Синтия Идън
Полунощен повелител (4)

Глава 4

Той не би нарекъл ченгетата свои приятели. За нищо на света. Може би защото знаеха кой и какво беше.

Убиец!

Найл стисна по-здраво ръката на Холи. Отиваха към моргата. Мирисът на смърт беше прекалено силен и задушаващ и се пропиваше в кожата.

Движенията на жената до него бяха сковани и напомняха на тези на робот. Беше потръпнала цялата, когато онзи задник Гит й беше разказал за тялото. Една вълна, която беше преминала от главата до петите. А отчаянието, с което беше произнесла името на онова нещастно копеле… „Сам“. След което се взе в ръце. Бързо. Дори прекалено бързо, по дяволите! Сега пред него имаше жена, изпъната като струна. И с лице, върху което нямаше дори намек на емоция. С ледени ръце.

Разбира се, Найл знаеше името, споменато от ченгетата.

Сам Митерс. Демон седмо ниво.

Беше му станало навик да знае всички демони в града. Единствено от съображения за сигурност за бизнеса му. Нестабилният, почти невменяем наркоман Сам. Беше въпрос на време да му се случи нещо.

— Не е задължително да идваш с нас в моргата — каза Гит.

Найл изсумтя. Детективът не го искаше вътре, но на него не му пукаше. Още един демон беше загинал на негова територия и той трябваше да види тялото.

— Аз… аз искам Найл да остане с мен — изрече Холи с овладян, но отнесен глас.

Тресеше я. Две убийства и едно покушение върху живота й — и това само в рамките на два дни. Да, определено имаше повод за безпокойство. Трябваше да се вслуша в думите на Найл. Сега беше в центъра на адски водовъртеж.

Холи го погледна с блестящите си зелени очи. Толкова зелени. Хората смятаха, че очите са прозорец към душата. Но грешаха. Както винаги, впрочем. Очите лъжеха. Ето например очите на Холи в този момент. Тя се опитваше да си придаде вид на силна, че всичко е под контрол. А всеки момент щеше да се разпадне.

Найл протегна лявата си ръка и отвори вратата.

— Давай да се разберем с тези лайна.

Докато Холи не се беше пречупила.

„И защо това трябва да ме вълнува толкова?“

Тя беше просто още един човек. Просто още една смъртна. Чу тихата въздишка, която се отрони от устните й, когато Холи пристъпи напред.

Тялото лежеше на маса в центъра на стаята, покрито с тънък бял чаршаф. Найл видя двете стъпала, които повдигаха плата в далечния край на масата и бледите пръсти под него.

Опакован. И с етикет.

Появи се жена с много тъмна черна коса и кожа с цвят на кафе с мляко. Найл веднага я позна — доктор Наталия Смит. Патоанатомът. Името й често се споменаваше във вестниците след случая с Нощния Касапин. Умна, твърда и наясно със съществуването на „Другите“.

Погледът на Смит беше насочен към Холи, не към него. Зад гърба на Найл стоеше Гит, а онзи задник Брукс реши да се приближи към милата докторка.

— Роднина ли сте? — обърна се Смит към Холи.

Тя само поклати глава.

— Приятелка.

Доколкото знаеше Найл, това не беше равнозначно на истината. Старият Сам не беше сред дружелюбните. Погледът на Смит се насочи към него.

— А вие сте…

— Забрави за него — отряза Брукс. — Просто изтрий от спомените си, че изобщо си го виждала някога.

— Това няма да стане.

Погледите на Смит и Найл се срещнаха и той забеляза шока, който се отрази върху лицето й. В тъмните очи не прозираше лъжа. Те издаваха всички чувства, които изпитваше патоанатомът в момента, а той познаваше този поглед много добре. Затова се усмихна.

Смит, стиснала зъби, рязко кимна. След което протегна ръка, отмести чаршафа надолу и откри тялото.

— Боже! — Холи се отдръпна, олюлявайки се, и се блъсна в Гит. — Какво, по дяволите, се е случило с него? — и прикри уста с външната част на дланта си.

Гит я прегърна през раменете и я притисна към себе си.

Найл се напрегна и въздухът около него се сгъсти. Щеше да бъде по-добре шифтърът да се разкара. Никой нямаше право да я докосва, нито един…

Гит прихвана погледа му и — умно копеле! — прочете предупреждението в очите му. Той вдигна ръце с длани нагоре и се отдръпна. Найл се приближи към Холи. Искаше му се да я вземе в обятията си и… да я утеши?

Какво, по дяволите…

— Какво се е случило с него? — повтори Холи с овладян глас, без да може да откъсне очи от трупа. — Лицето му, то…

Сякаш беше нарязано. На идеално равни парчета.

Смит върна чаршафа върху тялото.

— Значи можеш да идентифицираш жертвата?

Холи кимна.

— Това е Сам.

Или поне онова, което беше останало от него.

Ноздрите на Найл трепнаха. Той се опита да се изолира от мириса на хлор и кръв, за да изучи по-внимателно тялото. Трябваше да има нещо, някаква следа, оставена от убиеца… С периферното си зрение видя, че Холи започва да се свлича на пода и веднага се озова до нея. Подхвана я и я притисна към гърдите си.

Проклятие, толкова перфектно му подхождаше. Да я усеща до тялото си беше толкова естествено. Дори когато я разтърсваха тръпки.

— Трябва да се махна оттук.

За разлика от Найл, тя не беше свикнала с гледката на трупове. Обикновено, когато журналистите пристигнеха на местопрестъплението, телата вече бяха отнесени. Макар че… ако смяташе и занапред да продължи да разследва този случай, трябваше да свикне. И то бързо.

Демонът я побутна към вратата. Бяха видели тялото. Холи беше изпълнила гражданския си дълг и повече нямаше смисъл да си губят времето тук. Тя натисна дръжката със сила и отвори вратата. Найл вървеше след нея. Да, госпожицата определено имаше лош ден. Първо убийството. После опита за убийство. После той.

Светлината от тавана се отразяваше в теракота на пода.

— Благодаря ти, Найл — прошепна Холи и в зелените й очи проблесна нещо искрено. — Не мислех, че ще го кажа някога, но ти ми беше необходим и…

— Не толкова бързо, госпожице Щорм! — беше гласът на шифтъра. Тих. Непреклонен.

Найл се обърна. Той имаше въпроси към Гит, но не искаше да ги задава в присъствието на журналистката.

Защото… да, имаше нужда от нея, подобно на пламък, и той го знаеше. Но все още й нямаше вяра. Той нямаше доверие в никого. И затова беше все още жив. Във всеки случай, това беше поне една от причините.

Смъртният — Брукс — застана до Гит.

— Ще трябва да ви задържим за разпит за известно време — пауза. — И двамата.

 

 

Мамка му!

Бяха ги разделили. Глупави човешки манипулации. Сякаш, ако с Холи ги сложеха в отделни стаи, двамата веднага щяха да започнат да се обвиняват един друг. И да издават тайните си. Които дори не съществуваха.

Шифтърът остана с Найл. Впери поглед в него и мълчаливо го загледа. Найл му отвърна със същото.

След десет минути ченгето заговори.

— Отново убиваш своите, така ли, демон?

Демонът присви рамене. Облегна се на стола, протегна крака и… се отпусна.

Къде беше Холи? Той знаеше, че няма защо да се притеснява за нея. И че след като се отърсеше от ужаса на видяното, тя щеше да се окаже готова за действие. Но на него му се искаше да е наблизо. За да може да я следи по-лесно. И да я предпази.

— Сам Митерс беше демон, нали? — Гит кръстоса ръце. Найл реши, че детективът иска да изглежда заплашително, но в действителност беше просто досаден. И дразнещ. Затова повдигна вежда с думите:

— Доктор Чудовище ли ти го каза?

Доктор Чудовище беше доктор Емили Дрейк — единственият психотерапевт в града, който помагаше на Другите с техните безчислени проблеми. Тя разпознаваше свръхестествените само с поглед. И освен това виждаше остатъци от силата им дори около мъртвите тела. Талант, който беше много удобен. На Найл му се искаше и той да беше притежател на такъв.

Светът на Другите беше устроен така, че всички те се разпознаваха от себеподобни. Найл можеше да види през защитната магия и да определи дали пред него има демон или смъртен. Той знаеше, че магьосниците се усещаха един друг по енергийния импулс, който излъчваха, а шифтърите усещаха себеподобните си по миризмата.

Единствената смъртна, която разпознаваше Другите и разгадаваше тайните им за по-малко от секунда, беше Емили Дрейк. А фактът, че спеше с детектива… Шифтърът имаше непосредствен контакт с удивителния талант на Емили.

— Емили не е твоя грижа — изръмжа Гит.

Аха! Най-накрая някакви емоции от страна на ченгето. При това собственически, както при болшинството шифтъри. И не само абсолютни собственици, а и психопати.

— Защо го направи? Защо точно него? Ядоса ли те с нещо?

Найл въздъхна. Наистина нямаше време за тези глупости. Трябваше да стигне до Холи и да я откара до дома й. А после да започне да преследва убиеца.

— Този път не съм аз.

Да, по ръцете му имаше кръв, но това не беше кръвта на Сам.

— Тогава кой? — Гит хвана стола, обърна го и седна срещу него. — Тогава, на първото местопрестъпление, ти разпозна младежа. И ми се стори, че си наясно кой го е убил.

Какво пък, ставаше топло, но посоката не беше вярна.

— Кажи ми, Найл. Какво, по дяволите, става в тоя град? Защо се препъвам в телата на мъртви демони? И защо, мамка му, се увърташ около Щорм?

„Защото жената ми харесва! Да усещам аромата й, да я целувам, да я…“

Но това не влизаше в работата на детектива.

— Не копай под мен в това разследване — изрече Найл и се изправи. Разпитът приключи. Не беше длъжен да търпи тези глупости.

— Тогава под кого? — дочу се изръмжаване.

— Търси човек, ченге. Този път убиецът е смъртен.

Найл можеше да се обзаложи за това.

Смъртен, убиващ демони.

Светът изобщо не беше безопасно място.

 

 

— Защо визитката ти беше у Сам?

Холи премигна и се опита да не мисли за обезобразеното лице на Сам. Знаеше, че ще го вижда в кошмарите си. И то доста нощи.

О, Боже! Сам!

— Той… той беше един от моите информатори.

Нямаше смисъл да увърта. Разтърка очите си. Проклятие, толкова беше гадно. Цялото тяло я болеше и се усещаше така, сякаш бяха изтръгнали сърцето й. Искаше да се махне от клаустрофобичната стаичка за разпити, в която постоянно мигащата червена светлина караше болката да пулсира в слепоочията й, и да се прибере в дома си. В безопасност.

— С каква информация те е снабдявал Сам?

Тя разтри чело, без да поглежда към Тод Брукс. Мъжът беше обикновен смъртен, като нея, но беше прекалено дълбоко нагазил в света на Другите. Приятелката му беше сукуба, така че според Холи, нямаше накъде да затъва повече.

— Щорм? — дочу се скърцане по пода и Брукс седна до нея, като почти надвисна отгоре й.

А тя мразеше, когато хората навлизаха в личното й пространство.

— С каква точно информация те снабдяваше Сам?

Холи отмести ръка и го погледна. О, този измамен аз-ще-бъда-твой-приятел-довери-ми-се поглед на кафявите му очи. Доброто ченге, а не лошото, като Колин Гит. Аха, направо се върза! Холи едва не изсумтя. И двамата детективи играеха и бяха готови на всичко, за да хванат плячката си. А плячката им, според нейното скромно мнение, в момента беше самата тя.

— Сам беше демон.

Дори не погледна към блестящата огледална стена. Тя знаеше, че има някого зад нея и че този някой я наблюдава. Единственото, на което можеше да се надява, беше хората в съседната стая да знаят с какво си имат работа. И че там не стоеше някой тесногръд бюрократ, който веднага ще се втурне към телефона, за да я приберат в най-близката психиатрична клиника.

— Той ми разказваше за своя свят.

Всъщност, беше й дал само трохички.

Брукс изруга, след което измърмори:

— Не можеш ли да ги оставиш на мира? Те едва не те убиха…

— Не те — Холи стисна зъби и едва успя да процеди: — Той. Един от тях.

Не всички демони бяха убийци. Поне в това беше сигурна. Точно както беше научила, че не на всички хора — дори и на онези, които носеха полицейски значки — можеше да се вярва.

Преди седем месеца лицемерният й годеник беше спомогнал много, за да го разбере. Тя въздъхна дълбоко и се опита да успокои туптящото си сърце. Тод искаше да я накара да излезе от кожата си. Мъжът я смяташе за съпричастна към убийствата и Холи добре разбираше защо. Тя беше на първото местопрестъпление и сама им каза, че младежът е бил демон… и че го е познавала. Карл беше един от източниците й, също както и Сам. Не трябваше да бъдеш гений, за да можеш да свържеш тези два факта. Но не ги беше убила тя.

— Сам не беше лош човек, ясно ли е? Той се опитваше да се откаже от дрогата.

А точно тя ли не знаеше, колко беше трудно това? И то след като беше наблюдавала борбата на брат си с нея? Битка, която брат й беше загубил.

— Той не беше опасен, той беше…

— Накълцан на парчета.

Тя трепна. Трябваше ли детективът да бъде толкова описателен? Тя нямаше нужда от това.

„Толкова съжалявам, Сам!“

До злополучната им последна среща двамата винаги се бяха разбирали добре. До последната им среща.

Сърцето й не успя да забави ритъма си. Напротив. Затуптя още по-силно, когато в главата й се завъртя една догадка. Сам отчаяно искаше да се избави от нея. Дали защото е знаел, че може да се превърне в следваща жертва? А и опитът да я прегазят веднага след като двамата се разделиха… За нищо на света нямаше да повярва, че това беше просто едно съвпадение.

— Кога видя за последен път Сам Митерс жив?

Холи конвулсивно облиза устни.

— Хм… около обяд.

Нима това вече беше вчера? Погледна часовника си. Беше почти шест сутринта.

— Вчера по обяд.

— Той не ти ли се стори… развълнуван?

Тя срещна внимателния поглед на Брукс и дланите й се изпотиха.

— Да, може да се каже и така.

— Какво точно ти каза той на тази среща?

„Пази си симпатичното дупе, Щорм. Скоро в града ще се отвори Адът.“

Холи погледна Брукс право в очите.

Сам е знаел. Бил е наясно, че по улиците на града се разхожда убиец. Но дали е разбрал, че следващата му жертва ще бъде самият той?

— Какво. Точно. Ти. Каза. Той? — Гласът на Брукс стана настоятелен. Доброто ченге тихомълком се превръщаше в лошото. Къде беше Найл? И за какво искаше да го пита Гит? Нима смяташе, че Найл е замесен по някакъв начин?

В спомените й изникна мърморенето на Сам в отговор на въпроса й дали Найл го е принудил да се държи по-далеч от нея.

„В това е замесен Найл? Мамка му, аз изчезвам оттук!“

О, по дяволите! В каква каша се беше забъркала?

— Щорм?

Тя примигна и разбра, че Брукс не сваляше поглед от нея. Трябваше да каже истината на ченгето, макар и не цялата.

— Каза ми, че нашата договорка отпада. Че трябва да забравя номера му.

Болката отново запулсира в ръката й. Имаше нужда от аспирин. Не можеше да приеме нищо по-силно, защото след това се чувстваше…

— Ти какво му отговори? — пръстите на детектива тихо потрепваха по края на масата.

„Попитах го, дали не го е уплашил Найл.“

— Той си тръгна. Аз бях блъсната от микробус. — Тя присви рамене, от което болката й само се усили. — Край на историята.

Не точно. Краят беше дошъл, когато бяха нарязали Сам на парченца. Не това беше начинът, по който трябваше да умре. Нито той, нито Карл.

— Щорм, имаш двама мъртви информатори.

Щорм. Той винаги се обръщаше към нея по фамилия. Както и да е. Тя също мислеше за него като за Брукс. Не бяха приятели, че да се наричат по име.

— Двама мъртви информатори — демони.

Да, и тя беше наясно колко зле изглеждаше това отстрани.

— Не съм ги убила аз.

Той повдигна вежда.

— Не съм казал такова нещо.

Страхотно! А какво, по дяволите, правеше тя в тази стая за разпити, ако не…

— Но пък новото ти гадже… — последва тежка въздишка — … е съвсем друга история. — Ъгълчетата на устните му се извиха надолу. — Госпожичке, ти дори не знаеш с какво си се захванала. Дори не можеш да си представиш, колко опасен може да бъде твоят приятел.

О, тя много добре знаеше.

— Аз бях там онази нощ, детектив.

Напомняне, от което явно ченгето се нуждаеше. Холи беше убедена, че той също не беше забравил нито една подробност от онази нощ зад „Парадайз Фаунд“. Също като нея.

— И видях Найл. Видях всичко.

Дори повече, отколкото смяташе детективът. Брукс се беше разсеял. Трябваше да направи нещо с новопристигналите ченгета, да защити приятелката си и да се убеди, че убиецът е обезвреден.

Но Холи гледаше единствено към Найл. И беше видяла. Тя много добре знаеше колко опасен можеше да бъде той. И за това не беше нужно да реже жертвата си на парченца. Достатъчно беше само да си го помисли.

Демон от десето ниво. В света на „Другите“ нямаше по-силно същество. А Холи не искаше да се преструва и да смята Найл за доброто момче. Или за демон с чисто сърце. Тя много добре знаеше кой беше той. И въпреки всичко го желаеше.

Толкова за разумните постъпки.

— Характерът на Найл е непостоянен — провлече Тод. — Може би е излязъл извън контрол? Решил е, че когато покрай теб се мотаят други демони, това го ядосва, и просто се е избавил от конкурентите си?

Глупости! Ако нещо ги свързваше с Найл — дори да беше само секс — Холи много се съмняваше, че той би сметнал за съперници един младеж и един наркоман. Затова само поклати глава.

— Найл дори не знаеше, че работя с тях. Освен това грешиш, ако смяташ, че между мен и него…

Вратата на стаята за разпити се отвори с леко проскърцване. Тихо и плавно. В очертанията на рамката й се появи Найл. Ръцете му бяха отпуснати покрай тялото.

— Холи, време е да тръгваме.

Тя само премигна.

— Ами…

— Какво, по дяволите?! — Брукс скочи на крака. — Изчезвай оттук, копеле! Тя е на разпит…

— Вече не — Найл я огледа. — Добре ли си?

Нима в гласа му се долавяше загриженост? Холи избута стола си назад и се изправи на крака, които… които не трябваше да треперят толкова, но… Това беше една дяволски дълга нощ.

— Да, да, добре съм.

Опита се да заобиколи Брук, но той посегна и я хвана за китката.

— Още не сме приключили!

Чу се изръмжаване. При това не от страна на шифтъра, който стоеше зад гърба на демона. Не, ръмженето идваше от Найл.

— Ти изобщо не искаш да направиш това — изрече демонът и думите му с тътен се разнесоха в стаята.

Въздухът около Холи се сгъсти, стана студено и… пръстите на Тод не бяха вече около ръката й. Нещо сякаш ги беше изтръгнало. Ченгето изруга и се олюля.

— Не съм в настроение за триковете ти, Найл!

— И аз не съм в настроение за твоите глупости.

Демонът прекоси стаята и хвана Холи за ръката.

— Дадохме ви половин час. И като примерни граждани отговорихме на въпросите ви. Сега си тръгваме.

Нещо нервно потрепна върху скулата на Найл. Гласът на демона беше равен, но Холи усещаше, че беше на косъм да загуби самоконтрола си.

— И какъв характер в добавка… — проговори Тод, след което хвърли преценяващ поглед към журналистката. — Щорм, сигурна ли си, че искаш да си тръгнеш точно с него?

Пръстите на демона галеха чувствено кожата на китката й.

С нежни и леки докосвания. И, изглежда — несъзнателни. Пулсът на Холи се ускори, след което неистово запрепуска.

Найл се обърна към нея и очите им се срещнаха. Толкова тъмни очи. Абсолютно черни. Интересно, дали и душата му беше такава? Дали Холи не правеше огромна грешка?

— Аз не съм убил Карл или Сам. — Думите бяха произнесени гръмко, адресирани до ченгетата, но Найл не отместваше поглед от очите й. — И Холи го знае.

— Но си убивал в миналото — изрече Гит и влезе в стаята.

Най-накрая демонът насочи вниманието си към него, а не към нея.

— Докажи го.

— Мамка му!

Холи видя усмивката, която пробяга върху лицето на Найл и която приличаше повече на озъбване, отколкото на усмивка.

— А сега се махнете от пътя ми и… стойте далеч от мен.

За секунда на Холи й се стори, че очите на Гит блеснаха по-ярко и в тях се появи хищнически блясък, но детективът само изскърца със зъби и отстъпи встрани.

Двамата с Найл се насочиха към вратата.

— Чукай се с него колкото си искаш, но не му се доверявай. Предупреждението на Гит ги застигна на няколко крачки от вратата. — Не си пораснала чак толкова, за да играеш в игричките му.

Да, детективите изобщо не я познаваха. Холи им се усмихна, като им показа собствената си версия на усмивката на акула.

— Пораснала съм отдавна.

Беше се уморила от предупреждения. И от цялата тази глупост. И да, определено си имаше представа с какво щеше да се сблъска при общуването си с Найл. Но той беше единственият, който можеше да й помогне да се измъкне от цялата тази каша.

Затова излезе с високо вдигната глава от стаята за разпити и се насочи към изхода на полицейския участък. С демона до себе си.

 

 

— Всичко мина крайно зле.

Капитан Дени МакНийл се облегна в стола си, като хвърли изпепеляващ поглед към двамата си най-добри детективи. Той беше наблюдавал разпитите и знаеше, че по това конкретно дело не бяха стигнали доникъде.

— Жената щеше да поддаде — каза Колин. — Ако не се беше намесил демонът…

— Нямаше — Дени беше сигурен в това. — Недооценявате я.

Журналистката умееше да пази тайни — беше го прочел в очите й. Но защо се беше свързала с демона?

На вратата му тихо се почука, дръжката се завъртя и Наталия Смит влезе в стаята. Той се опита да не поглежда към краката й. Дълги. Стройни крака. Полата, с която беше облечена, го подлудяваше. И то още от момента, в който днес сутринта Наталия излезе от банята с тази опитай-и-ме-хвани усмивка и я облече. А между другото, под душа бяха заедно. Но сега върху лицето й нямаше усмивка. Пълните, греховно сексуални устни бяха стиснати, а очите — присвити.

— Имаме проблем — обяви тя и размаха папката.

И проблемите бяха два, ако не се лъжеше Дени. Два трупа.

Колин и Тод погледнаха към патоанатома.

— Нещо липсва.

— Нещо? — тихо повтори МакНийл. Изобщо не му харесваше накъде отиваха нещата. Наталия… хм… — доктор Смит за полицейския департамент — беше внимателна и упорита, а според него и най-добрият патоанатом, който беше срещал. И най-привлекателният, но това беше нещо като допълнителен бонус. Освен това жената имаше и дяволски висок коефициент на интелигентност. Наскоро, тя беше преминала буквално през Ада и то благодарение на шибания психопат, който тероризираше града, и сега с огромен труд се връщаше към нормалния си живот. Или поне към това, което се смяташе за нормално в този свят.

МакНийл взе папката, прелисти я… и усети как кръвното му скача нагоре, преди още кръвта да запулсира в слепоочията му.

— Мамка му! Не ми казвай, че…

— Убиецът се е потрудил славно. Сърцето на Митерс липсва, като и бъбреците на Бронкс.

— Какво? — Шокът на Тод беше разбираем. Също като Наталия, той беше само човек. И все още можеше да изпитва потрес, въпреки че живееше с демон.

— За какво, по дяволите, на някого ще му трябват органи? — с отвращение в гласа попита и Колин. Той беше страхотен детектив и благодарение на обострените си сетива се беше превърнал в прекрасен ловец, чиято плячка трудно можеше да се измъкне.

— Явно по улиците на града броди още един извратен и психясал изрод — изръмжа Дени, наясно, че не греши. Мамка му, направо страхотно! Някой режеше демони, крадеше органите им, а журналистката беше точно в центъра на тази воняща каша. Проклетият му късмет! Това беше последната история, която искаше да види излъчена във вечерните новини на местния канал.

— Кой още знае за това?

Имаше опасност от изтичане на информация от полицията, а и не само от нея. Найл имаше прекалено много контакти, а демоните бяха навсякъде; дори и в полицейското управление на Атланта.

Те съществуваха заедно със смъртните в мир и следяха за прилагането на закона… като снасяха информация на Найл за всяко разследване.

— Дойдох първо при теб — тихо отговори Наталия.

Капитан МакНийл леко се отпусна. Той вдигна ръка и насочи пръст към детективите.

— Няма дълго да успеем да скрием този факт. — Може би ден или най-много два, и то ако имаха късмет. — Когато репортерите го надушат…

— Целият град ще бъде уплашен до смърт — завърши изречението му Колин.

Тод се изправи.

— Може би няма да е толкова лошо. Като се отчете фактът, че някой реже жертвите си на ивици.

Какво беше станало с този град? През последните няколко години престъпленията бяха станали по-жестоки, а убийците — по-садистични. Може би „Другите“ се бяха увеличили? Твърде много чудовища с твърде много власт и неограничени възможности? Явно смъртните бяха забравили за страховете си от чудовищата на нощта, а това беше голяма грешка. Защото тези чудовища… те винаги бяха в настроение да си поиграят с жертвата си, преди да я убият.

— Включи Емили в това разследване — заповяда МакНийл.

Емили Дрейк — психотерапевт, която беше способна да докосне разума на всеки Друг. И единственият човек, способен да направи психологически профил на свръхестествения убиец.

О, да, нямаше никакво съмнение, че имаха нужда от Емили в това разследване.

— Доведи я тук! И намерете убиеца!

Преди да убие отново. И историята да се завърти по всички канали.

 

 

Холи мълчеше. През целия път не пророни нито дума. Не отвори уста дори когато вървяха към входната врата на дома й.

Жените и тези техни бойкоти бяха… смъртоносно оръжие. Найл въздъхна и я изчака, докато отключи. Слънцето беше изгряло и се канеше да започне пътя си по небето. Демонът виждаше синините по тялото й и усещаше как гневът му отново се надига.

Тя отвори вратата и се обърна към него.

— Найл…

Е, най-накрая! Проговори. Но съдейки по изражението на лицето й, Холи явно се канеше да го разкара. О, да, той щеше да се разкара и сам, но само след като изречеше онова, което имаше да каже. Затова надвисна над нея така, че да я принуди или да отстъпи, или да го допусне по-близо. И по-интимно. Той нямаше нищо против последното, но Холи отстъпи назад и той затръшна с крак вратата зад гърба си.

— Трябва да решим нещо, което касае нас.

Очите на Холи станаха огромни от изненада.

— Нас? Не мисля, че е имало „нас“. Мислех, че се каниш да ми изнесеш поредната лекция на тема: дръж се по-далеч от демоните, по дяволите!

Правилата се бяха променили. Найл посегна към нея, но тя трепна и се отдръпна.

О, не, проклятие!

— Не съм убил онези мъже — процеди през зъби той. Шибани ченгета… Бяха посели в нея зърната на страха. Да не забравеше да им благодари за това.

— Защо… как се озова на мястото, но което са убили Карл?

Защото Карл му се обади и поиска среща. Ако беше пристигнал по-рано, може би щеше да успее да спаси младежа. Вместо да го открие в локва кръв.

— Аз съм убивал, Холи. И ти го знаеш. — И то не само психопата инкуб, който я беше нападнал в уличката зад „Парадайз Фаунд“. — Никога не съм претендирал за ролята на доброто момче на бял кон. — Той не приличаше на Гит или на Брукс, които се опитваха да направят света по-добър, като пращаха в затвора лошите. Найл имаше друга представа за справедливост. — Но никога не съм убивал невинни.

Устните на Холи трепнаха в намек на усмивка. И, проклятие, трапчинките й отново се появиха.

— О, Найл, аз зная, че не си добро момче. Знаех го от самото начало.

Но все пак беше дошла в бърлогата му. Ухаеща на страх и грях. За да го изкуши.

— И не ти вярвам, Найл — добави тя.

Добре!

— Не бях там, за да нараня Карл. — Беше настъпило времето на истината. — Аз бях там, за да му помогна.

— Как?

— Някой го преследваше. Карл искаше защита.

Той все още можеше да чуе гласа на младежа: „Т-той… ме следи, Найл. И ме дебне…“

— Почакай! Ти си знаел, че Карл има неприятности? Каза ли за това на Гит? Ако някой е…

— Мъртви са два демона — изрече Найл студено и равно. — Това не е за полицията. Това е моя работа.

— Защо? Ти, какво? Да не си съдия, съдебен заседател или палач за демоните в този град? Я, стига, ти…

— Да, точно така — пресече гласът му тирадата й, с което направо я накара да онемее.

— Найл… — Холи разтърси глава. — Дори не се опитвай да ме предупредиш за последствията, ако не спра да разследвам този случай, разбра ли? Наясно съм, че си маркирал територията си, но те ми бяха приятели. Доверяваха ми се. И аз не смятам да се отказвам от това разследване, докато не открия кой ги е убил.

Найл го знаеше. И освен това знаеше, че за Холи беше прекалено късно да излезе от този случай.

— Скъпа, ти си свързващото звено между тях.

Което той щеше да използва за лични облаги.

Тя просто преглътна, без да отговори, и демонът разбра, че Холи сама беше стигнала до този извод. Двама мъртви информатори. Един опит за прегазване. Трябваше да бъде сляпа, за да не види връзката.

— Холи, убиецът те следи.

Тя не отрече думите му.

— Единственият въпрос е… защо?

Тя не беше демон, но съществуваше вероятност да е разбрала нещо важно за света им; нещо, което би било по-добре да си остане тайна. Кой знае, в живота се случваше всичко!

— Искаш да кажеш, че ме преследва някой от „Другите“! — дишането й се накъса. — Страхотно! И сега какво? Вампир ли е по следите ми? Полудял шифтър? Или…

— Смъртен.

Настъпи пълна тишина. След което…

— Би ли повторил още веднъж, моля?

— Карл каза, че го следи човек — само ако знаеше името на онова копеле… Но Карл беше нарязан на малки парчета, преди да успее да сподели нещо друго. — Този път убиецът е от твоите.

— Проклятие!

Хм… Кой беше казал, че чудовища могат да бъдат само демоните и върколаците? Подобни чудовищата живееха и у смъртните. И понякога хората се оказваха по-страшни от истинските чудовища. Много по-страшни.

Холи се обърна и закрачи из стаята. Найл почти чуваше как се въртяха мислите в главата й. Въртяха се, и се въртяха… Изведнъж тя се обърна и го прикова с поглед. Явно беше достигнала до някакъв извод.

— Не искам и занапред да бъда държана в неведение, Найл — в думите й прозираше гняв. — Трябваше да ми кажеш още в самото начало.

Може би, но той също имаше проблеми с доверието.

— Мисля, че опитът да те прегазят, е бил предупреждение.

Той не можеше да измисли друго обяснение. Ако убиецът искаше Холи мъртва, тялото й щеше да бъде открито още вчера. Нарязано. До тялото на Сам.

Той стисна юмруци и някъде вляво от него се разби ваза.

— Какво…! О, боже, Найл, какво правиш? — Холи се затича към него, подмина го, клекна и посегна да събере счупените парчета. — О, страхотно! Това беше подарък от…

Той я хвана за ръцете, без да обръща внимание на счупените стъкла, изправи я и я притисна към себе си. Ноздрите му трепнаха, когато нежният й аромат стигна до носа му.

Ако Холи се беше озовала в онази морга…

— Найл? — погледът й го потърси и той се опита да потисне гнева си.

— Все още ли искаш да обединим усилията си по този случай? — Тя нямаше да може да издири убиеца сама. Щеше да й се наложи да се подвизава и в двата свята; в този на смъртните и в този на „Другите“.

Тя само кимна объркано.

— Ти знаеш, че го искам. Аз нямам твоите връзки.

Но си имаше немалко свои. Беше поработила доста за смъртна, за да се добере до света, които беше скрит в мрака. Освен това, ако Найл беше прав, нямаше да им се наложи прекалено дълго да душат около демоните.

— Ти искаш моя свят. Аз искам твоя.

— Какво предлагаш?

Усещаше кожата й под пръстите си нереално мека. Нежна. Можеше да я нарани, ако не внимава. Но с Холи, той щеше да внимава. Много да внимава. Найл щеше да спечели доверието й, а с времето и… нея. Прекалено отдавна мисълта за Холи вълнуваше кръвта му. Време беше да потуши глада, който го терзаеше отвътре. И да спре убиеца. За щастие, той имаше чудесен план как да постигне и двете неща. Демонът сведе глава и устните му се озоваха на сантиметри от нейните.

— Кажи ми, Холи, имаш ли желание да получиш нов любовник?

Тя рязко издиша.

— Приемам го за „да“. Ченгетата и без това си мислят, че сме двойка. Нека продължават. Идеално прикритие.

— Така ще можеш да общуваш с демоните и да ги разпиташ какво знаят за Карл и Сам.

И нито един демон в Атланта нямаше да посмее да я докосне, когато Найл я обявеше за своя.

— А каква изгода от съглашението ни ще извлечеш ти? — Гласът й беше станал дрезгав.

По дяволите! Много сексуално.

Той определено щеше да се сдобие с повече фантазии. И по-силна възбуда. И може би, само може би, щеше да осъществи мечтата си от последните месеци — да вкара Холи Щорм в леглото си. А ако разиграеше картите си както трябва, можеше да хване и убиеца.

— Повярвай ми, няма да остана без награда. — Засега това беше всичко, което възнамеряваше да каже.

Сведе поглед върху устните й. Страхотни устни. Особено много му харесваше долната. Искаше да я целуне. И да я вкуси. А той беше свикнал да взема онова, което желае. Затова ги завладя. В дълбока и страстна целувка. Устни и език. Желание. Страст. Глад. А тя беше толкова мека и нежна…

Холи също го целуваше със страст. И необузданост. Нямаше неувереност.

Членът на Найл — и без това възбуден — набъбна още повече срещу нея. Искаше му се тя да е гола. Желателно в близост до легло. Разбира се, можеше да я занесе и в спалнята. Да я съблече и облече в действия всичките онези свои мечти. Би било толкова лесно.

Дланите й се опряха в гърдите му и ноктите й се впиха в кожата му.

А може би нямаше да е толкова лесно, колкото си мислеше. Той повдигна глава. Все още усещаше вкуса й върху езика си.

— Какво искаш от мен, Найл?

Всичко!

— Искам същото, което искаш и ти — да спра убиеца.

Той се насили да отпусне ръце и да отстъпи крачка назад. Не му се искаше да я притиска. Или да я нарани.

Тя със сигурност беше усетила възбудения му член по време на целувката им и беше наясно, че тази негова възбуда беше свързана с нея. Но въпреки всичко, Найл отстъпи. Макар и временно.

— Така че, какъв е твоят отговор, любима? Искаш ли да половуваш с мен?

— Да — веднага отвърна Холи. — Но правим това заедно, демон, ясно ли е? Повече никакви тайни и лъжи. Действаме заедно.

Найл не смяташе да дава обещания. Целият му живот беше построен върху тайни и лъжи.

— Тогава, добре дошла на тъмната страна, Холи.

И щеше да е по-добре да се приготви за дълга и груба езда.