Касандра Клеър
Град на изгубени души (8) (Книга пета)

7
Трансформация

Клеъри пиеше третата си чаша кафе в „При Таки“, когато Саймън най-сетне се появи. Носеше дънки, червен анцуг с качулка (защо да си губиш времето да се хабиш с вълнени палта, когато не усещаш студ?) и рокерски ботуши. Хората се обръщаха след него, докато си проправяше път между масите. Външният му вид определено се беше подобрил, откакто Изабел бе започнала да му прави забележки за дрехите, които носи. Клеъри го гледаше как се приближава към масата й. В тъмната му коса имаше снежинки, но докато бузите на Алек бяха поаленели от студа, лицето на Саймън си оставаше все така бледо. Той се настани срещу нея и я погледна, замислените му тъмни очи грееха.

— Звъняла си ми? — каза с дълбок, плътен глас, от който прозвуча като граф Дракула.

— Ако трябва да сме съвсем точни, ти изпратих съобщение. — Тя отвори менюто на страницата за вампири и го плъзна към него. Беше му хвърлила един поглед преди идването на Саймън, ала от мисълта за кървав пудинг или пък кървав шейк я бяха побили тръпки. — Надявам се, че не съм те събудила.

— Ни най-малко. Няма да повярваш къде бях… — Гласът му заглъхна при вида на изражението й. — Хей. — Сложи пръсти под брадичката й и повдигна главата й. Смехът се изпари от очите му, отстъпвайки място на загриженост. — Какво е станало? Да няма още новини за Джейс?

— Избрахте ли си? — Беше Кейли, синеоката фея, която бе дала на Клеъри звънчето на кралицата и която работеше като сервитьорка в „При Таки“. Тя погледна Клеъри и се усмихна широко — усмивка на превъзходство, която накара Клеъри да настръхне.

Тя си поръча парче ябълков пай, а Саймън си избра горещ шоколад с кръв. Кейли отнесе менютата и Саймън спря разтревожен поглед върху Клеъри. Тя си пое дълбоко дъх и му разказа за случилото се тази нощ, до последната ужасна подробност — появата на Джейс и думите му, сблъсъка в дневната и онова, което бе сполетяло Люк. Разказа му какво бяха научили от Магнус за гънките в пространството, за различните светове и как нямало начин нито да проследиш някой, скрил се в такава гънка, нито да му изпратиш съобщение. С напредването на разказа й, очите на Саймън все повече потъмняваха; докато Клеъри свърши, той бе уловил глава в ръцете си.

— Саймън? — Кейли бе дошла и си бе отишла, донасяйки храната им, която си стоеше недокосната. Клеъри внимателно сложи ръка на рамото му. — Какво има? За Люк ли…

— Аз съм виновен. — Той най-сетне я погледна; очите му бяха сухи. Вампирите плачеха с кървави сълзи, спомни си Клеъри, беше го чела някъде. — Ако не бях ухапал Себастиан…

— Направи го заради мен. За да живея. — Гласът й бе нежен. — Спаси живота ми.

— А ти си спасила моя шест или седем пъти. Изглежда ми справедливо. — Гласът му се прекърши и Клеъри отново го видя как повръща черната кръв на Себастиан, коленичил в градината на покрива.

— Да се обвиняваме с нищо не ни помага — заяви тя. — А и не те повиках тук само за да ти разкажа за случилото се. Имам предвид, така или иначе щях да ти кажа, но можех да почакам до сутринта, ако не беше…

Той я погледна предпазливо и отпи от чашата си.

— Ако не беше какво?

— Имам план.

Саймън простена.

— От това се боях.

— Плановете ми не са ужасни.

— Ужасни са плановете на Изабел. — Той размаха пръст пред нея. — Твоите са самоубийствени. И то в най-добрия случай.

Клеъри се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Искаш ли да го чуеш или не? Но трябва да го пазиш в тайна.

— По-скоро бих си избол очите с вилица, преди да издам тайните ти — заяви той и изведнъж придоби разтревожен вид. — Чакай малко. Мислиш ли, че ще се стигне дотам?

— Не знам. — Клеъри закри лицето си с ръце.

— Е, казвай. — Гласът на Саймън прозвуча примирено.

С въздишка, Клеъри извади малка кадифена торбичка от джоба си и изсипа съдържанието й върху масата. Два златни пръстена паднаха върху плота с мек звън.

Саймън ги погледна озадачено.

— Искаш да се оженим?

— Не ставай идиот. — Тя се приведе напред и понижи глас. — Саймън, това са пръстените. Онези, които кралицата на феите ми поиска.

— Нали каза, че не си ги взела… — Той не довърши и вдигна поглед към нея.

— Излъгах. Взех ги. Но след като видях Джейс в библиотеката, вече не исках да й ги дам. Имах чувството, че един ден може да ни потрябват. Освен това си дадох сметка, че няма да получим никаква полезна информация от нея. Пръстените ми се сториха по-ценни, отколкото още един рунд с кралицата.

Саймън ги взе в шепата си, скривайки ги от погледа на минаващата наблизо Кейли. — Клеъри, не можеш просто да си присвояваш неща, които кралицата на феите иска. Тя е много опасен враг.

Клеъри го изгледа умолително.

— Не може ли поне да видим дали действат?

Саймън въздъхна и й подаде един от пръстените; беше лек, но едновременно с това мек като истинско злато. За миг Клеъри се уплаши, че няма да й стане, ала в мига, в който го надяна на десния си показалец, той пасна съвършено към пръста й, точно под кокалчето. Видя, че Саймън се взира в дясната си ръка и разбра, че същото се бе случило и с него.

— А сега разговаряме, предполагам — заяви той. — Кажи ми нещо. Нали се сещаш, наум.

Клеъри се обърна към него. Обзе я нелепото усещане, че от нея се очаква да изпълни роля в пиеса, без да е научила репликите си. Саймън?

Саймън примига.

— Мисля, че… Може ли да го направиш още веднъж?

Този път Клеъри се съсредоточи, мъчейки се да насочи всичките си мисли към Саймън — към неговата „саймъновщина“, начина, по който разсъждаваше, усещането от звука на гласа му и от близостта му. Шепотът му, тайните му, начинът, по който я разсмиваше.

Е, помисли си тя, сякаш водеше разговор, сега, когато съм в ума ти, искаш ли да видиш голи образи на Джейс?

Саймън подскочи.

— Чух го! И не, не искам.

Вълнение се разля по вените на Клеъри; действаше.

— Помисли си нещо в отговор.

Отне по-малко от секунда. Чу Саймън по същия начин, по който чуваше и брат Закарая — беззвучен глас вътре в съзнанието й.

Виждала си го гол?

Е, не напълно. Но…

— Достатъчно — заяви той на глас и макар че гласът му беше едновременно развеселен и обезпокоен, очите му грееха. — Действат. Мили Боже. Наистина действат.

Клеъри се приведе напред.

— Е, мога ли да ти кажа идеята си?

Саймън прокара връхчетата на пръстите си по деликатните очертания на пръстена и жилките на листата, гравирани в гладкия метал.

Давай.

Клеъри се залови да му обясни, ала той я прекъсна още преди да бе свършила, този път на глас.

— Не. В никакъв случай.

— Саймън, планът си е много хубав.

— Планът, в който отиваш в някаква напълно неизвестна гънка в пространството заедно с Джейс и Себастиан, като двамата с теб поддържаме връзка с помощта на пръстените, за да може ние, които сме в нормалното измерение, да те проследим? За този план ли говориш?

— Да.

— Не — отсече той. — Изобщо не е добър.

Клеъри се облегна в стола си.

— Не можеш просто да ми откажеш.

— Аз също съм част от него, така че мога да ти откажа. Не.

— Саймън…

Саймън потупа мястото до себе си, сякаш там седеше някой.

— Позволи ми да ти представя добрия си приятел на име „Не“.

— Може да направим компромис — предложи Клеъри и отхапа от пая си.

— Не.

— САЙМЪН.

— „Не“ е вълшебна думичка — заяви той. — Нека ти обясня как действа. Ти идваш при мен и ми казваш: „Саймън, имам напълно налудничав, самоубийствен план. Искаш ли да ми помогнеш да го осъществя?“ На което аз отговарям: „Как ли пък не.“

— Въпреки това ще го направя.

Саймън се взря в нея през масата.

— Какво?

— Ще го направя със или без помощта ти — каза тя. — Дори ако не мога да използвам пръстените, пак ще отида при Джейс и ще се опитам да ви съобщя къде е, като се измъкна, намеря телефон, каквото и да е. Стига да е възможно. Ще го направя, Саймън. Просто с помощта ти ще имам по-голям шанс да оцелея. А за теб няма никаква опасност.

— Не ме е грижа за това дали е опасно за мен — изсъска той, привеждайки се напред. — Грижа ме е какво ще се случи с теб! По дяволите, та нали на практика съм неуязвим. Нека да ида аз. А ти остани тук.

— О, да. На Джейс това изобщо няма да му се стори странно. Просто му кажи, че през цялото време си бил тайно влюбен в него и не си издържал да бъдете разделени.

— Бих могъл да му кажа, че съм размислил и съм напълно съгласен с вижданията им, поради което съм решил да се присъединя към тях.

— Та ти дори не знаеш какви са вижданията им.

— Е, тук си права. Май имам по-голям шанс за успех, ако му кажа, че съм влюбен в него. Той така или иначе смята, че всички са влюбени в него.

— Само че аз наистина съм влюбена в него — напомни му Клеъри.

Саймън я изгледа продължително и безмълвно над масата.

— Говориш сериозно — промълви най-сетне. — Наистина ще го направиш. Без мен… без спасително въже.

— Няма нещо, което не бих направила за Джейс.

Саймън облегна глава назад; знакът на Каин проблясваше в сребристи оттенъци върху кожата му.

— Не казвай това.

— Нима ти не си готов на всичко за хората, които обичаш?

— Бих направил почти всичко за теб — тихо отвърна той. — Бих умрял за теб и ти го знаеш. Но дали бих убил някого? Дали бих отнел невинен живот? Много невинни животи? Ами целия свят? Наистина ли е любов да кажеш някому, че ако трябва да избираш между него и живота на всички други на планетата, би избрал него? Това… не знам, това изобщо морална любов ли е?

— Любовта не е нито морална, нито неморална — каза Клеъри. — Тя просто е.

— Знам. Ала постъпките ни в нейно име — те са морални или неморални. И обикновено това няма значение. Обикновено (колкото и Джейс да ме дразни), той никога не би поискал от теб да сториш нещо, което противоречи на природата ти. Нито заради него, нито заради когото и да било. Само че той вече не е Джейс, нали? И аз просто не съм сигурен, Клеъри. Не съм сигурен какво може да поиска от теб.

Клеъри подпря лакът на масата, обзета от внезапна умора.

— Може и да не е Джейс, ала е най-близкото подобие на Джейс, което имам. Няма начин да си върна истинския Джейс без него. — Тя вдигна очи и срещна погледа му. — Или искаш да ми кажеш, че няма надежда?

Възцари се дълго мълчание. Клеъри виждаше как вродената честност на Саймън се бори с желанието му да защити най-добрата си приятелка. Най-сетне той проговори:

— Никога не бих казал подобно нещо. Макар и да съм вампир, но освен това съм и евреин. В сърцето си все още помня и вярвам, дори и в думите, които не мога да изрека. Г… — Той се закашля и преглътна с усилие. — Той сключи завет с нас, също както ловците на сенки вярват, че Разиел е сключил завет с тях. И ние вярваме в обещаното от него. Ето защо никога не бива да губиш надежда — ха тиква^[1] — докато я поддържаш жива, тя ще поддържа и теб жив. — Саймън придоби леко смутен вид. — Моят равин ми казваше така.

Клеъри се пресегна през масата и сложи ръка върху неговата. Той рядко обсъждаше религията с нея, пък и с когото и да било, макар тя да знаеше, че е вярващ.

— Означава ли това, че си съгласен?

Той простена.

— Според мен означава, че успя да сломиш духа ми и да ме прекършиш.

— Фантастично.

— Разбира се, наясно си, че ме поставяш в положението да трябва да съобщя на всички — на майка ти, Люк, Алек, Изи, Магнус…

— Май не трябваше да казвам, че за теб не съществува опасност — мекушаво каза Клеъри.

— Именно. И когато майка ти започне да ръфа глезена ми като освирепяла мечка, на която са й отнели мечето, не забравяй, че съм го направил за теб.

 

 

Джордан едва бе успял да заспи за втори път, когато на вратата отново се потропа шумно. Той се претърколи и изстена. Часовникът до леглото показваше четири сутринта в примигващи жълти цифри.

Още блъскане. Джордан се изправи неохотно, нахлузи си дънките, излезе в коридора със залитане и отвори вратата с все още замъглени от съня очи.

— Виж…

Думите застинаха върху устните му. Пред него стоеше Мая. Носеше дънки и кожено яке с карамелен цвят, а косата й бе вдигната с помощта на бронзови пръчици. Една-единствена къдрица падаше върху слепоочието й. Джордан копнееше да се пресегне и да прибере кичура коса зад ухото й, ала вместо това напъха ръце в джобовете на дънките.

— Готина риза — подхвърли Мая, хвърляйки сух поглед към голите му гърди. През рамото си бе преметнала раница и сърцето на Джордан прескочи един удар. Да не би да се махаше от града? За да е по-далеч от него? — Виж, Джордан…

— Кой е? — Гласът, разнесъл се зад гърба му, беше дрезгав и сънлив, сякаш собственичката му току-що бе изпълзяла от леглото. Мая зяпна и когато погледна през рамото си, Джордан видя Изабел, облечена в една от тениските на Саймън и нищо друго, да стои зад него, разтърквайки очи.

Мая рязко затвори уста.

— Аз съм — каза тя, не особено дружелюбно. — Ти… при Саймън ли си дошла?

— Какво? А, не, Саймън го няма.

„Млъкни, Изабел“, помисли си Джордан отчаяно.

— Той… — Изабел направи неопределен жест — … е навън.

Бузите на Мая се зачервиха.

— Тук мирише на бар.

— Евтината текила на Джордан — махна с ръка Изабел. — Нали знаеш…

— И тениската ли е негова? — поиска да узнае Мая.

Изабел се погледна, а после отново вдигна очи към Мая.

Чак сега, макар и със закъснение, осъзна какви мисли се въртят в главата на другото момиче.

— О! Не. Мая…

— Значи първо Саймън ми изневерява с теб, а сега вие с Джордан…

— Саймън — напомни й Изабел, — изневери и на мен с теб. Както и да е, между нас с Джордан не се е случило нищо. Дойдох да се видя със Саймън, но него го нямаше, затова реших да пренощувам в стаята му. Където смятам да се върна още сега.

— Не — рязко я спря Мая. — Недей. Забрави Саймън и Джордан. Ти също трябва да чуеш онова, което имам да ви казвам.

Изабел се вцепени с ръка върху вратата на Саймън, а кръвта бавно се отцеди от зачервеното й от съня лице.

— Джейс — досети се тя. — Заради това ли си тук?

Мая кимна и краката на Изабел се подкосиха.

— Той… — Гласът й се прекърши и тя опита отново. — Да не са намерили…

— Върна се — каза Мая. — За Клеъри. — Тя замълча за миг. — Заедно със Себастиан. Имало е схватка и Люк е ранен. Умира.

От гърлото на Изабел се откъсна задавен звук.

— Джейс? Джейс е наранил Люк?

Мая избягваше да срещне погледа й.

— Не знам какво точно се е случило. Знам само, че Джейс и Себастиан са дошли за Клеъри и е имало битка, при която Люк е пострадал.

— А Клеъри…

— Добре е. Сега е у Магнус заедно с майка си. — Мая се обърна към Джордан. — Магнус ми се обади и ме помоли да дойда да те видя. Опитал е да ти позвъни, но не е успял. Иска да го свържеш с Претор Лупус.

— Да го… — Джордан поклати глава. — Не можеш просто да им се обадиш. Не е като да имат номер за връзка с клиента.

Мая скръсти ръце.

— Е, как тогава контактуваш с тях?

— Имам някой, който отговаря за мен. Той се свързва с мен, когато му трябвам, или пък аз му се обаждам, ако има нещо спешно…

— Това е спешно. — Мая пъхна палци в гайките за колан на дънките си. — Люк умира, а Магнус твърди, че в Претор Лупус имат информация, която би могла да го спаси. — И тя го погледна с широко отворени тъмни очи. Джордан си помисли, че би трябвало да й каже как членовете на Претор Лупус не обичат да се забъркват в работите на Клейва; как предпочитат да гледат своите дела и своята мисия — да помагат на новите долноземци. Нямаше никаква гаранция, че ще се съгласят да им съдействат, но за сметка на това съществуваше доста голяма вероятност искането за помощ да ги разгневи.

Ала Мая го молеше. Ето че имаше възможност да стори нещо за нея… нещо, което би могло да се окаже стъпка по дългия път към изкупването на онова, което й бе причинил.

— Добре — заяви той. — Да вървим в щаба им и да говорим с тях очи в очи. Той се намира доста далеч оттук — в северния край на Лонг Айлънд. Може да вземем пикапа ми.

— Добре. — Мая намести раницата на гърба си. — Предположих, че ще трябва да отидем някъде, затова си взех нещата.

— Мая. — Беше Изабел. Толкова дълго не бе проговорила, че Джордан почти бе забравил за присъствието й. Той се обърна и видя, че се е облегнала на стената до саймъновата стая, обвила ръце около тялото си, сякаш й беше студено. — Той добре ли е?

Мая трепна.

— Люк ли? Не…

— Джейс. — Гласът на Изабел бе тих като въздишка. — Джейс добре ли е? Ранен ли е, или пък заловен, или…

— Добре е — глухо отвърна Мая. — Отново изчезна. Заедно със Себастиан.

— Ами Саймън? — Изабел хвърли бърз поглед към Джордан. — Нали каза, че е при Клеъри…

Мая поклати глава.

— Не е бил там. — Пръстите й здраво стискаха презрамките на раницата. — Обаче научихме нещо, което никак няма да ти хареса. Джейс и Себастиан са свързани по някакъв начин. Ако нараниш Джейс, нараняваш и Себастиан. Убиеш ли го, Себастиан също ще умре. И обратното. Лично Магнус ми го каза.

— Клейвът знае ли? — начаса попита Изабел. — Не са казали на Клейва, нали?

Мая поклати глава.

— Още не.

— Те ще разберат — рече Изабел. — Цялата глутница знае. Все някой ще проговори и тогава Клейвът ще хвърли всичките си усилия в преследването на двамата. Ще го убият само, за да убият и Себастиан. Ще го убият дори без причина. — Тя зарови пръсти в гъстата си черна коса. — Трябва да се видя с брат си. Трябва да говоря с Алек.

— Чудесно — отвърна Мая. — Защото след като ми се обади, Магнус ми изпрати съобщение. Имал предчувствие, че си тук и ме помоли да ти предам нещо. Иска веднага да отидеш в апартамента му в Бруклин.

 

 

Навън бе сковал такъв студ, че дори с руната за топлина, която си бе нарисувала, както и тънкото яке, което бе задигнала от гардероба на Саймън, Изабел зъзнеше, когато отвори входната врата и се шмугна в сградата на Магнус.

Пое по стълбите, прокарвайки ръка по паянтовия парапет. Част от нея копнееше да се втурне нагоре, при Алек, който щеше да разбере как се чувства, ала друга част, онази, която през целия й живот бе крила тайната на родителите им от своите братя, искаше да се свие на кълбо върху площадката и да остане сама с болката си. Онази част от нея, която ненавиждаше да разчита на когото и да било (защото нямаше ли те рано или късно да те разочароват?) и която се гордееше с това, че Изабел Лайтууд не се нуждае от никого, и напомни, че е тук, защото те я бяха помолили. Те имаха нужда от нея.

Изабел нямаше нищо против да се нуждаят от нея. Всъщност дори й беше приятно. Именно затова й бе отнело повечко време докато обикне Джейс, когато той за първи път прекрачи портала от Идрис, слабовато десетгодишно момче с печални бледозлатисти очи. Алек начаса го беше харесал, но на Изабел не и бе приятна сдържаността му. Когато майка им й бе казала, че бащата на Джейс е бил убит пред очите му, Изабел си го бе представила облян в сълзи да идва при нея за утеха и дори за съвет. Ала той сякаш не се нуждаеше от никого. Дори на десет години вече бе надарен с язвително, отбранително остроумие и рязък нрав. Всъщност, слисано си бе помислила Изабел, той страшно приличаше на нея.

В крайна сметка да се сближат им бе помогнало това, че и двамата бяха ловци на сенки — общата им любов към хладните оръжия, искрящите серафимски ками, болезненото удоволствие от жигосването на знаци, умопомрачителната бързина на битката. Когато Алек бе поискал да излезе на лов без сестра си, само с него, Джейс се бе застъпил за Изабел: „Нуждаем се от нея; тя е най-добрата. Освен мен, разбира се.“

Беше го обикнала дори само заради това.

Вече бе стигнала апартамента на Магнус. През пролуката под вратата се процеждаше лъч светлина, чуваха се и гласове. Изабел бутна вратата и бе обгърната от топла вълна. Обзета от благодарност, тя пристъпи навътре.

Топлината идваше от огъня, пращящ зад решетката на камината… макар сградата да нямаше комини, а пламъците да имаха синьо-зелен магически оттенък. Магнус и Алек се бяха настанили на един от диваните край камината. При влизането й Алек вдигна очи и когато я видя, скочи на крака и както си беше бос (носеше само черен анцуг и бяла тениска с прокъсана яка), забърза да я прегърне.

За миг Изабел остана в обятията му, заслушана в биенето на сърцето му, докато той я милваше малко непохватно по гърба и косата.

— Всичко ще е наред, Из. Всичко ще е наред.

Тя се дръпна от него, бършейки очите си. Господи, мразеше да плаче.

— Как можеш да го кажеш? — сопна се тя. — Как може каквото и да било да е наред след всичко това?

— Изи. — Алек преметна косата й над едното й рамо и ласкаво я подръпна. Жестът му й напомни за времето, когато носеше плитки, а той ги дърпаше… далеч не така нежно, както сега. — Бъди силна. Имаме нужда от теб. — Той понижи глас. — И освен това, знаеш ли, че миришеш на текила?

Изабел погледна към Магнус, който ги наблюдаваше от дивана с непроницаемите си котешки очи.

— Къде е Клеъри? И майка й? Мислех, че са при вас?

— Спят — отвърна Алек. — Решихме, че се нуждаят от почивка.

— За разлика от мен, така ли?

— Може би и твоят годеник или доведен баща едва не е бил убит пред очите ти преди броени часове? — сухо попита Магнус. Носеше пижама на райета, върху която бе наметнал халат от черна коприна. — Изабел Лайтууд. — Той се понадигна и сплете ръце пред себе си. — Както Алек ти каза, нуждаем се от теб.

Изабел изпъна рамене.

— За какво?

— За да отидеш при Железните сестри — обясни Алек. — Трябва ни оръжие, което да раздели Джейс и Себастиан, така че да могат да бъдат ранени поотделно… Е, знаеш какво имам предвид — така че да можем да убием Себастиан, без да пострада и Джейс. Въпрос на време е Клейвът да научи, че Джейс не е пленник на Себастиан, а работи с него…

— Това не е Джейс — възпротиви се Изабел.

— Може и да не е — обади се Магнус, — но ако той умре, вашият Джейс ще умре с него.

— Както знаеш, Железните сестри разговарят единствено с жени — продължи Алек. — А Джослин не може да отиде сама, защото вече не е ловец на сенки.

— Ами Клеъри?

— Тя още не е приключила обучението си. Няма да знае нито как да се обърне към тях, нито какви въпроси да им зададе. Ала вие с Джослин ще знаете. Освен това Джослин каза, че е била там и преди, така че ще може да те води, когато с помощта на портал те изпратим до магическите бариери около Елмазената цитадела. Отивате още тази сутрин.

Изабел се замисли над чутото. Беше си облекчение най-сетне да има какво да прави, нещо определено и важно. Би предпочела задача, която да предполага убиването на демони или пък отсичането на краката на Себастиан, но това бе по-добре от нищо. Легендите за Елмазената цитадела я обрисуваха като далечно, непристъпно място, а Железните сестри можеха да бъдат видени по-рядко и от Мълчаливите братя. Изабел никога не бе срещала някоя от тях.

— Кога тръгваме?

За първи път, откакто бе дошла, Алек се усмихна и посегна да разроши косата й.

— Това е моята Изабел.

— О, я стига!

Изабел се отдръпна от ръката му и видя Магнус да се подсмихва от дивана. Той се изправи и прокара ръка през черната си коса, която и бездруго стърчеше драматично във всички посоки.

— Имам три спални за гости — каза той. — Клеъри е в едната, а майка й в другата. Ще те заведа в третата.

Стаите се намираха в тесен коридор без прозорци, извеждащ от дневната. Две от вратите бяха затворени, така че Магнус и Изабел прекрачиха прага на третата. Озоваха се в стая с боядисани в яркорозово стени. От сребърните корнизи над прозорците висяха черни пердета, вързани с белезници. Покривка на тъмночервени сърца беше метната върху леглото.

Изабел се огледа наоколо. Беше неспокойна и притеснена и изобщо не й се лягаше.

— Готини белезници. Ясно ми е защо не си настанил Джослин тук.

— Трябваше ми нещо, с което да задържа пердетата прибрани — сви рамене Магнус. — Имаш ли какво да си облечеш за лягане?

Изабел кимна — не изгаряше от желание да му признае, че е взела тениската на Саймън от апартамента му. Вампирите всъщност не миришеха, но от тениската все още се долавяше слабият дъх на сапуна му за пране.

— Не е ли странно — подхвърли тя, — че ме повикахте да дойда незабавно, само за да ми кажете да си лягам и че тръгваме утре.

Облегнат до вратата, Магнус я гледаше с котешките си очи, скръстил ръце на гърдите си. За миг й заприлича на Чърч, само дето вероятността да я ухапе беше по-малка.

— Обичам брат ти — каза той. — Знаеш го, нали?

— Ако искаш позволението ми да се омъжиш за него, имаш го — заяви Изабел. — Есента е хубав сезон за сватба. Можеш да носиш оранжев смокинг.

— Той не е щастлив — продължи Магнус, сякаш тя изобщо не беше проговорила.

— Разбира се, че не е — сопна се Изабел. — Джейс…

— Джейс — повтори Магнус и ръцете му се свиха в юмруци. Изабел се взря в него. Винаги бе мислила, че той няма нищо против Джейс и че дори го харесва, след като въпросът за чувствата на Алек беше изяснен веднъж завинаги.

— Смятах, че двамата с Джейс сте приятели.

— Не става дума за това. Има някои хора, които… на които вселената сякаш е отредила изключителна съдба. Изключителни дарби и изключително страдание. Господ знае, че всички сме привлечени от онова, което е красиво и сломено и аз не съм изключение. Ала има хора, които е невъзможно да бъдат спасени. Или ако е възможно, то е само с помощта на такава обич и саможертва, които биха унищожили онзи, от когото идват.

Изабел бавно поклати глава.

— Не те разбирам. Джейс ни е брат, но Алек… Алек е и негов парабатаи.

— Знам какво означава това — отвърна Магнус. — Познавал съм парабатаи, които са били толкова близки, че сякаш бяха едно цяло. Когато единият от тях умре, знаеш ли какво се случва с другия…

— Престани! — Изабел си запуши ушите с ръце за миг, преди бавно да ги свали. — Как смееш, Магнус Бейн! Как смееш още повече да влошаваш положението!

— Изабел. — Магнус разтвори юмруци; очите му бяха разширени, сякаш и той самият беше изненадан от изблика си. — Съжалявам. Понякога забравям… че при всичкия ти самоконтрол и сила, ти си също толкова уязвима, колкото и Алек.

— У Алек няма и капчица слабост — възрази Изабел.

— Не — съгласи се Магнус. — За да обичаш както сърцето ти повелява, е нужна сила. Работата е там, че ми трябваш тук заради него. Има неща, които аз не мога да направя за Алек, неща, които не мога да му дам. — За миг самият Магнус придоби странно уязвим вид. — Познаваш Джейс също толкова отдавна, колкото и той. У теб той може да открие разбиране, каквото аз не мога да му дам. И освен това те обича.

— Разбира се, че ме обича. Нали съм му сестра.

— Кръвта невинаги означава обич. — В гласа на Магнус се прокраднаха горчиви нотки. — Само попитай Клеъри.

 

 

Клеъри се изстреля през портала като през дулото на пушка и изхвърча от другата страна. Преметна се и като никога се приземи на крака. Това трая само миг — прекалено замаяна от пътуването през портала, за да се съсредоточи, тя не можа да запази равновесие и падна. Раницата пое удара и като въздъхна (все някой ден обучението й щеше да си каже думата!), тя се изправи, отупвайки прахта от дънките си.

Намираше се пред къщата на Люк. Реката блещукаше зад рамото й, а отвъд нея градът се издигаше като гора от светлини. Къщата на Люк изглеждаше точно така, както я бяха оставили преди няколко часа — заключена и потънала в мрак. Застанала на чакълестата пътечка, водеща към входните стъпала, Клеъри преглътна мъчително.

Много бавно тя докосна пръстена на дясната си ръка.

Саймън?

Отговорът долетя незабавно:

Да?

Къде си?

Отивам към метрото. Ти вкъщи ли си?

У Люк съм. Ако съм права и Джейс се върне, ще ме потърси тук.

Тишина. А после:

Е предполагам, че знаеш как да се свържеш с мен, ако ти трябвам.

Така мисля. Клеъри си пое дълбоко дъх. Саймън?

Да?

Обичам те.

Пауза.

Аз също те обичам.

Това беше. Нямаше изщракване като от затваряне на телефон — Клеъри просто почувства, че връзката се разпадна, сякаш някой бе срязал нишка в главата й. Зачуди се дали Алек бе имал нещо такова предвид, когато бе споменал за разкъсването на връзката между двама парабатаи.

Тя тръгна по пътечката към къщата и бавно изкачи стъпалата. Това беше домът й. Ако Джейс възнамеряваше да се върне за нея, както бе подхвърлил, щеше да дойде тук. Клеъри приседна на най-високото стъпало, сложи раницата в скута си и зачака.

 

 

Застанал пред хладилника в апартамента си, Саймън отпи за последно от студената кръв, докато споменът за безмълвния глас на Клеъри бавно избледняваше. Току-що се беше прибрал. Беше тъмно, хладилникът бръмчеше шумно, а в апартамента се носеше странна миризма на… текила? Може би Джордан беше пил. Така или иначе вратата му беше затворена. Не че Саймън го винеше, задето бе заспал — все пак беше четири сутринта.

Той пъхна бутилката обратно в хладилника и се отправи към стаята си. За първи път от една седмица насам щеше да спи у дома си. Беше свикнал да дели леглото си с някого, да има до кого да се притисне нощем. Харесваше му как Клеъри сякаш си пасваше с тялото му, свита на кълбо, опряла глава на ръката си, а ако трябваше да бъде откровен, му харесваше и това, че тя не можеше да спи, ако той не беше до нея. То го караше да се чувства потребен и незаменим… макар очевидното безразличие на Джослин дали той спи в леглото на дъщеря й или не, да подчертаваше факта, че според нея той не представлява по-голяма сексуална заплаха от някоя златна рибка.

Разбира се, двамата с Клеъри и преди бяха спали в едно легло — откакто бяха петгодишни, докато станаха на около дванайсет. Това може и да имаше нещо общо, каза си той, докато отваряше вратата на стаята си. Повечето от тези нощи бяха прекарвали в бурни занимания, като например състезания по това кой ще изяде по-бавно една-едничка бисквита с фъстъчено масло. Или пък вмъкваха тайно DVD плейър в стаята и…

Саймън примига. Спалнята му си изглеждаше същата — голи стени, пластмасови полици с дрехи върху тях, китарата му, окачена на стената, и дюшека на пода. Ала върху леглото имаше лист хартия — бяло квадратче на черния фон на раздърпаното одеяло. Нечетливият почерк с големи завъртулки му беше познат. Изабел.

Той вдигна бележката и зачете:

Саймън, опитах да ти се обадя, но телефонът ти явно е изключен. Не знам къде си. Не знам дали Клеъри вече ти е казала за станалото тази нощ. Аз обаче трябва да отида у Магнус и много би ми се искало и ти да си там.

Никога не се страхувам, ала този път се боя за Джейс. Боя се за брат си. Никога не съм искала нищо от теб, Саймън, ала сега те моля. Ела, моля те.

Изабел

Писмото падна от безчувствените пръсти на Саймън. Още преди да бе докоснало пода, той беше изхвърчал от апартамента и тичаше по стълбите.

 

 

Когато Саймън влезе в апартамента на Магнус, там цареше тишина. Зад решетката на камината гореше огън, а Магнус стоеше пред него върху един мек диван, вдигнал крака върху малката масичка. Алек бе заспал с глава в скута му и магьосникът си играеше с кичур от черната му коса, зареял невиждащи очи към пламъците, сякаш гледаше назад към миналото. Саймън неволно си спомни какво му беше казал Магнус за вечния живот една вечер:

„Ще дойде ден, когато ще останем само ти и аз.“

Саймън потрепери и Магнус вдигна очи.

— Изабел те помоли да дойдеш, знам — каза тихо, за да не събуди Алек. — Стаята й е ей там — първата врата вляво.

Саймън му кимна и пое по коридора. Беше необичайно нервен, сякаш се готвеше да излезе на първа среща. Доколкото си спомняше, Изабел никога не бе търсила нито помощта, нито присъствието му; по никакъв начин не бе показвала, че се нуждае от него за каквото и да било.

Бутна първата врата вляво и прекрачи прага. В стаята цареше мрак, лампите бяха угасени. Ако нямаше вампирско зрение, вероятно нямаше да види нищо, освен тъмнина. Сега обаче различи очертанията на гардероб, столове с нахвърляни върху тях дрехи и легло с отметната покривка, върху което Изабел спеше, легнала на една страна, с разпиляна по възглавницата коса.

Саймън не можеше да откъсне очи от нея. Никога досега не я бе виждал заспала. Изглеждаше някак по-млада, лицето й бе отпуснато, дългите й ресници докосваха върховете на скулите й. Устата й бе полуотворена, краката й — свити под нея. Беше само по тениска… при това негова — износена синя тениска, върху която пишеше: „ПРИКЛЮЧЕНСКИ КЛУБ «ЛОХНЕСКО ЧУДОВИЩЕ». ОТКРИВАМЕ ОТГОВОРИ И ПРЕНЕБРЕГВАМЕ ФАКТИТЕ“. Саймън затвори вратата зад гърба си. Беше по-разочарован, отколкото очакваше. Не му бе хрумнало, че може да я открие вече заспала. Искаше му се да поговори с нея, да чуе гласа й. Свали си обувките и легна до нея. Тя определено заемаше повече място, отколкото Клеъри. Изабел бе висока (на ръст бе почти колкото него), но костите й, когато я докосна по рамото, бяха фини под допира му. Саймън прокара пръсти по ръката й.

— Из? Изабел?

Тя измърмори нещо и зарови лице във възглавницата. Саймън се наведе малко по-близо… и долови мириса на текила и парфюм с дъх на рози. Е, това решава нещата. Беше си мислил да я вземе в прегръдките си и да я целуне нежно, но „Саймън Люис, който опипва припаднали от препиване жени“ определено не беше епитафията, с която искаше да бъде запомнен.

Отпусна се по гръб и се загледа в тавана. Напукана мазилка и петна от влага. Магнус определено трябваше да повика някой, който да направи нещо по въпроса. Сякаш доловила присъствието му, Изабел се обърна и се долепи до него, меката й буза се допря до рамото му.

— Саймън? — замаяно каза тя.

— Да. — Той лекичко докосна лицето й.

— Ти дойде. — Изабел преметна ръка през гърдите му и облегна глава на рамото му. — Мислех, че няма да го направиш.

Пръстите му описваха фигурки по ръката й.

— Разбира се, че дойдох.

— Извинявай, че съм заспала — изрече Изабел във врата му.

Саймън се усмихна сам на себе си в тъмното.

— Няма проблем. Дори да искаше просто да дойда тук и да те държа в прегръдките си, докато спиш, пак щях да го направя.

Усети как тя се напрегна за миг, а после се отпусна.

— Саймън?

— Да?

— Ще ми разкажеш ли нещо?

Той примига.

— Какво?

— История, в която добрите побеждават, а лошите губят. И си остават мъртви.

— Приказка, значи? — Саймън си напрегна ума. Всички приказки, които познаваше, знаеше единствено във версиите на Дисни и първият образ, който изникна в съзнанието му, беше Ариел, с банския си от мидени черупки. Когато беше на осем, беше влюбен в нея, не че сега бе най-подходящият момент да го спомене.

— Не. — Думата прозвуча като въздишка. — Изучаваме приказки в училище. Голяма част от магията в тях е истинска… но както и да е. Не, искам нещо, което не съм чувала досега.

— Добре тогава, имам точно каквото ти трябва. — Саймън я помилва по косата; миглите й погалиха шията му, когато тя затвори очи. — Преди много години, в една далечна галактика…

 

 

Клеъри нямаше представа колко дълго е седяла на стъпалата пред къщата на Люк, когато започна да се разсъмва. Слънцето се издигна зад къщата и обля небето в розов цвят, а реката се превърна в стоманеносиня лента. Клеъри потрепери. Всъщност, зъзнеше толкова отдавна, че цялото й тяло сякаш бе застинало в една-единствена вкочаняваща тръпка от студ. Беше използвала две сгряващи руни, ала те не бяха помогнали особено; Клеъри имаше чувството, че треперенето е повече на психологическа основа, отколкото нещо друго.

Щеше ли да се появи? Ако вътре в него все още се криеше толкова от Джейс, колкото Клеъри предполагаше, щеше да го направи. Когато й каза, че ще се върне за нея, тя бе сигурна, че възнамерява да го стори възможно най-скоро. Джейс не беше от търпеливите. И не играеше игрички.

Ала тя не можеше да чака до безкрай. Рано или късно слънцето щеше да изгрее, новият ден щеше да започне и майка й отново щеше да я държи под око. Щеше да й се наложи да се откаже от Джейс, поне за един ден, ако не и за по-дълго.

Клеъри затвори очи срещу ярките лъчи на слънцето и подпря лакти на стъпалото зад себе. В продължение на един миг се остави да бъде отнесена от фантазията, че всичко си е постарому, че нищо не се е променило, че ще види Джейс на следобедната практика, или пък на вечеря, че той ще я прегърне и ще я разсмее, както винаги.

Топлите пипала на слънцето докоснаха лицето й и тя неохотно отвори очи.

И ето че той бе там — изкачваше стъпалата, котешки тих, както винаги. Носеше тъмносин пуловер, от който косата му приличаше на слънчеви лъчи. Клеъри се изпъна, сърцето й биеше лудешки. Спомни си онази нощ в Идрис, когато фойерверките огряваха небето, а тя си бе помислила за ангели, падащи в пламъци.

Когато стигна до нея, Джейс й протегна ръце; Клеъри ги пое и му позволи да й помогне да стане. Бледозлатистите му очи я гледаха изпитателно.

— Не бях сигурен, че ще си тук.

— Откога се съмняваш в мен?

— По-рано беше страшно сърдита. — Той взе лицето й в шепа. Върху дланта му имаше грапав белег и Клеъри го усети върху кожата си.

— Какво щеше да направиш, ако не бях тук?

Джейс я привлече към себе си. Той също трепереше, а вятърът рошеше светлите му къдрици.

— Как е Люк?

При звука на това име по тялото на Клеъри пробяга нова тръпка. Мислейки, че й е студено, Джейс я притисна още по-плътно до себе си.

— Ще се оправи — предпазливо отвърна тя. „Вината е твоя, твоя, твоя“.

— Изобщо не съм искал да пострада. — Ръцете на Джейс я обгръщаха, пръстите му бавно чертаеха линия по гръбнака й, нагоре, надолу. — Вярваш ли ми?

— Джейс… Защо си тук?

— За да те помоля отново. Да дойдеш с мен.

Клеъри затвори очи.

— И няма да ми кажеш къде искаш да отида?

— Вяра — меко каза той. — Трябва да имаш вяра. Но също така трябва да знаеш, че дойдеш ли с мен, връщане назад няма да има. Не и за доста време занапред.

Клеъри се замисли за мига, в който бе излязла от „Джава Джоунс“ и го бе видяла да я чака отвън. В този миг животът й се бе променил необратимо, веднъж завинаги.

— Никога не е имало връщане назад — каза тя на глас. — Не и с теб. — И като отвори очи, заяви: — Да вървим.

Усмивката на Джейс бе ярка като слънцето, показало се иззад облаците, и Клеъри почувства как тялото му се отпусна.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Той се приведе и я целуна. Докато вдигаше ръце, за да го прегърне, Клеъри усети нещо горчиво върху устните си, а после ги обгърна мрак, като театрална завеса, спуснала се, за да оповести края на действието.