Касандра Клеър
Град на изгубени души (22) (Книга пета)

21
Ад на земята

Сестрата на Люк вдигна поглед и сините й очи, които така приличаха на тези на брат й, се спряха върху Клеъри. Изглеждаше замаяна и шокирана, изражението й бе някак нефокусирано, сякаш я бяха упоили. Опита да се изправи, но Картрайт отново я блъсна на земята. Себастиан пристъпи към тях с Бокала в ръка.

Клеъри се хвърли напред, но Джейс я улови за ръката и я спря. Тя го изрита, но той вече я държеше в ръцете си, запушил устата й с длан. Себастиан говореше на Аматис с тих, хипнотизиращ глас. Тя поклати яростно глава, ала Картрайт я сграбчи за косата и дръпна главата й назад. Клеъри чу вика й — тънък звук, разнесъл се над вятъра.

Клеъри си спомни нощта, в която бе лежала будна и гледайки как гърдите на Джейс се повдигат и спускат, си бе помислила колко лесно би било да сложи край на всичко това с един-единствен удар с ножа. Но тогава всичко това нямаше лице, глас, план. А сега, когато то носеше лицето на сестрата на Люк, сега, когато Клеъри знаеше плана, вече бе твърде късно.

Себастиан сграбчи един кичур от тила на Аматис, тикна Бокала в устата й и изля съдържанието му в гърлото й. Аматис се закашля, давейки се, и по брадичката й се стече черна струйка.

Себастиан дръпна Бокала, ала той вече бе свършил работата си. Аматис издаде ужасяващ звук и тялото й се изпъна. Очите й едва не изскочиха от орбитите си и изведнъж станаха черни като тези на Себастиан. Тя закри лицето си с ръце, от устните й се откъсна протяжен стон и пред изумения поглед на Клеъри руната върху опакото на дланта й започна да губи цвета си… все по-бледа и по-бледа, докато не изчезна напълно.

Аматис отпусна ръце. Лицето й се изглади, очите й, възвърнали синия си цвят, се спряха върху Себастиан.

— Пусни я — нареди той на Картрайт, срещайки погледа й. — Нека дойде при мен.

Картрайт махна веригата, с която Аматис бе вързана за него, и отстъпи назад. По лицето му се четеше смесица от тревога и огромен интерес.

В продължение на един миг Аматис остана неподвижна, само ръцете й се полюшваха край тялото. После се изправи и се приближи до Себастиан. Коленичи пред него и косата й докосна земята.

— Господарю, как мога да ти служа?

— Стани — нареди Себастиан и тя се надигна грациозно. Изведнъж като че ли бе започнала да се движи по нов начин. Всички ловци на сенки бяха ловки, ала сега у Аматис имаше едно изящество, което се стори на Клеъри странно плашещо. Докато тя стоеше пред Себастиан, Клеъри за първи път забеляза, че онова, което бе сметнала за дълга бяла рокля, всъщност бе нощница, сякаш я бяха изкарали от леглото. Ама че кошмар, да се събудиш в някаква безрадостна пустош, заобиколена от тези фигури с качулки.

— Ела при мен — повика я Себастиан и Аматис направи крачка напред. Беше поне с една глава по-ниска от него и трябваше да протегне шия, когато той й зашепна нещо. Студена усмивка плъзна по устните й.

Себастиан вдигна ръка.

— Искаш ли да се биеш с Картрайт?

Картрайт изпусна веригата, която държеше, и посегна към колана с оръжията под плаща си. Беше млад мъж, с русолява коса и широко лице с квадратна челюст.

— Но аз…

— Без съмнение е редно да направим демонстрация на силата й — заяви Себастиан. — Хайде, Картрайт, та тя е жена и то — по-възрастна от теб. Нима се боиш?

Картрайт изглеждаше озадачен, но въпреки това изтегли дълга кама от колана си.

— Джонатан…

В очите на Себастиан припламна огън.

— Бий се с него, Аматис.

Устните й се извиха.

— За мен ще е удоволствие — отвърна тя и скочи.

Бързината й беше поразителна. Издигна се във въздуха и изрита камата от ръката на Картрайт, пред изумените очи на Клеъри, а после заби коляно в стомаха му. Картрайт се олюля, а тя му нанесе удар в главата с чело, след което се втурна зад него и с все сила го дръпна за робата, поваляйки го на земята. Нещо изпращя отвратително, когато той рухна в краката й, стенейки от болка.

— А това е, задето ме извлече от леглото посред нощ — каза Аматис и избърса с опакото на ръката устната си, която кървеше лекичко. През тълпата премина вълна от приглушен смях.

— Ето че сами се убедихте — заяви Себастиан. — Дори един ловец на сенки без особени умения — прощавай, Аматис — може да стане по-бърз и по-силен от своите събратя със серафимска принадлежност. — Той удари с юмрук по дланта си. — Могъщество. Истинско могъщество. Кой е готов за него?

Настъпи моментно колебание, а после Картрайт се изправи на крака със залитане, притиснал ръка към корема си.

— Аз — заяви и хвърли отровен поглед на Аматис, която само се усмихна.

Себастиан вдигна Пъкления бокал.

— Тогава ела при мен.

Картрайт пристъпи напред, а останалите ловци на сенки развалиха полукръга, който описваха до този момент, и се втурнаха към мястото, където стоеше Себастиан, строявайки се в редица пред него. Аматис стоеше спокойно настрани, сплела ръце. Клеъри се взираше в нея, мъчейки се да привлече погледа й със силата на волята си. Това бе сестрата на Люк. Ако нещата се бяха развили по план, сега щеше да й е леля.

Аматис. Клеъри се замисли за малката й къща на канала в Идрис, за това колко бе мила и колко много бе обичала бащата на Джейс. „Моля те, погледни ме. Покажи ми, че все още си ти.“ Сякаш чула безмълвната й молитва, Аматис вдигна глава и я погледна право в очите.

И се усмихна. Това не беше нито блага, нито успокояваща усмивка. Това бе мрачна, студена усмивка, пропита с тиха насмешка. Усмивката на някой, който би гледал как се давиш, без да си помръдне пръста да ти помогне. Не беше усмивката на Аматис. Така, както не беше и Аматис. Аматис си бе отишла.

Джейс бе свалил ръка от устата на Клеъри, но тя вече нямаше желание да крещи. Никой тук нямаше да й помогне, а онзи, който я държеше в прегръдките си, пленявайки я с тялото си, не беше Джейс. Дреха, запазила очертанията на собственика си, макар да не бе носена с години, или вдлъбнатината, оставена от човека, спал на някоя възглавница години наред, дълго след като той вече бе мъртъв — ето в какво се бе превърнал Джейс. Празна черупка, която тя бе напълнила със своите желания, обич и мечти.

И по този начин бе навредила ужасно на истинския Джейс. В опита си да го спаси, почти бе забравила кого спасява. Спомни си какво й бе казал през онези кратки мигове, когато бе себе си. „Не мога да понеса мисълта той да бъде с теб. Той. Другият аз.“ Джейс знаеше, че това са двама различни души… че Джейс, чиято душа бе извадена, изобщо не беше Джейс.

Беше опитал да се предаде на Клейва, а тя му бе попречила. Отказала бе да чуе какво наистина иска той. Беше направила избора вместо него, вярно, в момент на смут и паника, но все пак го бе сторила, без да си дава сметка, че нейният Джейс по-скоро би умрял, отколкото да бъде такъв и че тя всъщност не спасява живота му, а го обрича на съществуване, което истинското му „аз“ би ненавиждало.

Отпусна се безсилно в ръцете му и Джейс, сметнал го за знак, че е престанала да се съпротивлява, отпусна хватката си. Пред Себастиан вече стоеше последният ловец на сенки, протегнал нетърпеливо ръка към Пъкления бокал.

— Клеъри… — започна Джейс, но Клеъри така и не разбра какво се кани да каже, защото в този миг се разнесе вик и последният ловец на сенки, който тъкмо посягаше към Бокала, политна назад. От гърлото му стърчеше стрела.

Клеъри се обърна изумено и на върха на каменната гробница видя Алек — с униформа и лък. Той се ухили доволно и посегна към колчана на гърба си за нова стрела.

А после зад него се появиха и останалите и се изсипаха на поляната. Глутница вълци, които тичаха, долепени до земята, а козината им блестеше на смесената светлина. Мая и Джордан трябва да бяха между тях, предположи Клеъри. Зад тях идваха познати ловци на сенки — Изабел и Мерис Лайтууд, Хелън Блекторн и Ейлийн Пенхалоу, както и Джослин, чиято червена коса се виждаше отдалеч. С тях бе и Саймън, над чието рамо стърчеше дръжката на сребърен меч, както и Магнус, от чиито ръце припукваха сини искри.

Сърцето на Клеъри подскочи в гърдите й.

— Тук съм! — извика тя. — Тук съм!

— Виждаш ли я? — попита Джослин. — Там ли е?

Саймън опита да се съсредоточи върху бушуващата тъмна маса пред тях. Вампирските му сетива се изостриха при натрапчивия мирис на кръв. Различни видове кръв, смесена заедно — на ловци на сенки и на демони, както и горчилката на себастиановата кръв.

— Виждам я! Джейс я държи. Опитва се да я изтегли зад онази редица нефилими.

— Ако предаността им към Джонатан е същата като тази на Кръга към Валънтайн, те ще образуват стена от тела, за да защитят него, Джейс и Клеъри. — Джослин сякаш бе изтъкана от ледена майчинска ярост, зелените й очи горяха. — Ще трябва да си пробием път през нея, за да се доберем до тях.

— Онзи, до когото трябва да се доберем, е Себастиан — каза Изабел. — Саймън, ще ти проправим път. Ти намираш Себастиан и го пронизваш със Славния. След като той падне…

— Останалите вероятно ще се разпръснат — довърши Магнус. — Или, в зависимост от това колко силно са свързани със Себастиан, е възможно да умрат или да паднат заедно с него. Можем поне да се надяваме. — Той изви глава назад. — Като стана дума за надежда, видяхте ли онзи изстрел с лъка? Това е моето гадже. — Усмихна се широко и размърда пръсти, от които изскочиха сини искри. Всъщност, той целият грееше. Само Магнус, помисли си Саймън примирено, би могъл да открие бойни доспехи с пайети.

Изабел разви камшика си и той се стрелна пред нея като огнен език от злато.

— Добре, Саймън. Готов ли си?

Саймън изпъна рамене. Все още бяха на известно разстояние от редиците на враговете (не знаеше как другояче да мисли за тях), които бяха заели бойни позиции в червените си роби и униформи, стиснали оръжия в ръце. Някои от тях надаваха силни възгласи на учудване. Саймън не можа да сдържи усмивката си.

— В името на Ангела, Саймън! — каза Изи. — На какво се усмихваш?

— Серафимските им ками вече не действат. Опитват се да разберат защо. Себастиан току-що им викна да използват други оръжия.

Откъм редицата на противника се откъсна нов вик, когато от гробницата долетя още една стрела и потъна в гърба на едър ловец на сенки, който рухна на земята. Редицата се олюля и се разтвори леко, като пукнатина, зейнала в стена. Съзрял своя шанс, Саймън се втурна напред и останалите го последваха.

Беше като се гмурнеш в черен океан посред нощ; океан, пълен с акули и морски чудовища с хищни зъби, които се блъскаха един в друг. Това не бе първата битка, в която Саймън участваше, ала по време на Войната за реликвите той току-що бе белязан със знака на Каин. Вярно, че тогава знакът все още не бе започнал да действа напълно, но много от демоните се разбягваха само при вида му. Никога не би повярвал, че знакът може да му липсва, но ето че сега си мечтаеше за него, докато се мъчеше да си пробие път през плътните редици на ловците на сенки, които замахваха към него с острите си оръжия. Изабел бе от едната му страна, Магнус — от другата, за да го бранят… да бранят Славния. Камшикът на Изабел пееше силно и уверено, а ръцете на Магнус бълваха пламъци — червени, зелени, сини. Разноцветни огнени езици жилеха нефилимите на мрака и ги изгаряха на място. Други пищяха, докато вълците на Люк се прокрадваха между тях, хапеха ги и скачаха, за да впият зъби в гърлата им.

Една кама изсвистя с учудваща бързина и се заби в тялото на Саймън. Той изкрещя, но не спря — знаеше, че раната ще се затвори само след миг. Продължи напред…

И се вцепени, зърнал познато лице. Сестрата на Люк. Аматис. Тя спря очи върху него и Саймън видя, че го е познала. Какво правеше тук? Нима бе дошла да се бие заедно с тях? Но…

Тя се нахвърли отгоре му, стиснала мрачно проблясваща кама. Беше бърза… но не чак толкова, че вампирските му рефлекси да не го спасят, ако не бе твърде изненадан, за да помръдне. Аматис беше сестрата на Люк, той я познаваше. Този миг на изумление можеше да му коства живота, ако Магнус не бе скочил пред него и не го бе блъснал назад. Сини пламъци изскочиха от ръцете на магьосника, но Аматис бе по-бърза и от него. Тя се наведе, за да избегне огнените езици, шмугна се под ръката му и Саймън улови отблясъка на лунна светлина, отразен от острието на ножа й. Очите на Магнус се разшириха от изумление, когато оръжието й с цвят на нощ се спусна надолу, разцепвайки ризницата му. Когато Аматис издърпа камата си миг по-късно, острието й бе лъскаво от кръв. Магнус се свлече на колене и Изабел изпищя; Саймън опита да се обърне към него, но натискът на тълпата го отнасяше надалеч. Той изкрещя името на Магнус, когато Аматис се наведе над падналия магьосник и вдигна камата си за втори път, този път — прицелена в сърцето му.

— Пусни ме! — извика Клеъри, като се гърчеше и риташе с все сила, мъчейки се да се отскубне от ръцете на Джейс. Не виждаше почти нищо от бушуващата тълпа нефилими, които бяха застанали пред тях двамата и Себастиан, и закриваха семейството и приятелите й. Тримата бяха на няколко крачки зад бойната линия; Джейс я стискаше здраво, докато тя се съпротивляваше, а Себастиан наблюдаваше онова, което се разиграваше пред него. По лицето му се четеше черна ярост, а устните му се движеха. Клеъри не бе сигурна дали се моли, ругае или изрича думите на друго заклинание.

— Пусни ме, ти…

Себастиан се обърна; изражението му всяваше ужас — нещо средно между зла усмивка и ръмжене.

— Накарай я да млъкне, Джейс.

Все така без да пуска Клеъри, Джейс каза:

— Наистина ли просто ще си стоим тук и ще ги оставим да ни защитават? — Той посочи с брадичка редиците на нефилимите.

— Да — отвърна Себастиан. — С теб сме от прекалено голямо значение, за да рискуваме да пострадаме.

Джейс поклати глава.

— Това не ми харесва. Другите са твърде многобройни. — Той източи врат, за да погледне над тълпата. — Ами Лилит? Не може ли да я призовеш, за да ни помогне?

— Какво, тук? — В гласа на Себастиан имаше презрение. — Не. Освен това сега тя е твърде слаба, за да ни помогне особено. Някога бе в състояние да покоси цяла армия, ала онази долноземна отрепка със знака на Каин разпръсна съществото й из бездната между световете. Да се появи и да ни даде от кръвта си е всичко, на което е способна в момента.

— Страхливец — изплю се Клеъри. — Превърна всички тези хора в свои роби, а сега дори не се биеш, за да ги защитиш…

Себастиан вдигна ръка, сякаш се канеше да я зашлеви с опакото на дланта си. На Клеъри й се искаше да го направи, тук, пред очите на Джейс, ала вместо това по устните на брат й пробяга ехидна усмивка и той свали ръка.

— И ако Джейс те пусне, ти ще се хвърлиш в боя, така ли?

— Разбира се…

— На чия страна? — Себастиан направи една бърза крачка към нея и вдигна Пъкления бокал. Клеъри видя какво има вътре. Макар мнозина да бяха пили от нея, кръвта изобщо не бе намаляла. — Повдигни главата й, Джейс.

— Не! — Клеъри удвои усилията си да се откопчи. Джейс сложи ръка под брадичката й, ала на Клеъри й се стори, че усеща лека нерешителност в допира му.

— Себастиан — каза той. — Не…

— Сега — заповяда Себастиан. — Не е нужно да оставаме тук. Ние сме тези, които имат значение, не това пушечно месо. Доказахме, че Пъкленият бокал действа. Ето кое е важното. — Той сграбчи Клеъри за предницата на роклята. — Но ще ни бъде много по-лесно да избягаме, без тази тук да пищи, рита и раздава юмруци през цялото време.

— Можем да я накараме да пие по-късно…

— Не — изръмжа Себастиан. — Задръж я неподвижно. — И той долепи Бокала до устните на Клеъри, мъчейки се да ги разтвори. Стиснала зъби, тя се съпротивляваше яростно. — Пий — свирепо изсъска Себастиан; толкова ниско, че Джейс надали можеше да го чуе. — Казах ти, че преди тази нощ да е отминала, ще правиш каквото поискам. Пий. — Черните му очи потъмняха още повече и той така натисна Бокала, че поряза долната й устна.

Клеъри усети вкус на кръв, докато посягаше назад. Сграбчи Джейс за раменете, използвайки тялото му, за да се оттласне и да изрита с все сила. Чу как роклята й изпращя и се скъса отстрани, когато краката й се забиха в ребрата на Себастиан. Ударът му изкара въздуха и той залитна в същия миг, в който Клеъри отметна глава. Разнесе се силен пукот и черепът й се блъсна в лицето на Джейс. Той изкрещя и охлаби хватката си достатъчно, за да успее Клеъри да се отскубне. Без да поглежда назад, тя се хвърли в битката.

 

 

Мая тичаше по каменистата земя, светлината на звездите прокарваше хладни пръсти през козината й, силните миризми на битката връхлитаха чувствителния й нос — кръв, пот и мирис на черна магия, наподобяващ вонята на изгорена гума.

Глутницата се бе разпръснала из цялото поле, скачаше и убиваше със смъртоносни зъби и нокти. Мая се държеше близо до Джордан, не защото се нуждаеше от защитата му, а защото бе открила, че рамо до рамо се бият по-добре и по-ефективно. Досега бе участвала само в една схватка (тази в равнината Брослинд), която бе истински хаос от демони и долноземци. Тук, в Бурен, воюващите страни бяха далеч по-малобройни, но нефилимите на мрака бяха страховит противник, размахващи мечовете и камите си с ужасна, мълниеносна сила. Пред очите на Мая един слаб мъж бе отсякъл с късата си кама главата на вълк насред скока му и вълкът се бе сгромолясал на земята като обезглавено човешко тяло, окървавено и неразпознаваемо.

Още докато Мая си го мислеше, пред тях с Джордан се извиси ловец на сенки с алени одежди и окървавен двуостър меч в ръце. Джордан изръмжа, ала Мая бе тази, която първа се нахвърли върху мъжа. Той отскочи настрани и замахна с оръжието си. Мая усети остро жегване в рамото и се строполи на четири лапи, раздирана от болка. Нещо издрънча и тя разбра, че е избила меча от десницата на мъжа. Изръмжа доволно и се обърна, но Джордан вече се бе хвърлил към гърлото на нефилима…

… който го сграбчи за врата направо във въздуха, сякаш улавяше непослушно кутре.

— Долноземска отрепка — изплю се ловецът на сенки и макар че Мая не за първи път чуваше подобна обида, нещо в ледената ненавист на тона му я накара да потрепери. — Би трябвало да бъдеш палто. Би трябвало да те нося на гърба си.

Мая впи зъби в крака му. Медна кръв изпълни устата й; мъжът изкрещя и политна назад, замахвайки да я ритне. Ръката му около врата на Джордан се разхлаби и докато Мая го стискаше още по-здраво за крака, Джордан се приготви за нов скок. Този път яростният рев на нефилима секна изведнъж, когато ноктите на върколака раздраха гърлото му.

Аматис замахна към сърцето на Магнус… тъкмо в мига, в който една стрела изсвистя във въздуха и се заби в рамото й, запращайки я настрани с такава сила, че тя описа почти пълен кръг, преди да падне по очи на каменистата земя. Писъците й бързо бяха заглушени от звъна на оръжие наоколо.

Изабел коленичи до Магнус; Саймън вдигна очи и видя Алек върху каменната гробница, замръзнал с лъка в ръце. Най-вероятно бе твърде далеч, за да може да различи ясно Магнус. Изабел бе притиснала ръце върху гърдите на магьосника, ала той, който бе толкова динамичен и винаги преливаше от енергия, сега не помръдваше. Изабел вдигна очи и видя, че Саймън се взира в тях; ръцете й бяха поаленели от кръв, но тя тръсна яростно глава.

— Не спирай! Намери Себастиан!

Макар и с усилие, Саймън се обърна и отново се хвърли в битката. Редиците на облечените в червено ловци на сенки вече не бяха така плътни. Вълци пробягваха напред-назад между тях и ги подкарваха на различни страни. Джослин кръстосваше меч с ръмжащ мъж, от чиято ръка капеше кръв… и докато си проправяше път през пролуките между различните схватки, Саймън осъзна нещо странно — никой от нефилимите с алени одежди нямаше знаци. Кожата им бе съвършено чиста.

Освен това, забеляза той (зървайки с крайчеца на окото си как един от враговете се нахвърля върху Ейлийн с размахан боздуган, само за да бъде изкормен от втурналата се отстрани Хелън), те бяха много по-бързи от всички нефилими, които бе срещал досега. Движеха се със скоростта на вампири, помисли си, когато един от тях разпори корема на скачащ вълк, който се сгромоляса на земята, сега — труп на набит мъж с къдрава руса коса. „Не е Мая или Джордан.“ Заля го вълна на облекчение, последвано от чувство на вина; той продължи напред, задушаван от мириса на кръв, и за пореден път му се прииска все още да носеше знака на Каин. Ако не го бе изгубил, можеше да направи на пух и прах всички тези нефилими на мрака…

Един от тях се изпречи пред него, стиснал сабя с широко острие. Саймън се наведе, но всъщност не беше необходимо. Мъжът още не бе замахнал както трябва, когато в гърлото му потъна стрела и той рухна на земята, давейки се в собствената си кръв. Саймън вдигна глава и видя Алек върху гробницата. Лицето му бе каменна маска и той опъваше тетивата с прецизността на машина — механично посягаше за нова стрела, поставяше я в тетивата и я пускаше да полети. Всяка от тях намираше целта си, ала Алек като че ли не забелязваше. В мига, в който стрелата се понесеше във въздуха, той вече се пресягаше за нова. Саймън чу как една от тях изсвистя покрай него и се заби в нечие тяло. Втурна се напред, към една поопразнена част от бойното поле…

И се вцепени. Ето я. Клеъри. Дребна фигурка, която с голи ръце се придвижваше през тълпата, като риташе и блъскаше, за да си проправи път. Беше облечена в разкъсана червена рокля, косата й бе разрошена, а когато го забеляза, по лицето й пробяга невярващо изумление. Устните й оформиха името му.

Зад нея идваше Джейс. Лицето му бе окървавено и когато се хвърли напред, тълпата се разтвори, за да му направи път. А зад него, в пролуката, останала след минаването му, Саймън зърна нещо да проблясва в червено и сребристо — позната фигура, която сега имаше сребристобялата коса на Валънтайн.

Себастиан. Криещ се зад последната отбранителна линия на тъмните нефилими. При вида му Саймън се пресегна през рамо и издърпа Славния от ножницата. Миг по-късно раздвижване в тълпата запрати Клеъри към него. Очите й бяха почти напълно черни от прилива на адреналин, но радостта й, че го вижда, бе неприкрита. Облекчение се разля по тялото на Саймън и той осъзна, че се бе чудил дали тя все още си е тя, или бе променена, както Аматис.

— Дай ми този меч! — Викът й бе почти заглушен от звънтенето на оръжие. Тя посегна да го вземе и в този миг вече не бе Клеъри, приятелката му от детството, а ловец на сенки, ангел на отмъщението. И мястото на меча бе в ръката й.

Саймън й подаде Славния с дръжката напред.

 

 

Битката бе като водовъртеж, помисли си Джослин, докато си проправяше път през гъстата тълпа, забивайки кинжала на Люк във всяко алено късче, което й се мернеше. Нещо изникваше пред теб, само за да се отдалечи толкова бързо, че единственото, за което си даваш сметка, бе чувството за неконтролируема опасност, борба да не се удавиш и да останеш жив.

Очите й трескаво претърсваха гъмжилото от бойци, мъчейки се да открият дъщеря й, да зърнат червена коса… или дори Джейс, защото там, където бе той, щеше да бъде и Клеъри. Из цялото плато бяха разпилени големи каменни късове, като айсберги в неподвижно море. Джослин се покатери на един от тях, за да огледа по-добре бойното поле, но успя да види единствено притиснати едно в друго тела, проблясване на оръжия и тъмни, долепени до земята вълци, които тичаха между нефилимите.

Обърна се, за да слезе от скалата…

Само за да открие, че някой я чака долу. Тя се закова на място и зяпна.

Мъжът носеше алени одежди, а върху бузата му имаше ярък белег, наследство от битка, за която тя не знаеше. Лицето му бе повехнало, вече не бе млад, ала нямаше съмнение, че е той.

— Джеръми — бавно каза тя; гласът й едва се чуваше над шума от битката. — Джеръми Понмерси.

Мъжът, който някога бе най-младият член на Кръга, я погледна с кървясали очи.

— Джослин Моргенстърн, да се присъединиш към нас ли си дошла?

— Да се присъединя към вас? Джеръми, не…

— Някога беше част от Кръга. — Той направи крачка към нея. В десницата си държеше дълга кама с острие като бръснач. — Беше една от нас. А сега ни води синът ти.

— Скъсах с вас, докато следвахте Валънтайн. Защо смяташ, че ще се върна сега, когато ви предвожда синът ми?

— Ако не си с нас, си против нас, Джослин. — Изражението му загрубя. — Не можеш да се изправиш против собствения си син.

— Джонатан — меко каза Джослин, — е най-голямото зло, извършено някога от Валънтайн. Никога не съм била до него в начинанията му. В крайна сметка, никога не застанах до Валънтайн. Така че какъв шанс имаш да ме убедиш сега?

Джеръми поклати глава.

— Погрешно ме разбра. Имах предвид, че си безсилна срещу него. Срещу нас. Също както и Клейвът. Те не са подготвени. Не и за това, на което сме способни. За това, на което сме готови. Кръв ще потече по улиците на всички градове. Светът ще бъде изпепелен. Всичко, което познавате, ще бъде унищожено. А ние ще се надигнем от пепелта на вашия разгром като триумфиращ феникс. Това е единственият ти шанс. Съмнявам се, че синът ти ще ти даде друг.

— Джеръми — отвърна Джослин. — Ти бе съвсем млад, когато Валънтайн те привлече на своя страна. Все още можеш да спреш, дори да се върнеш обратно в Клейва. Те ще проявят снизхождение…

— Никога не мога да се върна в Клейва — заяви той със сурово задоволство. — Нима не разбираш? Онези, които преминахме на страната на сина ти, вече не сме нефилими.

„Вече не сме нефилими.“ Джослин понечи да отговори, но преди да успее да каже каквото и да било, от устата на Джеръми бликна кръв. Той се свлече на земята и зад него, стиснала сабя в ръката си, Джослин видя Мерис.

Двете жени се спогледаха за миг над тялото на Джеръми, а после Мерис се завъртя и се върна обратно в битката.

 

 

В мига, в който пръстите на Клеъри се сключиха около дръжката, мечът изригна със златна светлина. Огън го обля от върха до основата, осветявайки думите, гравирани върху острието: „Quis ut Deus?“; дръжката засия, като че ли бе изпълнена със слънчеви лъчи. Клеъри едва не го изпусна, тъй като си помисли, че се е запалил, ала огънят бе заключен в самия меч и металът остана хладен под дланите й.

Всичко след това сякаш се случи съвсем бавно. Тя се обърна, уловила окъпания в светлина меч, и трескаво обходи тълпата с поглед, търсейки Себастиан. Не го видя никъде, но знаеше, че е зад гъстата групичка ловци на сенки, през които си бе пробила път, за да се добере дотук.

Стисвайки още по-здраво меча, тя пое натам, но в този миг някой й препречи пътя.

Джейс.

— Клеъри. — Изглеждаше невъзможно, че изобщо е в състояние да го чуе; звуците около тях бяха оглушителни — писъци и ръмжене, звън на желязо. Ала морето от счепкани тела сякаш се раздели, като Червено море, оставяйки мястото около тях празно.

Мечът гореше, хлъзгав в ръцете й.

— Джейс, махни се от пътя ми.

Чу как Саймън извика нещо зад нея; Джейс поклати глава. Златните му очи бяха безизразни, непроницаеми. Лицето му бе окървавено — беше го ударила с глава по скулата и сега кожата се бе подула и бе започнала да посинява.

— Дай ми меча, Клеъри.

— Не. — Тя поклати глава и направи крачка назад. Славния осветяваше мястото, където стояха, изпомачканата подгизнала от кръв трева около тях… освети и Джейс, който пристъпи към нея.

— Джейс. Мога да те разделя от Себастиан. Мога да го убия, без да те нараня…

Лицето му се разкриви. Очите му имаха същия цвят като огъня на меча, или може би просто отразяваха светлината му, Клеъри не бе сигурна, а когато го погледна, осъзна, че това няма значение. Виждаше Джейс и не-Джейс: спомените й за него, красивото момче, с което се бе запознала, безразсъдно както със себе си, така и с другите, но което постепенно се бе научило да го е грижа и да бъде грижовен. Припомни си нощта, която бяха прекарали заедно в Идрис, държейки се за ръце в тясното легло, и изцапаното с кръв момче, което я бе погледнало с печални очи в Париж и й бе признало, че е убиец.

— Да го убиеш? — повтори Джейс-който-не-беше-Джейс. — Ти да не си полудяла?

Клеъри си спомни онази нощ край езерото Лин, как Валънтайн бе забил меча си в него и как й се бе сторило, че собствената й кръв изтича заедно с тази на Джейс.

Беше го гледала как умира, там, на брега в Идрис. А след това, когато го бе съживила, той бе пропълзял до нея и я бе погледнал с очи, които горяха като Меча на смъртните, като лъчистата кръв на някой ангел. „Беше тъмно“ казал бе той.

„Нямаше нищо, освен сенки, аз също бях сянка и знаех, че съм мъртъв и че всичко е свършено, всичко. И после чух гласа ти“.

Ала този спомен преля в друг, по-скорошен: Джейс, който се опълчва на Себастиан в дневната на апартамента им заявява, че предпочита да умре, отколкото да живее по този начин. Чуваше и какво казва сега, как настоява тя да му даде меча и че ако не го сторела, щял да й го вземе насила. Гласът му бе рязък, нетърпелив — глас, с който се говори на дете. И в този момент Клеъри си даде сметка, че както той не бе Джейс, така онази Клеъри, която обичаше, не бе тя, а някакъв спомен, неясен и разкривен: образа на някой покорен смирен, който не разбираше, че любов, дарена без свободна воля или искреност, изобщо не е любов.

— Дай ми този меч. — Тонът му бе заповеднически, ръката — протегната, брадичката — вирната. — Дай ми го, Клеъри.

— Искаш ли го?

Тя вдигна Славния така, както Джейс я бе научил, балансирайки тежестта му, макар да не бе никак лек в ръката й. Пламъкът му стана още по-ярък, докато накрая сякаш подскочи нагоре и докосна звездите. Само на една дължина на меча от нея, в златните очи на Джейс се четеше изумление. Дори сега не вярваше, че тя е в състояние да го нарани наистина. Дори сега.

Клеъри си пое дълбоко дъх.

— Ето ти го.

Тя видя как в очите му лумна огън, също като в онзи ден край езерото, а после заби меча в тялото му, също както бе сторил Валънтайн. Сега вече знаеше, че трябваше да стане така. Умрял бе по този начин, а тя го бе изтръгнала от смъртта. Ето че сега смъртта се бе завърнала.

„Не можеш да измамиш смъртта. Рано или късно тя ще получи своето.“

Славния потъна в гърдите на Джейс. Клеъри почувства как окървавената й ръка се плъзга по дръжката, когато острието мина между ребрата и хлътна в плътта му, докато юмрукът й не се удари в гърдите му и тя се вцепени. Джейс не бе помръднал и сега тя бе притисната до него, без да пуска Славния. От тялото на Джейс рукна кръв.

Разнесе се писък — звук, изпълнен с ярост, болка и ужас, сякаш излязъл от гърлото на някого, когото разкъсваха. „Себастиан помисли си Клеъри. Себастиан, изкрещял, когато връзката му с Джейс бе разсечена“.

Ала Джейс… Джейс не бе издал нито звук. Въпреки всичко лицето му бе спокойно и умиротворено, като на статуя. Погледна към Клеъри и очите му грейнаха, сякаш отвътре го изпълваше светлина.

А после лумна в пламъци.

 

 

Алек не си спомняше кога е слязъл от каменната гробница, нито как си бе проправил път през скалистото поле и нападалите тела — тъмни ловци на сенки, мъртви и ранени върколаци. Очите му търсеха един-единствен човек. Препъна се и едва не падна, а когато вдигна глава и плъзна поглед пред себе си, видя Изабел, коленичила до Магнус на каменистата земя.

Имаше чувството, че в гърдите му не бе останала и глътка въздух. Никога не бе виждал Магнус толкова блед, така неподвижен. По кожените му доспехи имаше кръв, кръв бе напоила и земята под него. Но това бе невъзможно. Магнус бе живял толкова дълго. Той бе вечен. Неизменен. Нямаше свят, който въображението на Алек можеше да си представи, в който Магнус умираше преди него.

— Алек. — Гласът на Изи достигна до него сякаш изпод вода. — Алек, той диша.

Алек изпусна собствения си дъх с въздишка, която го разтърси. И протегна ръка към сестра си.

— Кама.

Тя му я подаде безмълвно. Никога не бе внимавала колкото него в часовете по първа помощ на бойното поле; винаги бе казвала, че руните ще свършат работа. Алек сряза предницата на кожената ризница, а после и тениската на Магнус, стиснал здраво зъби. Възможно бе доспехите да са единственото, което все още го държи цял.

Много предпазливо разтвори двете части на дрехите, учуден от това колко сигурни бяха ръцете му. Имаше доста кръв и широка прободна рана отдясно под ребрата на Магнус. Но от ритмичното му дишане ставаше ясно, че дробът не е пронизан. Алек свали якето си, направи го на топка и го притисна към все още кървящата рана.

Клепачите на Магнус се повдигнаха.

— Ох! — немощно каза той. — Стига си се облягал върху мен.

— Слава на Разиел! — благодарно въздъхна Алек. — Добре си. — Той подпъхна свободната си ръка под главата на Магнус и помилва с палец окървавената му буза. — Мислех…

Вдигна очи към сестра си, преди да е казал нещо, от което да се почувства неловко, ала тя се бе отдалечила безмълвно.

— Видях те да падаш — тихичко каза Алек и като се приведе, го целуна по устните съвсем леко, за да не му причини болка. — Помислих, че си мъртъв.

Магнус се усмихна с усилие.

— Какво, от тази драскотина? — Той сведе очи към бързо поаленяващото яке в ръката на Алек. — Добре де, дълбока драскотина. Като от някоя наистина голяма котка.

— Бълнуваш ли?

— Не. — Магнус сбърчи вежди. — Аматис се целеше в сърцето ми, но не улучи никой жизненоважен орган. Проблемът е, че загубата на кръв изцежда енергията ми и способността да се излекувам. — Той си пое дълбоко дъх и се закашля. — Подай ми ръка. — Вдигна ръка и Алек преплете пръстите им, дланта му — опряна до тази на Магнус. — Спомняш ли си битката на кораба на Валънтайн, когато се нуждаех от силата ти?

— Трябва ли ти и сега? — попита Алек. — Защото веднага ще ти я дам.

— Винаги ще се нуждая от силата ти, Алек — каза Магнус и затвори очи; сплетените им пръсти засияха, сякаш помежду си държаха светлината на звезда.

 

 

Огън изригна от дръжката на ангелския меч и пробяга по острието. Пламъкът премина през ръката на Клеъри като електрически удар и я повали на земята. Жар се разля по вените на Клеъри и тя се сгърчи в агония, прегърнала тялото си, сякаш за да му попречи да се пръсне на безброй късчета.

Джейс се свлече на колене. Мечът все още бе забит в гърдите му и белият пламък на острието изпълваше тялото му така, както оцветена вода изпълва кристална кана. Златен огън премина през него и кожата му сякаш стана прозрачна. Косата му придоби бронзов цвят, костите му бяха като сияеща прахан, прозираща под кожата. Самият меч също изгаряше, топеше се като капчици злато в пещ. Джейс бе отметнал глава назад, а тялото му бе извито като дъга, докато пожарът бушуваше в него. Клеъри опита да пропълзи до него през каменистата земя, ала горещината, която се излъчваше от тялото му, бе прекалено силна. Изпод пръстите на Джейс, който бе притиснал ръце към гърдите си, течеше река от златна кръв. Камъкът, върху който бе коленичил, бързо почерня, пропука се и стана на пепел. А после Славния лумна още по-ярко, като последния огнен език на догаряща клада, пръсна дъжд от искри и Джейс рухна по очи върху камъните.

Клеъри опита да се изправи, но краката не я държаха. Все още имаше чувството, че във вените й тече огън, болка пробягваше по кожата й, сякаш я пробождаха с нажежени пръчки. Тя запълзя напред; пръстите й се окървавиха, роклята и се раздра, но най-сетне стигна до Джейс.

Той лежеше настрани, положил глава върху едната си ръка, а другата бе разперена. Клеъри се свлече до него. Топлина се излъчваше от тялото му, сякаш бе догаряща жарава, ала Клеъри не я беше грижа. Униформата му бе разкъсана отзад, където бе излязъл мечът; в златната му коса имаше пепел от овъглените камъни и кръв.

Съвсем бавно, понеже и най-малкото движение й причиняваше болка, сякаш бе остаряла с по една година за всяка секунда, през която Джейс бе горял, Клеъри го привлече към себе си, така че сега той лежеше по гръб върху окървавените, почернели скали. Погледна лицето му — напълно неподвижно, то бе изгубило златистия си цвят, но въпреки това бе красиво.

Клеъри сложи ръка на гърдите му, където алената кръв изпъкваше върху тъмночервената униформа. Беше усетила стърженето, с което острието на меча бе минало покрай ребрата му. Видяла бе кръвта да се процежда между пръстите му — толкова много кръв, че бе оцветила скалите под него в черно и бе сплъстила косата му.

И все пак… „Не и ако принадлежи повече на Рая, отколкото на Пъкъла.“

— Джейс — прошепна тя. Навсякъде около тях се чуваше шум от тичащи крака. Разпръснатите останки от малката армия на Себастиан се бяха разбягали из полето, изпускайки оръжията си, докато се спасяваха. Клеъри не ги забелязваше.

— Джейс.

Той не помръдваше. Лицето му бе така неподвижно, така умиротворено под лунните лъчи. Ресниците му хвърляха тъмни, паякови сенки върху скулите му.

— Моля те. — Гласът излизаше с мъка от гърлото й. Всяко вдишване и издишване изгаряше дробовете й. — Погледни ме.

Затвори очи, а когато отново ги отвори, майка й бе коленичила до нея и я докосваше по рамото. Сълзи се стичаха по лицето на Джослин. Но това бе невъзможно… Защо плачеше майка й?

— Клеъри — прошепна Джослин. — Пусни го. Той е мъртъв.

В далечината Клеъри видя Алек, надвесен над Магнус.

— Не. Мечът… той изгаря само онова, което е зло. Все още може да оживее.

Майка й я помилва по гърба и прокара пръсти през мръсните й къдрици.

— Клеъри, не…

„Джейс“, яростно си помисли Клеъри и още по-здраво улови ръцете му. „Ти си по-силен от това. Ако наистина си ти, ще отвориш очи и ще ме погледнеш.“

Изведнъж Саймън също се появи и коленичи от другата страна на Джейс; лицето му бе изцапано с кръв и мръсотия. Протегна ръце към Клеъри. Тя вдигна глава, за да го изгледа свирепо — и него, и майка си — и видя, че Изабел бавно се приближава зад тях с разширени очи. Предната част на униформата й бе опръскана с кръв. Неспособна да срещне очите й, Клеъри се извърна, загледана в златистата коса на Джейс.

— Себастиан — каза тя или поне се опита; гласът й повече приличаше на грак. — Трябва да го намерите. „И да ме оставите сама.“

— Търсят го. — Майка й се приведе към нея с широко отворени, тревожни очи. — Клеъри, пусни го. Клеъри, миличка…

— Остави я — чу Клеъри резкия глас на Изабел. Чу как майка й се възпротиви, ала всичко това й се струваше далечно, сякаш гледаше пиеса от последния ред в театъра. Нищо нямаше значение, освен Джейс. Джейс, изгарящ отвътре. Сълзи опариха клепачите й.

— По дяволите, Джейс — каза дрезгаво. — Не си мъртъв.

— Клеъри — нежно промълви Саймън. — Съществуваше опасността…

Дръпни се от него. Това я молеше Саймън, ала тя не можеше. Нямаше да го направи.

— Джейс. — Думата бе като мантра; така, както той я бе държал в „Ренуик“ и бе повтарял името й, отново и отново. — Джейс Лайтууд…

Изведнъж замръзна. Ето. Движение толкова незабележимо, че едва можеше да се нарече движение. Мимолетно потрепване на ресница. Приведе се напред, при което едва не изгуби равновесие, и притисна длан към разкъсания ален плат над гърдите му, сякаш можеше да изцели раната, която сама бе нанесла. Вместо това под пръстите си усети — толкова прекрасно, че за миг й се стори невъзможно, немислимо — ритъма на сърцето му.