Синтия Идън
Полунощен повелител (12)

Глава 12

— Мамо? Привет, Холи е… — Сякаш майка й нямаше да познае гласа на собствената си дъщеря. Тя притисна телефона към ухото си с рамо, прехвърли чантата в лявата си ръка и започна да рови вътре с дясната. Намери ключа за колата си и го извади. — Може би си успяла да видиш по телевизията… нещо…, но трябва да знаеш, че съм добре.

От разговорите с телефонния секретар на майка си се чувстваше гадно, но в последно време двете си общуваха точно по този начин.

Да заяви, че с майка си бяха близки означаваше най-безобразно да излъже. В действителност, след смъртта на Питър, майка й се беше оградила от чувствата си към нея.

— Мамо, искам да ми се обадиш, става ли? Трябва да поговорим.

Ти знаеш ли, че съм демон! Или че Питър е бил? И защо, по дяволите, не си ми казала досега?

— Това наистина е много важно — тя заобиколи колата. — Позвъни ми. Моля те.

Чу писък на спирачки и се обърна. Под лъчите на утринното слънце блестеше черна спортна кола. Вратата й се отвори и на тротоара излезе Зак.

Зак? По дяволите!

Днес явно не беше щастливият й ден.

— Позвъни ми — повтори тя още веднъж и прибра телефона в чантата си. След това разтърси глава, наясно, че със сигурност е зяпнала от изненада. Само той й липсваше в момента.

— Холи — въздъхна Зак и забърза към нея, разтворил ръце да я прегърне.

Тя се отдръпна.

— Какво правиш тук?

Усмивката му угасна.

— Гледах сутрешните новини. Видях какво се е случило в сградата. Аз… притесних се за теб. — Идеалните черти на лицето му изразяваха безпокойство.

Холи конвулсивно въздъхна.

— Аз… Аз съм добре. Дори ме е нямало, когато… — бедната Ким са я ударили с лампа по главата.

— Но на нейно място е можело да бъдеш ти, Холи — стисна юмруци той. — Казвах ти и преди, че с тези твои репортажи…

Това не е безопасно.

Двамата неведнъж бяха спорили на тази тема.

— Зак, това е работата ми.

— Да се превърнеш в мишена на луд убиец не е най-добрата ми представа за работа!

Яростта му я изненада и в отговор на това собственият й гняв започна да се надига.

— Благодаря ти за безпокойството — едва успя да изрече Холи. — Но това, което правя, не те засяга. Вече не те засяга. — Тя бавно се опита да го заобиколи. — Моята работа е важна за мен и аз съм добра в това, което правя.

Зак я сграбчи за китката. Не очакваше такава сила от него.

— Не ме зарязвай.

— Не ми казвай, че…

— Притеснявам се за теб.

Само няколко сантиметра деляха лицата им едно от друго и Холи виждаше проблясващите златни искрици в сините му очи.

— По улиците се разхожда убиец. Той кълца жертвите си, а ти го дразниш. Не мисля, че искаш да си имаш работата с подобно чудовище. Проклятие, дори аз съм наясно, че стъпваш по много тънък лед. — Захватът му стана малко по-нежен. Но само малко. — Това е прекалено рисковано. Трябва да спреш.

Холи се намръщи.

— Хм… Госпожице Щорм? — прозвуча приглушен глас, които наподобяваше на стържене на метал по асфалт.

Тя обърна глава, докато отстъпваше от Зак и видя висок, мускулест мъж с късо подстригана коса, зелени очи и каменно лице.

Един от нейните бодигардове. Изглежда, че след събитията от миналата нощ бяха решили да излязат от сянката. И да не си играят на невидими.

Мъжът погледна към Зак.

— Този мъж досажда ли ви?

— Какво? — Зак пусна ръката й. — Кой си ти, дявол да те вземе? — тежко издиша той и пристъпи крачка напред.

Което не се оказа добра идея, защото така си пролича ясно, че беше с около двайсет сантиметра по-нисък и с около петдесет килограма по-лек от стоящия пред него Херакъл. Бодигардът само се усмихна и присви рамене сякаш нямаше търпение да се поразкърши малко като срита нечий задник.

Холи поклати глава. Не тук. Само това липсваше на моравата пред дома й, за да бъде щастието й пълно.

— Всичко е наред — каза тя и отново погледна към Зак. — Доктор Хол вече си тръгва.

— Какво? Не, Холи, не! Двамата трябва да поговорим.

Тя се отдръпна още по-назад.

— Не, не трябва. — Колкото и да й беше противно, опитваше се да направи така, че да приключи този разговор изключително вежливо. — С мен всичко е наред. Благодаря ти, че дойде, за да се увериш. Но няма нужда да идваш отново, Зак. Моят живот и моята работа… вече не те засягат.

Кога най-накрая щеше го проумее?

— Защото се чукаш с онова копеле Лайпен ли?

Разтърси я нова вълна от изблик на гняв. Яростта беше изкривила чертите на лицето на Зак и пламтеше в очите му. А тя си мислеше, че мъжът умее да се владее.

— Не, не за това. Макар че, знаеш ли какво? Май всъщност — да — продължи да се усмихва Холи. — Но най-вече, защото между нас всичко приключи. И стана още в момента, в който ти се изчука с Мишел.

Тя потропа с върха на обувката си по асфалта.

— Зак, наистина ти желая всичко хубаво. Но от тази минута стой по-далеч от мен, разбра ли?

Холи чу ръмженето, което изобщо не подхождаше на уравновесения професор, когото познаваше някога.

Толкова за подходящото време да скочиш в неизвестното със затворени очи. Бракът с този мъж щеше да бъде най-голямата грешка в живота й.

Защото, ако беше останала със Зак, никога нямаше да успее да разбере колко е приятно…

„… да се чукаш с онова копеле Лайпен“.

 

 

Брюс Пайпър изчака, докато Холи се качи в автомобила си, а ядосаният професор се разкара. След което извади телефона и позвъни на шефа си.

— Мисля, че ще искаш да чуеш това — измърмори той. — Задникът я навести. Струва ми се, че някой трябва да… поговори с него.

На него лично щеше да му достави удоволствие да поотупа това магаре, което гледаше на него като на нищожество. На Брюс и преди му бяха хвърляли такива погледи и това винаги го беше изкарвало извън кожата му.

— Ако искаш, аз с най-голямо удоволствие…

Той замълча, докато слушаше отговора на шефа си.

— А-а, така си и мислех, че сам ще искаш да се оправиш с него. — Брюс не можа напълно да скрие разочарованието си. Но той знаеше, че шефът му обича от време на време да си цапа ръцете.

Професорът дори нямаше да разбере какво точно го беше блъснало в стената.

 

 

Найл чакаше уважавания доктор Захария Хол в лабораторията на третия етаж в „Брайтън Хол“.

Нямаше занятия. Студенти — също. Найл оглеждаше залата с любопитство. Върху стените висяха скици на части от човешко тяло. В предната част на стаята, до бюрото, стоеше скелет. Навсякъде имаше разпръснати книги. По стените бяха закачени бели лабораторни престилки. Миризмата на хлор изпълваше въздуха и дразнеше носа му.

Вратата се отвори със скърцане. Погълнат от книгата, която държеше в ръцете си, в помещението влезе доктор Хол. Той автоматично заобикаляше столовете и лабораторните маси, без да отмества поглед от страниците. Найл стоеше, кръстосал ръце пред гърдите си и изчакваше.

Мъжът рязко спря. Повдигна глава и…

И демонът се усмихна.

— Бу!

Той беше оставил слънчевите си очила в джипа и сега очите му блестяха в полунощно — черно.

— Боже Господи! — подскочи Зак и книгата, която четеше — учебник по анатомия, ако се съдеше по кървавочервените илюстрации — падна на пода. — Как попадна тук? Как…

— Спокойно, Зет — усмивката на Найл се стопи. — Влязох през вратата, както всички обикновени хора. Нали знаеш, онова нещо, което може да се отваря и затваря.

Лицето на професора побеля.

— Тя те е изпратила, нали? По дяволите, мислиш, че не зная кой си ти? Всички знаят, че ти… че ти…

Найл се изправи.

— И кой съм аз?

Сините очи на Зак се стрелнаха към вратата, но после отново се върнаха върху Найл.

— Престъпник — беше казано шепнешком. — Вероятно дори убиец. Чувал съм какво говорят хората за теб, Лайпен. Зная всичко.

Мъжът не знаеше нищо. Демонът се отблъсна от лабораторната маса, на която се беше опрял, и се насочи към малоумника, който отстъпваше назад при всяка негова крачка напред.

— Смяташ, че знаеш всичко за мен, така ли?

И Холи е смятала да се омъжи за тази мижитурка!

Мъжът беше прекалено мекушав. Тя щеше да умре от скука край него.

Холи имаше нужда от огън. И страст. А не от смъртния тъпак, който беше достатъчно глупав, за да позволи на жена като нея да му се изплъзне.

— Аз… аз зная, че ти носиш само неприятности. — Брадичката на мъжа затрепери. — И Холи няма нужда от теб в леглото…

Найл бързо се придвижи напред и допря нос в този на професора. На демона изобщо не му хареса как прозвуча името на Холи от устата на доктора. Никак не му хареса. Приливът на сила го изпълни. Би било толкова лесно да се вмъкне в съзнанието на задника и да изтрие оттам всичките му спомени за Холи.

Толкова лесно.

— Това, от което няма нужда Холи… — процеди Найл, докато едва удържаше самоконтрола си — е задник като теб, който се опитва да се върне в живота й.

Устните на Захария трепнаха в усмивка.

— Защото сега има теб ли? Мислиш, че след като си я изчукал и…

— Да, изчуках я. И се наслаждавах на всяка секунда — умишлено провлече думите демонът.

Първи загуби самоконтрол загубенякът. Само за секунда. Той извика и се нахвърли със стиснати юмруци върху Найл.

Глупави смъртни!

Найл отстъпи встрани, замахна с ръка и накара въздуха около него да се раздвижи. Доктор Хол го пропусна, но невидимият юмрук го намери и той, стенейки, се стовари върху лабораторната маса, преди да се свлече на пода.

Демонът се загледа в мъжа, като клатеше глава.

— Тук съм с визита на вежливост, но ако искаш да поразмахаме ръце… — Найл знаеше много добре, че усмивката му изглежда зловещо, защото отразяваше мислите му. — Аз ще бъда повече от щастлив.

О, да, и дори щеше да го направи по старомодния начин. Без да използва демоническата си сила. Само бърз обмен на юмруци, докато единият от тях не паднеше на земята.

А това несъмнено нямаше да е той.

Захария остана да лежи на пода, без да предприема опит да се изправи.

— Аха, така си и мислех — Найл клекна до него. — Имал си шанс с Холи. Но си го… проспал. Така че, сега се разкарай, защото тя е моя. А аз не обичам да деля.

Обаче не можа да се сдържи и подкрепи последните си думи с внушение.

„Защото тя е моя!“

Смъртният премигна и после бавно кимна.

Удовлетворен от резултата, макар и временно, Найл се изправи и излезе от лабораторията, като игнорира слабичката брюнетка с огромни, ужасени очи, която стоеше до вратата.

Извади мобилния си телефон и усети как желанието му се разгаря. Искаше да види отново Холи. Просто за да се убеди, че всичко с нея е наред. Просто за да… По дяволите, желаеше я!

— Брюс? Да, оправих се с това. Тя къде е?

Отговорът не го изненада и той стисна телефона.

— Дръж се в сянка. Идвам след малко.

Напоследък все му се струваше, че Холи не беше охранявана достатъчно добре. Освен ако не се намираше в обятията му.

 

 

След заминаването на Лайпен Захария бавно се изправи. Усещаше, че ръцете му треперят, но не можеше да направи нищо, за да ги спре.

— Зак? — разнесе се от дясната му страна притесненият глас на Дениз.

Дениз. По дяволите! Момичето се опитваше да привлече вниманието му през последните два месеца, но безрезултатно — това просто не го вълнуваше. Липсваше интерес от негова страна.

— Върви си — изръмжа Зак. Точно сега нямаше никаква нужда от нея.

Такива въртиопашки имаше в прекалено изобилие. И докато ги чукаше, дори не забеляза как руши живота си.

Грешка след грешка.

Беше толкова привлечен от тях, че не обърна внимание какво държеше в ръце.

Докато не стана прекалено късно.

Сега всичко в живота му се рушеше.

И разпадаше.

— Но аз го видях… Ти трябва…

— Върви си!

Пълничките устни на момичето се нацупиха, но тя се обърна и избяга от лабораторията. По дяволите, Дениз се превръщаше в истински проблем. Трябваше да приключи с нея колкото се можеше по-скоро. С нея и с… Найл.

Захария затвори очи, но все още продължаваше да вижда тези на демона — тъмни и черни. И втренчени в него.

И Холи беше предпочела този негодник?

Не, не, това беше просто невъзможно. Да, разбира се, тя имаше право да се сърди, но… този изрод?

Престъпник, главорез… И тя му позволяваше да я докосва?

Захария притисна с ръка хълбока си. Беше се врязал в ръба на масата и знаеше, че удареното ще го боли поне още няколко дни. Холи беше насъскала срещу него новия си любовник. Беше го накарала да дойде тук и да заплашва.

Чудесно! Щом тя предпочиташе така…

Беше се уморил да я спасява, а сега всичко сочеше натам, че Холи не беше заинтересована от спасяването си.

Не, тя искаше любовника си — копелето.

Майната й! И на Лайпен също.

Тези черни очи…

По тялото на Захария премина нова тръпка. Той никога по-рано не беше виждал подобно нещо. Толкова пусти. Толкова тъмни и студени. А в следващата секунда — пламтящи от гняв. Не, такива очи не беше виждал никога. И много се надяваше да не види повече.

Очи на убиец.

 

 

Ким беше изчезнала. Холи гледаше към празното болнично легло и усещаше как коремът й се присвива от лошо предчувствие. Тя отстъпи назад и погледна към униформения полицай, който трябваше да я охранява.

— Хм, къде е Ким?

Той примигна, сякаш беше заслепен от насрещни фарове, след което изруга и буквално се хвърли в стаята.

— Отидох до тоалетната… точно за две минути…

Холи поклати глава. Две минути. Повече от достатъчно, за да може Ким да се измъкне незабелязано.

Но защо беше избягала!

Причините бяха две: или беше уплашена, или просто се криеше. А Холи изобщо не можеше да реши какво движеше Ким.

Ченгето бързо говореше нещо по радиостанцията, и Холи разбра, че лудницата щеше да се отприщи всеки момент. Пациентите, които се намираха под защита на полицията, не можеха просто ей така да се измъкват. Но Ким беше успяла да го направи.

Холи тръгна по коридора, като внимателно се оглеждаше. Съвсем скоро беше минало времето за обяд и затова навсякъде гъмжеше от хора. Пациенти в болнични дрехи сновяха насам-натам, като много от тях бутаха стойките си с лекарства. Между отделенията се суетяха медицински сестри. На рецепцията уморена блондинка вдигаше неспирно звънящите телефони и даваше информация.

Навсякъде имаше прекалено много движение. Идеален момент за бягство. Или за… отвличане? Холи не можеше да пренебрегне пипалата на страха, които се увиха около гърлото й. Да, съществуваше вероятност Ким да не си е тръгнала доброволно. А Холи изобщо не предпочиташе да се е случило точно това.

Натисна копчето на асансьора и погледна през рамо. Ченгето все още стоеше пред вратата на стаята на Ким и продължаваше да говори по радиостанцията, но очите му не се откъсваха от нея. Тя доста често беше виждала това подозрение в очите на полицаите. Затова поклати глава и се обърна. Точно в този момент тих звън оповести спирането на асансьора на етажа. Вратите се отвориха с тихо съскане и тя се озова лице в лице с… Найл.

— Какво…

Погледът му я прикова на място. Той пристъпи напред и задържа вратите с ръка, за да не се затворят.

— Къде е момичето?

— Изчезнала е. — Холи махна с ръка към стаята. — Ченгето не е видяло нищо. Не зная дали Ким си е тръгнала сама, или са я…

Найл я хвана за ръката и я издърпа в асансьора. Вратите му се затвориха и блокираха болничния шум от коридора.

— Отвлекли?

Тя само мрачно кимна.

Асансьорът бавно потегли надолу. Останаха три етажа… два… Изведнъж той рязко спря. О, не! Тя не беше любителка на затворените пространства. Откакто случайно не се беше затворила в шкафа на майка си по време на игра на криеница. Когато Питър най-накрая я намери, тя се беше превърнала в треперещо кълбо, залято от сълзи и прегракнало от хлипане.

— Найл… — Холи се придвижи към него. Той можеше да се възползва от силата си, за да…

Но Найл я целуна. Обхвана лицето й в ръце, повдигна брадичката й и я целуна така, сякаш утоляваше глада си.

Еха!

Ръцете й се обвиха около раменете му. Езикът му нахлу в устата й с топла и влажна ласка, която накара зърната на гърдите й да се втвърдят. Той правеше такива неща с устните си, че…

„Точно от това имах нужда!“

Найл бавно повдигна глава. В очите му бушуваше огън.

— Трябваше да усетя вкуса ти — дрезгаво каза той.

Това не бяха думи, които една жена можеше да чуе всеки ден. Какво друго можеше да я убеди в собствената й сексуалност? И да я накара да забрави за страха, който я беше държал будна цяла нощ?

Холи също облиза устни и усети върху тях аромата, така присъщ на Найл. И едва след това успя да изрече:

— Можеш ли да накараш асансьора отново да тръгне?

Демонът леко повдигна вежда и кабината отново оживя.

— Извинявай, любима, но не съм от търпеливите.

Значи самият той беше спрял асансьора? Само заради нея?

Тя го осмисли за секунда, след което свали ръце от широките му рамене.

— Знаеш ли, аз не обичам много… тесните места.

Усмивка, която не можеше да бъде описана по никакъв друг начин, освен като порочна, освети лицето му.

— А аз направо ги обожавам.

О, по дяволите!

— Холи, отпусни се! Няма от какво да се страхуваш, когато си с мен.

Би било приятно да се поддаде на изкушението, но тя все още не можеше да му се довери изцяло. Поне засега. Затова изправи рамене.

— Аз и не съм се страхувала.

Когато Найл я целуна, Холи се беше възбудила прекалено бързо и силно, за да може да успее да си помисли за страха.

Разнесе се звън, вратите на асансьора се отвориха и откриха ярко осветеното фоайе. Холи побърза да излезе. Хората тук бяха десет пъти повече, отколкото на четвъртия етаж. Беше толкова лесно да изчезнеш.

Найл я следваше по петите, подобно на тъмна сянка, и разчистваше пътя й към изхода.

— Трябва да намерим Ким. И да я накараме да ни разкаже за нападението.

Той се спря пред плъзгащите се врати.

— Невинните не бягат — и сложи слънчевите си очила.

— Освен ако не са изплашени до смърт — парира го тя, като се стараеше да не обръща внимание колко добре изглеждаше той. Черната му коса беше отметната назад, скулите му описваха красива линия, а прилепналата черна тениска подчертаваше изразените мускули на ръцете му и широките гърди.

„Спокойно, момиче!“

Сега не беше време за сексуални фантазии.

— Трябва да я намерим — упорито повтори Холи. — Ами ако е видяла лицето на престъпника? Тя може да знае…

— Тя е избягала от полицията — поклати глава той. — Значи, има какво да крие. — Найл направи крачка напред и подвижните вратите се плъзнаха настрани.

„Зная.“

— Тази Ким… Може да не преценяваме правилно ситуацията.

— Какво…, какво искаш да кажеш?

— Ами ако тя не е била случайна жертва? — Найл се огледа, за да се увери, че Холи го следва. — Ами ако точно тя е била целта?

Тя не се беше замисляла върху това. Поне дотогава, докато не видя омачканите чаршафи върху празното легло. Едва тогава усети как се зараждат в нея първите подозрения. Ако Ким се беше оказала случайна жертва, нима охраната пред вратата на стаята нямаше да е това, към което тя да се стреми с всички сили?

— Защо тогава си е тръгнала?

— Мисля, че това може да ни го каже само тя.

Слънчевата светлина буквално я заслепяваше. Холи присви очи и вдигна ръка над тях, за да ги предпази.

— Полицията първо ще отиде до дома й. И ако тя е там, ще я отведат на разпит.

— Тя няма да се върне вкъщи. — Найл спря.

— Ще замине извън града?

С първия заминаващ автобус? С първия автомобил, който ще й спре? Защото беше уплашена? Или защото имаше какво да крие? А може би и двете?

— Да отидем в „Парадайз Фаунд“. — По изражението на лицето му Холи не можеше да прочете нищо, а в очилата му виждаше единствено собственото си отражение. — Ще използвам връзките си и ще видим какво можем да открием за нея.

Демонически връзки. Нали точно заради това искаше да работи с него. Връзки… Тя знаеше, че той е прекрасно осведомен за всичко в света на Другите, но…

— Найл, как мислиш, дали Ким е… демон?

Тя заговори тихо, защото наоколо сновяха санитари, както и един окървавен тийнейджър, когото майка му водеше към спешното отделение.

Демонът само сви рамене.

— Никога не съм се срещал с нея, затова не мога да го твърдя със сигурност.

„Никога не съм се срещал с нея.“

— Значи, е истина? Че демоните могат да разпознават себеподобните си само с поглед?

Найл я хвана за китката и тя се опита да не обръща внимание на пулса си, който отчаяно затуптя.

— Е, теб не успях да разпозная.

И доколкото тя знаеше, никой друг не беше успял.

„Мамо, позвъни ми, дяволите да го вземат!“

— Карл казваше, че може да вижда през защитните заклинания на другите демони.

Найл поклати глава, което можеше да се сметне и за потвърждение.

— Обикновено е така — пауза. — Но не и с теб.

Имаше нещо в гласа му, от което тя застина. Любопитство? Объркване?

„Какво съм аз за него?“

Въпросът я накара да се вцепени. Отначало, всичко помежду им беше на сексуална основа, но сега…

Какво сега? Какво искаше Найл от нея?

— Ти си различна. Твоят дар е да криеш същността си от другите. Идеалната маскировка. — Добре, сега в гласа му се долавяше… възхищение? — Демоническите ти сили са съвсем малко и това ти дава възможност да се изплъзнеш на най-силните сред нас.

Холи стисна ръце в юмруци толкова силно, че ноктите й се впиха в нежната кожа на дланите. Тя все още не беше готова да извика: „Хей, аз съм от демонската банда!“, но споменаването на слабите й способности — или почти никакви — я остави с неприятен вкус в устата. Нищо не зависеше от нея.

— Знаеш ли, не всички можем да сме гадняри от десето ниво.

Тишина.

Лекият вятър ласкаво я погали по лицето.

— Права си. И този факт много ме радва. Повярвай ми, по-добре е да не знаеш какво значи да си притежател на толкова огромна сила.

Във въздуха замириса на изгоряло. Не просто на пепел, а на изгоряла плът.

— Вярвам ти.

С такива възможности можеш направо да превъртиш.

Границата между доброто и злото за мнозина беше прекалено тънка и Холи го знаеше прекрасно. Да притежаваш такава мощ, която да ти позволява да решаваш кой да живее или кой да умре и да контролираш останалите… беше прекалено голяма съблазън. И ужасяващо изкушение.

— Как се справяш с това? — Думите сами се отрониха от устните й. В тях се смесваха любопитството на журналистката и възхищението на жената. Както и загрижеността й към него.

Да живееш всеки ден с такъв товар… не всеки успяваше да издържи и да не се плъзне стремително към пропастта.

Устните на Найл се присвиха в тънка линия.

— Проклятие! Не ти трябва да знаеш.

— Трябва да зная.

Ръцете му, които досега бяха отпуснати, се свиха в юмруци.

— Майка ми избяга, след като узна на какво съм способен. А това се случи, когато поредният й любовник направи грешка, като се опита да я удари в мое присъствие — каза той и върху страната му нервно потрепна мускул. — Аз погледнах към копелето. Просто го погледнах. И го изхвърлих през прозореца на къщата. Бяхме на втория етаж.

О, Боже!

— Дотогава не бях вършил нищо подобно и не осъзнавах, че го мога. Силите на демона се пробуждат по време на пубертета бързо и без предупреждение. До този момент дори не подозирах какво ми се е паднало като дар. Мама ме погледна както се гледа шибано чудовище, макар самата тя да беше демон.

Холи мълчеше. За пръв път в живота си не можеше да намери подходящите думи.

— На копелето му се размина. За мое щастие се беше приземил върху храстите на съседите. Имаше счупена ръка и няколко ребра. И беше изплашен до смърт. Избяга, без да се обърне назад. — Найл въздъхна дълбоко. Изглеждаше объркан и изгубен. — След което го последва и мама. Остави ме на стъпалата на къщата на баба и си тръгна, без нито веднъж да се обърне назад, по дяволите! — Той пристъпи крачка към нея. — Защото не можеше да се справя с мен. В онзи ден тя беше погледнала в душата ми и беше видяла на какво съм способен. И видяното я беше ужасило. — Гласът му трепереше от гняв. И болка. Дълбока болка.

Как така тя беше решила, че мъжът е хладнокръвен и лишен от емоции? В него бушуваха чувства. Прекалено много чувства. Искаше й се да го докосне. И да го утеши. Глупаво, нали? Но, по дяволите… Ръката й се вдигна и го погали по лицето.

— Ако знаеше какво съм вършил… Едва ли щеше дори да ме докоснеш. — В гневния му глас звънтеше ехото на болката. По всичко си личеше, че Найл вярваше на всяка своя дума. — И изобщо нямаше да позволиш аз да те докосна.

Холи преглътна. В този момент бяха само двамата и нищо наоколо нямаше значение. Важен беше само този миг. Най-накрая тя видя мъжа. И го чу.

— Все нещо зная…

Смехът му беше горчив и студен.

— Ако знаеше всичко, дори нямаше да можеш да затвориш очи през нощта.

Може би трябваше да се махне. Да се обърне и да избяга надалеч.

Слънцето я изгаряше, докато вятърът разбъркваше косата й. Но не с нежно докосване, а с резки пориви.

Може би наистина трябваше да се махне оттук.

Или може би трябваше да… остане. Защото, когато Холи гледаше към Найл, не виждаше зло. А виждаше само него.

— Ти си убивал. — Това го знаеше със сигурност. — И неведнъж.

Тя беше свидетел само на едно убийство, но инстинктите й подсказваха, че не е било първото.

— Да. — Думите прозвучаха като съскане.

Толкова много сила. Какво ли беше чувството? Да знаеш, че можеш да убиеш само като си помислиш за това. Да подчиняваш хората като прошепнеш само една дума.

Когато беше малка, всяка неделя ходеше на църква. Седеше на пейката и слушаше свещеника, който говореше за изкушенията и пътя към Ада.

— Този път е много лесен. — Тя все още чуваше този глас с южняшки акцент с разтеглени гласни и омекотени съгласни. — Мракът е силен, а силата изкушава…

— Как?

— По-добре да не знаеш. — Гласът на Найл беше дрезгав и мрачен.

Устните й се разтвориха. Той не…

— По-добре да не знаеш какво съм видял или извършил — продължи той. — Истина е. Дълбоко в себе си се самозалъгваш и искаш сама да повярваш в заблужденията си, че не съм толкова лош. Че съм добър — каза той и тъжно поклати глава. — Любима, аз никога не съм бил добър.

Но не беше и зло. Всичките й инстинкти го крещяха. А той през цялото време се опитваше да я уплаши. И да я отблъсне от себе си. Защо, по дяволите, го правеше?

— Найл, никога не съм те смятала за рицар на бял кон. — Трябваше да е сляпа, за да не го види. — Аз те познавам. И винаги съм знаела кого съм пуснала в леглото си.

Да, тя не знаеше всичките му тайни, но с течение на времето щеше да ги узнае.

— Ти не…

— Аз те желаех. — Холи върна брадичка. — И все още те желая. С всичките ти минали прегрешения.

Ноздрите му потрепнаха, след което той огледа паркинга наляво и надясно.

— Тук има прекалено много хора.

Да, така беше. И тук беше последното място, където можеха да се изричат тайни.

— Ела с мен в моя Рай — повтори този път Найл тихо, почти с шепот.

В този момент Холи се почувства като библейската Ева, изкушена от змията.

Силата изкушава…

По дяволите, всичко това! Тя винаги беше обичала да отхапва от забранените плодове. Затова само кимна с глава в знак на съгласие.

 

 

Най-после. Ким Уенг вдиша и отпусна длани, стиснати в юмруци. Най-накрая Холи и нейният демон се бяха насочили към колите си. Влюбените гълъбчета бяха избрали най-неподходящото време и място, за да си гукат.

Почеса се. Кожата под болничната униформа я сърбеше, но нямаше особен избор. Трябваше да се спре или на лекарската униформа, или на тънкия халат, които имаше разрез с лепки по целия гръб, и от който беше видно всяко дупе. Тя беше избрала униформата. Грабна я и се изплъзна, когато онова ченге беше започнало да се занася със сестрите.

Ким огледа паркинга. От едната страна се намираше оживена пресечка. Няколко таксита чакаха до тротоара. Тя можеше да притича дотам и да се качи на най-близкия автомобил. За плащането, щеше да се вълнува после. Основната й задача беше да изчезне от града по най-бързия начин.

Главата й пулсираше, но тя много добре осъзнаваше късмета си. Лудата, която й се нахвърли, смяташе да я убие, а не просто да й причини едно сътресение.

Но ако не се махнеше веднага оттук, вторият път можеше и да е по-зле.

Гласът на злото все още звучеше в главата й:

— Ще те убия, шибан демон такъв! Ще те убия!

Ким нямаше представа откъде онази жена знаеше тайната й. Тя винаги се беше отнасяла много внимателно към използването на дара си. Силите й бяха много малки и затова предпочиташе да се смесва с тълпата. Откакто беше навършила тринадесет, сред хората се чувстваше много по-уверена, отколкото сред демоните. Но онази крещяща кучка знаеше тайната й.

„Откъде?“

Много от демоните, с които се срещаше, дори не подозираха за истинската й същност. Още от дете беше разбрала, че колкото по-малко сили притежаваш, толкова по-лесно можеш да се промъкнеш покрай радара на по-силните си себеподобни. Изглежда, че по този начин майката природа поддържаше системата в равновесие. Не можеш да навредиш на онова, което не виждаш. Имаше дни, когато Ким смяташе способността си да се прикрива за своята най-голяма сила. И това трябваше да й помогне много сега. Веднага след като напуснеше града, можеше да се слее с тълпата и да изчезне.

„Ще бъда в безопасност. Скоро!“

След като автомобилът на Холи се скри зад ъгъла, Ким се втурна към наредените таксита. Тя не искаше да разговаря с нея. Холи сигурно беше бясна заради ровенето из книжата в кабинета й, така че не можеше да разчита на помощ от нейна страна.

Както и от страна на Найл… Демонът не беше известен с помощта си към изпадналите в беда.

Две от такситата потеглиха. О, не!

Остана само един автомобил. Толкова близо. Яркожълта боя. Толкова дяволски близо. Ким се протегна… И видя с периферното си зрение дълга черна пола. Обърна бързо глава наляво и срещна сияещия поглед на усмихната жена.

— О, извинете — изрече непознатата. — Това вашето такси ли е?

Гърлото на Ким пресъхна. Тя погледна към това уж симпатично лице и очи, в които светеше доброта…

Не, по дяволите, не!

Ким познаваше това лице. Миналата нощ беше тъмно и само светлината на фаровете отвън се процеждаше през щорите, но тя никога нямаше да забрави това лице.

— Отстъпвам ви го — Ким направи крачка назад и удари босия си крак о бордюра.

Не беше успяла да намери обувки в болницата.

Жената погледна към голите й стъпала и се намръщи.

— Добре ли сте?

Трябваше да се махне оттук.

— Хей! — шофьорът на таксито подаде глава през прозореца. — Дами, да ви откарам?

Погледът на Ким се насочи към него. „Помогнете ми!“ — произнесе тя само с устни.

Непозната жена се приближи и вдигна ръце, сякаш за да я прегърне… и в рамото й се заби игла.

— Приятелката ми не се чувства добре — обясни непознатата на шофьора. — Мисля, че просто ще постоим малко тук. Благодаря, все пак.

На Ким й се стори, че ярката слънчева светлина започна да отслабва. Тя поклати глава и се опита да повтори: „Помогнете!“, но езикът в устата й беше подпухнал и уголемен и затова не успя да изрече нищо. Можеше единствено да гледа… не, да се мъчи да гледа. Стана прекалено тъмно и грохотът на сърцето й заглуши всички останали звуци.

Не.

— Ако е болна, мога да помогна. Мога да…

„Помогнете ми!“

Тя почти не чуваше заради шума на кръвта в ушите си.

— Ще дойдат да ни вземат, не се притеснявайте — сега гласът на жената беше станал по-рязък. — Тръгвайте! Той… Той скоро ще бъде тук.

„Не, не ме оставяйте тук! Моля ви!“

Може би Холи беше някъде наблизо? Тя сигурно нямаше да позволи на тази луда да я вземе със себе си.

Краката на Ким се подкосиха.

Или Найл. Тя беше готова да го моли за помощ…

Ръцете на жената я подхванаха и задържаха.

— Всичко е наред, хванах те!

Хванах те!

По страната на Ким се търколи сълза.

Таксито тръгна. Тя чу движението на гумите по асфалта.

Не, втория път определено нямаше да й провърви.