Синтия Идън
Полунощен повелител (15)

Глава 15

— Копелето е взело далака й. — Смит се разхождаше из кабинета на МакНийл. Ръцете й трепереха. — Инжектирал й е някакъв наркотик. Такъв, който нито аз, нито дежурният лекар в Бърза помощ не сме виждали досега. След което я е разпорил — каза тя и започна да се движи още по-бързо напред-назад. — Тя е съвсем млада, все още дете…

МакНийл я хвана за ръката и я спря. После я прегърна и я притисна към гърдите си. Детективите бяха намерили тялото на Ким Уенг преди пет часа. Веднага след като му докладваха за момичето, Дени изпрати Смит в болницата с полицейски ескорт; за да може тя да избегне бюрокрацията и да попадне в операционната веднага.

Проклятие… Имаше нужда от „свой“ човек в спешното. Някой, който да разбере какво се беше случило с младата жена и да знае за какви улики да гледа.

Макар че за сега нямаше никакви.

— Последно с Уенг са видели някаква блондинка.

МакНийл неведнъж се беше сблъсквал в практиката си с убийци от женски пол. И знаеше, че когато са замесени „Други“, правилата спираха да действат. Така че, да, една жена от Другите би имала физическата сила с лекота да надвие двамата мъже, убити преди Ким.

Съществуваше голяма вероятност убиецът да се окаже жена…

В стаята за разпити седеше шофьорът на таксито — също демон. Той се опитваше да разкаже за заподозряната всичко, което беше успял да запомни.

И той беше единствената им нишка.

Той и… хм… глупаците, решили да подпалят клуба на Найл. Гит вече ги беше разпитал, но МакНийл ги очакваше с нетърпение. След като ги позакърпеха в болницата, веднага щяха да попаднат в ръцете му.

Бяха му необходими не повече от десет минути, за да получи от пироманите цялата информация за жената, която ги беше наела. За съжаление, те знаеха прекалено малко.

МакНийл не вярваше в съвпаденията. Затова нямаше търпение да сравни показанията на тези глупаци с описанието, дадено от Кинг.

— Тя прекрасно е знаела какво прави. — Смит повдигна към него огромните си, тъмни очи, чийто поглед винаги караше сърцето му да ускорява ритъма си. Беше погледнал в тях отдавна и веднага му беше станало ясно, че е загазил. — Това е работа на професионалист.

Устните на Наталия трепереха, но брадичката й беше вирната и тя се опитваше да говори с уверен глас. „Моята Смит!“

— Тази жена умее да използва скалпел…

По дяволите!

— Значи, трябва да търсим доктор, така ли, Наталия? — Дланите му нежно погалиха студените й ръце. И, майната му, че щорите на стъклената врата на кабинета му бяха вдигнати. Ако ги видеше някой от полицаите… е какво пък, голяма работа. Наталия имаше нужда от него.

Както и той от нея.

— Може би. — Последва дълбока въздишка. — Тя не прави грешки. Никакви случайни разкъсвания около раната. Само дълбоки и плавни разрези. Бързо и безмилостно.

Аматьор би я обезобразил.

Телата на предните жертви бяха в такова състояние, сякаш бяха минали през месомелачка. Но местата на органите, които бяха взети — МакНийл го беше узнал от отчетите — бяха изрязани много внимателно. Може би останалите рани са били необходими само за да скрият следите от хирургическа намеса?

— Тя ще се оправи ли? — попита Дени. Той беше задал същия въпрос и на лекарите от бърза помощ. Но не получи отговор; те го бяха изгледали така, сякаш беше полудял.

Но те бяха хора. И не разбираха. Затова предвидливо беше изпратил Наталия.

Организмът на Ким беше много по-силен и способен за регенерация, отколкото на обикновените смъртни. Имаше шанс, макар и малък, тя да успее да се възстанови, но…

— Найл каза, че да.

Найл ли? Че откога Наталия беше на „ти“ с този демон?

— Той дойде в болницата. Заедно с журналистката. През цялото време, докато траеше операцията на Ким, двамата стояха в чакалнята. — Смит преглътна. — И се тревожеха за нея.

Това беше нещо ново за него.

— Щорм дори плака. — Е, в това МакНийл можеше да повярва. Беше гледал няколко от репортажите й. И това беше достатъчно да разбере, че тя не е от онези жадни за слава ветрени жени. — И не си тръгнаха, до…

Смит прекъсна рязко изречението си. Сякаш че той щеше да й позволи да премълчи останалото.

— До какво?

Последва въздишка.

— Докато Найл не влезе в стаята при Ким. Няколко минути след операцията, той я погледна; просто я погледна, и каза на Щорм, че с Уест всичко ще е наред.

Е, ако самият дявол беше казал така…

Напрежението малко спадна. Съвсем малко. МакНийл знаеше за репутацията на Найл. Ако демонът беше заявил, че Ким ще живее, значи щеше да е така.

— Още половин час, по дяволите, още само петнадесет минути и… тя щеше да е мъртва. — Смит се отстрани от Дени и отново започна да се разхожда напред-назад из кабинета. Изглеждаше уморена. Под очите й имаше тъмни сенки. Ръцете й висяха отпуснати покрай тялото, а походката й не беше онази, която той толкова харесваше. — Онази кучка просто е оставила момичето да умира.

След като беше отнесла със себе си малкия си сувенир. С какви изроди си имаха работа този път?

— Найл казал на Гит, че трябва да търсим сред смъртните.

Някакъв смъртен разрязваше на парчета демоните в неговия град и крадеше органите им? По дяволите, и какво следваше сега?

Понякога МакНийл с тъга си спомняше за добрите стари времена, когато хората убиваха хора, а „Другите“ се държаха в сянка.

Много отдавна.

Но сега не беше така.

Наталия спря до единствения прозорец в кабинета му.

— Мислиш ли, че някъде дълбоко в себе си, всички можем да се окажем чудовища?

Дени сви ръце в юмруци. Това беше болезнена тема за него. Наталия бе умопомрачително прекрасна, съвършена… смъртна. За известно време той изобщо не вярваше, че тя може да го пожелае. Особено ако узнаеше истината кой е той в действителност.

Нямаше как да се нарече красив, а по-скоро страшен. Бяха му го казвали на няколко пъти. Идеален… това беше още една дума, която изобщо не се връзваше с него и образа му на живот. Особено в очите на… смъртен.

Дори когато МакНийл държеше Наталия през нощта в обятията си и чуваше тихото туптене на сърцето й, изпитваше страх, че ще я загуби. Защото той също беше чудовище. Без значение какви глупости пишеха по книгите. Красавицата за нищо на света не би искала да прекара целия си живот до Чудовището.

Наталия не гледаше към него. Раменете й бяха отпуснати, а погледът — прикован в прозореца.

— Когато аз… узнах за пръв път за съществуването на „Другите“…

Дени трепна. Тя го беше узнала по най-бруталния начин. И само при мисълта за страданието й, му се искаше отново и отново да убие онзи мерзавец.

— … Аз мислех, че всички „Други“ са зло. Независимо, че тогава Гит ме спаси… — тя се обърна към него и той едва успя да скрие отчаянието, изписано върху лицето му. — … В главата ми беше пълна каша.

Атаката на съвършено безумен психопат много допринасяше за подобно усещане.

— Всичко е наред — грубовато й отвърна МакНийл. Не искаше да прозвучи така. Искаше му се да прозвучи меко, утешаващо, но гласът му беше хриплив и рязък. — Ти не трябва…

— Това момиче… Ким. Когато я видях днес, не се замислих дали е смъртна, или не. Пред мен имаше жертва.

Нямаше друга дума, с която да я нарече.

— Чудовища, хора… ние всички сме преплетени заедно в един свят и просто се опитваме да оцелеем — каза тя и го погледна в очите. — И аз повече не се страхувам, Дени. Не се страхувам.

Нещо се скъса в него. Не, не беше сърцето му. Чувстваше се препълнен; по дяволите, той я обичаше. Жената, която беше минала през ада, но все още способна да разбере чудовищата.

Той се приближи до нея. Бавно. Макар да знаеше, че тя няма да се уплаши или отдръпне.

— Не е нужно да се страхуваш повече.

Той никога повече нямаше да позволи тя да се окаже в опасност. Никога.

— Но другите трябва да се пазят. Ким. Холи Щорм. Те трябва да внимават — Наталия се обърна към Дени. — Тази убийца е много умна и прекалено добра в онова, което върши.

Да, той също беше сигурен в това. Много бързо беше успяла да почисти след себе си и да се махне от къщата. Гит и екипа криминалисти буквално облизаха милиметър по милиметър местопрестъплението, без да намерят нещо. А мъж с инстинктите на Гит нямаше как да пропусне дори най-дребната улика. Което означаваше, че там е нямало нищо, което да може да бъде намерено.

И в крайна сметка, имаше три трупа и една оцеляла жертва, и то благодарение на Краля на демоните в този град.

На МакНийл никак не му харесваше да бъде задължен точно на този мъж, но той винаги си плащаше дълговете. След като откриеха и заловяха убиеца, осквернител на трупове… тогава щеше да се разплати и с Найл.

 

 

След изплаканите сълзи, в очите й сякаш бяха насипали пясък. Да, тя плака като дете, докато седеше до Ким в линейката на Бърза помощ. Плачеше и се молеше и то с такова усърдие, с което не се беше молила от много години. Искаше само Ким да оживее. И досега беше така. Поне засега.

Холи слезе от джипа на Найл. Не усещаше краката си стабилни; коленете й се подкосяваха, а в корема й всичко беше завързано на възел. Не помнеше кога беше хапнала за последно. Искаше й се само да допълзи до дома си и да измие засъхналата кръв от ръцете си. Просто да я измие.

— Холи…

Тя чу напрегнатия глас на Найл, но не спря да върви. Не знаеше какво да му каже. Той я объркваше. Прекалено много. А тя го желаеше. Имаше нужда от него и… Ако не се вземеше в ръце, щеше да му даде сърцето си. А той не можеше да бъде причислен към мъжете, които се стремяха към сериозни връзки. Или да се влюби в него; той самият я предупреждаваше да не го прави.

Крачките я затрудняваха. Тя не обръщаше внимание на нищо наоколо…

— Холи!

Този глас определено не принадлежеше на Найл. Беше женски. Висок. Почти викащ. Тя повдигна глава. Вгледа се в тъмнината и видя някакъв силует на верандата си.

Майка й? О, по дяволите!

— Опитах се да те предупредя. — Да, точно навреме. Найл говореше шепнешком. — Не сме сами.

Майка й беше тук? И от къде на къде беше започнала да я посещава толкова късно? Изобщо да я посещава?

Трак. Трак. Трак. Дочуха се токчета.

— Чакам те от часове, Холи Ан Щорм. Часове! Звъних на мобилния ти повече от десет пъти, а ти дори не си направи труда да ми отговориш.

В болницата се наложи Холи да изключи телефона си. Намръщена, тя започна да опипва с ръка в чантата си и след малко го намери. Беше забравила да го включи.

Тя продължаваше да върви към дома си, прекалено съсредоточена да поставя краката си един пред друг. Премина покрай майка си и извади ключовете.

— Извинявай, мамо, бях…

— С мъж. Дявол знае къде. — Жената изсумтя. — А по гласа ти си помислих, че имаш нужда от мен, Холи Ан. Направих си труда да измина пътя от Бирмингам дотук, а ти дори не…

Холи отвори вратата. Алармата се разпищя, докато тя включваше осветлението и набираше кода за изключване.

— О. Боже. Мой! Това кръв ли е?

Да. И то много. В болницата Холи се беше опитала да се измие, доколкото можа, но върху ръцете й все имаше засъхнали петна. Блузата й също беше пропита с кръвта на Ким.

— Беше наистина една адска нощ, мамо.

Майка й вървеше буквално по петите й. Светлината хвърляше отблясъци в рижите й коси, малко по-светли от тези на Холи. Коси, които не оставаха без вниманието на професионалист. Жената беше малко след петдесетте, но лесно можеха да й се дадат четиридесет и пет.

Холи захвърли чантата си на дивана и се замисли дали да не се строполи до нея. Майка й сякаш беше в шок: стоеше и гледаше към дъщеря си с огромни от почуда очи, върху които имаше идеално подбрани сенки, зяпнала с уста.

Найл стоеше на входната врата и Холи беше уверена, че майка й дори не го беше забелязала.

— Това не е моята кръв, мамо.

— Ти правиш онези ужасно опасни репортажи. Мотаеш се до късно със странни мъже… — тя най-накрая се обърна и погледна през рамо към Найл, докато продължаваше: — Това може да доведе до… Не!

Извика тя последната дума. И този вик беше изпълнен с… разпознаване? Което изобщо не можеше да се очаква от смъртна, живяла последните седем години в Бирмингам, щата Алабама. Нямаше начин майка й да познава демона от Атланта.

Холи беше пронизана от лошо предчувствие.

„Не, тя не би скрила това от мен. Не и през всичките тези години. Не и след като Питър…“

Майка й все още не отместваше очи от Найл. Той въпросително изви вежда, докато на свой ред я пронизваше с черните си очи.

— И-изгони го! — изхриптя тя.

Холи премигна.

— Какво?

Майка й отново се обърна към нея. Много бавно, сякаш се боеше да отмести поглед от Найл. Майка й винаги е била умна жена.

— Изгони го! — Гласът й укрепна.

Холи погледна към Найл. Лицето му не изразяваше нищо. Тя въздъхна дълбоко и простичко каза:

— Не.

После махна към него.

— Затвори вратата, за да заработи сигнализацията.

И се отдалечи.

Зад гърба й настана тишина, но след малко върху рамото й се впи ръка. Холи се обърна и се вгледа в широко отворените и ужасени очи на майка си. Нейната майка. Винаги толкова въздържана и спокойна. Но не и сега.

— Ти не знаеш какво правиш! Този… този мъж не е за теб! Върни се при оня мил доктор, с когото се срещаше преди. Той е добър човек, надежден. Той…

— … Ми изневеряваше наляво и надясно. — Което майка й прекрасно знаеше. — Благодаря, но не го искам.

Найл мина покрай тях и удобно се разположи на дивана.

Майка й толкова силно я стисна за ръката, че заби нокти в кожата й.

— Ти не разбираш какво правиш.

Създаваше се впечатление, че майка й много добре знаеше кой беше Найл. Холи събу обувките си и почувства огромно облекчение.

— Найл, не си ми казвал, че се познаваш с майка ми.

Той лениво огледа развълнуваната жена пред него. Кели Щорм поддържаше формата си с изнурителни тренировки. Тя се занимаваше със спорт минимум по един час всеки ден, откакто мъжът й се беше споминал от сърдечен пристъп преди повече от две години.

— Никога не съм се срещал с нея.

Той се усмихна, но в тази усмивка нямаше топлина.

— Аз зная кой си ти. — От гласа на Кели повя арктически студ. — И искам да се държиш настрана от дъщеря ми. Тя не е като теб. Тя…

Сърцето на Холи затуптя толкова отчаяно, че сякаш започна да се удря о ребрата й. Тя погледна към майка си и усети… тъга.

— Защо не ми каза?

Стига лъжи. И недомлъвки.

Кели примигна.

— Не зная за какво…

Тя махна с ръка към Найл.

— Прекрасно разбираш за какво говоря. — За наслагването на лъжите. — Мамо, ти също ли си демон?

— Не!

Отговорът й дойде прекалено бързо.

— Кой е бил тогава? Все някой трябва да е бил. Татко? Той…

— Отказвам да говоря за това. — Кели се изправи. — Това е пълна глупост. Нелепо е. Не съществуват никакви…

— Аз съм демон. — Тя за пръв път произнесе тези думи на глас. Призна си, което я накара да се почувства… спокойна. — Питър също е бил демон. И ти си знаела, нали? Когато той започна да споменава за гласовете и странните видения, ти си знаела какво означава това, но продължаваше да мълчиш!

Гневът заклокочи в тялото на Холи подобно на втечнена лава. През всичките тези години, когато майка й се беше държала на разстояние, когато беше гледала как Питър върви към смъртта си… Толкова пропилени години. А майка и е знаела от самото начало.

Самотна сълза се плъзна по скулата на Кели.

Холи беше виждала майка си да плаче само три пъти през живота си. На погребението на Питър. До болничното легло на баща й. И сега.

— Холи, успокой се! — Тя трепна от изненадана. Кога се беше приближил до нея Найл? Той я прегърна и я притегли към тялото си. — Успокой се, любов моя.

По дяволите, тя също беше започнала да плаче.

Ама че нощ!

— Трябвало е да ми кажеш. — Гневът си беше заминал. Беше останала единствено умората. — Аз щях да помогна на Питър, аз…

— Ти беше съвсем малка — прошепна майка й. — Не можеше да направиш нищо. Аз… И аз самата не знаех, докато не стана прекалено късно…

Пред очите й се появи лицето на Питър.

Не.

Кели облиза пресъхналите си устни.

— Аз… Мисля, че няма смисъл да питам как си разбрала. — Погледът й се стрелна към Найл.

— Холи не е наполовина демон — в гласа му звучеше студена убедителност, но обятията му оставаха все така топли и успокояващи. — Нито майка й, нито баща й…

— Нейната баба — Кели изглеждаше толкова объркана и крехка. — Майката на Джордж е била демон — каза тя и отново погледна към дъщеря си… — Кълна ти се, дете, че не знаех за това. Тя е починала много преди аз и баща ти да се оженим. А и той изглеждаше толкова… обикновен. И аз си мислех, че това наистина е така, докато Питър…

Тя преглътна шумно и звукът сякаш отекна в тихата стая.

— Джордж реши, че и вие сте като него… Че генът, или каквото и да е там при демоните, не ви се е предал. Боже, дете, толкова се молех всичко да е нормално.

Слепоочията на Холи запулсираха.

— Ти си знаела и позволи на Питър…

— Направих всичко, което беше по силите ми, за да спася Питър! Аз го обичах! Той беше мой син! Мой! Демон или човек — нямаше никакво значение!

Холи никога не беше чувала толкова страст в гласа на майка си.

— Водих го на лекари. Един след друг. Няколко месеца. Те опитваха някакви методи на лечение, но нищо не помагаше. Той умираше пред очите ми, а аз можех само да стоя и да гледам, защото не можех да направя нищо.

„Моето момче беше погълнато от мрака.“

И сега всичко се повтаряше.

— След това той умря и аз се изплаших, че ти също ще ме напуснеш.

„И затова започна сама да ме отблъскваш.“

— Не смяташе да ми кажеш, нали?

Кели само поклати глава.

— Толкова съм се молила и ти да не се окажеш…

Каква, същата като него ли?

Холи се почувства така, сякаш огромен юмрук стисна сърцето й; студен и лепкав, той стискаше все по-силно и по-силно.

— Питър… е бил болен. — Гласът на Найл прозвуча тихо, изпълнен с тъга. — В света на демоните това се нарича докосване на мрака.

Устните на Кели затрепериха.

— Ти би ли… можеше ли да помогнеш на сина ми? — Тя направи лека пауза, преди да продължи. — Ти си силен. Някои казват, че си най-силният сред родените през това столетие.

Това беше изненада за Холи.

— Ти можеше ли да му помогнеш?

Думите на майката се преплетоха с молбата на Сайлъс: „Ти трябва да помогнеш на момчето ми“.

Холи погледна към Найл и видя здраво стиснатите му зъби.

— Не и тогава. Не, тогава не бих могъл.

И това беше жестоката истина.

— Но сега съм сигурен, че това може да бъде направено. И че мракът ще си присвоява все по-малко от децата ни.

Ръцете му се отпуснаха и Найл погледна към жената в прегръдките си. В очите му имаше прекалено много сенки и той изглеждаше прекалено развълнуван. За нея.

Целуна устните й и каза:

— Поговори с майка си. И заровете миналото. Така ще спре да те разяжда отвътре.

Та точно той ли не можеше да знае за това?

След което Найл наклони глава към Кели.

— Интересно беше да се запозная с теб, госпожо Щорм.

И излезе. Спокойно, с бавни стъпки. След секунда вратата се затвори зад гърба му.

Холи погледна към майка си. Между тях имаше само няколко крачки, но изглеждаше така, сякаш бяха разделен от километри.

„Хол, ти чуваш ли гласа на мрака?“

— Той… Аз не си го представях такъв.

А вероятно като хладнокръвен убиец. Холи знаеше, че много хора си го представяха такъв.

— Найл не е само… — Единствено смъртоносна репутация. — Той е повече от това, което се говори за него.

Кели пристъпи неуверено крачка към нея. Холи все още не можеше да помръдне.

— Не знаех как да ти кажа. Нямаше никакви признаци и аз реших, че това те е подминало…

Това. Нямаше никакво „това“. Тя беше демон. Като душа и тяло.

— Ти се страхуваш от Найл. — Гласът на Холи беше пресипнал. Разбира се, болшинството хора с право се страхуваха от него. — Ти… и от мен ли се страхуваш?

„Заради това, че съм демон?“

Майка й пристъпи още половин крачка напред. А после стисна ръце.

— Не!

Холи много искаше да го повярва.

— Скъпа, ти не ме плашиш. Аз те обичам.

Дори не помнеше откога не беше чувала тези думите от устата на майка си.

Кели направи още една малка крачка.

— Но аз чудесно разбирам колко е опасен този свят, особено за теб. — Последва дълбока въздишка. — Искам само да си в безопасност.

Фактът, че по улиците на Атланта се разхождаше убиец на демони, поставяше думите й под въпрос.

Кели внимателно се вгледа в очите на дъщеря си.

— Ти… изпитваш чувства към него, нали?

Гадният юмрук отново я стисна за сърцето, но Холи се опита да кимне.

— Видях го в очите ти.

Интересно, дали и Найл го беше забелязал?

— Винаги съм си мечтала животът ти да бъде тих и безметежен, а до теб да има мъж, способен да те защити. — Устните на Кели трепнаха в подобие на усмивка. — Предполагам, че Найл знае как да защити онова, което е негово, нали?

Холи отвори уста, за да отговори и…

— И по-добре да е така — продължи майка й, но вече без усмивка. — Защото, ако този демон позволи да се случи нещо лошо с теб, аз собственоръчно ще го убия.

След което майка й я стисна в обятията си толкова силно, че Холи едва успя да си поеме дъх.

 

 

Доктор Емили Дрейк седеше зад бюрото си. Погледна към часовника в кабинета си: девет и двадесет и осем. Сутринта. Скоро щеше да се появи първият й пациент. Заклинател.

Тя обичаше заклинателите, защото бяха най-добродушните сред „Другите“. И техните проблеми възникваха основно заради животните, с които общуваха. Или меко казано — имаха проблеми с общуването.

Емили започна да почуква с химикала по бюрото си. Да, пациентът й скоро щеше да бъде тук и това можеше само да я радва. Имаше нужда да превключи вниманието си върху нещо друго, защото изобщо не можеше да изхвърли от мислите си случая на убиеца на демони.

Колин се беше върнал при нея малко след разсъмване. Със сериозен поглед и тяло, пропито с миризма на кръв. И разказа за младата жена-демон, която бяха намерили, като не пропусна да опише ужаса, който тя беше преживяла. МакНийл вече беше обявил, че иска Емили в стаята на жертвата в болницата веднага след като младата жена отвореше очи.

Но тя си имаше своите съмнения, че Ким ще да бъде в настроение за разговор. Не, първо щеше да бъде препълнена със страх и гняв. Тя беше оживяла като по чудо. Буквално на косъм. Първата жертва на убиеца, която беше успяла да се измъкне от лапите на смъртта. Ким беше извадила невероятен късмет, макар че самата тя едва ли щеше да е съгласна с това. Или поне Емили си мислеше така. Тя не знаеше за…

Вратата на кабинета й се отвори и това наложи да се отърси от мислите си и да си сложи приветлива усмивка.

— Вече казах, че не можете да влезете! — Ванеса буквално викаше след посетителя.

Но мъжът в рамката на вратата изобщо не трепна. Той стоеше, леко разкрачил крака и отпуснал ръце до тялото си, докато я гледаше с полунощно — черните си очи.

Найл.

По дяволите!

Дланите й се изпотиха. Не го беше виждала от няколко месеца и се държеше по-далеч от „Парадайз Фаунд“. А и той странеше от нея. Поне такава беше негласната им договорка.

В миналото помежду им не всичко беше вървяло гладко, но сега беше наясно с едно: нейният любим шифтър много искаше да срита задника на демона.

— Кажи на вещицата да се разкара.

Емили съвсем не се учуди от факта, че Найл знаеше към кой вид принадлежеше асистентката й. А и беше останала с впечатление, че мъжът знае абсолютно всичко.

Но пък той никога досега не беше влизал в кабинета й.

Тя се изправи и погледна към Ванеса, чиито очи бяха станали огромни върху пребледнялото лице. Тя явно беше чувала за репутацията на Найл, но по нищо не си личеше, че смята да отстъпва.

— Всичко е наред, Ванеса. Ще поговоря с господин Лайпен. Все още разполагам с няколко минути. — Емили погледна часовника си. Този път нарочно. — Скоро ще се появи пациентът ми и…

Гостът й изхъмка.

— Шонеси няма да дойде днес — от усмивката на Найл по гърба й се плъзна тръпка. — Настъпи малка… промяна в плановете му.

Явно Найл наистина знаеше прекалено много.

Демонът се обърна през рамо с думите:

— Бъди любезна с приятелите ми, вещице!

Приятели ли? Охо! Това изобщо не беше на добро.

Ванеса погледна към Емили и тя само й кимна. Очилата започнаха да я натискат прекалено много в горната част на носа, а около лявото й око започна да пулсира болка. Което винаги се случваше в присъствието на Найл. Силите му бяха толкова мощни, че сякаш я обгръщаха цялата.

Вратата се затвори с тихо изщракване. Емили остана права, докато Найл продължаваше да не сваля очите си от нея. Най-накрая той пресече стаята и тя опря ръце върху бюрото.

— Защо си тук?

Той леко наведе глава.

— Дойдох да си прибера дълга.

— Какво? — тя не дължеше нищо на това копеле. Освен това знаеше прекрасно как той въртеше бизнеса си и бе направила всичко по силите си, за да…

— Стига, Емили, не ме гледай така изненадано. Няма как да не си предполагала, че един ден все пак ще се появя на прага ти. — Найл погледна към кожения диван до него. — Интересно. Сигурен съм, че на вълка много му харесва.

Скулите й поруменяха. Да, Колин го харесваше.

„Контролирай се!“ — мислено си напомни тя.

— Не зная за какъв дълг говориш… — Изобщо не смяташе да коментира репликата му за дивана. — … но аз имам клиенти, които се нуждаят от помощ. И нямам време…

— Емили, аз също имам нужда от помощта ти.

Найл произнесе името й така, сякаш бяха много близки. Приятели. Или любовници.

Но двамата никога не са били нито едното, нито другото.

Демонът се приближи към дивана, но не легна, а просто седна на него и леко разкрачи крака.

— Ти си умна. Разбира се, че си си задавала въпроси…

Очите му бяха толкова тъмни. Човек с лекота можеше да потъне в тях. Емили го знаеше; беше го виждала.

И Холи излизаше с него! Правеше секс с него!

— Аз още помня онзи ден, когато ти за пръв път пристъпи през вратата на моя Рай. Тресеше се от страх…

От ужас, ако трябваше да бъде точна.

— И от жажда за знания.

Емили бавно седна на стола си. Кожената му обвивка под нея проскърца.

— Ти толкова много искаше да попаднеш в моя свят, нали? Трябваше да се потопиш в него, за да оцелееш.

Тя винаги беше подозирала, че Найл притежава остър ум и неподражаеми инстинкти, що се касаеше за смъртни. И изобщо не се учудваше, че в крайна сметка от него се беше получил толкова опасен хищник.

— Накъде биеш?

Гласът й беше спокоен и студен. Както винаги, тя беше добра в самоконтрола, който демонстрираше. Имаше години практика, за да го изгради. Но ако съдеше по погледа на Найл, не беше успяла да го заблуди. От бавната му усмивка тялото на Емили се стегна.

— Аз те пуснах в моя Рай. Дадох ти пропуск за моя свят.

Да, добре, така беше. И тя винаги се беше чудила защо, но…

— Но ти ме запозна и с онзи негодник, който се опита да влезе в главата ми. — Майлс. Задник, а не демон. И изобщо не очакваше тя да се съпротивлява.

Колко сгреши.

Бръчките около устните му станаха по-забележими.

— Когато разбрах, какво става с теб и Майлс… беше прекалено късно. — Той изви вежда. — Ти сама се справи с проблема, преди аз да успея да се намеся.

Това беше лъжа, на която Емили не се хвана.

— Шибана…

— Докторе, следете за езика си.

Емили едва не изръмжа.

— Майлс беше грешка. — Демонът присви рамене. — Но, мисля, че напълно заплати за престъплението си, не смяташ ли? Ти го лиши от силите му. От всички, до последната капка. Нямаше да повярвам, че това е възможно, ако не го бях видял със собствените се очи.

За кратък миг тя отново се пренесе в миналото в „Парадайз Фаунд“. Глъчката на тълпата около нея. Димът във въздуха. И демонът в краката й. Дивото главоболие и… падането върху бляскавата повърхност на бара…

… А после събуждането й в болницата.

— Винаги съм се питала… — Всъщност, въпросите й бяха повече. Емили вдиша дълбоко. Целият този разговор беше много странен, но тя толкова отдавна искаше да научи отговорите.

Отговорите. Тя ги беше потърсила, но те останаха недосегаеми. Някои тайни просто не можеха да бъдат разгадани.

— Кой ме изнесе от клуба? — тихо попита тя.

Найл отново изви вежда.

Проклятие!

— Не можех да те оставя да кървиш на пода, нали така? Това влияе лошо на бизнеса.

Сякаш на клиентите на клуба им пукаше, че на пода в краката им лежеше жена в безсъзнание.

Демонът се облегна на дивана.

— Изнесох те и направих така, че в болницата да няма… неудобни въпроси. И останах до теб…

Ето това беше истинска изненада.

— … докато не дойде на себе си.

Какво? Найл е бил при нея, докато тя е била абсолютно безпомощна? Мисълта беше ужасяващо стряскаща.

Бездънните му очи не се отместваха от нея.

— Майлс имаше приятели. Отрепки, но достатъчно силни демони. От ония, които живеят на принципа „око за око, зъб за зъб“. Те с радост щяха да си поиграят с теб.

Да, самата тя също имаше подобни страхове. Дори след излизането й от болницата нощем я измъчваха кошмари. Но след това, някак от само себе си, страхът изчезна.

— Аз… отстраних тази заплаха. — Думите с лекота се отрониха от езика му. Спокойно. Сякаш говореше за изнасяне на торба с боклук. Макар че за него може да е било точно така. Емили никога не беше разбирала Найл. Разумът му беше закрит за нея. Винаги. Не както при останалите. Тя с лекота можеше да прочете мислите на Другите, но не и тези на Найл.

Не че толкова искаше всъщност.

Защото някъде дълбоко в себе си знаеше, че ако Найл се опиташе да стори с нея същото, което се опита да направи Майлс, тя нямаше просто да изпадне в кома. А да умре.

Найл притежаваше огромна сила. Тя само беше чувала на какво бяха способни демоните от десето ниво. Дори се носеха слухове, че в действителност могат да живеят вечно. И се възстановяват толкова бързо, че телата им винаги са в идеално състояние. Но колкото по-дълго живееха, толкова по-силно се проявяваше демонската им същност. Чуваха се и слухове, че някои демони били толкова стари, че отдавна им е израснала опашка, а краката им приличали на раздвоени копита. Разбира се, всичко това бяха само слухове. Без реално потвърждение, но…

Но беше истина, че демоните от десето ниво не можеха да бъдат убити с обикновено човешко оръжие. И Емили не беше сигурна, че иска да се свърже с Найл с оглед на силата му, която просто извираше.

— Аз отстраних за теб този малък проблем, затова смятам, че си ми длъжница.

Тя се намръщи.

— Какво искаш?

Найл просто вдигна ръце, сякаш искаше да покаже, че няма какво да крие.

— Емили не трябва да се вълнуваш толкова. Аз не съм заплаха за теб, каквото и да си мислиш.

Тя само изсумтя.

— Искам единствено да се възползвам от възможностите на удивителния ти разум. Толкова интересен и силен.

Всичко в Емили се напрегна.

— Винаги съм смятала, че ме проверяваш — прошепна тя, като внимателно подбираше думите си. Това беше неин собствен тест на реакцията на Найл. Който просто кимна.

— Да, така беше.

Кучи син! Беше я пуснал в „Парадайз Фаунд“, а след това я беше наблюдавал като лабораторна мишка. И имаше наглостта да седи тук и да говори нещо за някакви си дългове?

— Трябваше да се убедя, че ще се справиш и ще успееш да противостоиш на мрака.

Тя се беше съпротивлявала на мрака дълги години. И нямаше нужда, някакъв самоуверен демон да…

— Ако не беше достатъчно силна, нямаше да имам никаква полза от теб.

Студено и жестоко. Точно каквото очакваше тя от него, но…

Сега очите му не бяха студени. Мракът в тях се осветяваше от пламък, който преди го нямаше.

„Ако вляза в мислите му…“

Нещо й подсказваше, че този нов Найл беше пълен с тайни. Демонът се наведе напред и се отпусна.

— Ти няма да кажеш на никого за работата, която ще вършиш за мен…

Найл имаше нужда от психотерапевт?

— На никого. И ти…

Вратата на кабинета рязко се отвори и се блъсна в стената.

От изненада дишането на Емили едва не спря, но Найл дори не трепна.

— Какво правиш тук, кучи син такъв?

В рамката на вратата стоеше много разгневеният любим шифтър на Емили. И явно не в ролята на полицай, а по-скоро в тази на разярен ревнивец.

Което беше много мило.

Тя скочи и забърза към него.

— Аз съм добре, Колин. Няма нужда…

Той затвори вратата с ритник. Достатъчно силен, за да издрънчат прозорците.

— Само това остава, тоя задник да ти досажда. Искам да се държиш по-далеч от Емили, ясен ли съм, демон? И двамата знаем, че си затънал в неприятности до шия…

Найл бавно се изправи, и въпреки че на Колин му израснаха нокти, а кучешките му зъбите се удължиха, той спокойно срещна погледа на съперника си, без да се притесни.

— Няма да се държа далеч от нея.

Чу се ръмжене.

— Тя ми трябва. — Найл наведе глава. — И понеже зная, че Емили храни нежни чувства към теб, изобщо не ми се ще да ти причинявам болка. Но тя наистина ми трябва.

Гит се втурна напред, но Емили успя да го хвана за ръката и да го издърпа назад.

— Колин, дай му да довърши.

Това, което ставаше в момента, беше от изключителна важност.

Тялото на шифтъра започна да тръпне от докосването й.

— Добре. — Гласът му изобщо не приличаше на човешки. — Но ако ме ядоса, ще му откъсна главата.

Реална заплаха от негова страна.

Емили се обърна към Найл.

— Защо точно аз?

— Ти най-добре от всички, които познавам, можеш да поставяш ментални бариери. — В гласа му долови уважение и признание. — Имам нужда от този талант.

Направо му повярва, че демон десето ниво има нужда от помощ, за да скрие мислите си от околните.

— Пълни глупости!

Понякога тя просто беше принудена да назове нещата с истинските им имена.

— Докторе, вие помните за дълга си, нали?

— Ти няма да влезеш в съзнанието на Емили! Ти няма…

Найл поклати глава и прекъсна ръмженето на Колин.

— Не ми трябва съзнанието й. Искам тя да използва таланта си, за да проникне в съзнанието на демоните… и да ги учи да поставят ментални щитове.

Емили изумено зяпна. Не знаеше какво да каже. Демоните си имаха свои собствени бариери, заложени от природата, които се активираха, когато те встъпеха в силата си. Защо тогава…

— Понякога онова, което ни е дадено от природата, не е достатъчно — каза Найл, сякаш прочел мислите й.

Или наистина го беше направил?

Той се насочи към тях и застана нос в нос с Колин.

— Вълк, пречиш ми да мина.

Върху челюстта на шифтъра трепна нервен тик, но той все пак се отмести встрани.

Найл отвори вратата и влезе в приемната.

— Ванеса ти позвъни, нали? — прошепна Емили.

И Колин се беше добрал до офиса й за рекордно кратко време. Тя леко наклони глава, като продължаваше да следи Найл с поглед.

— Да, по дяволите, тя…

Демонът се насочи наляво и спря до тъмнокос мъж и блед, слаб тийнейджър. След което се обърна и я погледна.

— Кои са тези? — прошепна Колин.

Демони. Тя виждаше през защитната им магия. И се насочваха право към нея.

— Колин… дай ми малко време с тях, моля те.

Зъбите му вече не се виждаха, но в очите му беше останало нещо от хищническата му същност.

— Сигурна ли си?

Вместо нея отговори Найл:

— Да, сигурна е!

Колин не помръдна и Емили му се усмихна.

— Сигурна съм.

Тя не усети непознатите да излъчват заплаха; напротив, в очите им се четеше единствено отчаяние.

Найл настани демоните в кабинета й и Емили бавно се обърна към тях, като се опитваше да събере мислите си.

Момчето седна на крайчеца на дивана и преплете пръсти. По-възрастният демон, които явно трябваше да му е баща, ако се съдеше по приликата — застана до него и започна нервно да се поклаща напред-назад.

Този път Найл не седна.

— Кажете ми, доктор Дрейк…

Хубава работа, нима сега беше решил да се държи официално?

— … чували ли сте за това, което демоните наричат докосване на мрака?

Сърцето на Емили се разтуптя. Докосване на мрака. Демонът, подложен на това докосване, беше обречен да чува гласовете на злото; гласове на убийци, изнасилвани, злодеи; всички те призоваваха тъмата. По-нататък следваха безумие и смърт.

— Това става в периода на половото съзряване — продължи Найл — когато демонът за пръв път опитва силите си.

Емили беше чувала за това.

— С възрастта става все по-лошо. Гласовете звучат все по-силно…

Момчето трепна. Очите му не се отместваха от пода в краката му. Сякаш още малко и… там щеше да се отвори дупка, която да го погълне.

— Някои наркотици са способни да ги приглушат за известно време. Други само им придават още по-голяма гръмкост.

Устните на бащата бяха стиснати в тънка линия и той гледаше право в нея.

„Помогнете му!“ — единствено това се четеше в очите на мъжа.

Емили премести поглед върху Найл. В неговите очи се четеше същото.

По гърба й се плъзна капка пот. Тя нямаше право да им дава лъжлива надежда. Момчето не го заслужаваше.

— Найл? Аз не съм сигурна…

— Аз съм сигурен — безапелационно и твърдо я прекъсна той. — Ако си способна да не допуснеш до мислите си демон от десето ниво, то ще можеш и да…

— Майлс беше девето ниво — прекъсна го Емили.

И точно Найл трябваше да го знае. Той никога не грешеше…

— Той да, но не и аз. — Черните му очи я пронизваха. — И в момента ти дори не прилагаш усилия за това.

Сега ли?

Значи, това било проверката. Дяволски дълго продължила проверка.

— Научете го да поставя щит, доктор Дрейк. Научете Кен да се огражда от гласовете и да не допуска мрака.

Момчето вдигна очи към нея. И премигна.

Емили също се вгледа в него. Очите му бяха… тъмни, както на всеки демон, но толкова… толкова познати.

Защото тя вече беше виждала подобен, с нищо неприкрит ужас. Див ужас от това, че безумието се спотайваше наблизо. В очакване. Преди много години тя виждаше същото изражение, когато се погледнеше в огледалото. Затова сега само кимна.

— Да, добре. — Емили взе бележника си и посочи към вратата. Никакви странични свидетели. Найл навярно знаеше за това нейно правило. — Кен, казвам се доктор Дрейк и аз… ще ти помогна.

Да, ще да го направи. Щеше да помогне на младежа. Както и на другите, за които подозираше, че ще бъдат доведени при нея от Найл.

Демонът само кимна и тихо се насочи към вратата. След като тя се затвори зад гърба му, Емили забрави за него и съсредоточи цялото си внимание върху Кен. И върху мрака, който се сгъстяваше около младежа; мрак, който беше много по-различен от тази около Найл. Защото с този мрак тя можеше да се пребори.