Синтия Идън
Полунощен повелител (14)

Глава 14

Яростта беше оцветила всичко в червено. Найл усещаше върху езика си привкуса й, който наподобяваше на пепел и разбираше, че самоконтролът му се крепи върху косъм.

„Холи можеше да е мъртва.“

Ако копелетата бяха нападнали, когато той не беше наблизо…

„Знаех си, че тя ще е опасна за мен. Мамка му, знаех си!“

А той не можеше да си позволи такава слабост. Нито сега. Нито за в бъдеще.

Спомни си за черния, гладък ковчег, който блестеше на светлината на следобедното слънце. И вътре — Нина. Няма го вече смеха й. Откраднаха душата й.

Найл преглътна.

Джилиан. Доведената му сестра. За чието съществуване той не знаеше. Бяха се запознали едва няколко месеца преди смъртта й. Майка му беше започнала съвършено нов живот, след като го беше захвърлила. Но Джилиан го беше издирила. И искаше да го опознае по-отблизо.

А след това, през едно студено утро, той беше открил тялото й… В червена рокля. Роклята, която самият той й беше купил. Кръвта беше попила в плата и се беше събрала в локва около нежното й тяло. Нея също не беше успял да опази, с цялата си шибана сила не беше успял да опази и двете жени, които обичаше.

Найл погледна към Холи.

Трета смърт нямаше да има. Не, мамка му, нямаше!

„Ти ще унищожиш всичко, ще разрушиш всичко, по дяволите! Не искам да те виждам, ясно ли е? Не те искам до себе си!“ Това бяха последните думи на майка му, които тя яростно беше изкрещяла към него.

— Найл, овладей се!

Дрезгавият мъжки глас го изненада. Демонът трепна. Позна говорещия — детектив Колин Гит.

Шифтърът. Точно той беше убил копелето, виновно за смъртта на Джилиан. Въпреки всичките им разногласия — а такива имаше в изобилие — Найл му беше задължен.

— Овладей се!

Отне му известно време, за да разбере за какво му говореше ченгето. Той отмести погледа си от Холи и вдигна глава към небето. Там, където се образуваха черно-червени облаци. Задуха силен вятър, мълния освети небето… Прекалено много сила. Неговото проклятие.

Той вдиша дълбоко. Тя беше жива. За разлика от другите.

„Но можеше да загине, защото беше до теб.“

От негова страна беше прекалено самоуверено да си мисли, че може да я защити от всичко. И трябваше да знае, че е невъзможно. Не беше успял да спаси другите, а сега се беше превърнал и в заплаха за Холи. Усети нечия прохладна длан срещу своята. Нежна. Женска.

— Не успяха да стигнат до нас.

Гласът на Холи. Уверен. Силен.

Но тя не беше силна. Макар и демон, тя беше слаба като всеки смъртен. Джилиан също се беше родила демон с единица по скалата за сила. Крехка. Слаба.

И, както се оказа, толкова лесна плячка.

„Само не и нейната кръв. Кръвта на Холи няма да е върху ръцете ми.“

Той и без това ги беше изцапал до лактите.

Още едно дълбоко вдишване.

Холи продължаваше да гали ръката му.

Найл не спираше да гледа в облаците. Контрол. Не трябваше да го губи точно в този момент. Не и пред очите на ченгетата, които ще започнат да стрелят веднага щом отприщеше силата си на свобода. Ще започнат да стрелят и вероятно куршумите им ще попаднат и в Холи.

Небето беше прорязано от огромната дъга на мълнията. Изтрещя гръм и във въздуха се разнесе мирис на… пепел и ярост.

„Не. Мога. Да. Я. Обичам.“

Вдиша дълбоко.

„И Няма.“

Но беше толкова приятно да усеща нежните пръсти…

Демонът стисна очи.

— Разкарай тези копелета оттук, ако искаш да останат живи!

— Трябват ни инструменти, за да извадим оцелелите.

Брукс. Смъртният, когото Кара необмислено беше направила свой любовник. Кара. Която толкова приличаше на близначката си Нина. Сукуба, способна да обича. Това не завършваше с щастлив край.

Той изсумтя. Металът заскърца и се разгъна.

— Вече не са нужни — измърмори Гит.

Страничната врата на микробуса се изтъркаля с грохот по асфалта.

Найл чу някой да стене и скимти. Явно онова недоразумение на земята.

Той отвори очи и намръщено го изгледа.

— Ако те видя още веднъж, си мъртъв!

— О, Найл, не можеш да заплашваш някого със смърт в присъствието на полицаи…

Демонът бавно се обърна към него. И какво беше видяла Кара в Брукс?

— Тези негодници едва не ни убиха! — горещо запротестира Холи и застана пред него така, че да го прикрие с тялото си.

Да го прикрие? Той учудено примига.

— Те хвърлиха в клуба коктейли Молотов и микробусът им се преобърна, когато се опитаха да се измъкнат…

— Какво щастливо стечение на обстоятелствата — без да трепне промърмори Гит.

— … и още преди да се появите, този млад мъж… — и Холи посочи към господин Недоразумение — ни призна всичко. А вие, с вашето светопредставление, само попречихте…

Найл най-накрая се огледа. Гневът му поутихна и той най-накрая успя да вземе контрол над желанието си да изпрати всичко наоколо по дяволите. Поне за момента.

Две патрулни полицейски коли бяха паркирани наблизо. Светлините им все още бяха включени, а вратите разтворени. Около тях стояха ченгета с пистолети в ръцете. Черният джип на Гит също беше тук.

— … да ни разкаже за жената, която ги е наела.

— Наистина ли? — Колин прибра оръжието си, наведе се, дръпна рязко младия мъж и го изправи на крака. — Ей сега ще ни разкаже всичко за нея.

Бедното Недоразумение се втренчи в детектива, или по-скоро в появилите се за секунда остри кучешки зъби, а после погледна към Найл. След което обърна очи и провисна в ръцете на шифтъра, изгубил съзнание.

Щастливо копеле.

Найл се обърна и тръгна към клуба. Бързо. Не можеше да остане около онези малоумници от микробуса нито минута повече. А и трябваше да се подготви за откриването на лова. Той беше проникнал в съзнанието на младежа в мига, в който се срещнаха погледите им. Проникна насилствено и надълбоко. Толкова брутално, че негодникът просто припадна. Какъв щастливец!

Той не беше против копелето да се поизмъчи повече и да си получи наказанието с лихвата. И това щеше да стане, но по-късно. В момента демонът знаеше онова, което искаше. Беше видял жената. Ясно и чисто. Висока. Стройна. Косата й беше скрита под дълъг черен шал. Златиста кожа. Големи слънчеви очила. Високи скули. Заоблена брадичка. Тънки устни. Малка бенка отстрани на врата.

Ето това беше новата му цел.

„Вече идвам за теб!“

И, да, определено щеше да разбере защо кучката го беше нарочила.

Ченгетата се отдръпваха от пътя му, без никой от тях да направи опит да го спре. По дяволите, сякаш нито един от тях не смееше да мръдне, докато той ги подминаваше.

Холи кръстоса ръце. Стана й хладно и… самотно. Найл дори не се обърна, докато прекосяваше улицата, и тя се почувства изоставена.

— Щорм, както винаги се оказваш там, където не трябва да бъдеш. — Гит се приближи като поклащаше глава. Зад гърба му Брукс, заедно с другите полицаи оглеждаха ранените пиромани. Един от униформените извади радиостанцията си и повика Бърза помощ.

О, да, тук имаше нужда от лекар.

— Бях в клуба по работа. — Аха, правех умопомрачителен секс. — Докато тези смотаняци не решиха да запалят огън в него.

Колин застана съвсем близо. Толкова близо, че когато заговори, Холи беше убедена, че никой, освен нея не можеше да чуе думите му.

— По-глупаво от това просто няма накъде; да тръгнеш с огън срещу Найл.

Точно така беше.

— Те са хора, нали?

Ноздрите на Гит трепнаха.

— Миришат на смъртни — каза той, след което очите му се вгледаха в нейните. — Но не трябва да забравяме, че ти също приличаш на обикновена смъртна.

Без съмнение, това беше завоалиран въпрос, но Холи не му обърна внимание.

— Не мисля, че те осъзнават с кого… — или с какво — … си имат работа.

— Добре казано. — Сините очи на Гит проблеснаха от едва сдържано вълнение и той изви вежди. — Според мен пристигнахме тъкмо навреме, защото иначе тези пиромани щяха да се превърнат на пепел.

Беше тежко да се сдържи и да не трепне при думите му. Да, Найл явно беше вбесен, но все пак беше успял да се удържи. Холи беше свидетел на усилията му да го направи. По същия начин, по който стана свидетел на това как той се обърна и си тръгна, без дори да я погледне. А от това я заболя.

— Защо… — Холи спря и се изкашля, защото усещаше гласа си прекалено хриплив; най-вероятно от вятъра. Преди малко по улицата сякаш беше преминал истински смерч, състоящ се от хиляди малки торнада. Трябваше да е от вятъра. — А вас какво ви доведе тук, детектив?

Гит разтри горната част на носа си. Единият от нападателите, все още затиснат на предната седалка на микробуса, простена. Холи се обърна към него. Брукс движеше пръст пред очите на пострадалия, а ченгето до него следеше за реакцията му. Най-накрая и последният от тримата им нападатели беше дошъл в съзнание.

— Възнамерявах да поговоря с Найл.

Вниманието й отново се превключи към Гит.

— Имам няколко въпроса към твоя любовник — с шепот продължи той.

— Какви въпроси? — е, не, просто не можеше да повярва, че ченгетата отново бяха вкарали Найл в списъка със заподозрени…

— За Ким Уент и за факта, в които съм сигурен, че тя е демон.

Сърцето на Холи затупка забързано.

— Какво?

— Ти не знаеше ли?

Трябваше да бъде сляпа и глуха, за да не забележи подозрението, което се излъчваше от Колин.

— А ти откъде знаеш? — отговори тя на въпроса с въпрос. Найл твърдеше, че не може да каже със сигурност. Тогава как Гит…

Устните на ченгето се извиха в усмивка.

— Информатори, Щорм, информатори.

Ама че работа.

— Че Ким Уент е демон, е потвърдено от един от най-надеждните източници в града.

— Затова си решил да питаш Найл…

— Дали е знаел за това… И дали точно ти си била целта в сградата на телевизията…

Тук Холи не можа да сдържи тръпката си.

— … или е била тя. Защото всички знаем, че по улиците броди убиец на демони.

Още един демон беше изчезнал в неизвестност. И вече отслабен от нанесените му рани. Съвсем лесна плячка.

 

 

Сърцето му оглушително туптеше. Найл рязко отвори вратата на клуба и влезе вътре. Мирисът на обгоряла дървесина и пластмаса нахлу в носа му и той оголи зъби. Трябваше да изтръгне гърлата на тези глупаци. Но тя го беше спряла. Тя…

Подът зад него проскърца.

Наистина се чувстваше уморен от глупости.

Обърна се и светкавично обви пръсти около нечие гърло — по-точно около това на дебнещия го идиот — като го блъсна към близката стена и остави мъжа да виси на нея, прикован от желязната му хватка.

— Не съм в настроение да приемам неканени гости — изръмжа той. Яростта все още не беше потушена в него и тлееше близо до повърхността, готова да избликне на свобода. Така че, този глупак беше избрал крайно неудачен момент, за да се вмъкне в „Парадайз Фаунд“.

— М-момичето… к-което… т-търсиш. — Мъжът със започнала да оредява тук-там коса и изпъкнали очи се опитваше да каже нещо, докато лицето му бавно почервеняваше. Кафявите му очи почерняха.

Демон. Найл го беше разбрал веднага. Но думите на нещастника го накараха малко да отслаби захвата си. Съвсем малко.

— Какво момиче?

Демонът жадно пое глътка въздух. Краката му висяха на около двайсетина сантиметра над пода, а Найл дори не се беше напрегнал. Понякога беше добре да разполагаш със сили от десето ниво, за да можеш да сриташ задника на когото си поискаш. Пред очите му се мярна образът на Джилиан. Той изскърца със зъби.

— Какво. Момиче?

— Ч-чух П-Пейшънс да го с-споменава в „Дозата“.

„Доза Джин“; долнопробният бар, където рано или късно се озоваваха „Другите“, изгонени от неговия Рай.

— Тя г-говореше н-нещо за и-изчезнал д-демон…

Нишката на търпението на Найл можеше да се скъса всеки момент.

— И какво за нея? — интересно, дали ченгетата все още бяха пред клуба? А Холи?

— В-видях я п-преди ч-час…

Найл го пусна. Краката на демона не го удържаха и той рухна на пода. В този момент входната врата на клуба се отвори със скърцане.

— Благодаря ти, че ме изостави там… — започна Холи.

Той вдигна глава и я погледна. И видя мига, в който тя забеляза мъжа в краката му и спря вцепенена.

— Хм… Найл? Какво става? — Нослето й леко се намръщи, а това не трябваше да изглежда толкова… сладко.

Но изглеждаше точно така.

Майната му! Не можеше да си позволи да бъде слаб. Не и до нея.

— Този човек — и Найл отстъпи няколко крачки назад — казва, че знае къде е Ким.

— Какво! — едва се удържа да не зяпне тя.

— И той тъкмо възнамеряваше да ни разкаже всичко — това беше заплаха.

Демонът се изправи на колене.

— Не… Освен ако не изпълните условията ми.

Я го гледай в какъв смелчага се превърна! Проклятие, защо всеки искаше да се пазари с него? Той какво? Да не би да имаше вид на демон, който търси сделка? Това беше глупава легенда и мъжът в краката му трябваше да го знае. Демоните ненавиждаха сделките. И то основно, защото не държаха на думата си. А тъй като от незапомнени времена някой се беше изтарикатил да излъже хората за някаква сделка с дявола… това все още се тиражираше в пространството.

— Аз не сключвам сделки.

Холи тихо изсумтя и Найл се усмихна. Добре де, тя беше единственото изключение от това правило. И я виж докъде се беше докарал? Тя го сплиташе на възел, а той през цялото време беше толкова възбуден, че почти не можеше да мисли разумно.

Непознатият бавно се изправи и вирна брадичка.

— З-значи, н-няма да н-намерите м-момичето…

О, определено се мислеше за мъж с железни топки. Съвсем не на място. Найл само махна с ръка. Един от съборените столове прелетя през помещението, удари демона в гърдите и отново го събори на земята.

— По дяволите, Найл! Ченгетата са точно зад вратата! — Холи се хвърли напред. Спря до демона, намръщи се и изрече: — Хм… Как се казваш?

Нима беше решила, че ако се държи мило и загрижено, мъжът ще проговори?

— Холи, стой далеч от него!

Дори не беше настояване. А просто изръмжана заповед.

Тя раздразнено го изгледа.

И какво от това? Той не смяташе отново да рискува с безопасността й. Когато Холи не помръдна, Найл я хвана за китката и я придърпа към себе си.

След малко демонът отмести стола и отново се изправи на крака. Но този път много по-бавно.

— К-казвам с-се С-сайлъс К-Кинг.

— Къде. Е. Момичето? — Найл никога досега не беше виждал или срещал този демон.

Сайлъс сви ръцете си в юмруци.

— Имам нужда от твоята помощ.

Аха, право в десетката! Той се беше съгласил да помогне само на една жена, при това упорита журналистка, и гледай докъде се беше докарал — всеки да иска помощ от него.

— Сайлъс, аз работя така: ти ми казваш къде е момичето и си отиваш от моя „Рай“ жив и здрав. Или можеш…

— Защо искаш да ти помогне? — Холи. Пак това нейно репортерско любопитство.

— Имам син. — Гласът на мъжа престана да трепери, но сянката на страха остана в погледа му. Добре. Явно не беше чак такъв голям глупак, за какъвто го беше взел Найл в началото. — Той е на тринайсет и… тъкмо започва да придобива силите си.

Найл се почувства така, сякаш някой стовари юмрук в корема му. И се досещаше към какво клони Сайлъс. Знаеше го.

— Аз съм слаб демон. — Той тръсна глава. — С труд контролирам огъня, но той… той е съвсем различен.

Найл затвори очи за секунда и ги отвори точно когато Сайлъс продължи:

— Но момчето ми гасне с всеки ден. Докоснато е от мрака.

Видя и как трепна Холи.

— Не искам да го загубя — заговори по-бързо нещастният баща. — Не искам той да започне с наркотиците или да се самоубие. По дяволите, той вече се опита веднъж да си пререже вените. Ти трябва да ми помогнеш, ти…

— Ще ти помогне. — В гласа на Холи прозвуча абсолютна увереност. Найл се обърна към нея и видя болката, изписана върху лицето й. Спомни си за брат й.

Слабост.

Той трябваше да я изкорени още сега, преди да я станало прекалено късно.

Но от думите на мъжа, нещо в гърдите му се размърда.

Само не още едно дете. Не и още един демон, принуден да се самоунищожи.

Може би той щеше да успее да му помогне? Или Доктор Чудовище?

А може би трябваше да започне да изпълнява плановете си.

Затова просто кимна.

— Разкажи ми за момичето, а аз ще видя какво мога да направя за твоето момче.

Сайлъс учудено отвори уста, след което попита с много колеблив глас:

— Даваш ли думата си?

Сякаш имаше значение.

— Да.

— Разкажи ни — призова го Холи. — Не разполагаме с толкова много време.

— Видях две жени до болницата на Рийд. Вашето момиче — явно нещо му беше станало лошо, заедно с… приятелка, която й помагаше.

Всяка клетка в тялото на Найл замръзна.

— Приятелка?

— Да, блондинка. Върху главата й беше увит шал, но се беше показал кичур коса. Освен това носеше големи слънчеви очила…

Също както и кучката, която беше изпратила студентите да подпалят клуба му.

— Тя каза на мъжа, че ще се погрижи за… нея. И че чакат приятел да ги вземе…

— И ти просто си тръгна и ги остави? — Холи говореше тихо, но Найл усети как гласът й вибрира от гняв.

— Да — призна си Сайлъс, без да трепне. — Отначало направих точно така. Но след това се притесних. Всичко изглеждаше някак си… неправилно. И онова, другото момиче… — той погледна право към Найл. — Тя беше една от нас. Видях как очите й проблеснаха в черно. Видях и страха в тях. Не обичам да гледам как в черните очи на жените ни се появява ужас.

Е, добре дошъл в групата!

— Никой не дойде за тях. Аз се обърнах и успях да видя как блондинката я набута на задната седалка на автомобила си. И ги последвах.

Сайлъс облиза пресъхналите си устни.

— Адресът?

Може би Ким беше мъртва. Нарязана на парчета като другите. В локва от собствената си кръв… И с някои липсващи органи.

Пръстите на Холи се впиха в ръката на Найл. Той знаеше, че и двамата си мислеха за едно и също. Нямаха никакво време за губене.

Сайлъс каза адреса и двамата с Холи се затичаха към вратата.

— Не забравяй за момчето ми! Даде ми дума! Не забравяй за…

 

 

Хората стояха далеч от тази част на града, ако, разбира се, притежаваха поне малко мозък.

Холи седеше, забила нокти в кожената обвивка на седалката до Найл. Едва не бяха излетели, толкова бързо беше потеглил той от паркинга пред клуба. Двойката детективи — Гит и Брукс — се втурнаха след тях. Тя реши, че така дори беше още по-добре, защото не беше сигурна какво ги очаква. Найл взе завоя прекалено остро и Холи се блъсна във вратата. Той спря на известно разстояние от къщата — малка и занемарена, която сякаш всеки момент щеше да се преобърне върху железопътната линия.

— Остани тук! — нареди той, завъртя ключа и изгаси двигателя, без да сваля очи от къщата. Въздухът в автомобила се беше сгъстил от напрежение.

И страх. Нейният, не неговият. Демонът изглеждаше ядосан, но нейният стомах се беше свил на топка.

„Само живей!“ — молеше се тя. Не искаше да открият Ким мъртва. Не, само не и Ким, с нейната красива усмивка и жизнерадостен смях. Не и Ким.

Найл отвори вратата.

— Идвам с теб. — Думите прозвучаха много по-настоятелно, отколкото искаше.

Той я погледна с един от своите ама-ти-сериозно-ли погледи.

Но тя беше много сериозна.

— Аз я познавам, Найл. Ако тя е там… — жива или мъртва, — аз трябва да съм до нея — не можеше да стои настрана, не и този път.

Зад тях почти беззвучно се паркира джип. Подкреплението им беше пристигнало.

Найл й обърна гръб и бързо излезе от колата.

— Какво, по дяволите, става, демон? — изръмжа Брукс, но запази гласи си тих.

Демонът не отговори; затова Холи се прокашля и посочи с пръст към къщата.

— Имаме информация, че Ким може да е вътре…

Брукс извади пистолета си.

— Остани тук!

Боже, всички мъже ли се чувстваха мъжествени, когато издаваха тази заповед?

Тод се обърна към партньора си.

— Нямаме заповед, но не можем да стоим тук и да зяпаме, когато там има жена в беда, нали?

— На мен заповед не ми трябва — вклини се в беседата им Найл. И речено-сторено — обърна се и бързо се затича към къщата.

— Кучи…

Детективите се втурнаха след него.

Холи също. Проклятие, кога беше успяла отново да обуе обувките си на токчета? С тях не можеше да се движи бързо и…

„Само живей!“ — молеше се тя, без да спира да тича.

Вратата отлетя встрани, когато Найл изкачи последните стъпала.

— Кръв — изръмжа Гит. — Прекалено много…

Холи не усещаше нищо, поне засега, но беше сигурна, че може да се довери на нюха на шифтъра.

Ким!

Найл се скри в къщата, следван по петите от Колин. Брукс се обърна, хвана я и я спря на крачка от вратата. Лицето му беше пребледняло. Сега вече и тя усети металния аромат на кръвта, който се набиваше в ноздрите и задушаваше.

Един нерв потрепваше на скулата му.

— Не мисля, че ще искаш да…

— Холи! Холи, ела тук! Тя е жива! — къщата сякаш се разтресе от гласа на Найл.

Очите на ченгето се разшириха от изненада и той я пусна.

— Безопасно ли е? — извика Брукс на партньора си.

— Копелето е изчезнало.

Брукс влезе преди нея. Холи го последва, като се опитваше да не вдишва дълбоко.

— Изглежда, че са прекъснали развлечението си в най-интересния момент — процеди Гит през зъби.

Холи погледна над широките му рамене и едва не се влече на земята. Маса, която наподобяваше на операционна, стоеше в средата на стаята, а върху нея беше завързана Ким. Цялата в кръв. И с прекалено бледо лице. Над нея стоеше Найл, притиснал пръсти към шията й. Ким беше напълно гола, ако не се вземеше под внимание кръвта, която я покриваше като наметало.

Толкова много кръв.

— О, Боже…

— Трябва ни линейка! Веднага, по дяволите… — викаше Гит по телефона.

— Оставил я е тук кръвта й да изтече — изрече Брукс и притисна ръка върху зейналата рана високо в лявата част на корема на Ким. — Изродът просто я е оставил…

Кожата на Холи стана ледена. Въпреки синините върху лицето, Ким изглеждаше толкова млада. В този момент клепачите й потрепнаха. Тя беше жива. Найл го беше казал, но Холи, след като видя тялото, беше започнала да изпитва съмнение.

Озова се до нея за секунда.

— Ким? Ким, ти вече си в безопасност, разбираш ли? Ти си в безопасност…

Но очите й така и не се отвориха. Холи я хвана за ръката, която се оказа дори по-студена от нейната.

— Никой вече няма да ти причини болка. Ние ще ти помогнем, чуваш ли ме?

И двамата — и Гит, и Брукс — притискаха най-дълбоките рани, за да спрат изтичането на кръвта.

— Копелето я е нарязало като… — изръмжа Гит.

— И това не е всичко, което е направило с нея — в гласа на Найл клокочеше ярост, от което по гърба на Холи плъзнаха тръпки.

Тя погледна към демона си.

— Какво искаш да…

Тялото на Ким потръпна. Един път. Втори. После отново и отново. От устата й потече кръв.

— Не! Ким? Ким, дръж се!

Но тялото й се отпусна върху масата и застина неподвижно.

Черните й очи се отвориха широко и безжизнено се втренчиха в пространството.

О, не!