Касандра Клеър
Град на изгубени души (3) (Книга пета)

2
Тръни

Саймън чакаше Клеъри, Алек и Изабел пред Института, под една каменна арка, която не успяваше да го опази съвсем от силния дъжд. Когато те излязоха навън, Саймън се обърна и Клеъри видя, че тъмната му коса е залепнала за челото и врата му. Той отметна мокрите кичури и я погледна въпросително.

— Оправдаха ме. — При тези думи Саймън понечи да се усмихне, но Клеъри поклати глава. — Ала издирването на Джейс вече не е от първостепенна важност за Съвета. Почти… почти съм сигурна, че го смятат за мъртъв.

Саймън сведе поглед към мокрите си дрехи (дънки и измачкана сива тениска, върху която с големи букви пишеше „ОЧЕВИДНО Е, ЧЕ ВЗЕХ НЯКОИ КОФТИ РЕШЕНИЯ“) и поклати глава.

— Съжалявам.

— Клейвът си е такъв — каза Изабел. — Май не би трябвало да очакваме нещо друго.

— Basia coquum^[1] — рече Саймън. — Или както там им е мотото.

— Всъщност е „Descensus Averno facilis est“. „Пропадането в ада е лесно“ — поправи го Алек. — Това, което ти каза, означава просто „целуни готвача“.

— По дяволите — каза Саймън. — Знаех си, че Джейс си прави майтап с мен. — Мократа кестенява коса отново му падна в очите и той я отметна с толкова нетърпелив жест, че Клеъри успя да зърне за миг знака на Каин на челото му. — А сега какво?

— Сега отиваме да се видим с кралицата на феите — отвърна Клеъри и като докосна звънчето, което носеше около врата си, му обясни за посещението на Кейли при Люк, реакцията на Джослин, както и обещаната помощ от страна на кралицата.

Саймън не изглеждаше убеден.

— Онази червенокосата, с гадното отношение, която те накара да целунеш Джейс? Не я харесвам.

— Това ли си спомняш за нея? Че е накарала Клеъри да целуне Джейс? — Изабел звучеше подразнено. — Кралицата на феите е опасна. Тогава просто си играеше. Обикновено й харесва да докара поне няколко човека до пълна лудост още преди да е закусила.

— Аз не съм човек — отвърна Саймън. — Вече не. — Той погледна Изабел само за миг, а после сведе очи и се обърна към Клеъри. — Искаш ли да дойда с теб?

— Мисля, че няма да е лошо да те вземем с нас. Дневен вампир, знака на Каин — все трябва да има неща, от които дори кралицата на феите да се впечатли.

— Не бих се обзаложил — каза Алек.

Клеъри погледна покрай него и попита:

— Къде е Магнус?

— Каза, че е по-добре да не идва. Очевидно между него и кралицата на феите е имало нещо.

Веждите на Изабел подскочиха.

— Не е това, което си мислиш — подразнено каза Алек. — Някаква вражда. Въпреки че — добави той, понижавайки глас, — като се има предвид как е хойкал, преди да срещне мен, не бих се учудил.

— Алек! — Изабел се отдръпна назад, за да говори с брат си, а Клеъри рязко отвори чадъра си. Беше й подарък от Саймън, който го бе купил преди много години от Музея на естествената история, и бе украсен с динозаври. Развеселеното му изражение, когато го разпозна, не убягна от вниманието й.

— Да се поразходим? — попита той и й предложи ръката си.

 

 

Дъждът се лееше все така упорито — малки ручейчета шуртяха в канавките, а колелата на минаващите таксита хвърляха пръски. Странно бе, помисли си Саймън, че макар и да не изпитваше студ, усещането да е мокър и лепкав все още го дразнеше. Бавно погледна към Алек и Изабел през рамото си. Откакто бе излязла от Института, Изабел така и не бе срещнала очите му и той се зачуди какво ли се върти в главата й. Явно искаше да поговори с брат си и когато спряха на ъгъла на „Парк Авеню“, я чу да казва:

— Е, какво мислиш? За това, че баща ни се е кандидатирал за инквизитор?

— Мисля, че ми звучи като страшно скучна професия. — Изабел държеше чадър — прозрачен и украсен с пъстри цветя. Беше една от най-момичешките вещи, които Саймън бе виждал някога и той изобщо не винеше Алек, задето бе излязъл изпод него, предпочитайки да рискува с дъжда. — Не разбирам защо му е да се нагърбва с това.

— Не ме интересува дали е скучно — тихо изсъска Изабел. — Ако приеме, непрекъснато ще бъде в Идрис. Ама непрекъснато. Не може да ръководи Института и да е инквизитор. Не може да върши и двете едновременно.

— В случай че не си забелязала, Из, той и така непрекъснато е в Идрис.

— Алек…

Остатъкът от думите й бе удавен от шума на колите, устремили се напред сред облак от леденостудени пръски, когато светофарът светна зелено. Клеъри успя да избегне един същински гейзер и замалко да се блъсне в Саймън. Той я улови за ръка, за да й помогне да запази равновесие.

— Извинявай — каза тя. Ръката й бе малка и хладна в неговата. — Не внимавах.

— Знам. — Саймън се опита да прикрие тревогата в гласа си. През последните две седмици тя „не обръщаше внимание“ на нищо. Първоначално плачеше през цялото време, а после я обзе гняв — задето не можеше да вземе участие в патрулите, издирващи Джейс, заради непрестанните разпити на Съвета, задето едва ли не се намираше под домашен арест, задето Клейвът се съмняваше в нея. А най-вече се гневеше на себе си, задето така и не успяваше да открие руна, която да помогне. Нощем прекарваше часове наред на бюрото си, стиснала стилито толкова здраво, че пръстите й побеляваха, а Саймън се боеше, че ще го счупи. Опитваше се да накара мозъка си да й покаже образ, който да й разкрие къде се намира Джейс. Ала нощ след нощ нищо не се случваше.

Изглеждаше пораснала, помисли си Саймън, докато влизаха в парка през една дупка в каменната ограда на Пето авеню. Не по лош начин, просто беше различна от момичето, с което бе прекрачил прага на клуб „Пандемониум“ в онази нощ, която завинаги промени всичко. Беше станала по-висока, но не беше само това. Изражението й бе по-сериозно, в походката й имаше повече грация и сила, по-съсредоточени, зелените й очи не танцуваха насам-натам. С внезапен прилив на изненада, Саймън си даде сметка, че тя все повече заприличва на Джослин.

Клеъри спря в кръг от дървета, от които се процеждаха капки; клоните им спираха по-голямата част от дъжда и Клеъри и Изабел облегнаха чадърите си на две близки дървета. Клеъри разкопча верижката около шията си, остави сребърното звънче да се плъзне в дланта й и ги огледа един по един със сериозно изражение.

— Съществува известен риск — каза тя. — И съм почти сигурна, че поема ли го, връщане назад няма да има. Така че ако някой от вас не иска да дойде с мен, няма проблем. Ще го разбера.

Саймън се пресегна и сложи ръка върху нейната. Нямаше какво да премисля — където бе Клеъри, там бе и той. Бяха преживели твърде много заедно, за да не е така. Изабел последва примера му, а след нея и Алек; от дългите му черни мигли като сълзи се процеждаха дъждовни капки, ала по лицето му се четеше решимост. Четиримата здраво стиснаха ръце.

Клеъри разлюля звънчето.

Светът се завъртя около тях. Клеъри си помисли, че не бе същото като да бъдеш запратен в портал, когато все едно скачаш в сърцето на мощна вихрушка — това бе по-скоро като да се намираш на въртележка, която се върти все по-бързо и по-бързо. Замаяна, останала без дъх, тя изведнъж почувства как всичко спира и ето че отново стоеше неподвижна, стиснала ръцете на Изабел, Алек и Саймън.

Те се пуснаха и Клеъри се огледа наоколо. Познаваше този тъмнокафяв, облян в светлина коридор, който сякаш бе изваян от кехлибар. Подът беше гладък, изтъркан от краката на феи, прекосявали го в продължение на хиляди години. От късчетата злато по стените струеше светлина, а в края на коридора имаше многоцветна завеса, която се поклащаше напред-назад, сякаш раздвижвана от невидим полъх, макар че в подземието нямаше никакъв вятър. Когато се приближи малко, Клеъри видя, че завесата е съшита от пеперуди, някои от които все още бяха живи и борбата им да се отскубнат караше завесата да потрепва, сякаш разлюляна от лек повей.

Клеъри мъчително преглътна горчилката, надигнала се в гърлото й.

— Ехо? — провикна се тя. — Има ли някой?

Завесата се отмести настрани и елфическият рицар Мелиорн пристъпи в коридора. Носеше същите бели доспехи, които Клеъри си спомняше, ала сега върху гърдите му имаше магически символ — същите четири букви, които украсяваха одеждите на Люк и говореха, че е член на Съвета. Нов беше и белегът върху лицето му, точно под очите му с цвят на листа. Той я изгледа студено.

— Кралицата на феите не се поздравява с варварското човешко „ехо“, все едно викаш слуга. Правилният поздрав е „добра среща“.

— Но ние не сме срещнали никого — възрази Клеъри. — Дори не знам дали е тук.

Мелиорн я изгледа укорително.

— Ако кралицата не беше тук, готова да те приеме, звънчето нямаше да те доведе при нас. А сега ела с мен и вземи спътниците си със себе си.

Клеъри се обърна, за да даде знак на останалите, а след това последва елфа през завесата от изтезавани пеперуди, свивайки рамене с надеждата, че никоя част от крилцата им няма да я докосне.

Един по един четиримата пристъпиха в покоите на кралицата. Клеъри примигна изненадано. Мястото бе съвършено различно от предишния път, когато бе дошла тук. Кралицата се бе излегнала върху златистобял диван, а около нея, като гигантска шахматна дъска, се разстилаше под на бели и черни квадрати. От тавана се спускаха опасни на вид шипове, всеки един от тях — пронизал малки тресавищни духчета, чиято обикновено ослепителна светлина потрепваше, докато те умираха. Цялата стая блещукаше от тяхното сияние.

Ако не се броеше Мелиорн, който отиде да застане до кралицата, в стаята нямаше други придворни. Кралицата бавно се надигна. Беше все така красива в прозирната си златисто-сребърна рокля и косата с цвят на розова мед, чиито кичури тя внимателно подреди над бялото си рамо. Клеъри се зачуди защо изобщо си прави труда. От всички в стаята единственият, на когото красотата й можеше да въздейства, бе Саймън, а той я ненавиждаше.

— Добра среща, нефилими, дневни вампире — поздрави тя и им кимна. — Дъще на Валънтайн, какво те води при мен?

Клеъри разтвори ръка. Звънчето проблесна върху дланта й като безмълвно обвинение.

— Изпратихте своята прислужница при мен, за да ми каже да позвъня, ако някога се нуждая от помощта ви.

— А ти отвърна, че не искаш нищо от мен — каза кралицата. — Че имаш всичко, което желаеш.

Клеъри отчаяно се замисли за онова, което Джейс бе казал по време на предишната им аудиенция при кралицата, как я бе ласкал и очаровал. Сякаш изведнъж се бе сдобил със съвсем нов речник. Хвърли поглед през рамо към Изабел и Алек, ала Изабел само направи подразнен жест, за да й покаже да продължи.

— Нещата се променят — заяви Клеъри.

Кралицата протегна крака с видимо блаженство.

— Много добре. И какво искаш от мен?

— Искам да откриете Джейс Лайтууд.

Възцари се тишина, нарушавана единствено от едва доловимите предсмъртни стонове на духчетата. Най-сетне кралицата проговори:

— Явно ни смяташ за наистина могъщи, ако мислиш, че феите могат да успеят там, където Клейвът се провали.

— Клейвът иска да намери Себастиан. А мен не ме е грижа за него. Искам единствено Джейс — заяви Клеъри. — Освен това ми е ясно, че знаете повече, отколкото показвате. Предсказахте, че това ще се случи. Никой друг не подозираше, ала не вярвам, че ми изпратихте това звънче в същата нощ, когато Джейс изчезна, без да сте знаели, че се крои нещо.

— Може и да е така — отвърна кралицата, наслаждавайки се на проблясващите нокти на краката си.

— Забелязала съм, че феите често пъти казват „може би“, когато има истина, която искат да скрият — рече Клеъри. — Това ви помага да избегнете да дадете недвусмислен отговор.

— Може би е така. — По устните на кралицата пробяга развеселена усмивка.

— „Не е изключено“ също не е лош израз — предложи Алек.

— Или пък „негли“ — намеси се и Изи.

— Аз пък не виждам нищо лошо с „възможно е“ — обади се Саймън. — Може да е малко по-модерно, но е достатъчно ясно.

Кралицата махна с ръка, сякаш отпращаше рояк досадни мухи, жужащи около главата й.

— Нямам ти доверие, дъще на Валънтайн — заяви тя. — Имаше време, когато исках услуга от теб, ала това време отмина. Мелиорн вече е в Съвета. Не съм сигурна, че имаш какво да ми предложиш.

— Ако наистина мислехте така, нямаше да ми изпратите звънчето.

За миг двете кръстосаха погледи. Кралицата беше красива, ала в лицето й се криеше нещо, което напомняше на Клеъри за костите на дребно животинче, избеляващи под лъчите на слънцето. Най-сетне кралицата проговори:

— Много добре. Може и да съм в състояние да ти помогна. Но ще искам нещо в замяна.

— Каква изненада! — промърмори Саймън. Беше мушнал ръце дълбоко в джобовете си и гледаше кралицата с омраза.

Алек се разсмя.

Очите на кралицата припламнаха. Миг по-късно Алек извика и се олюля. Вдигнал ръце пред себе си, той с изумление гледаше как кожата им се набръчква, пръстите му се свиват, а ставите се подуват. Прегърби се, косата му посивя, сините му очи отслабнаха и хлътнаха, заобиколени от дълбоки бръчки. Клеъри ахна — там, където допреди малко беше Алек, сега стоеше старец, превит одве, с побеляла коса и треперещо тяло.

— Колко бързо повяхва наистина красотата на смъртните — злорадо каза кралицата. — Погледни се, Александър Лайтууд. Виж как ще изглеждаш само след пет-шест десетилетия. Какво ще каже възлюбеният ти магьосник за твоята красота тогава?

Гърдите на Алек се повдигаха яростно. Изабел бързо се приближи до него и взе ръката му в своята.

— Няма нищо, Алек. Това е просто магически прах. — Тя се обърна към кралицата. — Махнете го от него! Махнете го!

— Ти и приятелите ти ще се отнасяте с мен с подобаващото уважение. Тогава може и да размисля.

— Ще го направим — побърза да се намеси Клеъри. — Извиняваме се, ако сме били груби.

Кралицата изсумтя.

— Вашият Джейс определено ми липсва — заяви тя. — От всички ви той бе най-красивият и най-възпитаният.

— На нас също ни липсва — тихо каза Клеъри. — Нямахме намерение да бъдем невъзпитани. Ние, хората, понякога ставаме жлъчни в мъката си.

— Хм — изсумтя кралицата, но все пак щракна с пръсти и освободи Алек от магическия прах. Той отново си стана същият, макар лицето му да беше пребледняло и да бе придобило шокирано изражение. Кралицата му отправи поглед на превъзходство и насочи вниманието си към Клеъри.

— Има един комплект пръстени — заяви тя. — Принадлежаха на баща ми. Искам да си ги върна, защото те са изработени от елфи и притежават забележителна сила. Те ни позволяват да разговаряме помежду си без думи, телепатично, така, както правят вашите Мълчаливи братя. От сигурен източник знам, че в момента са изложени в Института.

— Май съм виждала нещо такова — бавно каза Изабел. — Два елфически пръстена в стъклен шкаф на втория етаж на библиотеката.

— Искате да открадна нещо от Института? — учудено попита Клеъри. Това определено не беше начело в списъка на услугите, които би могла да очаква да й бъдат поискани от кралицата.

— Не искам да ги откраднеш — поправи я кралицата, — а да ги върнеш на законните им собственици.

— И тогава ще откриете Джейс? — попита Клеъри. — И не ми отговаряйте с „може би“. Какво точно ще направите?

— Ще ви помогна да го намерите — отвърна кралицата. — Давам ти думата си, че помощта ми ще бъде неоценима. Мога например да ти кажа защо никоя от издирващите ви магии не е успяла. Мога да ви кажа в кой град е най-вероятно да бъде открит…

— Но Клейвът ви разпита — прекъсна я Саймън. — Как успяхте да ги излъжете?

— Така и не ми зададоха правилните въпроси.

— Но защо ви е да ги лъжете? — настоя Изабел. — На кого сте верни в цялата тази ситуация?

— Никому. Джонатан Моргенстърн би могъл да бъде могъщ съюзник, ако преди това не го превърна в свой враг. Защо да го излагам на опасност или да си навличам гнева му, без да спечеля нищо от това? Феите са древна раса; не вземаме прибързани решения, а изчакваме да видим накъде ще задуха вятърът.

— Ала тези пръстени значат за вас достатъчно, за да рискувате да го разгневите? — попита Алек.

В отговор кралицата просто се усмихна — ленива усмивка, пълна с обещания.

— Смятам, че за днес стига — каза тя. — Върнете се с пръстените и тогава отново ще говорим.

Клеъри се поколеба и погледна Алек и Изабел.

— Вие съгласни ли сте? Да откраднем от Института?

— Ако това ще ни помогне да намерим Джейс — каза Изабел.

Алек кимна.

— Всичко, каквото е необходимо.

Клеъри отново се обърна към кралицата, която я наблюдаваше очаквателно.

— В такъв случай — споразумяхме се.

Кралицата се протегна и по устните й се разля усмивка на задоволство.

— На добър час, малки ловци на сенки. И едно последно предупреждение, макар с нищо да не сте го заслужили. Ще сторите добре да премислите доколко е разумно да търсите своя приятел. Защото както често се случва, когато изгубите нещо скъпоценно, откриете ли го, то невинаги е такова, каквото го помните.

 

 

Беше почти единайсет часът, когато Алек застана пред вратата на Магнус в Грийнпоинт. Изабел го бе убедила да вечерят в „При Таки“ заедно с Клеъри и Саймън и макар в началото да се опъваше, остана доволен, че се съгласи. Нуждаеше се от няколко часа, за да въведе ред в чувствата си след случилото се в двора на феите. Не искаше Магнус да види колко силно го е разтърсил магическият прах на кралицата.

Вече не беше нужно да звъни на Магнус, за да го пусне в сградата, тъй като имаше ключ — нещо, от което се гордееше, без сам да е сигурен защо. Отключи вратата и пое по стълбите, минавайки покрай съседа на Магнус от първия етаж. Въпреки че никога не бе виждал обитателите на просторния апартамент, те очевидно изживяваха страстна любовна история. Веднъж по цялата площадка бяха пръснати нечии вещи, заедно с бележка, прикрепена към ревера на едно сако и адресирана до „Лъжещия лъжец, който лъже“. Тази вечер на вратата беше залепен букет цветя, в който беше втъкната картичка с надпис „СЪЖАЛЯВАМ“. Типично за Ню Йорк — човек винаги знаеше за живота на съседите си повече, отколкото му се искаше.

Вратата на Магнус беше открехната и в коридора долиташе тиха музика. Днес беше Чайковски. Алек усети как напрежението в раменете му се изпарява, когато вратата на апартамента се затвори зад гърба му. Никога не бе сигурен как ще изглежда мястото (този път декорът беше минималистичен, с бели дивани, червени масички и приковаващи погледа черно-бели снимки от Париж по стените), но бе започнал да се чувства все по-комфортно в него, сякаш се прибираше у дома. Миришеше на онези неща, които той свързваше с Магнус: мастило, одеколон, чай „Лапсанг Сушонг“ и прегоряла захар — дъхът на магия. Той вдигна Председателя Мяу, който бе задрямал на перваза, и се отправи към кабинета.

Магнус вдигна поглед, когато Алек прекрачи прага. Носеше дънки и черна тениска с капси по яката и ръкавите — подчертано сдържано облекло за него. Черната коса падаше около лицето му, разрошена и щръкнала тук-таме, сякаш безброй пъти бе прокарвал пръсти през нея в раздразнение; котешките му очи бяха натежали от умора. При появата на Алек той остави химикалката и се усмихна широко.

— Председателят те харесва.

— Той харесва всеки, който го почеше зад ушите — каза Алек и намести котарака в ръцете си, така че мъркането му отекна в гърдите му.

Магнус се облегна в стола си и се прозя, от което мускулите на ръцете му се обтегнаха. Масата беше осеяна с късчета хартия, покрити със ситни, сбити букви и рисунки — най-различни разновидности на символа, който бяха открили на пода в градината, от която бе изчезнал Джейс.

— Как е кралицата на феите?

— Както обикновено.

— Истинска кучка, а?

— В общи линии.

Алек му разказа накратко какво се бе случило при феите. Биваше го в това — да казва само необходимото, без излишни думи. Никога не бе разбирал хората, които бърбореха неспирно, нито дори любовта на Джейс към ненужно сложните игри на думи.

— Тревожа се за Клеъри — каза Магнус. — Безпокоя се, че е на път да нагази във води, които са твърде дълбоки за малката й червенокоса главичка.

Алек остави Председателя Мяу на масата, където той незабавно се сви на кълбо и потъна в сън.

— Иска да открие Джейс. Нима можеш да я виниш за това?

Очите на Магнус омекнаха. Той провря пръст под ръба на дънките му и го привлече към себе си.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че би сторил същото, ако аз бях изчезнал?

Алек извърна лице и погледна към листовете, които Магнус бе оставил на масата при влизането му.

— Отново ли ги разглеждаш?

Магнус го пусна с леко разочарован вид.

— Не може да няма ключ за разгадаването им — каза той. — Някой език, който съм пропуснал. Може би някой древен език. Това е стара черна магия, която не прилича на нищо, което съм виждал досега. — Той отново погледна листовете и наклони глава на една страна. — Ще ми подадеш ли онази кутия за енфие? Сребърната, на ръба на масата.

Алек проследи накъде му сочи Магнус и в другия края на голямата дървена маса видя сребърна кутийка. Пресегна се и я вдигна. Тя приличаше на миниатюрно метално ковчеже с малки крачета, а върху извития й капак с диаманти бяха инкрустирани инициалите „У. С.“

„У“ помисли си той. „Уил?“

„Уил“, отвърнал бе Магнус, когато Алек го попита за името, с което Камила го беше дразнила. „Господи, колко време мина оттогава.“

Алек прехапа устни.

— Какво е това?

— Кутия за енфие — отвърна Магнус, без да вдига поглед от листовете. — Нали ти казах.

— Това пък какво е? Някаква отрова?

Магнус го погледна и се засмя.

— Обикновен тютюн. През седемнайсети и осемнайсети век беше доста популярно. Сега използвам кутията, за да си държа разни дреболии в нея.

Той протегна ръка и Алек му подаде кутията.

— Някога питал ли си се… — започна Алек, ала после спря и опита отново: — Не те ли тревожи, че Камила е някъде там? Че успя да се измъкне?

„И че вината беше моя?“ обяви наум, но не го изрече на глас — не беше нужно Магнус да го знае.

— Тя винаги е била някъде там — каза Магнус. — Знам, че Клейвът не прелива от щастие, но аз съм свикнал да си я представям как живее своя живот, без да ме търси. Ако ме е тревожело, то е било много отдавна.

— Но някога си я обичал.

Магнус прокара пръсти по диамантите върху капака на кутията.

— Мислех, че я обичам.

— А тя още ли те обича?

— Не вярвам — сухо отвърна Магнус. — Последният път, когато я видях, не се държа особено приятно. Разбира се, може и да беше, защото аз имам осемнайсетгодишно гадже с руна за издръжливост, а тя си няма.

Алек едва не се задави.

— Тъй като аз съм онзи, който току-що бе третиран като сексуален обект, държа да отбележа, че възразявам срещу това описание.

— Тя открай време си е ревнива — ухили се Магнус и Алек си каза, че наистина страшно го бива да сменя темата. Магнус бе дал да се разбере, че не обича да говори за отминалите си любовни връзки, но незнайно как по време на разговора им спокойното, уютно усещане, че си е у дома, се бе изпарило. Колкото и млад да изглеждаше Магнус (а точно сега, босоног, с щръкнала във всички посока коса, той сякаш бе на осемнайсет), двамата бяха разделени от истински океан от време.

Магнус отвори кутията, извади няколко кабарчета и забоде листа, който разглеждаше, за масата. Когато вдигна глава и видя изражението на Алек, се сепна.

— Добре ли си?

Вместо отговор, Алек се пресегна и взе ръцете му в своите. Магнус се остави Алек да го издърпа на крака и го погледна изпитателно, но преди да успее да каже каквото и да било, Алек го притегли към себе си и го целуна. Магнус издаде тих звук на задоволство и сграбчи ризата му, повдигайки я лекичко, така че хладните му пръсти сега почиваха върху гръбнака на Алек, който се долепи още по-плътно до него, притискайки го между масата и тялото си. Не че Магнус имаше нещо против.

— Хайде — прошепна Алек в ухото му. — Късно е. Да си лягаме.

Магнус прехапа долната си устна и погледна през рамо към листовете върху масата и древните букви на непознатия език.

— Ти върви. Аз идвам след малко… пет минути.

— Добре. — Алек се изправи. Прекрасно знаеше, че когато Магнус потъне в проучванията си, петте минути много лесно се превръщат в пет часа. — Ще се видим там.

 

 

— Шшт.

Клеъри долепи пръст до устните си, преди да даде знак на Саймън да мине преди нея през входната врата. Всички светлини в къщата на Люк бяха угасени, дневната тънеше в тишина и мрак. Клеъри побутна Саймън към стаята си и тръгна към кухнята, за да си вземе чаша вода. Не бе изминала и половината разстояние, когато замръзна на място.

От дъното на коридора се носеше гласът на майка й. Ясно долови напрежението в него. Също като Клеъри, чийто най-голям кошмар бе да изгуби Джейс, така и майка й изживяваше своя най-голям ужас. Мисълта, че синът й е някъде там, способен на всичко, я раздираше отвътре.

— Но те я оправдаха, Джослин. — Клеъри чу отговора на Люк, чийто глас ту се повишаваше леко, ту отново се снижаваше до шепот. — Няма да има никакво наказание.

— Вината е моя. — Думите на Джослин звучаха приглушено, сякаш бе заровила лице в рамото на Люк. — Ако не бях дала живот на… на онова създание, сега Клеъри нямаше да преживява всичко това.

— Не би могла да знаеш… — гласът на Люк се превърна в шепот и макар Клеъри да знаеше, че е прав, за миг я обзе мимолетен, гузен пристъп на гняв против майка й. Джослин трябваше да убие Себастиан още в люлката, та никога да не бе имал възможност да порасне и да съсипе живота на всички им, помисли си тя и начаса се ужаси от себе си. Обърна се и забързано се отправи към другата част на къщата, втурвайки се в стаята и затваряйки вратата след себе си така, сякаш някой я гонеше.

Саймън, който се бе настанил на леглото и играеше на някаква видео игра, изненадано вдигна глава.

— Всичко наред ли е?

Клеъри опита да се усмихне. Саймън бе толкова позната гледка в тази стая — докато растяха, неведнъж бяха преспивали у Люк. Беше направила всичко по силите си, за да превърне това място в своята стая, вместо в спалня за гости. В рамката на огледалото над тоалетката безразборно бяха втъкнати снимки: на тях със Саймън, на семейство Лайтууд, на нея и Джейс, на майка й. Люк й бе подарил чертожно табло и пособията й за рисуване бяха прилежно подредени в шкафчето до него. Беше окачила и плакати от любимите си аниме поредици — „Fullmetal Alchemist“, „Rurouni Kenshin“, „Bleach“.

Навсякъде се виждаха и доказателства за живота й на ловец на сенки — дебелият Кодекс на ловците на сенки с надраскани в полетата бележки и рисунки, лавица с книги за окултното и паранормалното, стилито й върху писалището, както и нов глобус, подарък от Люк, върху който бе отбелязан Идрис със златни граници насред Европа.

А Саймън, седнал по турски върху леглото, бе едно от малкото неща, които принадлежаха както на стария, така и на новия й живот. Той я гледаше с тъмните си очи, които се открояваха върху бледото му лице, а знакът на Каин едва забележимо проблясваше на челото му.

— Майка ми — обясни Клеъри и се облегна на вратата. — Всичко това определено не й понася.

— Не изпитва ли облекчение? Задето те оправдаха, имам предвид.

— Не може да престане да мисли за Себастиан. Обвинява себе си.

— Не тя, а Валънтайн е отговорен за това, в което се е превърнал Себастиан.

Клеъри не отговори. Беше си припомнила ужасната мисъл, която й бе минала през главата преди малко — че майка й е трябвало да убие Себастиан още като бебе.

— И двете — продължи Саймън — се обвинявате за неща, за които не сте отговорни. Ти се укоряваш, задето си оставила Джейс сам на покрива…

Клеъри рязко вдигна глава и го погледна изпитателно. Не помнеше да го е казвала на глас, макар наистина да бе така.

— Никога…

— Правиш го — настоя Саймън. — Ала аз също го оставих. Изи го остави, Алек го остави… а Алек е неговият парабатай. Нямаше как да знаем. Пък и можеше да е и по-лошо, ако бе останала с него.

— Възможно е.

На Клеъри не й се говореше за това. Избягвайки погледа на Саймън, тя се отправи към банята, за да си измие зъбите и да нахлузи пухкавата си пижама. Избягваше да се поглежда в огледалото — ненавиждаше колко бе бледа и какви сенки имаше под очите. Тя бе силна, нямаше да позволи това да я пречупи. Имаше план. Дори и той да бе леко безразсъден и да предполагаше кражба от Института.

Изми си зъбите и докато излизаше от банята, връзвайки вълнистата си коса на опашка, видя Саймън да прибира в раницата си бутилка, за която бе почти сигурна, че съдържа кръвта, която си бе купил от „При Таки“.

Приближи се до леглото и разроши косата му.

— Можеш да я държиш в хладилника, ако искаш. В случай че не я харесваш със стайна температура.

— Всъщност, леденостудената кръв е по-гадна от тази със стайна температура. Най-хубава е топла, но мисля, че на майка ти няма да й се хареса особено, ако взема да си я претоплям в тенджерите й.

— Джордан наистина ли няма нищо против? — попита Клеъри, чудейки се дали Джордан изобщо си спомня, че Саймън живее при него. През последната седмица Саймън бе прекарал всички нощи у тях. Първите няколко дни след изчезването на Джейс Клеъри не можеше да заспи. Натрупваше пет завивки отгоре си и въпреки това не успяваше да се стопли. Лежеше будна, зъзнеше и си представяше как през вените й бавно се процежда замръзнала кръв, а ледени кристали се увиват като мрежа от корали около сърцето й. Сънищата й бяха пълни с черни морета, огромни късове лед, замръзнали езера и Джейс. Така и не успяваше да види лицето му, скрито от сенки, пелени от облаци или от собствената му лъскава коса, когато се извърнеше от нея. От време на време се унасяше, само за да се събуди след няколко минути, винаги със същото отвратително чувство, че се дави.

Първият ден, след като я разпитваха в Съвета, тя се прибра у дома и се пъхна в леглото. Лежа там, напълно будна, докато откъм прозореца се разнесе почукване и Саймън се мушна вътре, при което едва не тупна на пода. Без да каже нито дума, той се покатери върху леглото и се опъна до нея. Кожата му бе студена от хладната нощ навън и от него се носеше дъх на градски въздух и приближаващия зимен мраз.

Клеъри бе допряла рамото си до неговото, разтопявайки частица от напрежението, стиснало тялото й като в железен юмрук. Дланта му беше студена, ала въпреки това позната, като допира на кадифеното му сако до ръката й.

— Колко дълго можеш да останеш? — прошепнала бе тя в мрака.

— Колкото поискаш.

Тя се бе обърнала на една страна, за да го погледне.

— Изи няма ли да има нещо против?

— Именно тя настоя да дойда. Каза ми, че не можеш да спиш и че ако присъствието ми ти помага, мога да остана. Поне докато заспиш.

Клеъри бе въздъхнала облекчено.

— Остани цялата нощ. Моля те.

И той го бе сторил. Тази нощ Клеъри не сънува кошмари.

Докато Саймън беше там, тя спеше дълбоко, без да сънува — същински океан от мрак и безпаметност. Забрава, в която нямаше болка.

— Джордан не го е грижа за кръвта — отвърна Саймън. — Интересува го единствено това да се чувствам удобно в собствената си кожа. Да приема вампира в себе си и тям подобни дрънканици.

Клеъри се настани на леглото до него и прегърна една възглавница.

— А вампирът в теб различен ли е от онзи, когото виждаме?

— Определено. Той настоява да нося тениски, които разкриват корема ми, и федора. Но аз се съпротивлявам.

По устните на Клеъри пробяга бегла усмивка.

— Значи вътрешният ти вампир е Магнус?

— А, това ми напомни нещо. — Саймън бръкна в раницата си, извади две книжки с манга и ги размаха тържествуващо, преди да й ги подаде. — „Magical Love Gentleman“, брой петнайсет и шестнайсет. Изчерпани във всички книжарници, с изключение на „Мидтаун комикс“.

Клеъри ги взе и погледна пъстрите корици. Някога сигурно би изпискала от радост, ала сега едва успя да се усмихне на Саймън и да му благодари. Все пак го беше направил за нея, напомни си тя — жест на истински приятел, макар точно сега да й се струваше немислимо да се развлече с тях.

— Страшен си — каза и го побутна приятелски с рамо. След това се облегна на възглавниците с мангата в скута. — И благодаря, че дойде с мен при кралицата на феите. Знам, че мястото трябва да е събудило гадни спомени, но… винаги се чувствам по-добре, когато си до мен.

— Ти беше чудесна. Справи се с кралицата като професионалист — заяви Саймън и се изтегна до нея. Раменете им се докосваха, докато двамата гледаха тавана с познатите пукнатини и блещукащите в тъмното звезди, които отдавна бяха престанали да светят. — Е, ще го направиш ли? Ще откраднеш ли пръстените?

— Да. — Клеъри изпусна дъха, който беше задържала. — Утре. По обяд има заседание. Всички ще присъстват. Ще го направя тогава.

— Не ми харесва, Клеъри.

Клеъри усети как тялото й се напряга.

— Кое не ти харесва?

— Да се забъркваш с феите. Те са лъжовна раса.

— Та те не могат да лъжат.

— Знаеш какво имам предвид. „Феите са измамливи“ звучи изтъркано, ала е така.

Клеъри завъртя глава и го погледна, опряла брадичка на ключицата му. Саймън автоматично вдигна ръка и обгърна раменете й, притегляйки я към себе си. Тялото му беше хладно, ризата — все още влажна от дъжда. Обикновено правата му коса бе изсъхнала в навити от вятъра къдрици.

— Повярвай ми, и на мен не ми е приятно да се забърквам с тях. Но бих го сторила за теб — каза тя. — Ти също би го направил за мен, нали?

— Разбира се. Въпреки това си остава лоша идея. — Саймън завъртя глава и я погледна. — Знам как се чувстваш. Когато баща ми умря…

Тялото на Клеъри се напрегна.

— Джейс не е мъртъв.

— Знам. Не се опитвах да кажа, че е мъртъв. Просто… Не е нужно да казваш, че се чувстваш по-добре, когато съм с теб. Защото аз винаги съм с теб. Скръбта те кара да се чувстваш сама, но не е така. Знам, че не вярваш в… в религията, така, както аз, но поне можеш да повярваш, че си заобиколена от хора, които те обичат, нали?

Очите му бяха широки, пълни с надежда. Бяха тъмнокафяви, както винаги, но и някак различни, сякаш към цвета им бе прибавен още един слой, така, както и кожата му изглеждаше едновременно прозрачна и без пори.

„Вярвам го“, помисли си Клеъри. „Просто не съм сигурна дали има някакво значение.“

Тя нежно го побутна с рамо.

— Мога ли да те попитам нещо? Малко е лично, но е важно.

В гласа на Саймън се промъкна предпазлива нотка.

— Какво?

— Сега, като носиш знака на Каин, означава ли това, че ако случайно те изритам през нощта, някаква невидима сила ще ме ритне седем пъти по кокалчетата?

Почувства как той се разсмя.

— Лека нощ, Фрей.