Синтия Идън
Полунощен повелител (11)

Глава 11

— Искам да поговоря с приятелите на Карл.

Гласът на Холи беше тих. Ръцете й не спираха да се движат по гърдите на Найл. Той отвори очи и обърна глава към нея.

Мамка му! Тя беше толкова красива. И определено не беше от онези жени, които можеш да изчукаш веднъж и след това да захвърлиш надалеч. Холи беше като наркотик.

Тя заби леко ноктите си в плътта му и го одраска.

— Найл, чу ли ме? Аз казах…

Той хвана китката й. Целуна връхчетата на пръстите й. И отново усети вкуса й върху езика си.

— Чух, любов моя.

— Той спомена пред мен две имена — Шон и Тед. Каза, че двамата са най-близките му приятели. Ако нещо го е уплашило, ако някой го е преследвал, той би им казал.

Да, Найл имаше същите подозрения.

— Мисля, че и двамата са демони.

И да, точно такива бяха.

— Ти можеш да ми организираш среща с тях. Сигурна съм, че можеш да ги намериш и…

Ех, нечестивите нямаха почивка!

— Срещата е след… — и той погледна към светещия дисплей на часовника на нощното шкафче — … четиридесет минути.

— Какво?

Той стана от леглото, като хвърли един последен поглед към великолепните й гърди.

— Срещата е след четиридесет минути.

Холи беше права. Приятелите му можеха да знаят нещо за негодника, който преследваше Карл. Найл беше поразпитал малко и беше открил младежите. След което им беше организирал среща със себе си.

Разбира се, демоните не бяха проявили нетърпение, след получената покана. Но после, съвсем естествено и разбираемо, промениха мнението си.

— Ти не си смятал да ми го кажеш, нали?

Найл обу дънките си. И присви рамене.

— Смятах, но само ако беше попитала.

Зад гърба му се чу приглушено ръмжене и малката длан на Холи стисна рамото му, в опит да го обърне. Той се подчини, но само защото му харесваше начинът, по който гневът оцветяваше лицето й.

— Ние сме партньори по този случай! Предполагаше се, че ти си моят водач в света на демоните. Би трябвало да работим рамо до рамо…

— Току-що ти казах за срещата.

И би било приятно да чуе едно „Благодаря!“.

Последва още едно ръмжене.

Найл не можа да стори нищо друго. Целуна я. По дяволите, Холи имаше толкова сладки устни. Демонът дълго им се наслаждава, притиснати към неговите, след което изрече:

— Побързай, любима! Нали не искаме демоните да ни чакат?

На Холи не й остана друго, освен да стисне зъби.

 

 

Тълпата в „Парадайз Фаунд“ беше многобройна. Както винаги. И толкова плътна, че беше трудно да направиш дори няколко крачки. Найл въздъхна и махна с ръка пред себе си. После кимна удовлетворено, когато танцуващите се отместиха от пътя им, сякаш отнесени от напора на вятър.

Бизнесът вървеше добре, но понякога цялата тази тъпканица му действаше на нервите.

— Сладък фокус — промърмори Холи зад гърба му.

Найл кимна отново и я поведе към далечния ъгъл на клуба. Пред вратата, кръстосали ръце на гърдите си, стояха двама охранители. Демони. Найл винаги предпочиташе да наема сред събратята си.

Когато го видяха, демоните се отместиха и освободиха вратата.

— Шефе, те ви чакат.

— Добре — Найл посочи с пръст към тълпата зад гърба си. — Уверете се, че никой няма да ни безпокои.

— Така да бъде, шефе — бе отговорът на демона отляво. Макс. Той работеше за Найл вече пет години, откакто беше излязъл от затвора. Беше обвинен в убийство, но Найл знаеше, че негодникът, когото Макс беше убил, заслужаваше смъртта си; беше убил и изнасилил майка му. Младежът не беше спрял да го преследва, докато не го уби. Найл му беше наел добър адвокат и затова Макс беше получил присъда само от три години затвор. Просто нищо за един демон.

— Да вървим! — Найл протегна ръка към Холи и забеляза как се спогледаха охранителите. Те бяха наясно, че Холи трябва да бъде охранявана така, като охраняваха самия Найл. И всичките му служители вече го знаеха. Беше им го разяснил по-рано тази нощ.

Вратата се затвори след гърбовете им и шумът от клуба изчезна.

— Внимавай къде стъпваш.

Стъпалата бяха стари и разклатени и Найл не искаше Холи да пострада, ако се спъне на обувките си с високи токчета, които той толкова много харесваше. Но тя слизаше уверено и след малко вече се намираха в подножието на стълбите, където долу ги очакваха…

— О, по дяволите! — изрече Холи и замръзна до него.

Найл хвърли поглед към демоните.

— Найл? Защо, по дяволите, двамата са вързани и със запушена уста?

— Хм — младежите го гледаха с широко отворени и ужасени очи. Ръцете им бяха завързани за облегалките на столовете. — Предполагам, че охраната малко се е… престарала.

— Престарала? Как ли пък не! — Холи пресече стаята, издърпа онова, с което беше запушена устата им и започна да ги развързва. — Боже мой, Найл, това е отвличане! Знаеш ли колко неприятности те очакват, ако се докаже съпричастността ти?

Не толкова много. Демоните нямаше да кажат на полицията. Сега и двамата бяха свободни, но нито един от тях дори не помръдна от мястото си. Бяха млади, на около двадесет — двадесет и две години. Умни хлапета!

— Ами… момчета, добре ли сте?

И двамата не сваляха очи от Найл. Той кръстоса ръце пред гърдите си и застина в очакване. Ако трябва, щеше да прояви дори търпение.

Първи заговори този, който изглеждаше по-дребен — блед младеж с права, светла коса и остра брадичка.

— Ще ни убиеш ли?

Найл въздъхна. Защо винаги му се случваше да се занимава с любители на драмата? Е, добре, наистина ги бяха довлекли тук малко… грубичко, но това не беше повод за…

— Ако те исках мъртъв, отдавна да съм те превърнал в купчина пепел.

Младежът отдясно — едър и върлинест — простена.

— Ти. Изобщо. Не. Ми. Помагаш.

Строгият тон дойде от страна на Холи. Тя помаха с ръка пред лицата на демоните.

— Привет, аз съм Холи. Аз… хм… познавах Карл.

Любителят на драмата я погледна.

— Репортерката — каза, след което облиза устни. — Карл… той говореше за теб.

— За теб също. Ти си Шон, нали?

Последва кимване.

— Значи ти…

— Тед. — Младежът най-накрая беше престанал да стене.

— Точно така — Найл забеляза усмивката, която проблесна върху лицето на Холи. Много чаровна усмивка всъщност. Тя винаги проблясваше пред камерата, когато журналистката се опитваше да успокои зрителите, че всичко е под контрол.

Раменете на Шон се отпуснаха и той започна да се успокоява. Може би беше добра идея, че все пак взе Холи със себе си.

— Не зная какво се е случило с вас тази вечер… — започна тя.

— Но аз зная. — Да, дребосъкът започваше да си показва зъбките. — Той… — и показалецът му се насочи право към Найл –… изпрати срещу нас горилите си. Ние искахме просто да се махнем от града, но не, той не ни разреши. Накара ни…

Време беше да прекъсне този словесен и драматичен изблик.

— Защо решихте да избягате? — Елементарен въпрос. Найл беше наясно, че демоните бяха решили да изчезнат. И това беше една от причините безцеремонно да ги довлече тук и да ги задържи по този начин.

Младежите се спогледаха. И продължиха да си мълчат.

— Защо. Решихте. Да. Избягате? — Обикновено бягат уплашените. Или виновните. Найл не смяташе, че тези двамата имаха нещо общо с убийствата. Не приличаха на отрепки, макар че той вече се беше лъгал преди.

— Н-някой л-ловува д-д-демони, старче — това бе Тед. Въпреки габаритите му, той можеше прекалено лесно да бъде уплашен. — Т-ти си н-наясно — младежът погледна към Холи. — И т-ти с-също.

Холи само кимна.

— П-първо Карл. П-проклятие! — Той потръпна и затвори очи. Развързаните въжета бяха паднали на пода и краката му нервно потропваха до тях.

— Ние чухме… какво е направило с него онова копеле — тихо проговори Шон. После преглътна. — След това разбрахме за Джулия…

— Тя не беше направила никому нищо лошо! — почти изръмжа Тед. Хм… много неочакван изблик на ярост за него.

— Да — заговори Найл тихо. — Дори не мога да си представя, че е способна на това. — За Джулия копелето щеше да отговаря отделно. Приятно момиче с тъжна усмивка.

— Когато чухме за нея, осъзнахме, че следващите може да сме ние. — Шон говореше бързо, като почти сливаше думите една с друга.

— Откъде разбрахте за Джулия? — Холи наклони глава, като предпазливо ги наблюдаваше. — Ченгетата откриха тялото й съвсем скоро.

— Нямаше я от дни. Сякаш просто беше изчезнала. — Шон вирна брадичката си. — А днес в новините съобщиха, че е намерено тялото на жена, убита по същия начин като Карл…

— И ние веднага се досетихме, че това е Д-Джулия — стиснал юмруци довърши изречението Тед.

По-дребният подсмръкна.

— Нима не разбирате? Умират хора, близки до Карл. И нас са ни взели на мушка! Копелето знае кои сме. Той ни следи точно както каза Карл, и…

— Какво ви е казал Карл? — прекъсна Холи печалния му монолог.

Шон поседя няколко секунди с отворена уста.

Найл пристъпи крачка напред.

— Отговаряйте!

— Че са го следили — гласът на Шон стана много тих. — Той каза, че е забелязал няколко пъти да го следи жена.

— Жена ли? Описа ли я как изглежда? — гласът на Холи трепна от напрежение.

— Симпатична. Млада. Блондинка, с къса коса. Къдрава — младежът поклати глава. — Той ни каза, че я е забелязал няколко пъти, но не е обърнал внимание, докато…

— Д-докато не получи бележката — добави Тед, като едва не се задуши от вълнение.

— Бележката? — повтори Холи. Напрежението караше тялото й да се изпъва като струна. Тя смръщи вежди. На Найл му се прииска да я докосне; да разтрие раменете й и да й помогне да се отпусне. Но времето беше неподходящо. Както и мястото.

— Той получи бележка и… снимка. — Шон стисна зъби. — Шибана заплаха, ето какво имаше в нея. Някаква глупост за това, че светът трябва да бъде избавен от нечистите…

— А нечистите — това сме ние — довърши Тод и скочи на крака.

Найл сложи ръка върху рамото му и го върна обратно на стола.

— Дяволите да го вземат! — Беше се уморил до смърт от цялата тази глупост за демоните, описвани като изчадия на Ада.

— Копелето, което реже демоните… самият той е нечист — и луд. Ние сме само жертви на отмъщението, върху чиито глави стоварват вината за цялата тази глупост. — Найл се чувстваше уморен и от цялото това преследване на демони от векове.

— И Карл е решил, че бележката му е оставена от жената? — На фона на ядосания Тед, Холи изглеждаше прекалено спокойна.

— Аха — кимна Шон. — От нея… или от мъжа, с когото я е видял.

Нещо вече се проясняваше.

— Разкажи ми за него — заповяда му Найл.

Адамовата ябълка на Тед нервно подскочи.

— Карл не го е видял много добре. Зърнал го само веднъж и то бегло точно преди да получи бележката.

— Какво ви каза Карл за мъжа? — Холи пристъпи от крак на крак.

— Висок. С черно палто. Дълго — после младежът безпомощно присви рамене. — Каза, че следващия път, когато го види, ще му срита задника.

Само че Карл така и не беше успял да изпълни заканата си.

— Ние… ние не знаем нищо повече. — Тед явно се беше поуспокоил малко, но очите му все още бяха напълно черни. Найл така и не беше свалил ръката си от рамото му. Смяташе го за рано. Младежът беше прекалено напрегнат и току-виж — избухнал.

— Да, така е. — Очите на Шон постоянно меняха цвета си между черно и сиво. — И ние сме наясно, че ако не се разкараме от града, ще сме следващите.

— Защо смятате така? — присви очи Холи. — И вие ли получихте писма със заплахи?

Младежът пребледня още повече.

— Засега не, но аз не смятам да стоя тук и да чакам да я получа! Шибаната карта на смъртта. Намерихме такава и у Джулия. Тя, Карл… Получаваш я и… край — мъртъв си.

Холи обърна глава и погледна Найл право в очите. Той забеляза безпокойството в нейните. Както и страха. Свали ръката си от рамото на демона и я прегърна през раменете.

— Нищо няма да ми се случи.

— О, шибана работа! — изскимтя Шон от ужас. — Копелето е решило да се захване с теб? С теб!?

Найл погледна към младежа.

— Мен не ме е страх от смъртен, който явно иска преждевременно да умре.

— Но мен ме е страх.

Да, и точно затова презглава бързаха да се изметат от града.

— Бягството не решава проблема. — Найл не мислеше, че мъжете бяха в списъка на убиеца. Поне към този момент. Жалко. Една примамка щеше да му свърши хубава работа.

— Аз сам ще реша проблема си — отсече Шон. — Защото не смятам да гледам как погребват приятеля ми. Няма да стоя и да гледам как го слагат в гроба…

— Да, по дяволите! — добави и Тед, макар да имаше вид на някой, който може да повърне всеки момент. — Не и Карл. Той беше най-добрият ми приятел, откакто навършихме шест години. Аз н-няма д-да г-гледам к-как…

— Найл? — Гласът на Холи беше толкова тих, че той едва я чу. Погледна отново в очите й. И видя молбата.

О, проклятие!

„Помогни им!“ — Устните й изрекоха думите, без да отронят звук.

Найл стисна зъби. Той смяташе да закара демоните някъде и да им даде възможност да напуснат града колкото се може по-бързо, след което отново да се заеме с търсенето на убиеца. Смяташе да разпространи слуховете за блондинката и да види дали някой друг не я беше забелязал да се увърта около Карл. Но беше готов да се обзаложи, че не тя беше убийцата. Тя може би само следеше жертвата. Или играеше ролята на примамка…

Убиецът, когото търсеше Найл, определено беше мъж; сигурен беше. Начинът, по който се бяха разправили с Карл и Сам, както и с бедната Джулия… Само мъж беше способен на това. Прорезите бяха прекалено дълбоки. Прекалено големи.

Да, определено търсеха мъж. И Найл беше решил да го намери. Беше въпрос само на време.

Особено след като копелето го беше набелязало за следващата си жертва. Изглежда, че ролята на примамката трябваше да бъде изиграна от самия него.

— Найл — отново прошепна Холи. Думите прозвучаха задъхано, сексуално. Звукът погали кожата му, плъзна се по нея и накара члена му да потръпне. Найл си спомни колко приятно беше усещането на чаршафа под гърба му и нежното, топло женско тяло до неговото.

Мамка му! Изобщо нямаше време да играе ролята на детегледачка на демоните пред него. Да не би да беше някакъв шибан ангел — пазител на демони? По дяволите, да, той искаше онова копеле, което ги режеше на парченца, но…

Ръката на Холи легна върху рамото му и Найл процеди през зъби:

— Ще ви дам охрана. Тя ще ви измъкне от града до някое безопасно място…

Това беше всичко, което щеше да направи за тях. Без значение колко огромни и колко зелени бяха очите й.

Устните на Холи се размърдаха в беззвучно: „Благодаря.“

Найл изсумтя, а демоните изненадано премигнаха.

— Ти… майтапиш ли се с нас? — с подозрение попита Шон.

Де да беше така. Найл само поклати глава.

— Аз… а-аз м-мислех, че ще ни убиеш… — разнесе се и гласът на Тед.

Холи въздъхна.

— О, я стига! Откъде ви хрумна тази идея? — бодро изрече тя. — Няма нужда да се обиждате от малкото ни… недоразумение.

— Недоразумение, как ли пък не! — Шон не отместваше очи от Найл.

Да, младият демон почти му харесваше. Приличаше по нещо на Карл. Найл не отместваше очи от него. Нямаше никакво недоразумение, но той дори за секунда не допускаше, че демоните ще хукнат към полицията. Имаше неписано правило. Демоните не решаваха проблемите си по този начин.

— Д-дай ни охрана… — Тед все още се тресеше. Въпреки височината си, в тази двойка явно той беше слабакът. — И аз щ-ще з-забравя з-за в-всичко!

— Добър план — измърмори Найл.

Пръстите на Холи се впиха по-силно в него.

— Найл…

Той хвана ръката й и притисна устни в центъра на дланта й. Веднага я чу как вдиша дълбоко. И видя как леко се разшириха зениците й. С нея щеше да се държи като добро момче. Макар че ще му бъде трудно. Да видим как Холи щеше да оцени усилията му, когато останеха сами и…

На вратата горе силно се почука. Явно с юмрук.

— Найл! Имаме проблем! — разнесе се гласът на Томас.

А Томас рядко слагаше нещо в категорията „проблем“.

Найл направи жест към младежите и им заповяда:

— Стойте тук!

И двама закимаха бързо.

След което демонът се обърна към Холи.

— Ти…

— Няма начин! — вирна брадичка тя. — Каквото и да ни очаква там горе, аз ще бъда до теб.

„Аз ще бъда до теб.“

Кога за последно беше чувал това от жена?

Никога, мамка му!

Той не се удържа и я целуна. Настоятелно. Страстно. Завладя устните й, езика й.

Тази жена щеше да се окаже опасна; много по-опасна, отколкото смяташе в началото.

— Найл! — последва още един удар с юмрук по вратата с такава сила, че тя сякаш застена от болка.

Найл се откъсна от устните на Холи и се затича нагоре, като вземаше стъпалата по няколко наведнъж. Интересно, какво ли се беше случило в неговия Рай?

 

 

Мъжът се движеше прекалено стремително. Холи тичаше нагоре толкова бързо, колкото можеше, но въпреки всичко изостана с шест стъпала. А Найл вече отваряше вратата. Пред нея се показа напрегнатото лице на Томас.

О, мъжът определено беше нервен. А ако толкова огромен демон нервничеше, значи не ги очакваше нищо добро.

Холи преодоля и последните стъпала.

— Какво, по дяволите, става? — Найл стоеше с ръце на кръста и погледът му обхождаше тълпата в клуба. Холи направи същото. Ако не се вземеха под внимание неколцината вампири, които си хапваха набързо — о, боже, тази гледка направо преобръщаше стомаха й — всичко си изглеждаше съвсем… нормално. Като за „Парадайз Фаунд“, разбира се.

— Прихванахме съобщение на полицейската честота — Гласът на Томас отново стигна до нея. Тя присви очи и погледна към него. Мъжът беше леко изпотен, но не отместваше поглед от нея, когато каза: — За проблеми в студиото на „Нюз Флаш Файф“.

Сърцето в гърдите й направо подскочи.

— Какви проблеми? — Беше доста след полунощ. Там трябваше да бъде по-пусто от пустиня, ако не се смяташе охраната, разбира се. Е, и няколкото телефонистки, но…

Томас махна към нея с ръка.

— Според това, което чух, била си нападната.

— Какво?

— Изглежда, че някой е объркал. — Гласът му тътнеше. — Но тялото е намерено в твоя кабинет. Женско тяло и…

Намерили са тяло?

— Някой е убит в сградата? — Невероятно! Те бяха засилили охраната и…

В нейния кабинет ли? Холи застина, когато осъзна какво точно се беше случило.

„Била си нападната!“

Не, не, тя не беше пострадала. Но беше сигурна в едно — целта е била тя. Само че убиецът беше сгрешил и беше нападнал друг, вместо нея.

Холи се втурна към изхода.

 

 

Прекалено познатите сини мигащи светлини осветяваха фасадата на „Нюз Флаш Файф“. Наоколо се тълпяха журналисти. Камерите не спираха да снимат, а репортери възнамеряваха да вдигнат рейтинга си с новата трагедия.

По дяволите! Това беше…

— Успокой се, Холи! — прошепна Найл до ухото й. Той я беше настигнал още в клуба и я беше докарал дотук. Ръцете й трепереха прекалено силно, за да може да шофира сама.

„Трябва да разбера кой е бил нападнат. В моя кабинет.“

— Гит е ей там — тихо продължи той. — Ще разберем кой…

Точно в този момент Гит повдигна глава и погледът му я намери. След което бързо се насочи към тях. Шифтърът изобщо не изглеждаше щастлив.

Добре! На нея също не й беше весело.

Тя беше уплашена.

И ядосана.

Нямаше място за радост.

Гит премина през тълпата от журналисти и полицаи и след секунди вече стоеше пред тях, кръстосал ръце пред гърдите си. Върху скулата му нещо потрепна нервно.

— Когато ми се обадиха и ми казаха, че в кабинет Б12 е открит труп на жена, реших, че това, да те вземат дяволите, си ти, Щорм!

Въздухът до нея се раздвижи и Найл пристъпи напред.

— Следи за тона си, копеле! И просто ни разкажи какво се е случило.

Детективът само повдигна въпросително вежди.

— Този път не знаеш какво се е случило? А аз си мислех, че винаги ни водиш с крачка.

— Какво се е случило? — Силата на гнева в гласа на Найл учуди дори Холи.

Колин отново я огледа и присви очи.

— Изглеждаш по-различна…

— Изглежда доста добре за предполагаема жертва.

Брукс. Тя не беше забелязала, че се е присъединил към компанията им. Той махна с ръка, в знак, че трябва да се отдалечат и обясни:

— По-далеч от лешоядите.

Холи също беше една от тези „лешояди“ и ако не приемаше тази трагедия прекалено лично, нямаше да пропусне да му го напомни. По-късно.

Отдалечиха се от тълпата.

— Ким Уент е била открита от един от охранителите. Била е на пода в кабинета ти…

— Мъртва? — попита Найл с лишен от емоции глас.

Гит поклати глава.

— Жива.

Холи най-накрая успя нормално да вдиша.

Слава Богу!

— Не разбирам. Какво е…

— Някой я е ударил. Силно. Вероятно с лампата от бюрото. По главата. Лекарите казаха, че ще се оправи. Има сътресение на мозъка. Но след като полежи няколко дни в болницата, ще се възстанови.

— Двамата с Гит смятаме, че целта на нападението не е била госпожица Уенг. — Брукс я погледна в очите. — Когато охранителят я е намерил, в кабинета е било тъмно — и той повдигна рамене. — Ким има приблизително твоя ръст и визия, и в мрака…

— … е възможно да бъде объркана с мен. — Още една кървава резка в душата й. По нейна вина отново беше пострадал невинен човек. Чувстваше се толкова виновна. — Но защо? И какво е правила Ким в кабинета ми? Отдавна е трябвало да си е вкъщи.

— Изглежда, че се е ровила в книжата ти. — Гит леко наклони глава. — Имаш ли идея защо?

„Ровила се е в книжата ти.“

Холи поклати глава.

— Не.

В документите на бюрото й нямаше нищо важно. Единственият случай, над който работеше Холи в момента, беше убиецът на демони и…

Тя погледна към Найл. Ким изглеждаше толкова мила и приятна. Симпатична. Умна. И съвсем… нормална. Нетърпелива да угоди на всички. Прекалено нетърпелива.

Холи си спомни как тя самата беше стажувала в сградата на телевизията в Бирмингам. Прекалено много време беше прекарала в правенето на кафе и съвсем малко — над репортажите. Беше на път буквално да се побърка от скука, когато съвсем случайно стана очевидец на въоръжен грабеж, който се превърна в гвоздея на вечерните новини.

Това беше нейният пробив. Макар че от онзи спомен все още я втрисаше.

Тогава тя също беше готова на всичко, само и само да попадне на екрана. Да застане пред камерата. И да прави собствени репортажи.

Нима Ким е усещала същото отчаяние? Единствено това би могло да обясни ровенето в книжата й през нощта. Или всичко беше по-различно? Във всеки случай Ким заслужаваше едно здраво разтърсване.

Холи облиза пресъхналите си устни.

— Искам да поговоря с нея.

— Сигурен съм, че е така. — Гит проблесна със зъби. — Но ние сме първи. Чакаме я да дойде в съзнание — каза той, след което прониза Найл с поглед. — Знаеш ли нещо за това нападение? Или за жената?

Какво, според Гит, трябваше да знае Найл?

Нейният демон само поклати глава.

— Проклятие! Така си и мислех. — Гит поклати глава объркано и отново се обърна към Холи. — Щорм, бъди внимателна. Струва ми се, че е време да започнеш да се притесняваш за живота си.

Аха, сякаш тя не можеше да се сети за това и сама.

— Мислиш ли, че това нападение е свързано с другите убийства?

От разговора дотук ставаше ясно, че почеркът на това престъпление беше по-различен от този при убийствата на демоните.

— Мисля, че ти си свързващото звено между тях — отговори Брукс. — И не вярвам, че това е просто съвпадение. Жената в кабинета ти е с разбита глава в същата нощ, в която ти излезе с пряк репортаж на убийствата по телевизията.

Да, Холи също не вярваше в подобно стечение на обстоятелствата. Коремът й се присви от притеснение. Трябвало е да нападнат не Ким. А нея.

„На нейното място трябваше да съм аз.“

— Имаш нужда от охрана — каза Гит, без да отмества очи от Холи.

— Тя вече я има — тихо отговори Найл.

— Надявам се… Надявам се да е повече от добра. — Детективът разтри горната част на носа си. — Ти искаше да привлечеш вниманието на онова копеле. Е, Щорм, вече не можеш да имаш никакво съмнение — успя да постигнеш целта си.

Холи отмести поглед към полицейските автомобили. Сините им светлини танцуваха пред очите й.

Да, тя беше успяла да привлече вниманието на копелето.

Сега оставаше само да го хване, преди да е успяло да нападне някого другиго.

„Ким, толкова съжалявам…“