й необходими няколко секунди, за да осъзнае, че детективът действително говореше с нея за случая.

— Искаш да кажеш, че тази жена там е била първата жертва на убиеца? — Ако това беше така, значи нещастната жертва беше стояла на това място в продължение на дни, докато тялото бавно се е разлагало.

Холи преглътна.

— Така изглежда. — Гит я измери със замислен поглед. — Ти ще трябва да си тази, която може да ми потвърди.

— Не разбирам…

Колин я хвана за ръката.

— Искам да погледнеш трупа на жертвата.

О, по дяволите, не отново!

Тя заби пети в асфалта.

— Аз съм тук, за да направя репортаж, а не… не за…

— Той иска да знае дали тя не е била една от нас, Холи — тихо каза Найл с хриплив, галещ глас, докато излизаше от сянката на най-близката сграда.

Холи не трепна при появата му. Не и този път. Защото знаеше, че е някъде наблизо. Знаеше го още на секундата, в която излезе от автомобила си. Той не би я оставил тук сама.

Нима беше започнала да му се доверява?

Явно, че беше така.

И относно превратностите на съдбата: тя сигурно беше единственият човек в страната, който вярваше на Найл Лайпен.

Гит изруга.

— И нека да позная: вие двамата не сте се оказали тук по някаква чиста случайност, нали?

Найл хвана ръката на Холи, поднесе я към устните си и нежно я целуна по пръстите.

— Където е тя, там съм и аз.

Езикът му лекичко ги погали и сърцето й ускори ритъма си.

— Ама че глупости! — Детективът изглеждаше отвратен, а усмивката му приличаше по-скоро на озъбване. — Изобщо няма да се хвана на цялата тази любовна… Я чакай! — погледът му започна да се мести от Найл към Холи и обратно. — Една от нас?

Холи реши, че най-добрата тактика в дадената ситуация беше да си държи езика зад зъбите. Цялата тази демоническа същност беше нещо ново за нея.

— Проклятие! — Гит разтри горната част на носа си.

Покрай тях двама мъже в сини униформи бутаха носилка, върху която лежеше тяло, затворено в черен найлон.

Устата на Холи пресъхна. Жена. Изглежда, че на убиеца не му пукаше за пола на жертвата. Много странно.

Интересно, дали жената е познавала убиеца си?

— Минутка — обърна се Колин към санитарите. След което много по-тихо, за да чуе само Холи, допълни: — Кажи на твоя задник с камерата да спре да снима, защото инак ще се лиши от толкова скъпоценното си оборудване.

Холи му повярва. Затова вдигна ръка и махна към Бен.

— Засега това е достатъчно. Спри да снимаш.

Бен се намръщи, но свали камерата от рамото си.

Гит я хвана за лакътя и я поведе към тялото върху носилката. Найл вървеше от другата й страна.

— Отворете го — изръмжа Гит към санитарите.

Пръстите на този, който побърза да изпълни заповедта му, трепереха.

Първо до тях достигна миризмата — плътна, наситена и ужасна.

— Гит, какво, по дяволите… нарушаваш протокола…

Холи погледна наляво и видя непознат мрачен униформен полицай.

— Можеш да обсъдиш това с капитана — отвърна му Колин, без да откъсва поглед от тялото.

Холи също погледна към него.

Отначало видя само светли, руси къдрици. Сплъстени от кръв. После видя лицето. Подпухнало, на места с почернели петна.

После забеляза зловещата „втора усмивка“ — гърлото на жертвата беше прерязано почти от ухо до ухо.

Побърза да се обърне.

— Не я познавам — нещастната жена не беше сред информаторите й. Беше просто една зверски убита жена.

— Но аз я познавам.

Холи погледна към Найл.

— Казва се… Името й беше Джулия Пауърс. Поработи известно време като сервитьорка в „Парадайз Фаунд“. Напусна по същото време, когато си намери приятел.

— Чието име е… — натисна Гит.

— Карл Бронкс — устните на Найл се присвиха в тънка линия. — Тя също беше една от нас.

Демон.

Гит изскърца със зъби и с кимване освободи санитарите. С тих звук те закопчаха отново ципа на черния чувал.

— Кажи ми, детектив… — Найл направи дълга пауза, докато изчакваше санитарите да се отдалечат.

Горката… Боже, какво ли беше преживяла!

Носилката изскърца, когато мъжете я натовариха в автомобила.

Найл наклони леко глава и измери Гит с изучаващ поглед.

— И от нея ли е взел нещо?

Взел нещо? От тялото? Холи притисна ръка към корема си. О, по дяволите! Тя не знаеше откъде Найл има тази информация, но, съдейки по лицето на Гит, демонът беше уцелил право в десетката.

— Мамка му! Откъде знаеш за това?

„Източници…“ — завъртя се отговорът в съзнанието й.

— Както вече казах на твоя партньор веднъж, има нещо, което и двамата не осъзнавате. Във вашата полиция има повече демони, отколкото си мислите.

В това Холи лесно можеше да повярва.

— Някой от моя участък ти снася информация? — Светещите от гняв очи на Гит бяха прекалено ярки.

— Някой в твоя участък е уплашен до смърт, защото той… или тя са наясно, че някакъв психопат реже демони на парченца и си взема сувенири.

Холи дори не искаше предположи какъв може да бъде този „сувенир“.

— Защо я намерихте едва сега? — попита тя с внимателно контролиран глас. — На местата на другите убийства вие, момчета, се появявахте почти с…

— Защото работихме по сигнал — Гласът на Гит ни най-малко не скриваше емоциите, които бушуваха в него. — Копелето звънеше на 911 и ни казваше къде ще открием телата.

Искал е да ги намерят.

Холи погледна към черния чувал. Но не и нея.

— Има ли нещо, което да я отличава?

От тази мисъл сърцето на Холи направо препусна. Може би копелето беше сгафило нещо? Тя го беше научила отдавна, още като вземаше интервю от агент на ФБР преди много години. Той беше казал, че престъпниците много често са небрежни при първото си убийство — прекалено възбудени, прекалено нервни. А това винаги води до грешки. Грешки, които убиецът повече не повтаря.

Гит процеди през зъби:

— Жертвата е жена, а другите двама — мъже. — Шифтърът поклати глава. — Не съм очаквал, че сред жертвите му ще има жена.

Но очакваше да намери още един мъртъв демон.

Колин въздъхна.

— Намерил я е скитник. Патрулните полицаи отначало решили, че е дрогиран — хвърлил се към тях и започнал да говори за усмихваща се мъртва жена.

Гърло, прерязана от ухо до ухо.

Холи се опита да избута образа далеч от съзнанието си и се обърна към Найл.

— Все още ли смяташ, че убиецът е смъртен?

Последва кимване.

Гит отново изръмжа.

— Криминалистите ще претърсват мястото цяла нощ. Може и да намерят нещо…

— Което значи, че вече не сме заподозрени — изтърси Холи. Той им беше споделил прекалено много и беше престанал да ги гледа с недоверие.

Тя си пое дълбоко дъх и долови отвратителния аромат на разложена плът, който все още витаеше във въздуха.

Тази жена…

Приятелката на Карл. Джулия.

В главата на Холи нещо прещрака.

Тя си спомни за онзи ден в парка, когато двамата с Карл седяха на пейката. Тя хапваше някакъв отвратителен сандвич и гледаше как Карл храни птиците с трохите от своя.

— Трябва да тръгвам след малко. Ще водя приятелката си на вечеря.

Повече никога нямаше да се срещнат.

— Това с нея сериозно ли е? — с усмивка го беше попитала тогава тя.

— Не зная — беше отговорът на Карл. — Нима можеш да бъдеш сигурен, че това е любов, а не просто добър секс!

Двамата се бяха разсмели, но тя успя да забележи в очите му нещо, което предизвика силна завист у нея. И ето, любовта на Карл и Джулия вече нямаше бъдеше. О, по дяволите!

— Брукс смята, че ти, Найл, нямаш равен в убийствата… — бавно проговори Гит.

— Не, този негодник просто иска да ги прехвърли на мой гръб. Няма нищо, което да иска повече от това, да ме хвърли зад решетките.

Отговорът беше мълчание от страна на ченгето.

— Но той знае, че не съм го направил. И ти също го знаеш. — Някъде зад тях се затръшна врата на автомобил. — Това не е… в стила ми.

Да, определено не беше. Бушуващ адски пламък — ето какво харесваше най-много той.

Да накаже прокълнатите, а не да убива невинните.

Холи знаеше, че Найл не беше идеален, но дори той си имаше граници, които се стараеше да не прекрачва.

По дяволите… Изглежда, доверието се беше родило там, където никой не го очакваше.

И кога се беше случило това? През нощта по време на необуздания им сексмаратон?

Или на сутринта, когато той разруши уютния й свят, като й каза истината за същността й?

Истина, която дори и сега не можеше да приеме.

— Какво, по дяволите, прави той тук? — раздразнено попита Тод Брукс докато се приближаваше към групичката им. — Дойде да позлорадстваш над тялото на поредната си жертва ли?

Холи гневно се обърна, за да го прикове с негодуващ поглед, или по-точно — ако трябва да го разкъса на… И видя как Брукс рухна на земята. Той просто застина, след което се строполи на твърдата земя.

— Шибана работа! — избоботи Гиг. — Найл, не започвай отново.

Холи трепна и погледна изкосо към Найл… който едва сдържаше усмивката си.

Тод се изправи на колене, след което хвърли към демона яростен поглед, способен да разтопи дори метал.

— Мамка му, човече, толкова те мразя!

Найл се разсмя.

Брукс се изправи, изтръска ръце и изтупа дрехите си от прахоляка.

Боже, това дали можеше да се брои за нападение над полицай?

Детективът не проговори, докато не се приближи и не опря носа си в този на Найл.

— Какво, не можеш да пропуснеш възможността да се позаиграеш с хората ли?

— Кара очевидно не я пропуска — промърмори демонът.

Дори на Холи й потрябваха няколко секунди, за да включи.

Кара. Сукубата. Приятелката на Тод.

Брукс понечи да замахне с юмрук и… Гит пристъпи пред Найл.

— Той си играе с теб, Тод. И знаеш колко много му харесва.

Лицето на Тод почервеня от гняв.

— Иска да си поиграе? Аз ей сега така ще го…

Холи реши, че е време да престанат с тези мъжки глупости… да си мерят… силите.

Тя се изкашля и тримата погледнаха към нея.

— Найл, не се дръж като магаре.

Демонът присви очи от изненада.

Гит се намръщи, а Брукс бавно отпусна ръка.

— Ти все още ли си с него?

— Хм… — И дори възнамеряваше да остане за още неопределено време, без да се съобразява с факта дали той е, или не е магаре. — Детектив Брукс, Найл няма нищо общо с убийствата. Гит е наясно, аз също.

Престъпленията просто не пасваха на стила му.

— И сега пред нас стои сериозен проблем — продължи тя. — Някакъв изрод убива демони. — Да, тя също се беше оказала демон и от тази мисъл все още я втрисаше. — Той се крие в тъмнината, убива ги, изрязва парчета от тялото на жертвата си и най-вероятно е страшно доволен да знае, че вашият главен заподозрян е демон.

Гит и Брукс мълчаливо се спогледаха.

— Тези престъпления са свързани; и тримата го знаем. — Джулия не беше неин информатор, но тя все пак имаше нещо общо с другите жертви. — Това копеле сега преследва нас с Найл и…

— Какво? — извикаха едновременно и двамата детективи.

Найл кръстоса ръце пред гърдите си и мълчаливо се приготви да се наслаждава.

— Той ни следи. — Холи беше напълно уверена в това. — Задникът ми остави съобщение в телевизията… Снимка, на мен и Найл, и бележка: „Нечестивите ще умрат“.

— Защо, по дяволите, не ни разказахте за това по-рано? — настоя за отговор Гит. След което направи крачка и се втренчи гневно в Найл. — Къде е тази бележка? Къде е…

— При вашия капитан — отвърна демонът спокойно. — Беше доставена на МакНийл преди час.

Гит рязко затвори уста.

Холи също беше изненадана.

— Той е решил да преследва теб? — Брукс поклати глава. — Ама той какво? Да не би да си е написал предсмъртното завещание?

— Може би. — Найл изглеждаше като скучаещ. — А ако това е така, с радост ще осъществя всичките му мечти за смърт.

— Нищо чудно, че МакНийл ми каза да търся в друга посока — измърмори Гит. — Нямаше време да ми обясни повече, защото телефонът ни прекъсна… Съобщиха ни за тялото…

А после срещна Найл и Холи на местопрестъплението.

— Той има намерение да убие още един демон — каза Холи.

— Мръсникът е изпратил подобна снимка на Карл и… знаем какво се случи с него.

Главното беше да не мисли за това. Да държи главата си изправена, а гласът овладян, за да не трепери. Само да не се пречупи. Не точно сега.

Найл се приближи към нея и сякаш я обгърна с топлината на тялото си.

И как беше разбрал, че точно в този момент имаше нужда от топлина?

— Къде е тази снимка? — попита тихо Брукс, но звучеше така, сякаш не искаше да знае отговора.

— Вашият капитан ще я има… съвсем скоро. — Демонът произнесе думите така разтеглено, както говореха южняците.

Труп. Ядосани ченгета. Имаше ли нещо, което да може да го извади от релси?

— Ще изляза с тази история на живо — съобщи Холи решението си на мъжете и се усети, че го изрича прекалено бързо.

— Мамка му…

— Няма начин…

Тя вдигна ръка.

— В пряк репортаж.

Найл кимна.

— Добра идея.

— Аз бих я нарекъл отвратителна. — Брукс поклати глава. — Само това ни липсваше — в града да настъпи паника.

— Хората трябва да бъдат предупредени — Холи беше категорична по този въпрос. — Те имат право да знаят какво става…

— Ти наистина ли смяташ, че те ще приемат всичко това нормално? — попита я Гит. — Дали изобщо се досещаш какво ще започнат да правят те с…

Холи раздразнено въздъхна.

— Аз не възнамерявам да говоря за „Другите“, детектив Гит. — Намерението й да разкаже на хората за света на демоните отдавна беше погребано. — Просто ще кажа, че в града се разхожда убиец. И че трябва да са предпазливи… — А когато хората бяха нащрек, забелязваха много повече детайли. И ако късметът беше на тяхна страна, можеха да успят да заловят психопата.

— А за да си направи тя репортажа, няма нужда от вас — едва ли не измърка Найл.

Да, нямаше нужда.

— Аз имам снимки от местопрестъплението. И на тялото в торбата. — И дори не трепна, когато го каза. Точно като хладнокръвна кучка. Беше ужасно трудно, но го направи. — А сега съм вече наясно, че той си взема и „сувенири“ — факт, който вие сте скрили от пресата.

Гит се напрегна.

— Ти нямаш право да разгласяваш тази по…

Холи и без това нямаше намерение да разкрасява репортажа си с кървавите детайли. На копелето това щеше да му хареса прекалено много. Не, тя искаше да излезе в ефир, за да го ядоса… Да го накара да нервничи и да започне да прави грешки.

— Дай ми интервю в пряк репортаж. Отговори на въпроси за убийствата. Можем да се приготвим предварително — ти ще кажеш каквото сметнеш за добре, а аз ще премълча останалото.

Ти на мен, аз на теб; това беше стар и изпитан способ.

Гит само стисна здраво зъби, но отговори не той, а Брукс.

— Пет минути?

Този хубавец беше обещал да й даде интервю… само че така и не удържа на думата си.

— Пет минути. И то сега. — Тя нямаше да му позволи да я излъже още веднъж.

Шифтърът се усмихна.

— Изглежда, че си на път да се превърнеш в телевизионна звезда.

Брукс измърмори нещо, което според Холи много наподобяваше на „Върви на майната си!“.

Сърцето й се разтуптя точно както преди началото на всяко предаване.

— Е, какво, детективи, договорихме се. Сега да го направим.

 

 

Найл видя за пръв път отблизо как работи Холи. При убийството на Карл беше пристигнал в момента, в който операторът беше свалил камерата си от нея, а и тогава мислите му се въртяха около кръвта, смъртта и отмъщението. Просто не обърна внимание на снимачния екип.

Холи стоеше в ярката светлина на специалния прожектор и държеше микрофона в лявата си ръка. Операторът сложи камерата на рамото си и насочи обектива към лицата на Холи и Тод Брукс. Както беше обещала, тя позволи на детектива сам да реши за какво да говори. Той описа престъпленията и разказа за връзката между жертвите.

— Полицията на Атланта подозира, че неизвестният, убил Карл Бронкс, е виновен също и за смъртта на Сам Митерс.

Брукс не каза нито дума за Джулия Пауърс. Найл беше свидетел как преди началото на интервюто, тя и ченгето обсъждаха мъртвата. Холи сама предложи да не дава информация за това престъпление, докато не известят близките на жертвата за трагедията.

Найл беше изненадан. Холи не приличаше на другите журналисти, а той беше видял достатъчно количество от тях през живота си. Тя не търсеше сензацията на всяка цена, без да обръща внимание чии чувствата можеше да нарани или чий живот да разруши.

Да, тя се интересуваше… А това криеше опасност. Жената дори не подозираше, че по този начин става уязвима.

Но въпреки това, беше намерила начин да получи това интервю и вероятно щеше да успее да завладее вниманието на убиеца, който и без това я беше взел на мушка.

— Наистина ли смяташ, че си струва? — прошепна до него шифтърът.

Найл не си направи труда да го погледне, защото картината пред него му харесваше много повече. В ярката светлина Холи изглеждаше дяволски сексуална — бледно, но съвършено лице, огромни зелени очи… И тези устни…

— Ти я превръщаш в мишена.

Той беше наясно, но…

— Копелето иска да се добере до мен.

Нямаше „по-нечист“ демон от него.

— Може и да си прав.

Ченгетата обикновено се опитваха да ободрят в подобни ситуации, но Гит не беше обикновен. Макар че не можеше да бъде наречен и типичен шифтър. Животинската същност на детектива беше вълк — диво и опасно същество. Но Гит, вместо да ловува смъртни, се беше заел да ги защитава. Толкова за наследствеността. Той с всички сили се опитваше да измени предначертаното още в мига на раждането му.

— Лесно ли е да хвърлиш любовницата си в лапите на чудовището?

Тези думи накараха Найл да се обърне към него. Трябваше да си признае, макар и с неохота, че харесваше Гит като ченге, но точно в този момент детективът го дразнеше.

— Не се занимавай с проблемите на Холи — това прозвуча като предупреждение.

Колин само стисна зъби и упорито продължи:

— Найл, много трудно е да защитаваш жена, към която не си равнодушен.

Към която не е равнодушен!

Демонът се напрегна.

— Ти не пропускаш възможността да я докоснеш — тихо продължи Колин. — Галиш я, хващаш я за ръката… Постоянно търсиш контакт.

Защото му харесваше да я усеща до себе си.

— Бъди внимателен или ще покажеш на околните прекалено много неща, демон. Никога не знаеш кой може да те следи.

Найл отмести поглед от Гит и отново се вгледа в Холи. Взема интервю от ченгето. Говори за убиеца садист.

И това се вижда от целия град.

Никога не знаеш кой може да те следи.

Да, затова Холи искаше да направи пряк репортаж.

Найл разтри гърдите си, когато усети внезапна, но тъпа болка в сърдечната област. Какво, по дяволите…

Не, това не можеше да се дължи на… страха.

„Аз ще обезпеча безопасността й.“

Без значение, кой гледаше.

 

 

Шибана кучка!

Лицето й беше в едър план на телевизионния екран. Лъжливите й зелени очи бяха изпълнени със скръб, но и решителност. Тя разговаряше с онзи идиот — ченгето за убийствата.

И за това, че на свобода се разхожда жесток маниак.

Сякаш той вършеше някакво зло.

Не, не. Всичко, което той правеше, беше да прибере боклука от улицата. Като убиваше чудовищата.

И кучката го знаеше много добре. Но не, Холи Щорм се държеше така, сякаш той убиваше хора. Смъртни. Защото само те имаха право да живеят. А не слугите на дявола.

Демоните не заслужаваха да живеят. Тя бяха зло.

И тук важеше правилото на естествения подбор — оцеляват само силните. А силните бяха смъртните.

Сега тази кучка молеше хората да споделят информация. Искаше да съобщят, ако някой беше забелязал нещо. Той застина. Беше се опитал да бъде внимателен, дори и по време на първото убийство. Но Холи, дявол да я вземе, беше точно на това място, което можеше да означава само едно: ченгетата бяха отрили тялото. Избухналата в него гневна вълна го изненада.

„Онази курва не трябваше да се съпротивлява.“

Той просто искаше да разбере малко повече за приятеля й, без да подозира, че тя също може да бъде демон; докато кучката не го нападна и докато очите й не проблеснаха с цвят на полунощна тъма.

След което не му остана избор, наложи се да я довърши.

„Полицията настоятелно препоръчва жителите на града да бъдат внимателни. И да обръщат повече внимание на ставащото около тях.“

Холи беше едно пълно и шибано недоразумение. Преди беше по-различно, но сега…

Сега тя беше станала проблем, от който той трябваше да се избави.

И, по дяволите, колкото по-рано, толкова по-добре.