Касандра Клеър
Град на изгубени души (18) (Книга пета)

17
Прощаване

Докато се разхождах покрай кея, в края на деня,

чух една прекрасна девойка да казва:

„Уви, няма с кого да си играя“

Едно момче с китара я чу и веднага й се притече на помощ…

— Докога ще слушаме този вой? — попита Изабел, потропвайки с обутия си в ботуш крак по таблото на пикапа.

— На мен този вой ми харесва, ако не възразяваш, момичето ми, а понеже аз шофирам, аз избирам музиката — надменно каза Магнус.

Наистина той шофираше. Саймън се бе учудил, че умее да кара кола, макар и да не бе сигурен защо. Магнус бе жив от толкова време, че все бе успял да вмести няколко седмици шофьорски курс. Въпреки че Саймън не можеше да не се запита каква ли дата на раждане бе посочил в книжката си.

Изабел извъртя очи, навярно защото в купето на автомобила нямаше място да направи кой знае какво, не и както и четиримата се бяха натъпкали на дългата седалка. Саймън определено не бе очаквал тя да дойде. Не беше очаквал никой, освен Магнус да дойде във фермата с него, но Алек бе настоял (за голямо неудоволствие на Магнус, който смяташе цялото начинание за „твърде опасно“), а после, тъкмо когато Магнус бе запалил двигателя, Изабел се бе втурнала по стълбите и задъхано бе обявила:

— И аз идвам!

И толкова. Никой не бе успял да я помръдне, нито да я разубеди. Тя не бе погледнала към Саймън, докато настояваше да ги придружи, нито пък бе обяснила защо иска да дойде, но го бе сторила и сега бе с тях. Носеше дънки и лилаво велурено яке, което трябва да бе задигнала от дрешника на Магнус. Около тънкия си ханш бе препасала колан с оръжия. Беше плътно притисната до Саймън, който на свой ред се бе залепил за вратата. Един кичур от косата й се бе освободил и го гъделичкаше по лицето.

— Какво всъщност е това? — Алек се смръщи срещу CD плейъра, от който се носеше музика, макар в него да нямаше диск. Магнус просто бе докоснал уредбата с пръст, от който бе проблеснала синя светлина, и тя бе засвирила. — Някаква елфическа група?

Магнус не отговори, но музиката се усили.

Тя се завтече към огледалото

и оправи абаносовата си коса,

купи си скъпа рокля и излезе навън.

Срещна красиво момче и танцува,

докато я заболяха краката.

Но нямаше момче, което да не е гей.

Изабел изсумтя.

— Точно като в този пикап. Е, без да се брои Саймън.

— Радвам се, че забеляза — каза Саймън.

— Лично аз бих се нарекъл безгрижен бисексуалист — добави Магнус.

— Моля те, никога не казвай това пред родителите ми — обади се Алек. — Особено пред баща ми.

— Мислех, че родителите ти нямат проблем с… ами с това, че си гей. — Саймън се приведе през Изабел, за да погледне Алек, който (както често му се случваше) се бе намръщил и се опитваше да махне увисналата си тъмна коса от очите си. Ако не се броеше някоя и друга случайно подхвърлена реплика, Саймън почти не бе разговарял с Алек. Братът на Изабел не бе някой, когото можеш да опознаеш лесно, но Саймън трябваше да признае пред себе си, че собственото му съвсем наскорошно отчуждаване от майка му, го караше да очаква отговора на Алек с интерес, какъвто надали би проявил иначе.

— Майка ми като че ли го е приела — отвърна Алек. — Но баща ми… не, не и в действителност. Веднъж ме попита какво според мен ме е направило гей.

Саймън усети как Изабел се напрегна.

— Какво те е направило гей? — Звучеше така, сякаш не може да повярва на ушите си. — Алек, това не си ми го казал.

— Ти, надявам се, му отговори, че си бил ухапан от хомосексуален паяк — подхвърли Саймън.

Магнус изсумтя; Изабел изглеждаше объркана.

— Чел съм комиксите на Магнус — каза Алек. — Така че знам за какво говориш. — По устните му пробяга усмивчица. — Това би ли ми дало хомосексуалност, пропорционална на тази на паяка?

— Само ако е бил страшно хомосексуален паяк — подхвърли Магнус и нададе крясък, когато Алек го удари с юмрук по ръката. — Ох! Добре де, забрави.

— Както и да е — обади се Изабел, очевидно подразнена, че не е схванала шегата. — Татко така или иначе не е тръгнал да се връща от Идрис.

Алек въздъхна.

— Съжалявам, че трябваше да разбия мечтите ти за сплотено, щастливо семейство. Знам, че искаш татко да няма нищо против, че съм гей, но не е така.

— Но ако не ми казваш, когато хората говорят такива неща или те нараняват, как мога да ти помогна? — Саймън буквално усещаше възбудата, вибрираща в тялото на Изабел. — Как мога да…

— Из — уморено каза Алек. — Не става въпрос за едно голямо, гадно нещо, а за безброй малки, невидими неща. Когато двамата с Магнус пътуваме и аз му се обадя, татко никога не пита как е той. Когато се изправя, за да говоря на заседанията на Клейва, никой не ме слуша и не съм сигурен дали е защото съм толкова млад или поради друга причина. Виждал съм мама да си приказва с някоя приятелка за внуци и в мига, в който вляза в стаята, те млъкват. Веднъж Ирина Картрайт подхвърли как било срамота, че никой нямало да наследи сините ми очи. — Той сви рамене и погледна към Магнус, който свали за миг ръка от волана и я сложи върху неговата. — Не е като рана от нож, от която да ме предпазиш, а милион порязвания на хартия, всеки ден.

— Алек — започна Изабел, но преди да успее да каже каквото и да било, пред тях изникна знакът за отбивка от пътя: дървена табела във форма на стрела, върху която с черни букви пишеше ФЕРМА „ТРИ СТРЕЛИ“. Саймън сякаш отново видя Люк, коленичил на пода в къщата, да изписва грижливо буквите с черна боя, докато Клеъри добавяше украса от цветя, сега избледняла от времето и почти невидима.

— Завий наляво — каза той, размахвайки ръка така, че едва не удари Алек. — Магнус, пристигнахме.

 

 

Бяха необходими няколко глави от Дикенс, преди изтощението най-сетне да надвие Клеъри и тя да заспи, облегната на рамото на Джейс. В просъница усети как той я отнесе на долния етаж и я сложи в спалнята, където се бе събудила първия ден. Беше дръпнал пердетата, а после бе излязъл, затваряйки вратата след себе си и потопявайки стаята в мрак. Клеъри бе потънала в сън, докато отвън в коридора, той викаше тихичко Себастиан.

Отново сънува замръзналото езеро и Саймън, който я зовеше, както и град като Аликанте, само че в него демоничните кули бяха направени от човешки кости, а в каналите течеше кръв. Събуди се оплетена в чаршафите, косата й стърчеше във всички посоки, а светлината зад прозорците се бе превърнала в привечерен сумрак. За миг помисли, че гласовете, които долитаха откъм коридора, са част от съня й, ала когато те се усилиха, надигна глава и се заслуша, все още замаяна и наполовина уловена в мрежите на съня.

— Здравей, малки братко. — Беше гласът на Себастиан проникнал под вратата й откъм дневната. — Готово ли е?

Последва дълго мълчание, нарушено най-сетне от Джейс, който звучеше странно сухо и безизразно.

— Готово е.

Себастиан рязко си пое дъх.

— И тя… направи ли каквото поискахме? Изработи ли Бокала?

— Да.

— Покажи ми го.

Шумолене. Тишина. А после Джейс каза:

— Виж, вземи го, ако искаш.

— Не. — Гласът на Себастиан прозвуча необикновено замислено. — Задръж го засега. В крайна сметка ти го донесе, нали така?

— Но планът бе твой. — Нещо в тона на Джейс накара Клеъри да се наведе напред и да долепи ухо до стената, внезапно жадна да чуе още. — Направих го точно както искаше. А сега, ако нямаш нищо против…

— Имам. — Ново шумолене. Клеъри си представи как Себастиан се изправя и поглежда Джейс от височината на двата сантиметра, които ги разделяха. — Нещо не е наред. Усещам го. Както знаеш, мога да доловя какво изпитваш.

— Уморен съм. А и имаше доста кръв. Виж, искам просто да се изкъпя и да поспя. И… — Гласът на Джейс заглъхна.

— И да видиш сестра ми.

— Да, бих искал да я видя.

— Тя спи. От доста отдавна.

— Трябва ли да те моля за разрешение? — В гласа на Джейс се прокраднаха остри като бръснач нотки, които напомниха на Клеъри начина, по който някога бе говорил на Валънтайн. Начин, по който от много отдавна не го бе чувала да се обръща към Себастиан.

— Не. — Себастиан й се стори изненадан, сякаш не го бе очаквал. — Ако искаш да нахлуеш в стаята и да съзерцаваш замечтано спящия й лик, давай. Никога няма да разбера защо…

— Не — прекъсна го Джейс. — Ти никога няма да разбереш.

Възцари се мълчание. Клеъри толкова ясно си представи как Себастиан се взира след Джейс с озадачено изражение, че й отне няколко секунди, докато осъзнае, че Джейс всеки момент ще влезе в стаята й. Едва успя да се хвърли в леглото и да затвори очи, преди вратата да се отвори, пропускайки лъч жълтеникавобяла светлина, която я заслепи за миг. Тя издаде звук, сякаш току-що се събужда (като се надяваше да е прозвучал достатъчно реалистично), и се преобърна, закривайки лицето си с ръка.

— Какво…

Вратата се затвори и стаята отново потъна в тъмнина. Клеъри виждаше само очертанията на тялото на Джейс, който бавно се приближаваше до леглото. Неволно си припомни една друга нощ, когато бе влязъл в стаята й, докато тя спеше. Той бе застанал до леглото й откъм главата, все още облечен в белите си траурни дрехи, а в погледа му, сведен към нея, нямаше и помен от сарказъм или сдържаност. „Цяла нощ скитах наоколо… не можех да заспя… и реших да дойда тук. При теб.“

Сега бе само един силует — силует с ярка коса, която грееше на бледата светлина, процеждаща се изпод вратата.

— Клеъри — прошепна той. Разнесе се меко тупване и Клеъри разбра, че е коленичил до леглото. Тя не помръдна, но цялото й тяло се напрегна. Гласът му бе все така тих: — Клеъри, аз съм. Аз съм.

Клепачите й се повдигнаха и погледите им се срещнаха. Тя се взираше в Джейс с широко отворени очи. Коленичил до леглото й, така че лицата им бяха на едно ниво, той носеше дълго тъмно вълнено палто, закопчано чак до врата, където като изрисувана огърлица се виждаха черни знаци — безшумност, ловкост, точност. Очите му бяха наситено златни и широко отворени и сякаш надникнала през тях, Клеъри видя Джейс… своя Джейс. Онзи, който я бе взел на ръце, когато тя издъхваше от отровата на Ненаситния демон; онзи, който я бе гледал как държи Саймън в прегръдките си, докато слънцето изгрява над Ийст Ривър; онзи, който й бе разказал за малкото момче и сокола, който баща му убил. Онзи, когото обичаше.

Сърцето й сякаш спря. Не бе в състояние дори да ахне.

Очите му бяха настоятелни и преливащи от болка.

— Моля те — прошепна той. — Повярвай ми.

И тя му повярва. Двамата имаха една и съща кръв, обичаха по един и същи начин; това бе нейният Джейс, така както ръцете й бяха нейните ръце, а сърцето й — нейното сърце.

— Но… как?

— Клеъри, шшшт…

Опита да се изправи в леглото, но той я улови за раменете и я задържа върху възглавниците.

— Сега не можем да говорим. Трябва да вървя.

Клеъри го сграбчи за ръкава и усети как той потръпна.

— Не ме оставяй.

Джейс сведе глава за миг, а когато отново я вдигна, очите му бяха сухи, но изражението им я накара да притихне.

— Изчакай малко след като си тръгна. След това се измъкни и се качи в стаята ми. Себастиан не бива да знае, че сме заедно. Не и тази вечер. — Той се изправи на крака, погледът му беше умоляващ. — Не позволявай да те чуе.

Клеъри се надигна.

— Стилито. Остави ми стилито си.

В очите му припламна съмнение, но Клеъри задържа погледа му и протегна ръка. След миг той бръкна в джоба си и извади проблясващия с мътна светлина инструмент. Докато го слагаше в дланта й, пръстите им се докоснаха и Клеъри потрепери — и най-мимолетният допир на този Джейс й действаше почти толкова силно, колкото всичкото целуване и страстно прегръщане в клуба предишната нощ. Знаеше, че той изпитва същото, защото рязко издърпа ръката си и тръгна заднешком към вратата, като дишаше накъсано и учестено. Натисна бравата, все така с лице към Клеъри, и излезе от стаята, без да откъсва очи от нейните до последния момент, когато вратата се затвори между тях с решително изщракване.

Клеъри остана да седи в мрака, напълно поразена. Струваше й се, че кръвта се бе сгъстила във вените й и сърцето й трябваше да работи двойно по-мощно, за да се справи. „Джейс. Моят Джейс.“

Стисна стилито в шепата си. Нещо в хладната му твърдост й помогна да се съсредоточи и изостри ума й. Погледна надолу. Носеше потниче и къси панталони; ръцете й бяха настръхнали, но не от студ. Допря върха на стилито до вътрешната страна на ръката си и бавно го плъзна надолу, оформяйки линиите на руната за безшумност върху бледата си кожа, под която прозираха сини вени.

Когато свърши, открехна вратата едва-едва. Себастиан си бе отишъл, най-вероятно за да спи. Откъм телевизора долиташе тиха музика — нещо класическо, от онзи тип музика за пиано, която Джейс обичаше, и Клеъри се запита дали Себастиан харесваше музика или изобщо някакво изкуство. Това й се струваше толкова човешка черта.

Въпреки тревогата за това къде е Себастиан, тя тръгна по коридора към кухнята, прекоси дневната, изтича безшумно по стъклените стълби и се втурна към стаята на Джейс. Отвори вратата и се шмугна вътре, а вратата хлопна зад гърба й.

През широко отворените прозорци се виждаха покриви и сърпът на луната — съвършена парижка нощ. Магическата светлина на Джейс почиваше върху нощното шкафче и приглушената му енергия хвърляше допълнителна светлина в стаята. Достатъчно, за да може Клеъри да види Джейс, който стоеше между два дълги прозореца. Беше свалил черното палто и сега то лежеше на купчинка на пода. Клеъри начаса разбра защо не го бе махнал, когато бе влязъл в къщата и защо го бе закопчал чак до гърлото си. Защото отдолу носеше само дънки и сива риза, които бяха лепкави и подгизнали от кръв. Част от ризата му бе раздрана на ивици, сякаш някой я бе срязал с изключително остър нож. Левият ръкав беше навит и над лакътя му имаше бяла превръзка (явно току-що си я бе направил), чиито краища бързо почервеняваха. Беше си събул ботушите и сега стоеше бос на пода, който бе опръскан с капки кръв, като алени сълзи. Клеъри остави стилито на нощното шкафче и то изтрака.

— Джейс — меко каза тя.

Изведнъж й се стори истинска лудост, че между тях има толкова разстояние, че стои така далеч от него и че не се докосват. Тръгна към него, но той вдигна ръка, за да я спре.

— Недей — каза дрезгаво. След това разкопча окървавената си риза и я остави да се свлече на земята.

Клеъри зяпна. Руната на Лилит все още бе там, над сърцето му, ала вместо да има обичайния си проблясващ червено-сребрист цвят, тя бе обгорена, сякаш някой бе прокарал нагорещен ръжен по нея. Клеъри неволно сложи ръка на собствените си гърди; под разперените й пръсти сърцето й биеше яростно.

— О!

— Точно така — о! — глухо каза Джейс. — Няма да трае дълго, Клеъри. Да бъда себе си, имам предвид. Само докато не заздравее.

— Аз… аз се чудех — заекна Клеъри. — Преди… докато спеше… мислех си дали да не изрежа руната, както сторихме, когато се борихме с Лилит. Но се боях, че Себастиан ще усети.

— И той наистина щеше да усети. — Златните очи на Джейс бяха също толкова угрижени, колкото и гласът му. — Това не може да усети, защото е направено с пугио^[1] — кама, потопена в ангелска кръв. Те са невероятно редки; никога досега не бях виждал такава на живо. — Той зарови пръсти в косата си. — Острието стана на прах, след като ме докосна, но все пак нанесе вредата, която трябваше.

— Бил си се. Демон ли беше? Защо Себастиан не отиде с…

— Клеъри. — Гласът на Джейс бе по-тих и от шепот. — Това… ще отнеме повече време, за да зарасне, отколкото обикновено порязване… но все някога ще стане. И тогава отново ще се превърна в него.

— Колко време? Преди пак да станеш като преди?

— Не знам. Нямам представа. Но исках… нуждаех се да бъда с теб, докато съм такъв, докато съм себе си… възможно най-дълго. — Той й протегна сковано ръка, сякаш не бе сигурен как ще го приеме тя. — Мислиш ли, че би могла…

Клеъри вече тичаше към него. Обви ръце около врата му, а той я улови и я повдигна, заравяйки лице в шията й. Клеъри вдъхна уханието му като удавник — миришеше на кръв, пот, пепел и знаци.

— Ти си — прошепна тя. — Наистина си ти.

Джейс се отдръпна, за да я погледне и нежно прокара свободната си ръка по скулата й. Колко й бе липсвала тази негова нежност. Та нали тя бе едно от нещата, накарали я да се влюби в него — когато бе осъзнала, че това изстрадало, саркастично момче може да е така нежно с онези, които обича.

— Липсваше ми. Толкова много ми липсваше.

Джейс затвори очи, сякаш думите й му причиняваха болка. Клеъри сложи длан върху бузата му и той се сгуши в нея; косата му я погъделичка по кокалчетата и Клеъри осъзна, че лицето му е влажно.

„Момчето никога повече не се разплаквало.“

— Вината не е твоя. — Целуна го по бузата със същата нежност, с която той я бе помилвал. Вкуси сол — кръв и сълзи. Джейс все още мълчеше, ала тя усещаше бесния ритъм на сърцето му до гърдите си. Целуна го по скулата, по линията на челюстта и най-сетне по устата, лек допир на устни до устни.

Нямаше и помен от необуздаността на случилото се в нощния клуб. Тази целувка даряваше утеха, опитваше се да каже всичко, което нямаше време да бъде изречено с думи. Джейс й отвърна, първоначално колебливо, ала после все по-настойчиво; зарови ръка в косата й, оставяйки кичурите да се плъзнат между пръстите му. Целувката им постепенно стана по-дълбока, пламъкът между тях се усили, както ставаше винаги — като огън, започнал с едно драсване на кибритена клечка, само за да се превърне лека-полека в изпепеляващ пожар.

Клеъри знаеше колко е силен и въпреки това се удиви, когато я отнесе на ръце до леглото и нежно я положи сред разпилените възглавници, а после се плъзна върху нея с едно плавно движение, което й напомни за какво бяха всички тези знаци по тялото му. Сила. Изящество. Лекота на допира. Тя вдиша дъха му, докато се целуваха; сега всяка целувка бе бавна, продължителна, изпитваща. Ръцете й се плъзнаха по него — по раменете, по мускулите на ръцете, по гърба му. Допирът на голата му кожа бе като гореща коприна под дланите й.

Когато пръстите му откриха ръба на потничето й, тя вдигна ръце и изви гръб, жадуваща да премахне всичко, което ги разделяше. В мига, в който дрехата вече я нямаше, отново го привлече към себе си; сега целувките им бяха по-пламенни, сякаш всеки от тях се опитваше да достигне някакво скрито местенце у другия. Клеъри не би повярвала, че е възможно да бъдат още по-близо, ала някак си докато се целуваха, те се преплетоха един в друг като сложна нишка, всяка целувка — по-жадна и по-настойчива от предишната.

Ръцете им, първоначално така трескави, постепенно започнаха да се движат по-бавно, изследвайки тялото на другия без да бързат. Клеъри заби пръсти в плещите му, когато той я целуна по шията, по ключицата, по знака с форма на звезда на рамото й. Тя пък лекичко докосна неговия белег с опакото на дланта си и целуна обгорения знак на Лилит. Усети как Джейс потрепери от желание и разбра, че е на самия ръб на онова място, от което нямаше връщане назад… и че не я е грижа. Сега вече знаеше какво е да го изгуби. Знаеше какви черни, пусти дни я очакват. И знаеше, че ако отново ще й го отнемат, иска да има поне това. Нещо, което да си спомня. На което да се опре. Мисълта, че поне веднъж са познали най-голямата близост, която може да съществува между двама души. Тя обви глезени около кръста му и той простена в устата й — мек, нисък, безпомощен звук. Пръстите му се впиха в хълбоците й.

— Клеъри. — Той се отдръпна; целият трепереше. — Не мога… Ако не спрем сега, после ще е твърде късно.

— Не го ли искаш? — Тя го погледна учудено. Лицето му бе пламнало, косата — разрошена и потъмняла там, където потта я бе слепила за челото и слепоочията му. Клеъри усещаше как сърцето прескача в гърдите му.

— Искам го, но никога…

— Не си? — Това вече наистина я изненада. — Никога не си го правил?

Джейс си пое дълбоко дъх.

— Правил съм го. — Очите му обходиха лицето й, сякаш очакваха да открият неодобрение, укор, дори отвращение. Клеъри отвърна спокойно на погледа му — точно това бе предполагала. — Но никога не е означавало нищо за мен. — Той я докосна по бузата с пръст, лек като перце. — Дори не знам как…

Клеъри се засмя меко.

— Мисля, че току-що стана ясно, че знаеш.

— Нямах това предвид. — Улови ръката й и я поднесе към лицето си. — Желая те… повече, отколкото съм желал каквото и да било в живота си. Но… — Той преглътна мъчително. — В името на Ангела. После никога няма да си го простя.

— Не ми казвай, че се опитваш да ме защитиш — яростно каза Клеъри. — Защото аз…

— Не е това. Не се опитвам да бъда самопожертвувателен. Просто… ревнувам.

— Ревнуваш? От кого?

— От себе си. — Лицето му се разкриви. — Не мога да понеса мисълта той да бъде с теб. Той. Другият аз. Онзи, когото Себастиан контролира.

Клеъри почувства, че лицето й пламва.

— Снощи… в клуба…

Джейс отпусна глава на рамото й. Мъничко объркана, тя го помилва по гърба и усети драскотините, които ноктите й бяха оставили по кожата му предишната вечер в клуба. Споменът я накара да се изчерви още по-силно. Както и мисълта, че стига да искаше, той можеше да се отърве от белезите с помощта на иратце. Но не го беше сторил.

— Спомням си всичко от миналата нощ. — И това ме подлудява, защото бях аз, ала едновременно с това и не бях. Когато сме заедно, искам да бъдем истинската ти и истинският аз.

— Не е ли така сега?

— Така е. — Джейс повдигна глава и я целуна по устните. — Но докога? Всеки миг може отново да се превърна в него. Не искам да ти причиня това. Не искам да го причиня на нас. — Гласът му тегнеше от горчивина. — Дори не знам как ти издържаш… да бъдеш близо до това нещо, което изобщо не съм аз…

— Дори да се превърнеш в него само след пет минути — отвърна Клеъри, — пак би си заслужавало отново да бъда с теб. Да не допуснем всичко да свърши на онзи покрив. Защото това си ти и дори онзи, в когото се превръщаш… у него има късчета от твоето истинско ти. То е като да те виждам през замъглено стъкло, но това не си ти. А и сега поне знам.

— Какво имаш предвид? — Ръцете му стиснаха раменете й малко по-силно. — Какво имаш предвид с това, че сега поне знаеш?

Клеъри си пое дълбоко дъх.

— Джейс, когато за първи път бяхме заедно, ама наистина заедно, ти беше толкова щастлив през онзи първи месец. И всичко, което правехме, беше смешно и забавно, и невероятно. А после то сякаш започна да се отцежда от теб, цялото онова щастие. Не искаше да бъдеш с мен, нито дори да ме погледнеш…

— Боях се, че ще те нараня. Мислех, че полудявам.

— Не се усмихваше, не се смееше, не се шегуваше. Не че те обвинявам — Лилит се промъкваше в ума ти, контролираше те. Променяше те. Но не забравяй — знам колко глупаво звучи — че аз никога преди не бях имала гадже. Мислех си, че сигурно е нормално. Че навярно съм започнала да ти омръзвам.

— Не би могла…

— Не се опитвам да те накарам да разсееш съмненията ми или нещо такова — заяви тя. — Казвам ти как стоят нещата. Когато… когато някой те контролира, ти изглеждаш щастлив. Дойдох тук, защото исках да те спася. — Гласът й позатихна. — Но после започнах да се питам от какво всъщност те спасявам. Как бих могла да те върна в един живот, в който изглеждаше толкова нещастен.

— Нещастен? — Той поклати глава. — Та аз бях щастлив. Толкова щастлив. Но не го виждах. — Очите му срещнаха нейните. — Обичам те. И ти ме правиш по-щастлив, отколкото съм вярвал, че бих могъл да бъда. И сега, когато знам какво е да бъдеш някой друг, да изгубиш себе си, искам да си върна някогашния живот. Да си върна семейството. Теб. Всичко. — Очите му потъмняха. — Искам си го обратно.

Устата му се впи в нейната с почти нараняващ устрем, разтворените им устни — горещи и жадни; ръцете му я сграбчиха през кръста… а после и чаршафите от двете й страни, като едва не ги раздраха. Той се отдръпна, дишайки тежко.

— Не бива…

— Тогава престани да ме целуваш! — задъхано каза Клеъри. — Всъщност… — Тя се изплъзна от ръцете му и взе потничето си. — Ей сега се връщам.

Втурна се покрай него и изтича в банята, заключвайки вратата зад себе си. Запали осветлението и се взря в огледалото. Очите й бяха широко отворени, косата й — разчорлена, а устните — леко подути от целувките на Джейс. Изчерви се и като навлече потничето, напръска лицето си със студена вода и върза косата си. След като се убеди, че вече не прилича на озлочестена девица от корицата на някой любовен роман, посегна към една от кърпите за ръце (нищо романтично в това), намокри я и я насапуниса.

Когато се върна в стаята, Джейс седеше на ръба на леглото, по дънки и чиста риза, която не бе закопчал. Лунните лъчи огряваха разрошената му коса. Приличаше на статуя на ангел… само дето ангелите обикновено не бяха опръскани с кръв.

Клеъри се приближи до него.

— Добре. Сваляй ризата.

Веждите му подскочиха.

— Няма да ти се нахвърля — нетърпеливо каза тя. — Мога да устоя на гледката на голите ти гърди, без да ми прималее.

— Сигурна ли си? — попита той, но покорно свали дрехата от гърба си. — Защото от гледката на голите ми гърди немалко жени са пострадали в блъсканицата да се докопат до мен.

— Да, да… не е като в стаята да има някой друг, освен мен. Пък и искам само да изчистя кръвта, с която си изпоцапан.

Джейс послушно се облегна назад. Кръвта бе попила в ризата, която носеше, и бе потекла по гърдите и коравия му корем, но когато плъзна внимателно пръсти по него, Клеъри усети, че повечето рани са повърхностни и благодарение на иратцето, което си бе нарисувал по-рано, вече бяха започнали да избледняват.

Джейс обърна лице към нея и затвори очи, докато тя прокарваше влажната кърпа по кожата му, при което белият памук бързо порозовя. Клеъри избърса засъхналите вадички по врата му, изцеди кърпата, потопи я в чашата с вода на нощното шкафче и се зае с гърдите му. Отметнал глава назад, Джейс я съзерцаваше, докато парчето плат се плъзгаше по мускулите на раменете му, по плавната линия на ръцете му, по коравите му гърди, нашарени с бели линии и черното на постоянните знаци.

— Клеъри.

— Да?

Шеговитите нотки си бяха отишли от гласа му.

— Няма да си спомням нищо от това. Когато отново стана… както преди, под неговия контрол, няма да си спомням, че съм бил себе си. Няма да помня, че съм бил с теб, нито какво сме си говорили. Така че… кажи ми… те добре ли са? Семейството ми. Знаят ли…

— Какво се е случило с теб? Донякъде. И не, не са добре. — Джейс затвори очи. — Бих могла да те излъжа — продължи Клеъри. — Но ти имаш право да знаеш. Те толкова те обичат и искат да се върнеш.

— Не и такъв.

Тя го докосна по рамото.

— Ще ми кажеш ли какво стана? Откъде получи тези рани?

Джейс си пое дълбоко дъх и тъмният знак на гърдите му изпъкна.

— Убих някого.

Шокът от думите му разтърси тялото й като откат на пистолет и тя изпусна окървавената кърпа. Наведе се да я вдигне, а когато се изправи, видя, че той се взира в нея. На лунната светлина линиите на лицето му бяха изящни, остри и тъжни.

— Кого?

— Познаваш я. — Думите излизаха с усилие, сякаш бяха от олово. — Жената, която си посетила заедно със Себастиан. Желязната сестра. Магдалена. — Той се извърна от нея и посегна да вземе нещо, омотано в завивките на леглото. Мускулите на ръцете и гърба се раздвижиха под кожата му, когато извади лъскавия предмет и се обърна към Клеъри.

Беше прозрачен, лъскав предмет — съвършено копие на Бокала на смъртните, само дето вместо златен, този бе изваян от сребристобял адамас.

— Себастиан ме изпрати… изпрати него… да го вземе — продължи Джейс. — И освен това ми нареди да я убия. Тя не го очакваше. Не очакваше никакво насилие, просто плащане и размяна. Вярваше, че сме на една и съща страна. Оставих я да ми даде Бокала, а след това извадих камата и… — Той си пое рязко въздух, сякаш споменът му причиняваше болка. — И я пронизах. Възнамерявах да я пробода в сърцето, но не бях достатъчно точен. Тя се олюля и посегна към работната си маса… върху нея имаше адамас на прах… и го запрати в лицето ми. Мисля, че възнамеряваше да ме ослепи. Извърнах глава и когато отново я погледнах, тя държеше малък щит. Мисля, че знам какво беше. Сиянието му ме заслепи и аз изкрещях, когато тя замахна към гърдите ми… почувствах изгаряща болка в знака, а после острият му връх се пръсна на късчета. — Той сведе поглед надолу и се изсмя невесело. — Най-смешното е, че ако бях в униформа, това нямаше да се случи. Не го сторих, защото реших, че не си струва. Не мислех, че тя е в състояние да ме нарани. Ала оръжието й изгори знака на Лилит и ето че изведнъж отново си бях аз, застанал над мъртвата жена с окървавена кама в едната ръка и Бокала в другата.

— Не разбирам. Защо Себастиан ти е наредил да я убиеш? Нали е щяла да ти даде Бокала. На теб и на Себастиан. Тя каза…

Джейс изпусна накъсано дъха си.

— Помниш ли какво ни разказа Себастиан за онзи часовник в Староместкия площад? В Прага?

— Как кралят наредил да ослепят очите на майстора, който го изработил, та никога вече да не сътвори нещо толкова красиво. Но не виждам…

— Себастиан искаше Магдалена да умре, за да е сигурен, че никога няма да направи нещо такова — отвърна Джейс. — И че няма да каже никому.

— Да каже какво? — Клеъри улови брадичката на Джейс и притегли лицето му към себе си, така че той да я погледне в очите. — Джейс, какво всъщност е замислил Себастиан? Онова, което ни разказа в тренировъчната зала, че искал да призове демони, за да ги унищожи…

— Наистина иска да призове демони — мрачно каза Джейс. — И по-точно един демон. Лилит.

— Но Лилит е мъртва. Саймън я унищожи.

— Великите демони не умират. Не и в действителност. Те обитават пространството между световете, Великата пустота, нищото. Саймън разгроми силата й и я изпрати на безброй отломки обратно в нищото, от което бе дошла. Ала там те бавно ще се съединят. И тя ще се прероди. Това ще отнеме векове, но не и ако Себастиан й помогне.

Ледени пръсти запълзяха в стомаха на Клеъри.

— Да й помогне как?

— Като отново я призове в този свят. Той иска да смеси своята кръв с нейната и да създаде армия от нефилими на мрака. Иска да стане новият Джонатан, ловеца на сенки, но този път на страната на демоните, а не на ангелите.

— Армия от нефилими на мрака? Двамата с него сте опасни противници, но все пак не сте точно армия.

— Има около четирийсет-петдесет нефилими, които или някога са били верни на Валънтайн, или ненавиждат настоящата насока на Клейва и са склонни да изслушат Себастиан. Вече се е свързал с тях и когато призове Лилит, те ще бъдат там. — Джейс си пое дълбоко дъх. — А след това? С могъществото на Лилит зад гърба му? Кой знае колко още ще се присъединят към каузата му? Той иска война. Убеден е, че ще я спечели и често казано, не съм сигурен, че не е прав. С всеки тъмен нефилим, който създаде, ще става по-силен. Добави към това и демоните, с които вече се е съюзил, и не знам дали Клейвът е в състояние да му се противопостави успешно.

Клеъри отпусна ръка.

— Себастиан изобщо не се е променил. Кръвта ти въобще не го е променила. Той си е съвсем същият. — Тя вдигна очи към Джейс. — Но ти. Ти също ме излъга.

— Той те излъга.

Мислите се гонеха в главата й.

— Знам. Знам, че онзи Джейс не си ти…

— Той мисли, че това е за твое добре и че в крайна сметка така ще бъдеш по-щастлива, но наистина те излъга. А аз никога не бих го сторил.

— Щитът — каза Клеъри. — Ако той може да те нарани, без Себастиан да го почувства, дали би могъл да го убие, без ти да пострадаш?

Джейс поклати глава.

— Съмнявам се. Ако разполагах с такъв, сигурно бих опитал, но… не. Жизнената ни енергия е свързана. Нараняването е едно, но ако той умре… — Тонът му стана рязък. — Знаеш ли какъв е най-лесният начин веднъж завинаги да сложим край на всичко това? Като забиеш кама в сърцето ми. Учудвам се, че не си го сторила, докато спя.

— Ти би ли могъл? Ако аз бях на твое място? — Гласът й потрепери. — Мислех, че има изход. Все още го вярвам. Дай ми стилито си и ще направя портал.

— Не можеш да направиш портал тук вътре. Няма да подейства. Единственият начин да се излезе или влезе в апартамента е през стената на долния етаж, до кухнята. Това е и единственото място, откъдето апартаментът може да бъде преместен.

— Можеш ли да ни преместиш в Града на тишината? Ако се върнем там, Мълчаливите братя може да измислят начин да ви разделят със Себастиан. Ще съобщим на Клейва какво планира, за да са подготвени…

— Бих могъл да ни преместя до един от входовете. И ще го направя. Ще отида. Ще отидем заедно. Но понеже искам между нас да няма никакви неистини, Клеъри, трябва да знаеш, че те ще ме убият. След като им кажа какво зная, те ще ме убият.

— Да те убият? Не, не биха…

— Клеъри. — Гласът му беше нежен. — Като добър ловец на сенки, би трябвало сам да предложа да бъда убит, за да спра Себастиан. И като добър ловец на сенки ще го сторя.

— Но вината не е твоя. — Гласът на Клеъри се извиси и тя си наложи да го понижи, за да не я чуе Себастиан на долния етаж. — С нищо не си бил в състояние да предотвратиш онова, което ти е било причинено. Ти си жертва. Не си ти, Джейс, а някой друг, някой, който носи лицето ти. Не трябва да бъдеш наказван…

— Не става дума за наказание, а за практичност. Убиеш ли ме, Себастиан също ще умре. С нищо не е различно от това да се жертвам в битка. Да, можеш да ми обясняваш как не съм си го избрал аз, ала то се случи. И онова, което съм сега, много скоро ще се отиде. И, Клеъри, знам, че ще прозвучи невероятно, но аз си спомням… спомням си абсолютно всичко. Как се разхождахме във Венеция и онази нощ в клуба, и как спахме в това легло, и… не разбираш ли? Исках го. Това е всичко, което някога съм искал — да живея с теб по този начин, да бъда с теб. Какво да мисля, когато най-лошото нещо, случвало ми се някога, ми дава точно онова, което искам? Може би Джейс Лайтууд вижда колко погрешно и нередно е всичко това, но Джейс Уейланд, синът на Валънтайн… обожава този живот. — Той се взря в нея със златните си, широко отворени очи и Клеъри се спомни погледа на Разиел, в който сякаш се съдържаха цялата мъдрост и цялата скръб на света. — Ето защо трябва да отида. Преди ефектът да е отминал. Преди отново да се превърна в него.

— Да отидеш къде?

— В Града на тишината. Трябва да се предам… заедно с Бокала.