Касандра Клеър
Град на изгубени души (5) (Книга пета)

4
И безсмъртие

— И си напълно сигурна, че беше Джейс? — Клеъри имаше чувството, че Изабел й задава този въпрос поне за четирийсет и седми път.

Тя прехапа и бездруго разранената си устна и преброи до десет.

— Това съм аз, Изабел. Сериозно ли мислиш, че не съм в състояние да разпозная Джейс? — Вдигна очи към Алек, който стоеше над тях, а синият му шал се развяваше като флагче на вятъра. — Би ли могъл да сбъркаш Магнус с някой друг?

— Не. Никога — отсече той, без изобщо да се поколебае. Сините му очи бяха угрижени, потъмнели от тревога. — Просто… питаме те, защото в това няма никаква логика.

— Може да го държат като заложник — предположи Саймън, облягайки гръб на един камък. От есенното слънце очите му бяха придобили цвета на кафеени зърна. — Възможно е Себастиан да го заплашва, че ако отказва да се подчини, ще нарани някой от близките му.

Всички погледи се насочиха към Клеъри, но тя поклати глава подразнено.

— Не ги видяхте заедно. Никой не се държи така, когато е заложник. Той изглеждаше напълно щастлив да е там.

— Значи трябва да е обладан — заяви Алек. — Както стана с Лилит.

— И аз първо това си помислих. Ала докато беше обсебен от Лилит, той беше като робот. Непрекъснато повтаряше едно и също. А това в библиотеката си беше Джейс. Шегуваше се като Джейс. Усмихваше се като него.

— Може би е развил Стокхолмски синдром — подхвърли Саймън. — Нали се сещате, когато ти промиват мозъка и започваш да изпитваш симпатия към онзи, който те държи в плен.

— За това са необходими месеци — възрази Алек. — Как изглеждаше? Ранен, болен? Можеш ли да опишеш и двамата?

Не за първи път я питаше същото. Докато вятърът навяваше изсъхнали листа около краката им, Клеъри им повтори как бе изглеждал Джейс — преливащ от здраве и енергия. Както и Себастиан. Двамата й се бяха сторили съвършено спокойни. Дрехите на Джейс бяха чисти, елегантни, обикновени. Себастиан носеше вълнено палто — дълго, черно и скъпо на вид.

— Като зловеща реклама за луксозно мъжко облекло — подхвърли Саймън, когато Клеъри приключи с разказа си.

Изабел му хвърли кос поглед.

— Може би Джейс има план — каза тя. — Може би се опитва да заблуди Себастиан. Да спечели доверието му и да разбере какви са плановете му.

— Не мислиш ли, че ако беше така, все щеше да открие начин да се свърже с нас? — възрази Алек. — А не да ни остави да се поболяваме от тревога. Това е прекалено жестоко.

— Освен ако не е имало как да рискува да изпрати съобщение. Той би очаквал да имаме вяра в него. И аз наистина му вярвам. — Гласът на Изабел се повиши. Тя потрепери и уви ръце около себе си. Дърветата от двете страни на чакълената пътечка, на която стояха, разлюляха голи клони.

— Може би трябва да съобщим на Клейва — чу се да казва Клеъри, гласът й прозвуча така, сякаш някой друг говореше. — Не… не виждам как ще се справим с това сами.

— Не можем да го направим — твърдо отсече Изабел.

— И защо не?

— Ако в Клейва решат, че Джейс е съучастник на Себастиан, ще заповядат да бъде убит на място — обясни Алек. — Такъв е Законът.

— Дори ако Изабел е права? Дори ако той само се преструва пред Себастиан? — В гласа на Саймън прозвуча нотка на съмнение. — Ако си дава вид, че е на негова страна, за да получи информация?

— Няма начин да бъде доказано. А ако заявим, че планът му е такъв, и това по някакъв начин достигне до ушите на Себастиан, той най-вероятно ще го убие — каза Алек. — Ако Джейс е обладан, Клейвът собственоръчно ще го убие. Не бива да им казваме нищо — решително отсече той и Клеъри го погледна учудено; обикновено Алек бе онзи, който най-строго се придържаше към правилата.

— Говорим за Себастиан — обади се и Изабел. — Няма друг, когото Клейвът да мрази повече, с изключение на Валънтайн, а той е мъртъв. На практика всички имат поне един близък, загинал във Войната за реликвите, а Себастиан бе този, който разби стените между световете.

Клеъри разсеяно риеше чакълената настилка с маратонката си. Всичко това й се струваше като сън, от който всеки момент можеше да се събуди.

— Какво ще правим тогава?

— Ще говорим с Магнус. Да видим какво ще каже той. — Алек подръпна крайчеца на шала си. — Няма да отиде в Съвета. Не и ако го помоля да не го прави.

— Да се надяваме — възмутено каза Изабел. — В противен случай би бил най-отвратителното гадже на света.

— Нали казах, че няма…

— Сега има ли смисъл да се виждаме с кралицата на феите? — попита Саймън. — След като вече знаем, че Джейс е обладан, или пък си има свои причини да се крие…

— Не може да пропуснеш среща, определена ти от кралицата на феите — твърдо заяви Изабел. — Не и ако си харесваш кожата такава, каквато е.

— Но тя просто ще вземе пръстените от Клеъри, а ние няма да научим нищо — възрази Саймън. — Днес знаем повече от вчера. Имаме различни въпроси. Ала тя няма да им отговори. Вместо това просто ще отговори на старите. Така действат феите. Те не правят услуги. Да не мислите, че ще ни позволи да идем да се посъветваме с Магнус, а после да се върнем?

— Няма значение. — Клеъри потърка лице; ръцете й си останаха сухи — слава Богу, по някое време сълзите й най-сетне бяха спрели. Не бе изгаряла от желание да се изправи пред кралицата на феите с вид, сякаш току-що си е изплакала очите. — Пръстените не са у мен.

Изабел примига насреща й.

— Какво?

— След като видях Джейс и Себастиан, бях твърде разтърсена за да ги взема. Просто изхвърчах от там и отворих портал, за да дойда при вас.

— Значи не можем да се срещнем с кралицата — каза Алек. — Адски ще се ядоса, ако не си направила онова, което е поискала от теб.

— Меко казано — обади се и Изабел. — Нали видя какво направи с Алек миналия път. А то беше само малко магически прах. Току-виж превърнала Клеъри в омар или нещо такова.

— Тя знаеше — каза Клеъри. — Помните ли думите й: „Когато изгубите нещо скъпоценно, откриете ли го, то невинаги е такова, каквото го помните.“ — Гласът на кралицата отекна в главата на Клеъри и тя потрепери. Разбираше защо Саймън толкова силно мрази феите. Те винаги изричаха точно онези думи, които най-силно се запечатват в съзнанието — като треска, забила се болезнено в ума, за която не можеш нито да престанеш да мислиш, нито да извадиш. — Тя просто си играе с нас. Иска пръстените, но не мисля, че наистина ще ни помогне.

— Добре тогава — отстъпи Изабел, ала в гласа й се долавяше съмнение. — Но ако е знаела толкова много, нищо чудно да знае и още. А и кой друг ще ни помогне, след като не можем да отидем в Клейва?

— Магнус — каза Клеъри. — Той от самото начало се опитва да разгадае магията на Лилит. Може би ще му е от полза, ако му разкажа какво видях.

Саймън извъртя очи.

— Добре, че познаваме гаджето на Магнус — подхвърли той. — Защото ми се струва, че в противен случай през цялото време щяхме да се размотаваме, чудейки се как да постъпим. Или мъчейки се да изкараме пари, за да му платим, като продаваме лимонада.

Алек изглеждаше само подразнен от тези думи.

— Единственият начин да изкараш пари, за да наемеш Магнус, като продаваш лимонада, е ако слагаш метамфетамини в нея.

— Това е просто израз. На всички ни е ясно, че гаджето ти взема скъпо. Просто ми се ще да не тичахме при него при всеки изникнал проблем.

— Както и на него — каза Алек. — Днес Магнус има друга работа, но довечера ще говоря с него и ще видим дали утре не може да се съберем в апартамента му.

Клеъри кимна. Дори не можеше да си представи как ще се събуди на следващата сутрин. Знаеше, че колкото по-скоро говорят с Магнус, толкова по-добре, но се чувстваше така изцедена и уморена, сякаш бе оставила цял литър от кръвта си на пода в библиотеката.

Изабел се приближи до Саймън.

— Предполагам, че това ни оставя следобеда свободен. Да идем ли в „При Таки“? Може да си поръчаш кръв.

Саймън хвърли поглед към Клеъри, видимо притеснен.

— Искаш ли да дойдеш?

— Не, всичко е наред. Ще си взема такси до Уилямсбърг. Трябва да прекарам известно време с майка ми. Това със Себастиан бездруго й се отрази ужасно, а сега и…

Черната коса на Изабел се развяваше от вятъра, докато тя местеше поглед между двамата.

— Не можеш да й кажеш какво си видяла. Люк е в Съвета. Ще е принуден да им съобщи, а не можеш да искаш от майка си да го скрие от него.

— Знам. — Клеъри погледна трите чифта разтревожени очи, приковани в нея. „Как се стигна дотук?“, помисли си тя.

Тя, която никога не бе имала тайни от Джослин (не и истински тайни), се канеше да се прибере у дома и да скрие нещо огромно както от майка си, така и от Люк. Нещо, за което можеше да говори единствено с хора като Алек и Изабел Лайтууд и Магнус Бейн — хора, за чието съществуване само допреди шест месеца дори не беше подозирала. Странно как само за миг светът ти можеше да се завърти около своята ос и всичко, на което си вярвал, изведнъж да се обърне надолу с главата.

Поне все още имаше Саймън. Верният, постоянен Саймън. Целуна го по бузата, помаха им за довиждане и се обърна. Съвсем ясно усещаше разтревожените погледи, с които тримата я проследиха, докато прекосяваше парка, а последните мъртви листа пращяха под маратонките й сякаш бяха миниатюрни костици.

 

 

Алек беше излъгал. Не Магнус имаше работа този следобед, а той.

Знаеше, че онова, което се кани да направи, е грешка, но то бе по-силно от него — беше като наркотик, тази нужда да научи повече. И ето го тук, под земята, с фенерче в ръка, чудейки се какви, по дяволите, ги върши.

Като всички станции на нюйоркското метро, и тази миришеше на застояла вода, ръжда, метал и разложение. Ала за разлика от всички други станции, където Алек бе бил, тук цареше злокобна тишина. Като се изключеха пораженията от влагата, стените и перона бяха в добро състояние. Над него, с арки, облицовани със зелени плочки, се издигаха сводести тавани, от които на равни интервали висяха лампи. Върху плочки по стените с големи букви пишеше „ОБЩИНСКИ СЪВЕТ“.

Станцията на общинския съвет бе затворена от 1945 г., макар че градската управа все още я поддържаше в добро състояние като забележителност; понякога влаковете минаваха през нея, за да обърнат, но по перона отдавна нямаше хора. За да стигне дотук Алек бе пропълзял през една заобиколена от храсталаци шахта в парка на общинския съвет, тупвайки на пода от височина, от която един мундан най-вероятно би си строшил краката. И ето че сега стоеше под земята, вдишваше прашния въздух, а сърцето му биеше лудешки.

Именно това бе мястото, където го бе изпратило писмото, връчено му от вампирския слуга. Първоначално Алек бе решил никога да не се възползва от информацията в него, но така и не бе успял да си наложи да го изхвърли. Беше го направил на топка и го бе напъхал в джоба на дънките си и през целия ден, дори когато беше в Сентрал Парк, мисълта за него непрекъснато го глождеше.

Беше досущ като връзката му с Магнус. Просто не можеше да престане да се тревожи, като човек, който има развален зъб и не може да спре да мисли за него, макар така само да влошава нещата. Магнус не бе сторил нищо лошо. Не беше негова вината, че бе на стотици години и че и преди се беше влюбвал. И все пак това продължаваше да разяжда душевното спокойствие на Алек. А днес, когато знаеше едновременно повече и по-малко от вчера за ситуацията на Джейс, вече не можеше да издържа. Трябваше да говори с някого, да отиде някъде, да направи нещо.

Ето как се беше озовал тук. Също както и тя, сигурен бе в това. Бавно тръгна по перона. От големия прозорец върху сводестия таван влизаше светлина от парка над тях и караше четири реда плочки да блестят като паешки крачка. В края на перона имаше къса стълба, която се губеше в мрак. Алек долови присъствието на магически прах — всеки мундан, погледнал нагоре, би видял единствено бетонна стена, но не и той. Над него имаше отворена врата и той безмълвно пое по стъпалата.

Озова се в сумрачна стая с нисък таван, на който имаше прозорец с аметистово стъкло, пропускащ малко светлина. В сенките на един от ъглите бе поставен елегантен диван с извит позлатен гръб и там седеше Камила.

Беше точно толкова красива, колкото Алек си я спомняше, макар и последния път да не я бе видял в най-добрата й светлина — мръсна и окована за тръба в една строяща се сграда. Сега Камила носеше елегантен черен костюм и червени обувки на високи токчета, а къдриците й бяха разпилени по раменете. В скута си имаше отворена книга — „La Place de“ от Патрик Модиано. Алек знаеше достатъчно френски, за да си преведе заглавието — „Мястото на звездата“.^[1]

Погледна го така, сякаш бе очаквала появата му.

— Здравей, Камила — каза Алек и миглите й изпърхаха.

— Александър Лайтууд. Разпознах стъпките ти по стълбите.

Камила докосна бузата си с опакото на ръката си. Сдържаната усмивка, която му отправи, притежаваше цялата топлина на шепа прах.

— Предполагам, че не ми носиш съобщение от Магнус.

Алек не отговори.

— Разбира се, че не — продължи тя. — Колко глупаво от моя страна. Та той дори не подозира, че си тук.

— Откъде разбра, че съм аз? — попита Алек. — Докато се качвах?

— Ти си Лайтууд. Семейството ти никога не се предава. Знаех си, че след това, което ти казах онази нощ, няма да оставиш нещата на мира. Днешното съобщение целеше само да те подсети.

— Нямам нужда от напомняне за онова, което ми обеща. Или то беше просто лъжа?

— Онази нощ бих казала всичко, само и само да се измъкна — отвърна Камила. — Но не лъжех. — Тя се приведе напред, очите й бяха едновременно тъмни и горящи. — Ти си нефилим, от Клейва и Съвета. Те искат главата ми заради убитите от мен ловци на сенки. Но знам, че не си тук, за да ме предадеш на Клейва. Тук си, защото търсиш отговори.

— Искам да знам къде е Джейс — каза той.

— Така е — съгласи се Камила. — Но освен това си наясно, че няма причина да знам отговора на този въпрос и наистина е така. В противен случай бих ти казала. Той е отвлечен от сина на Лилит, а аз нямам никаква причина да й бъда вярна. Тя е мъртва. Известно ми е, че са ме търсили патрули, за да разберат дали разполагам с някаква информация. Нека ти кажа още сега — не знам нищо. Бих ти казала къде е приятелят ти, стига да знаех. Нямам причина допълнително да настройвам нефилимите против себе си. — Тя прокара пръсти през гъстата си руса коса. — Но не затова си тук, нали Александър?

Алек усети, че пулсът му ускорява. Беше мислил за този миг, докато лежеше буден до Магнус, заслушан в дишането му и броейки. Всяко поемане на дъх неумолимо го тласкаше към старостта и смъртта. С всяка нощ се приближаваше още мъничко към края.

— Увери ме, че знаеш начин да ме направиш безсмъртен — рече Алек. — Начин, по който двамата с Магнус завинаги да бъдем заедно.

— Нима? Колко интересно.

— Искам да ми го кажеш. Още сега.

— Ще го направя — заяви Камила, оставяйки книгата до себе си. — Но ще искам нещо в замяна.

— Не — отсече Алек. — Аз те освободих. Ще ми кажеш онова, което искам да знам. Ако ли не, ще те предам на Клейва. Те ще те оковат на покрива на Института и ще изчакат изгрева на слънцето.

Очите на Камила станаха сурови и хладни.

— Не обичам да ме заплашват.

— Тогава ми дай онова, което искам.

Тя се изправи и прокара ръце по костюма си, изглаждайки гънките му.

— Ела и си го вземи, ловецо на сенки.

Изведнъж всичкият гняв, страх и отчаяние на последните седмици изригна от Алек. Той се хвърли към Камила в същия миг, в който тя тръгна към него, оголвайки вампирските си зъби.

Алек едва успя да извади серафимската си кама, преди тя да го нападне. Не за първи път се биеше с вампир; силата и бързината им бяха изумителни. Беше като да се изправиш срещу торнадо. Той се метна на една страна, претърколи се и изрита една паднала стълба към нея; това я забави достатъчно, за да може той да вдигне оръжието си и да прошепне:

— Нуриел.

Светлината на камата лумна като звезда и Камила се поколеба… а после отново се нахвърли върху него. Дългите й нокти се забиха в бузата му и се спуснаха чак до рамото му. Алек усети топлата влага на кръвта си. Завъртайки се, той замахна към нея, но тя се отдръпна само толкова, колкото той да не я достигне, като се смееше и го дразнеше.

Алек се втурна към стълбите, отвеждащи до перона. Камила се спусна след него; той отскочи настрани, завъртя се и като се оттласна от стената, се метна към нея тъкмо когато тя стори същото. Сблъскаха се във въздуха: тя — като крещеше пронизително и се опитваше да впие нокти в него, той — стиснал ръката й с всичка сила, дори когато се строполиха на пода с такава сила, че Алек едва не остана без дъх. Ключът към спечелването на схватката бе да я задържи на земята и той мислено благодари на Джейс, задето го бе накарал да упражнява премятания отново и отново, докато не се научи да използва почти всяка повърхност, за да се задържи във въздуха поне миг-два.

Докато се търкаляха по пода, той замахваше с камата си, ала Камила отклоняваше ударите му с лекота и с такава бързина, че движенията й се сливаха в едно. Изрита го с високите си токчета и върховете им се забиха в краката му. Алек сгърчи лице и изруга, на което тя отвърна с впечатляващ порой от вулгарности, които включваха сексуалния му живот с Магнус, нейния сексуален живот с Магнус и навярно още куп неща, ако не бяха стигнали до средата на стаята, където таванският прозорец бе образувал кръг от светлина на пода. Сграбчвайки китката й, Алек изтика ръката й под слънчевите лъчи.

Тя изпищя и по кожата й се надигнаха огромни бели мехури. Алек буквално усети горещината, излъчваща се от бълбукащата й ръка. Преплел пръсти в нейните, той рязко я дръпна обратно в сенките. Камила изръмжа и оголи зъби насреща му. Той заби лакът в лицето й, разцепвайки устната й. Вампирска кръв — искрящо червена, по-светла от тази на хората — се стече от ъгълчето на устата й.

— Това стига ли ти? Или искаш още? — грубо каза той и отново задърпа ръката й към светлината; тя бе започнала да се оправя — червената кожа, покрита с мехури, вече порозовяваше.

— Не! — ахна Камила, закашля се и затрепери; конвулсии разтърсиха цялото й тяло. След миг Алек си даде сметка, че тя се смее — смееше му се през кръвта. — От това наистина се почувствах жива, малки нефилиме. Такава хубава схватка — не знам как да ти се отблагодаря.

— Като отговориш на въпроса ми — запъхтяно каза Алек. — Или ще те превърна в пепел. Писна ми от игричките ти.

Устните на Камила се разтегнаха в усмивка. Раните й вече бяха зараснали, макар че лицето й все още бе изцапано с кръв.

— Няма как да станеш безсмъртен. Не и без помощта на черна магия или ако бъдеш превърнат във вампир, а ти вече отхвърли и двете възможности.

— Но ти каза… каза, че има и друг начин да бъдем заедно…

— О, така е. — Очите й затанцуваха. — Може и да няма как да си спечелиш безсмъртие, малки нефилиме, поне не по начин, който да намираш за приемлив. Ала можеш да отнемеш безсмъртието на Магнус.

 

 

Клеъри седеше в стаята си у Люк, с молив в ръка и лист хартия, разстлан на бюрото пред нея. Слънцето бе залязло и чертожната лампа хвърляше светлина върху руната, която Клеъри рисуваше.

Беше я осенила, докато се прибираше вкъщи със скоростния влак, взирайки се невиждащо през прозореца. Не беше нещо, което вече съществуваше, така че когато слезе от влака, Клеъри се втурна към къщи, докато образът все още беше свеж в главата й, и като отбягна въпросите на майка си, се затвори в стаята и взе молива…

На вратата се почука и тя побърза да мушне хартията, върху която чертаеше, под един бял лист, миг преди майка й да влезе в стаята.

— Знам, знам — каза Джослин, вдигайки ръка, когато Клеъри понечи да протестира. — Искаш да бъдеш сама. Ала Люк сготви вечеря, а ти трябва да хапнеш.

Клеъри я изгледа.

— Както и ти.

Също като дъщеря си, и Джослин губеше апетит, когато беше под стрес, и сега лицето й беше изпито. Тези дни тя би трябвало да се готви за медения си месец, да опакова куфари, за да отиде на някое далечно и красиво място. А вместо това сватбата бе отложена незнайно за кога, а нощем Клеъри я чуваше да плаче в стаята си. Прекрасно познаваше този плач — роден от гняв и угризения, сълзи, които казваха „вината е само моя“.

— Ще хапна, ако и ти го направиш — Джослин се насили да се усмихне. — Люк приготви спагети.

Клеъри завъртя стола си и се обърна, така че тялото й да закрие бюрото от погледа на майка й.

— Мамо, може ли да те помоля за нещо?

— Какво?

Клеъри захапа връхчето на молива — лош навик, който бе придобила откакто бе започнала да рисува. — Когато бях в Града на тишината с Джейс, Братята ми казаха, че при раждането на ловците на сенки се извършва ритуал, който ги предпазва. Правят го Мълчаливите братя и Железните сестри. И се чудех…

— Дали тези защити са положени и върху теб?

Клеъри кимна.

Джослин изпусна дъха си и прокара пръсти през косата си.

— Да — отвърна тя. — Извършихме ритуала. Уредих го чрез Магнус. Присъстваше един Мълчалив брат, заклет да пази тайна, както и магьосница, която зае мястото на Желязната сестра. Почти бях решила да не го правя — не исках да вярвам, че те грози опасност от света на свръхестественото, след като те бях скрила толкова добре. Но Магнус ме убеди да го направя. И беше прав.

Клеъри я погледна заинтригувано.

— Коя беше магьосницата?

— Джослин! — долетя гласът на Люк откъм кухнята. — Водата изкипя!

Джослин целуна лекичко Клеъри по главата.

— Извинявай. Кулинарна авария. Ще се видим след пет минути, нали?

Клеъри кимна и майка й забързано излезе от стаята, а тя отново се обърна към бюрото. Руната, която създаваше, все още бе там, глождейки мислите й, и тя отново се залови за работа. Когато свърши, се облегна назад и се загледа в онова, което бе нарисувала. Мъничко приличаше на руна за отваряне, но не беше същата. Шарката бе простичка като кръст и едновременно нова като току-що родено бебе, и съдържаше спотаена заплаха, усещането, че е плод на яростта й, чувството за вина и безплодния й гняв.

Беше могъща руна. Ала, макар Клеъри да знаеше точно какво означава и как може да бъде използвана, изобщо не виждаше как би могла да им е от полза в настоящата ситуация. Беше като да закъсаш на някой безлюден път и докато ровиш отчаяно в багажника на колата си, триумфално да извадиш електрически кабел, вместо кабел за захранване.

Имаше чувството, че собствените й сили й се надсмиват. Изруга и като остави молива на бюрото, зарови лице в ръцете си.

 

 

Отвътре стените на старата болница бяха старателно варосани и това им придаваше зловещо сияние. Повечето прозорци бяха заковани, ала дори на тази бледа светлина острото зрение на Мая различаваше подробностите — ситния гипсов прашец, който покриваше пода в коридорите, следите от работните прожектори, парченцата жици, залепени за стените с боя, мишките, драскащи в тъмните ъгли.

Зад гърба й се разнесе глас.

— Претърсих източното крило. Нищо. Ами ти?

Мая се обърна. Джордан стоеше зад нея, облечен с тъмни дънки и черен пуловер, полузакопчан над зелена тениска. Тя поклати глава.

— И в западното крило няма нищо. Имаше някои доста поразклатени стълбища. Добре изпипани архитектурни детайли, в случай че те интересуват такива неща.

Джордан поклати глава.

— Тогава да се махаме оттук. От това място ме побиват тръпки.

Мая се съгласи, доволна, че не тя го беше предложила, и двамата поеха по едно стълбище, чийто парапет изглеждаше затрупан от сняг заради силно изронената мазилка. Не беше сигурна защо се бе съгласила да излезе на патрул с него, но не можеше да отрече, че са добър екип.

Джордан бе приятна компания. Въпреки случилото се между тях малко преди изчезването на Джейс, той се държеше тактично, без да й се натрапва, но и без да я кара да се чувства неудобно. Ярка лунна светлина ги обля, когато излязоха от болницата, внушителна постройка от бял мрамор, със заковани прозорци, които приличаха на незрящи очи. Едно криво дърво, ронещо последните си листа, се бе превило до входа.

— Е, това беше загуба на време — заяви Джордан и Мая го погледна.

Той се взираше в старата военноморска болница, точно както на Мая й харесваше. Предпочиташе да го съзерцава, когато той не я гледаше. По този начин можеше да се наслади на линията на челюстта му, на начина, по който тъмната коса се къдреше на тила му, на извивката на ключицата по V-образното деколте на тениската му, без да има чувството, че той очаква нещо от нея, задето го гледа.

Когато се запознаха, той беше готино момче, ъгловато и с дълги мигли, ала сега изглеждаше по-голям, с белязани кокалчета и мускули, които се движеха плавно под впитата зелена тениска. Кожата му бе запазила маслинения си оттенък, който напомняше за италианското му потекло, а и лешниковите очи бяха онези, които тя помнеше, макар сега зениците им да имаха златния ореол на ликантропията. Същите зеници, които виждаше и тя, когато се погледнеше в огледалото сутрин. Зениците, които дължеше на него.

— Мая? — Джордан я гледаше въпросително. — За какво мислиш?

— О! — Тя примига. — Аз, ъъъ… Не, не мисля, че имаше особен смисъл да претърсваме болницата. Честно казано, не разбирам защо изобщо ни изпратиха тук. Бруклинската корабостроителница? За какво му е на Джейс да идва тук? Не е като да си пада кой знае колко по лодките.

Въпросителното изражение на Джордан бе изместено от нещо много по-мрачно.

— Труповете, изхвърлени в Ийст Ривър, често пъти се озовават тук. В корабостроителницата.

— Мислиш, че търсим труп?

— Не знам. — Джордан сви рамене и пое през изсъхналата корава трева, която скърцаше под ботушите му. — Може би съм стигнал дотам да търся, защото ми се струва грешно да се откажа.

Крачеше бавно, без да бърза; двамата вървяха един до друг и раменете им почти се докосваха. Мая не откъсваше очи от силуета на Манхатън от другата страна на реката — ярка, бяла светлина, която се отразяваше във водата. Когато приближиха плиткия залив, видяха арката на Бруклинския мост и осветения правоъгълник на пристанището Саут Стрийт от другата страна. Мая долови миризмата на нечистата вода, която се бе пропила във въздуха, усещаше и мириса на мръсотия и нафта откъм корабостроителницата, като и този на древни животинки, шаващи из тревата.

— Не мисля, че Джейс е мъртъв — заяви тя най-сетне. — Според мен просто не иска да бъде открит.

Сега вече Джордан я погледна.

— Да не се опитваш да кажеш, че трябва да престанем с търсенето?

— Не. — Мая се поколеба. Бяха стигнали до реката и сега поеха покрай невисока стена; тя прокарваше пръсти по ръба й, докато вървяха. От водата ги разделяше единствено тясна асфалтова ивица. — Когато избягах от къщи и дойдох в Ню Йорк, не исках да бъда открита. Но би ми било приятно да знам, че някой ме търси толкова упорито, колкото всички издирват Джейс Лайтууд.

— Харесваше ли го? — Тонът на Джордан бе неутрален.

— Дали го харесвах? Не и по този начин.

Джордан се засмя.

— Нямах това предвид. Макар всеобщото мнение да е, че той е поразително привлекателен.

— Да не се опитваш да ми излезеш с номера, че понеже си хетеросексуален, не можеш да прецениш дали някой мъж е привлекателен или не? Джейс и косматият тип от деликатесния магазин на Девето авеню — и двамата ти се струват еднакви, така ли?

— Е, косматият тип има брадавица, така че Джейс е с едни гърди напред. Ако си падаш по русокоси, с изваяни черти, бих-могъл-да-съм-модел-на-луксозно-мъжко-облекло… — Той я погледна през мигли.

— Открай време предпочитам тъмнокоси момчета — тихо отвърна Мая.

Джордан погледна към реката.

— Като Саймън.

— Ами… да. — От доста време не беше мислила за Саймън по този начин. — Предполагам, че да.

— И освен това си падаш по музиканти. — Той се пресегна и откъсна едно листо от клона, надвиснал над главата му. — Искам да кажа, че аз съм певец, Бат беше диджей, а Саймън…

— Обичам музиката. — Мая отметна косата от лицето си.

— Какво друго харесваш? — Джордан накъса листото на парченца. После, след миг колебание, седна върху ниската стена и се обърна с лице към Мая. — Искам да кажа, има ли нещо, което толкова харесваш, че би могла… ами, да си изкарваш хляба с него?

Мая го погледна изненадано.

— Какво имаш предвид?

— Помниш ли кога си ги направих?

При тези думи той разкопча пуловера си и го свали. Тениската, която носеше отдолу, беше с къси ръкави. Около бицепсите му на санскрит бяха изписани мантрите Шанти. Мая ги помнеше много добре. Беше му ги нарисувала приятелката им Валъри, в продължение на часове и без да им вземе пари, в своето студио за татуировки в Ред Банк. Мая направи крачка към него. Както бе седнал, а тя бе права, очите им бяха почти на едно ниво. Пресегна се и колебливо прокара пръсти по буквите, изрисувани върху лявата му ръка. При допира й Джордан затвори очи.

— Води ни от неистинското към истинското — прочете тя на глас. — Води ни от мрак към светлина. Води ни от смърт към безсмъртие. — Кожата му бе гладка под пръстите й. — От Упанишадите.

— Идеята беше твоя. Ти беше тази, която непрекъснато четеше и която знаеше всичко… — Джордан отвори очи и я погледна. Очите му бяха с един нюанс по-светли от водата зад него. — Мая, каквото и да искаш да направиш, аз ще ти помогна. Спестил съм повечето от заплатата си на претор. Мога да ти дам парите… сигурно ще покрие таксата в Станфорд. Е, поне по-голямата част от нея. Ако все още искаш да отидеш.

— Не съм сигурна — отвърна тя, в главата й препускаха безброй мисли. — Когато се присъединих към глутницата, мислех, че не можеш да бъдеш едновременно върколак и нещо друго. Мислех, че глутницата е всичко и че преставаш да бъдеш отделна личност. Така се чувствах по-сигурна. Ала Люк си има свой живот. Притежава книжарница. Ти пък си член на Претор Лупус. Значи… можем да бъдем повече от едно нещо.

— Ти винаги си била — гласът на Джордан беше нисък, прегракнал. — Помниш ли какво каза преди малко — че когато избяга от къщи, си искала да знаеш, че някой те търси. — Той си пое дълбоко дъх. — Аз те търсех. Никога не се отказах.

Мая срещна погледа на лешниковите му очи. Той не помръдваше, ала кокалчетата на пръстите му, стиснали коленете му с всичка сила, бяха побелели. Мая се приведе напред, достатъчно близо, за да види едва наболата брада по линията на челюстта му и да долови уханието му — миризма на вълк, паста за зъби и момче. Тя сложи ръце върху неговите.

— И ме намери.

Лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Почувства дъха му върху устните си, преди той да я целуне, и се притисна в него, затворила очи. Устните му бяха точно толкова меки, колкото ги помнеше, и нежният им допир я накара да потръпне. Вдигна ръце, за да ги обвие около врата му, да прокара пръсти през тъмните му къдрици, да докосне лекичко голата кожа в основата на тила му и ръбчето на износената яка на ризата му.

Джордан я придърпа още по-близо до себе си. Той също трепереше. Мая усети горещината, която се излъчваше от силното му тяло, когато ръцете му се плъзнаха по гърба й.

— Мая — прошепна, без да откъсва устни от нейните, докато повдигаше ръба на пуловера й; сега пръстите му почиваха на голия й кръст. — Обичам те. Никога не съм преставал да те обичам.

Ти ми принадлежиш, винаги ще ми принадлежиш.

С разтуптяно сърце, Мая се отскубна от него и дръпна пуловера си надолу.

— Джордан… спри.

Той я погледна замаяно и притеснено.

— Съжалявам. Не ти ли хареса? Не съм целувал друга, освен теб, не и откакто… — той не довърши.

Мая поклати глава.

— Не, просто… не мога.

— Добре. — Изглеждаше толкова уязвим, както си седеше върху стената, с лице, по което се четеше смущение. — Не е нужно да правим каквото и да било…

Мая се мъчеше да открие подходящите думи.

— Просто е твърде много.

— Беше само една целувка.

— Каза, че ме обичаш. — Гласът й трепереше. — Предложи ми спестяванията си. Не мога да го приема.

— Кое? — В гласа на Джордан звъннаха огорчени нотки. — Парите или любовта ми?

— Нито едното, нито другото. Просто не мога, ясно? Не и с теб, не и точно сега. — Мая отстъпи назад. Той се взираше в нея с полуотворени устни. — Моля те, не тръгвай след мен.

С тези думи тя се обърна и забързано се отдалечи по пътя, по който бяха дошли.