Синтия Идън
Полунощен повелител (17)

Глава 17

Толкова болеше. Холи не искаше да отваря очи — толкова силна беше болката. И страхът.

Някакво непрекъснато свистене непрестанно дразнеше ушите й. И още, и още…

Не, не беше свистене, а шумът на движещ се автомобил. Микробусът.

Очите й се отвориха, но пред тях нямаше нищо друго, освен тъмнина. Какво, по дяволите…

Тя разтърси глава… Боже, какво се беше случило с нея! Очите й… не, не беше ослепяла. Върху тях имаше превръзка. Материята леко се отмести и Холи се опита да вдигне ръце, но не успя, защото бяха завързани зад гърба й. Поради същата причина не успя да помръдне и краката си.

О, не! Някой беше напъхал парцал в устата й и тя не можеше дори да извика. Можеше единствено да лежи и да чака онова, което й беше приготвила съдбата.

Пред очите й се появи завързаната за масата Ким в локва кръв.

Не!

 

 

Найл се беше втренчил във вампира пред себе си и вонята на разлагаща се плът изпълваше носа му. Копелето се усмихваше, демонстрирайки дълги и блестящи кучешки зъби.

— Мислиш, че ме е страх от теб, демон? Аз съм шибан вампир, мамка му! И от нищо не се страхувам!

Да, определено беше идиот. Навярно все още „зелен“. Затова Найл му се усмихна.

— Това, че можеш да живееш вечно, не значи, че ще го направиш.

Събра силата си и усети приятната топлина на мрака. После я концентрира и захвърли мъжа към другия край на помещението. Вампирът се стовари върху дървения стол и го счупи. Найл светкавично се озова до него, сграбчи парче дърво и го заби точно над сърцето му.

— Сега питам за последен път: какво знаеш за жената, която е наела онези глупаци в „Майерс“ да подпалят клуба ми?

Защото всичко беше свързано. Като пътечка от трохи. Малки точки, които показваха пътя. Трябваше само да ги съедини по ред на номерата, да проследи пътя им и да хване убиеца.

— Т-тя н-не се и-интересуваше о-от в-вампири… — изрече с труд той.

Така беше по-добре. В крайна сметка негодникът поне престана да отрича, че въобще е виждал жената. За да се добере до него на Найл му се беше наложило да си „поговори сериозно“ с трима демони и един шифтър. И да свърже точките. Всички помнеха нещо. Как бяха видели някъде нещо, бегло и неясно.

Този мъж — Лейн Мимс — беше нужната зацепка на Найл.

— И от кого се интересува дамата?

— Д-демони. И-искала д-да п-погледа д-демони…

Всеки мускул в тялото на Найл се напрегна.

— Защо?

— П-п-пусни м-ме!

— Кажи ми това, което искам да зная и може би ще те пусна. — Найл натисна още малко дървения кол в гърдите му. — Ако мълчиш, просто ще те убия.

Дрехата на гърдите на вампира започна да се обагря от кръвта му.

— Н-не з-зная. Т-тя п-просто г-ги н-наблюдаваше… д-демоните.

Защото е искала да ги нареже на парчета?

— Какво друго знаеш за нея?

— Т-тя е… т-тя е с-студентка в у-университета.

В Университета Мелрун! Кръвта на Найл закипя. Просто съвпадение? Едва ли.

Върху лицето на вампа се изписа болка.

— А-аз я п-проследих е-една н-нощ.

Да, Найл беше сигурен в това. Защото беше наясно със старите привички на Лейн да преследва смъртните жени…, а понякога дори и нещо повече. Като смъртен, мъжът беше лежал два пъти зад решетките за изнасилване. А превърнат във вампир, човешките му навици изобщо не се бяха променили.

— И?

— Т-тя о-отиде д-до н-някаква л-лаборатория в у-университета — едва ли не издиша вампирът в лицето му.

Каква гадост!

— Искаш да кажеш, че в една тъмна нощ… — защото Лейн ловуваше изключително през нощта… — си се промъкнал след блондинката в някаква пуста лаборатория и дори не си забил зъбите си в нея? — и Найл поклати глава укорително. — Лейн, много съм разочарован.

Ама че работа!

В очите на вампира проблесна злоба.

— К-кучката н-не б-беше… с-сама.

Найл отслаби натиска върху гърдите му. Едва-едва.

— Наистина ли?

— С нея имаше някакъв з-задник. З-започнаха д-да с-се с-смучат н-на м-минутата… к-когато т-тя в-влезе. М-мястото в-вонеше н-на х-хлор…

Найл беше готов да се обзаложи, че дори и на хлор, мястото е миришело много по-добре от мъжа пред него. Той стисна зъби и продължи:

— Кажи ми как изглеждаше мъжът.

Вампът поклати глава.

— Н-не г-го в-видях д-добре…

Демонът се усмихна.

— Познавам те, Лейн. Зная, че обичаш да гледаш…

Да наблюдава, да изчаква и да причинява болка. Това беше начинът, по който действаше кръвопиецът. Върху устните на копелето се появи намек на усмивка; явно имаше приятни спомени за друга подобна нощ.

— Т-те т-така и н-не р-разбраха… к-колко б-близко б-беше с-смъртта и-им…

Пръстите на Найл стиснаха по-здраво парчето дърво. Да, някои копелета наистина не усещаха, когато смъртта ги дебнеше. Този кръвопиец не беше невинен. И след като му разкажеше всичко, нямаше да има причина да го остави жив сред… неживите.

Пред очите му се мярна лицето на Холи.

— Как изглеждаше той?

— В-висок… Б-блондин…

Сега вече всички точки бяха съединени. Мамка му.

— Г-голям ч-член…

Телефонът му иззвъня.

И този звън спаси живота на негодника в ръцете му.

— Дръж го — нареди той на демона от дясната си страна.

Томас направи гримаса на отвращение, но се подчини.

Найл погледна към екрана на телефона и се напрегна. Телохранителите на Холи! Не, не бяха те. Номерът беше непознат. Без да сваля поглед от гърчещия се вампир, Найл натисна бутона за приемане на разговора и вдигна слушалката към ухото си.

— Кой е, по дяволите?

Последва смях. Студен и пронизителен.

— Имам нещо, което е твое.

Гласът беше женски. И подигравателен.

— Наистина ли? — Гласът му никога не е бил толкова спокоен. И никога досега не беше изпитвал такъв страх.

Само не Холи… Само не тя…

Агне сред вълци. А тя дори не го осъзнаваше.

— Ще я разрежа. От гърлото до слабините — и отново последва смях.

Найл с труд се пребори с желанието си да унищожи всичко наоколо.

— Не я докосвай!

Демоните в помещението застинаха, усетили нагнетяването на яростта му. Те бяха наясно с всички нюанси на настроението му и сега нервно поглеждаха по посока на изхода.

— Опитай да ме спреш! — дочу се подигравателен шепот.

Вампирът захленчи.

— Ако наистина искаш да спасиш своята журналистка — демон, ела и я вземи.

Капан, който имаше една-единствена цел — да го заловят и убият. Но точно сега не му пукаше! Защото кучката разполагаше с перфектната стръв.

— Къде?

Отново прозвуча смях.

— Ела сам… и нито дума на никого. Или ще намериш твоята Щорм нарязана на парчета.

Без да знае, жената току-що беше подписала смъртната си присъда.

— Съгласен съм!

В слушалката се разнесе нещо, което наподобяваше на мъркане. След което кучката издекламира адреса и допълни:

— Чакам те с нетърпение, любими.

Разговорът прекъсна и Найл даде воля на яростта си.

 

 

Тя беше примамката; примамката, която трябваше да доведе Найл в лапите на смъртта.

Холи се беше свила на пода на микробуса.

— Дойде на себе си, нали, демон?

Гласът й беше познат, но тя не помръдна.

— Зная, че е така! — извикаха до ухото й.

Тя не трепна. Не смяташе да позволи на тялото си да я предаде. Къде беше чувала този глас?

— Любовникът ти идва и аз много ще се позабавлявам, докато си играя с него.

Микробусът рязко спря. Холи се отпусна и си позволи да се претърколи по пода му. Главата й се блъсна в някаква чанта.

— Проклятие, още е в безсъзнание.

— Мислиш ли, че той наистина ще дойде за нея? — попита жената с висок и трептящ от вълнение глас.

Едната врата на микробуса се отвори, веднага последвана от втората.

Гадното копеле определено не беше само.

„Боже, откъде ми е познат този глас?“

Холи искаше да каже на тази кучка, че да, Найл определено щеше да дойде. В това тя не се усъмни дори за секунда. Щеше да дойде и да стовари върху тези безумци адския гняв на яростта си. Тя беше свидетел на онова, което се случваше, когато Найл беше доведен до точката си на кипене и нямаше никакви съмнения, че ще да го види пак; естествено, ако останеше жива дотогава.

Вратите се затръшнаха една след друга.

„Вдишвай, издишвай“ — не спираше да си повтаря Холи.

Двете крила на задната част на микробуса се отвориха със скърцане. Върху глезените й се сключиха пръсти, които я дръпнаха към убийците.

— Достатъчно, Холи, мен не можеш да ме заблудиш.

Мъжки глас. Разпознат на секундата. Не!

Копелето я изправи рязко и дръпна превръзката от очите й.

Тя премигна и се втренчи в така познатото й лице.

Зак!

Холи разтърси глава. Това не можеше да е истина. Защо… защо Зак да иска да я нарани! Или да нарани Сам? Или…

— Шибани демони. — Той се обърна към жената. — Мишел, виж очите й. Казвах ти, че и тя е като другите.

Мишел! Блондинката студентка Мишел? Госпожица аз-съм-готова-на-всичко-заради-отлична-оценка Мишел?

Която сега й се усмихваше, проблясвайки с белите си зъби, докато обещаваше:

— Наистина много ще те боли.

Холи едва не се задави с парцала в устата си.

— Давай да я внесем вътре и да я сложим на масата. Ще я оставим жива, докато той дойде. — Зак облиза устни. — Нямам търпение да дочакам да забия скалпела си в него. Всички други демони твърдяха, че той е най-силният…

И вероятно всички преди смъртта си биха потвърдили всичко, което поискаха от тях.

— Най-накрая ще мога да разгадая тайната, сигурен съм.

Тайна ли?

„И аз съм била сгодена за това копеле!“

Тя разтърси глава. Не, това не би могло да е истина; Зак, който възнамеряваше да я убие, да я нареже и…

Но от друга страна, най-голямата страст в живота на Зак беше да изучава как функционираха различните организми чрез дисекция.

Той повдигна спринцовката.

— Заради доброто старо време мога да направя това безболезнено за теб.

Той протегна ръка и извади кърпата от устата й.

Холи облиза пресъхналите си устни и усети вкус на кръв. Вероятно от удара при падането в гаража.

— Какво ще кажеш? Няма нужда да усещаш болка. Едно малко убождане и ти просто ще се плъзнеш в мрака.

Мрак!

— Майната ти, задник!

Нямаше да му опрости задачата. Не и на Зак. Боже, нима това наистина се случваше!

Устните му се присвиха в тънка линия.

— Тогава, демонска постилка, приготви се да крещиш.

И тя го направи. Гръмко и отчаяно. С надеждата, че все някой ще я чуе.

Така де, можеше да има поне един шифтър в радиус от пет километра…

Юмрукът на Зак я улучи в лицето.

 

 

Следващия път, когато отвори очи, Холи разбра, че е завързана към някаква маса. Операционна маса! О, по дяволите, не и отново този кошмар…

В полезрението й се появи усмихнатото лице на Мишел.

— Е, отново си с нас, а?

Не, определено беше кошмар. Холи изръмжа и започна да се дърпа в напразен опит да се освободи.

Мишел се наведе към нея и каза:

— Трябваше да се съгласиш на наркотика. Зак обича да си играе.

Догади й се.

Блондинката се изправи и погледна през рамо, след което се протегна към подноса с инструменти и взе един. Светлината проблесна в острия ръб на скалпел. Мишел отново се усмихна.

— Той обича да си играе — повтори тя. — Но аз — също.

След което лудата кучка посегна към нея и я поряза по лявата ръка. Холи извика и се опита да се надигне, доколкото позволяваха въжетата.

— Холи, никой няма да ти помогне.

Зак. Лудият психясал Зак. Зак — Ловецът на демони. Дочуха се стъпки и той застана до Мишел.

— Такива като теб — продължи той — не заслужават да живеят.

Ръката й сякаш пламтеше от непоносимата болка, докато кръвта й свободно капеше на пода.

— А ти си мислиш, че такива садисти и убийци, като вас, го заслужават?

Ами ако той винаги е бил луд? Как не го беше забелязала? Та тя беше репортер, по дяволите! Би трябвало да е в състояние да разпознае лудостта, когато я гледа в очите. Но мъжът толкова добре беше прикривал истинската си същност.

Зак се намръщи.

— Аз не съм убиец. Аз съм учен.

— Ти си шибан психопат!

Ако можеше да се измъкне, щеше да се нахвърли върху него и да го стисне за гърлото.

Бръчките по челото му се изгладиха.

— Предполагам, с оглед на това че си демон, можеш да мислиш единствено по този начин.

Той протегна ръка и отметна косата от лицето й.

Мишел стегна пръсти върху дръжката на скалпела.

— Холи, аз трябва да ти благодаря.

Пръстите му се плъзнаха по скулата й и тя се дръпна, доколкото успя.

— Ако не беше ти, никога нямаше да узная какви чудовища живеят редом с нас в този свят. Изобщо не подозирах какво става под носа ми. — Устните му се извиха в гримаса на отвращение. — Нечисти, опитващи се да осквернят човешката раса със своите грозни…

Тя не смяташе да слуша подобни бръщолевеници.

— Зак, ти си единственото чудовище, което познавам. Ти уби… Карл, Сам, Джулия. Те не бяха опитните ти животни от лабораторията. Те бяха хора. Живееха си живота, създаваха семейства и…

Пръстите му притиснаха устата й.

— Те не бяха хора. Те бяха демони.

Зак толкова силно я стискаше, че тя за секунда си помисли, че ще счупи челюстта й.

— Демони… като теб. — Той погледна към Мишел. — Аз все още помня онзи ден, когато за пръв път видях истината. Ти ме лъжеше, водеше ме за носа…

— Казвах ти, че тя не те заслужава — измрънка Мишел, докато хвърляше изпепеляващи погледи към Холи.

Той махна ръка от лицето й и я изтри в ризата си така, сякаш я беше изцапал.

Задник!

— След което ти много ме изненада, когато се появи в кабинета ми…

„Искаш да кажеш, когато те заварих с глава, навряна между краката на тази…“ — Холи едва се сдържа да не изрече думите на глас.

— Очите ти се промениха. Проблеснаха в черно.

Гърдите я заболяха много по-силно, отколкото раната на ръката или ударената глава. Тя, без да иска, беше открила на Зак прекалено много. И за тази нейна грешка трима души бяха заплатили с живота си.

— Отначало реших, че ми се е привидяло.

— Но аз също го видях — допълни го Мишел с кимване. — Аз вече бяха виждала подобно нещо…

— Мишел знаеше какво си.

Е, Холи също знаеше точната дума, с която да я опише.

— И така, ние започнахме да те следим, и ти ни отведе при „Другите“.

Нещо я стисна за сърцето. Прекалено силно.

— Не трябваше да ги убиваш.

Зак премигна, явно объркан.

— Разбира се, че трябваше. Как иначе щях да ги изследвам? Трябваше да погледна вътре…

О, Боже!

— … За да намеря тайния им източник на сила.

Мишел захвърли скалпела обратно на подноса.

— Всичко е в гените. Казах ти го вече.

— Аз мисля, че разликите се крият в мозъка. Трябва да съм прав; нали все някак трябва да управляват демоническите си пориви…

— Но генетически…

И двамата започнаха да спорят сякаш се намираха в лекционна зала. Бяха убивали, измъчвали и…

— И всичко това заради някакъв шибан експеримент?

Лудите млъкнаха и се обърнаха към нея. Зак кимна.

— Знаех, че ще разбереш.

Не, по дяволите, не го разбираше!

— Ти си ги убил и разчленил, за да…

— А-а-а…, виж какво. Трябваше да поработя с ножа и да пусна повечко кръв… И ти си наясно, че не трябваше да си личи, че го е направил професионалист. Имам предвид дисекцията и изваждането на органите.

Да пусне повечко кръв!

— Ако не бях прикрил с по-груби разрези местата, където работих със скалпел, полицаите веднага щяха да се усетят, че е… работил професионалист.

Работил? Работил! Професионалист? Шибан задник!

— Твоят любовник ще бъде прекрасен образец — кимна Зак и продължи: — Цялата тази сила… Аз просто съм сигурен, че благодарение на него, ще узная тайната…

След като разреже Найл? Няма да стане!

— Ти не знаеш с кого си се захванал. Бягай надалеч оттук, докато все още можеш.

— Твоят демон няма да ми направи нищо — усмихна се Зак.

— Наясно си, нали?

— Аз… аз съм го виждала да убива. Той ще те унищожи.

— Аз също го видях как уби — вмъкна се в разговора им и Мишел. — Заради теб!

„Започнахме да те следим…“ — спомни си тя думите му.

Зак започна да почуква с пръст по брадичката си.

— Мисля, че заради теб ще се съгласи на всичко.

— Грешиш!

— Той няма да те остави да умреш. Ще дойде за теб. Сам. А когато се появи…

Мишел вдигна спринцовката.

— Аз ще съм готова.

Холи внимателно погледна към нея.

— Какво има вътре?

Гласът й трепереше, но тя опита да го скрие. Тя знаеше за смъртоносната сила на демона и затова се опитваше да изплаши двамата луди, но… Те бяха прекалено уверени в себе си. Бяха наясно колко е опасен Найл — това беше очевидно — и точно заради това искаха да го получат.

— Ти си наясно, че имам докторска степен по фармакология, нали, Холи? — Зак взе спринцовката от ръцете на Мишел. — И казано направо, аз съм много горд с творението си. Разбира се, засега този препарат не работи безупречно. Защото аз все още не съм разбрал как функционират демоните, но тази течност ги неутрализира за пет секунди.

— Истина е, че понякога демоните идват на себе си прекалено бързо — добави Мишел. — Подобно на пациент, който се събужда по средата на операцията, защото упойката му е намаляла.

И двамата бяха еднакво луди.

— Сигурна ли си, че не искаш да опиташ? — Зак доближи иглата до ръката на Холи. — Едно убождане и вече ще си в несвяст.

И после какво? Ще се събуди, когато и двамата се ровеха в тялото й ли?

— Дръж това нещо далеч от мен!

Сигурно имаше начин да се измъкне оттук.

Защо не се беше родила с по-големи сили? Тогава щеше да хвърли тези негодници през цялата стая само с мисълта си.

Зак се наведе над нея.

— Страхуваш ли се, Холи?

Да, по дяволите! Но нямаше да му признае.

Върху лицето му се изписа тъга.

— Знаеш ли, имах планове за нас. Още от самото начало. Мислех, че ще проведа с теб целия си живот…

— Но се чукаше с нея!

Не стига, че заплашваше да я убие, а сега отново трябваше да слуша всичките му глупости.

Ноздрите му затрепериха от гняв.

— Мишел ме разбира.

Да, при това явно доста добре. Иначе защо щеше да помага на Зак да измъчва и убива?

Блондинката сложи ръка върху рамото му.

— Разбира се, че те разбирам. Ти искаш просто да направиш този свят по-добър.

Раменете на Зак се отпуснаха и — слава богу! — иглата на спринцовката се отдалечи от ръката й.

— Да, това е всичко, което искам. Да изтрия от лицето на Земята онези, които наистина не трябва да стъпват върху нея; мутанти, които никога не е трябвало да се раждат.

Значи, сега тя вече беше и мутант?

— Ще проверя какво става навън — измърмори Зак и постави спринцовката върху подноса с инструменти. — Трябва да се убедя, че демонът няма да се появи тук незабелязано.

Защото ако успееше да го направи, Найл щеше да го убие още преди Зак да успее да издаде звук. Затова се обърна и излезе от стаята, като остави Холи с госпожица Да-режеш-на-парчета-е-весело.

Мишел наклони глава, сякаш се вслушваше в стъпките на Зак, докато той се отдалечаваше. Холи използва времето да огледа стаята в напразен опит да разбере къде се намира. Олющени жълти стени. Никаква мебел. Още една изоставена къща? Старо офисно здание? Къде беше?

— Какво умееш? — Погледът на Мишел се беше върнал върху нея и тя се принуди да се вгледа в сините й очи. — Можеш ли да създаваш огън? Да преместваш предмети?

Защо ли питаше?

— Не мисля — продължи блондинката. — Иначе досега да го беше направила.

Точно така.

— Карл се опита да направи нещо. — Тя повдигна ръка и отмести настрана кичур дълга руса коса, който почти напълно покриваше челото й. Видя се зачервен, зарастващ белег.

Браво на Карл! Холи се зарадва, че младият мъж все пак беше опитал да се бори преди смъртта си. Карл винаги е бил борец.

— Но не успя да спре Зак.

Холи преглътна.

— Та, ти какво умееш? — повтори Мишел отново.

Нищо. Но, проклета да е, ако признаеше собствената си слабост. Вместо това Холи присви очи и изръмжа.

— По-добре да не знаеш!

Мишел се отдръпна стреснато, като удари лакът в металния ограничител на масата, за която беше вързана Холи.

— И силата ти ще отиде напразно! Ти не я заслужаваш, както не заслужаваше и него!

Аха! Думите й вече изобщо не звучаха като на жена, убедена, че демоните са ужасна мутация и трябва да бъдат заличени от Земята. Холи се чу изненадано да казва:

— Ти не искаш да унищожаваш демоните… Ти искаш да разбереш, откъде идва силата им!

Защото я искаше за себе си. Шибана кучка!

Мишел студено се усмихна и Холи се задърпа.

— Измъкни ме оттук и аз ще ти разкажа всичко, което искаш да знаеш!

Беше лъжа, но какво от това?

Усмивката на блондито започна да гасне.

— Аз не съм се родила демон — тихо продължи да си измисля Холи. — Аз съм се превърнала в такава. — Е, бяха глупости, но кой по-добре от нея можеше да си служи с думите? — Ти също можеш да се измениш. И да станеш силна. Освободи ме и аз ще ти разкажа как.

Пръстите на Мишел затрепериха. Тя погледна към вратата.

Хайде де, давай! Давай…

Жената отново погледна към Холи.

— Аз…

— Той е тук! — чу се крясъкът на Зак.

Сърцето на Холи едва не спря, когато той, целият зачервен от бързане, влетя в стаята.

— Приготви се! Вземи…

Стената зад гърба му просто се взриви. Когато облаците от прах започнаха да се слягат, фигурата на Найл придоби ясни очертания в образувалия се отвор — висок, мрачен и страшно ядосан.

А Зак — треперещ и окървавен — беше успял да стигне до Холи и да притисне скалпел към гърлото й.

— Ако ти, демон, дори само мигнеш, ще й прережа гърлото. От ухо до ухо.

Острието вече беше разрязало нежната кожа и по шията й започна да се стича кръв.

Найл не сваляше черните си очи от Зак. Толкова много ярост. Въздухът в стаята буквално кипеше от гнева му и Холи задържа дишането си. И тогава чу как Найл се разсмя. Не беше чувала по-студен звук от този.

— Доктор Хол, нямаш си никаква шибана представа с кого си имате работа.

Подът затрепери, раздвижи се и започна да се гърчи… Зак изненадано извика. Найл вдигна ръка. Скалпелът се изтръгна от пръстите на психопата и полетя към дланта му.

Въжетата, с които беше вързана Холи, се разкъсаха. Е, нима беше възможно да не харесваш нечия демоническа сила! Тя се изправи рязко и се обърна. После сви крака и с всички сили изрита Зак в гърдите. Бившият й годеник залитна, като размаха ръце в опит да запази равновесие, но не се получи и той се стовари с трясък на земята. Холи скочи от масата.

— Този ще го убия аз — изръмжа Найл.

Тя застина и го погледна в очите. Демонът се придвижи напред и тялото на Зак полетя във въздуха подобно на марионетка, на която някой дърпаше невидимите конци.

— Ти посегна на нещо мое, копеле!

И Найл отново го захвърли към далечния ъгъл на стаята. Зак се вряза в стената и падна до окървавената Мишел, която много бавно се опитваше да се изправи. Подът отново затрепери и се загърчи. Холи беше убедена, че Найл беше престанал да контролира силите си. Усети го по свирепото торнадо, което буквално изсмукваше въздуха от стаята.

— Сега аз ще взема всичко твое.

Зак започна да дере с нокти кожата на врата си, сякаш в опит да махне от гърлото си нечии невидими пръсти. Лицето му стана на петна, очите му се наляха с кръв и се издуха така, сякаш всеки момент бяха готови да изскочат от орбитите си.

Найл го убиваше само със силата на мисълта си.

— Найл…

Чу се изстрел.

— Не!

Холи се обърна към източника на звука. Мишел беше на крака и се усмихваше с окървавените си устни. В ръцете си стискаше пистолет. Насочен към Найл. Пистолет, с който беше стреляла.

— Отново!

Крещеше Зак, който явно можеше да диша.

Погледът на Холи се върна върху Найл. В средата на гърдите му се разширяваше червено петно. Лудата го беше улучила.

— Не-е-е!

Сега вече крещеше самата Холи.