Касандра Клеър
Град на изгубени души (23) (Книга пета)

Епилог

В началото Джейс не усещаше нищо. После се възцари мрак, а в мрака — изпепеляваща болка. Струваше му се, че е погълнал огън, който го давеше и изгаряше гърлото му. Отчаяно опита да си поеме дъх, който да охлади пламъците, и отвори очи.

Видя тъмнина и сенки — слабо осветена стая, едновременно позната и непозната, с редици легла и прозорец, през който се процеждаше мътна, синкава светлина. Той беше в едно от леглата, завивки и одеяла — смъкнати надолу и омотани около тялото му като въжета. Гърдите го боляха, сякаш върху тях имаше огромна тежест; посегна, за да види каква е тя, ала напипа само дебела превръзка, поставена направо върху голата му кожа. Пое си нова глътка охлаждащ въздух.

— Джейс. — Познаваше този глас така, както познаваше своя; ето че нечия ръка улови неговата и пръстите й се преплетоха с неговите. С рефлекс, роден от години на обич и близост, той ги стисна.

— Алек. — Изуми се от звука на собствения си глас. Беше си съвсем същият. Струваше му се, че самият той бе обгорен, разтопен и сътворен наново като злато в пещ… но в каква форма? Възможно ли бе отново да е себе си? Вдигна поглед към тревожните сини очи на Алек и разбра къде се намира. Лечебницата на Института. У дома.

— Съжалявам…

Тънка, корава длан го помилва по бузата и друг познат глас каза:

— Не се извинявай. Няма за какво.

Джейс притвори очи. Тежестта върху гърдите му все още бе там — наполовина рана и наполовина вина.

— Изи.

Тя рязко си пое дъх.

— Наистина си ти, нали?

— Изабел — започна Алек, сякаш за да я предупреди да не го разстройва, ала Джейс докосна ръката й. Виждаше тъмните й очи, сияещи в утринния сумрак, и лицето й, върху което се четяха надежда и очакване. Това бе онази Изи, която единствено семейството й познаваше — изпълнена с обич и тревога.

— Аз съм — увери я и се прокашля. — Ще те разбера, ако не ми повярваш, но се кълна в Ангела, че наистина съм си аз, Из.

Алек не каза нищо, само още по-силно стисна ръката му.

— Не е нужно да се кълнеш — каза и докосна руната за парабатаи до ключицата си. — Аз знам. Усещам го. Вече нямам чувството, че част от мен липсва.

— Аз също го усещах. — Джейс си пое накъсано дъх. — Че нещо липсва. Усещах го дори със Себастиан, макар да не знаех какво е. Не знаех, че си ти, моят парабатаи. — Той погледна към Изи. — Както и ти. Моята сестра. И… — Внезапно изгаряща светлина опали клепачите му, раната на гърдите му затуптя болезнено и той видя нейното лице, осветено от огъня на меча. Особено парене плъзна по вените му, като бял огън. — Клеъри, кажете ми, че…

— Тя е съвсем добре — побърза да каже Изабел, но в гласа й имаше още нещо — изненада, смущение.

— Заклеваш ли се? Нали не го казваш само защото не искаш да ме разстройваш?

— Тя те прониза — напомни му Изабел.

Джейс се засмя с усилие и това му причини болка.

— Тя ме спаси.

— Така е — съгласи се Алек.

— Кога мога да я видя? — Джейс се опита да не изглежда твърде нетърпелив.

— Наистина си ти — Изабел прозвуча развеселено.

— Мълчаливите братя идваха няколко пъти, за да проверят това — каза Алек и докосна превръзката около гърдите му. — Както и да видят дали си се събудил. Когато разберат, че си дошъл на себе си, вероятно ще искат да говорят с теб, преди да ти позволят да се видиш с Клеъри.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Около два дни — отвърна Алек. — Откакто те върнахме от Бурен и се уверихме, че няма да умреш. Оказва се, че не е толкова лесно да излекуваш напълно рана, причинена от архангелски меч.

— Да не искате да кажете, че ще ми остане белег?

— Голям, грозен белег — увери го Изабел. — Точно върху гърдите.

— Мамка му. А аз толкова разчитах на парите от онази фотосесия за мъжко бельо, която си бях уредил. — Говореше шеговито, ала си мислеше, че така е правилно — трябваше да му остане белег от онова, което се бе случило с него, както физически, така и умствено. Едва не бе изгубил душата си и белегът щеше да му напомня колко е крехка свободната воля и колко трудна — праведността.

Щеше да му напомня и за по-мрачни неща — за онова, което предстоеше и което той не биваше да допусне да се случи. Силата му се завръщаше, усещаше го, и щеше да я впрегне до последната капка, за да попречи на Себастиан. От тази мисъл изведнъж му поолекна, сякаш някой бе отнел мъничко от тежестта, затиснала гърдите му. Завъртя леко глава на една страна, колкото да надникне в очите на Алек.

— Никога не ми е минавало през ума, че двамата с теб ще се бием на противоположни страни — каза дрезгаво. — Нито за миг.

— И никога повече няма да ти се наложи — твърдо заяви Алек.

— Джейс — обади се Изабел. — Опитай да не се вълнуваш. Просто…

Сега пък какво?

— Още нещо ли не е наред?

— Ами, мъничко сияеш — отвърна Изабел. — Така де, съвсем мъничко.

— Сияя?

Алек вдигна ръката, с която все още държеше неговата, и в сумрака Джейс видя, че от лакътя му надолу към китката се спуска бледа светлина, която сякаш проследяваше линиите на вените му като карта.

— Смятаме, че е остатъчен ефект от меча на архангела — обясни Алек. — Вероятно скоро ще отзвучи, но Мълчаливите братя са заинтригувани. Естествено.

Джейс въздъхна и отпусна глава на възглавницата. Твърде бе изтощен, за да изпита особен интерес към новото си озарено състояние. — Означава ли това, че трябва да си вървите? За да доведете Братята?

— Наредиха ни да ги повикаме веднага щом се събудиш — отговори Алек, като клатеше глава, още докато го изричаше. — Но няма да го сторим, ако не искаш.

— Доста съм изморен — призна Джейс. — Ако можех да поспя още няколко часа…

— Разбира се. Разбира се, че можеш. — Пръстите на Изабел отметнаха кичур коса от очите му. Гласът й бе твърд, непоколебим: свирепа като мечка, бранеща мечето си.

Клепачите на Джейс започнаха да натежават.

— И няма да ме оставите сам?

— Няма — увери го Алек. — Никога няма да те оставим. Знаеш го.

— Никога. — Изабел улови ръката му, тази, която Алек не държеше, и я стисна с всичка сила. — Всички Лайтууд — заедно — прошепна тя. Изведнъж Джейс усети нещо мокро върху ръката си и осъзна, че от очите й капят сълзи. Изабел плачеше… за него, защото го обичаше; дори след всичко случило се, тя още го обичаше.

И двамата го обичаха.

Джейс заспа така — с Изабел от едната си страна и Алек от другата, докато слънцето бавно се показваше над света.

 

 

— Какво имаш предвид с това, че все още не мога да го видя? — настоя Клеъри. Седеше на ръба на дивана в дневната на Люк, увила кабела на телефона около пръстите си толкова здраво, че връхчетата им бяха побелели.

— Минаха само три дни, през два от които той беше в безсъзнание — отвърна Изабел. Зад гласа й се чуваха гласове и Клеъри напрегна слух, за да различи чии са. Единият като че ли беше на Мерис, но дали говореше с Джейс? Или с Алек? — Мълчаливите братя все още го преглеждат. И все още казват — никакви посетители.

— Мълчаливите братя? Защо не им го…

— Не, благодаря. Едно е да си от типа силен и мълчалив мъж, ама тяхното си е чиста проба плашещо.

— Изабел! — Клеъри се облегна на меките възглавници. Беше ясен есенен ден и през прозорците на дневната струеше слънчева светлина, но от това настроението на Клеъри изобщо не се оправяше. — Просто искам да се уверя, че е добре. Че не са му останали трайни увреждания, че не се е подул като балон…

— Разбира се, че не се е подул като балон, не ставай смешна.

— И откъде да знам, когато никой не ми казва нищо?

— Той е добре — увери я Изабел, ала по тона й Клеъри усети, че крие нещо. — Алек спи в леглото до него, а през деня с мама се редуваме да стоим в лечебницата. Мълчаливите братя не го измъчват. Просто трябва да разберат какво знае. За Себастиан, за апартамента, всичко.

— Въпреки това не мога да повярвам, че Джейс не би ме повикал, стига да можеше. Освен ако не иска да ме види.

— Може и да е това. Все пак ти го намушка.

— Изабел…

— Ако щеш вярвай, но само се шегувах. В името на Ангела, Клеъри, не можеш ли да проявиш малко търпение? — въздъхна Изабел. — О, все тая. Забравих с кого говоря. Виж, Джейс каза (имай предвид, че всъщност не би трябвало да го повтарям), че е наложително да говори лично с теб. Ако само можеш да почакаш…

— Та аз само това правя — прекъсна я Клеъри. — Чакам. — И наистина беше така. Беше прекарала последните две нощи, лежейки в стаята си у Люк, като очакваше новини за Джейс и за кой ли път прехвърляше през ума си и най-малката подробност от случилото се през последната седмица. Дивия лов; антикварния магазин в Прага; фонтаните, пълни с кръв; мрачните тунели на себастиановите очи; тялото на Джейс, долепено до нейното; Себастиан, притиснал Пъкления бокал до устните й, мъчейки се да ги разтвори; горчивата воня на демонската кръв. Славния, накарал ръката й да засияе и потънал в тялото на Джейс като огнена мълния; туптенето на сърцето му под пръстите й. Той дори не бе отворил очи, ала Клеъри бе изкрещяла, че е жив, че сърцето му бие и семейството му се бе втурнало към тях, дори Алек, подкрепящ необичайно бледия Магнус. — Единственото, което правя, е да премислям всичко отново и отново и това ме побърква.

— Тук сме на едно мнение. Знаеш ли какво, Клеъри?

— Какво?

Последва пауза.

— Не се нуждаеш от моето разрешение, за да дойдеш да се видиш с Джейс — каза Изабел. — Не се нуждаеш от ничие разрешение за каквото и да било. Ти си Клеъри Фрей. Хвърляш се с главата напред във всяка ситуация, без да имаш и най-малка представа как, по дяволите, ще се развият нещата, но в крайна сметка се оправяш, с помощта единствено на куража и лудостта си.

— Но не и когато става дума за личния ми живот, Из.

— Хм. Е, може би трябва да го направиш. — И тя затвори.

Клеъри се взря в слушалката, от която долиташе далечно металическо пиукане, въздъхна и я върна на мястото й, след което се запъти към стаята си.

Саймън се бе опънал на леглото, с крака върху възглавниците й, подпрял брадичка с ръце. На лаптопа му, отворен върху леглото, се виждаше спряна на пауза сцена от „Матрицата“. При нейната поява той вдигна глава.

— Някакъв късмет?

— Не съвсем. — Клеъри отиде до дрешника си. Вече се бе облякла подходящо, в случай че днес се срещне с Джейс — носеше дънки и мек, син пуловер, който знаеше, че той харесва. Сега си сложи кадифено яке и приседна до Саймън, за да си обуе ботушите.

— Изабел не ми казва нищо. Мълчаливите братя не искат Джейс да има посетители, но не ме е грижа. Отивам.

Саймън затвори капака на лаптопа и се обърна по гръб.

— Браво на малката ми храбра обожателка, която не признава лични граници.

— О, я млъквай. Искаш ли да дойдеш с мен? Да се видиш с Изабел?

— Имам среща с Беки. В апартамента.

— Хубаво. Поздрави я от мен. — Клеъри приключи с връзването на ботушите си и посегна да отмести косата на Саймън от челото му. — Първо трябваше да свикна със знака, а сега пък трябва да свикна да те виждам без него.

Тъмнокафявите му очи обходиха лицето й.

— Със или без него все съм си аз.

— Саймън, помниш ли какво пишеше върху острието на меча? На Славния?

— Quis ut Deus.

— Това е на латински. Проверих го. Означава „Кой е като Господ?“ Това е подвеждащ въпрос. Отговорът е „никой“. Никой не е като Господ. Не разбираш ли?

Саймън я изгледа.

— Кое да разбирам?

— Ти го каза. Deus. Господ.

Саймън отвори уста и пак я затвори.

— Аз…

— Знам, че Камила ти каза, че може да изрича Божието име, защото не вярва в Бог, но мисля, че всъщност зависи от това какво вярваш за себе си. Ако си убеден, че си прокълнат, значи наистина си. Но ако не го вярваш…

Клеъри докосна ръката му; той стисна пръстите й за миг, а после ги пусна. Лицето му бе угрижено.

— Трябва ми малко време, за да помисля над това.

— Всичко, от което имаш нужда. Но знай, че съм насреща, ако искаш да поговориш с някого.

— Както и аз, ако ти се нуждаеш да поговориш с някого. Каквото и да се случи между теб и Джейс в Института… знаеш, че винаги можеш да дойдеш у нас, ако искаш да споделиш нещо.

— Как е Джордан?

— Никак не е зле. Двамата с Мая определено са двойка. Все още са в онази неловка фаза, когато все имам чувството, че трябва да ги оставя насаме. — Той сбърчи нос. — А когато Мая я няма, Джордан непрекъснато се измъчва от несигурност, задето тя е излизала с цял куп момчета, докато той е прекарал последните три години във военна подготовка за Претор Лупус, преструвайки се, че е асексуален.

— О, я стига. Съмнявам се това да има някакво значение за Мая.

— Нали знаеш какви са мъжете. Егото ни е адски деликатно.

— Не бих нарекла егото на Джейс деликатно.

— Не, Джейс е нещо като артилерийския танк на мъжкото его — призна Саймън. Дясната му ръка почиваше върху стомаха и златният елфически пръстен проблясваше на пръста му. Откакто другият беше унищожен, той като че ли нямаше никакви магически умения, но Саймън продължаваше да го носи. Импулсивно, Клеъри се наведе и го целуна по челото.

— Ти си най-добрият приятел, който човек може да има, знаеш го, нали?

— Е, знаех го, но никога не вреди да ти го кажат отново.

Клеъри се засмя и стана.

— Защо не отидем заедно до метрото? Освен ако не предпочиташ да останеш тук с родителското тяло, вместо да разпускаш в готиния си ергенски апартамент в центъра.

— Да, заедно с вехнещия ми от любов съквартирант и сестра ми. — Той се хързулна от леглото и я последва в дневната. — Значи няма просто да си отвориш портал?

Клеъри сви рамене.

— Не знам. Изглежда ми… прахосническо. — Тя прекоси коридора и след като почука на вратата, пъхна глава в голямата спалня. — Люк?

— Влез.

Тя влезе заедно със Саймън. Люк седеше в леглото. Превръзката около гърдите му се очертаваше под фланелената му риза. На леглото пред него имаше купчина списания. Саймън взе едно от тях.

— „Зимна булка: как да заблестиш като ледена принцеса“ — прочете на глас. — Не знам, човече, не съм съвсем сигурен, че тиара от снежинки е най-подходящият избор за теб.

Люк се огледа наоколо и въздъхна.

— Джослин реши, че малко сватбено планиране ще ни се отрази добре. Щели сме да се върнем към нормалния живот и разни такива неща. — Под сините му очи имаше тъмни сенки. Джослин бе тази, която му съобщи за Аматис, още преди да го преместят от участъка. Въпреки че Клеъри го бе посрещнала с прегръдки при завръщането му у дома, той не бе споменал сестра си нито веднъж; не го бе сторила и Клеъри. — Ако зависеше от мен, бих предпочел да отидем в Лас Вегас и да си направим петдесетдоларова сватба с пиратски мотиви и Елвис.

— Аз мога да ви бъда шаферка, облечена като корабна слугиня — предложи Клеъри и погледна очаквателно към Саймън. — А ти…

— О, не! Аз съм твърде готин за подобни неща.

— Ти играеш на „Тъмници и дракони“. Ти си гийк — поправи го тя с обич.

— Да си гийк е шик — заяви Саймън. — Дамите си падат по нас.

Люк се прокашля.

— Предполагам, че сте дошли, за да ми кажете нещо?

— Тръгнала съм към Института, за да се видя с Джейс. Искаш ли да ти донеса нещо?

Люк поклати глава.

— Майка ти отиде до магазина, за да ни запаси с всичко необходимо. — Той се приведе напред, за да разроши косата й, и лицето му потръпна. Оправяше се, но бавно. — Приятно изкарване.

Клеъри се замисли за онова, което най-вероятно я очакваше в Института — гневна Мерис, уморена Изабел, отсъстващ Алек, Джейс, който не иска да я види… и въздъхна:

— Със сигурност.

 

 

Тунелът на метрото миришеше на зимата, която най-сетне бе пристигнала в града — студен метал, влага, мокра пръст и едва доловим полъх на дим. Докато вървеше покрай релсите, Алек виждаше как дъхът му образува бели облачета пред лицето му; той напъха ръката си още по-дълбоко в джоба на синьото си военно яке. Магическата светлина, която държеше в другата си ръка, озаряваше тунела — зелени и кремави плочки, обезцветени от времето, и жици, които висяха като паяжини от стените. Това място много отдавна не бе виждало движещ се влак.

Алек отново бе станал преди Магнус да се събуди. Напоследък Магнус спеше до късно — почиваше си след битката в Бурен. Беше изразходил доста енергия, за да се излекува, но все още не бе напълно възстановен. Магьосниците бяха безсмъртни, но не и неуязвими и „няколко сантиметра по-нагоре — и с мен щеше да е свършено“, отбелязал бе печално Магнус, докато разглеждаше прободната рана. „Щеше да спре сърцето ми.“

Имаше няколко мига, всъщност — минути, в които Алек наистина бе повярвал, че Магнус е мъртъв. И то след цялото това време, в което се бе тревожил, че ще остарее и ще умре преди него. Каква горчива ирония! Точно каквото заслужаваше, задето дори за миг бе обмислял предложението на Камила.

В далечината пред себе си видя светлина — станцията на Общинския съвет, огряна от лампи и лъчите, струящи през прозорците по тавана. Тъкмо се канеше да прибере руническия камък, когато зад него се разнесе познат глас.

— Алек. Александър Гидеон Лайтууд.

Алек усети как сърцето му се свива. Той се обърна бавно.

— Магнус.

Магнус пристъпи напред в кръга светлина, хвърляна от руническия камък. Изглеждаше нетипично сериозен, очите му бяха потъмнели. Косата му, с щръкналите си иглички, бе разрошена. Върху тениската си бе наметнал единствено сако и Алек се зачуди дали не му е студено.

— Магнус — повтори той. — Мислех, че спиш.

— Очевидно.

Алек преглътна мъчително. Никога не бе виждал Магнус разгневен, не и наистина. Не и по този начин. Очите му бяха далечни, непроницаеми.

— Проследи ли ме? — попита Алек.

— Би могло да се каже. Не ми навреди и това, че знаех къде отиваш.

С бързо движение Магнус извади сгънат лист от джоба си. На слабата светлина Алек видя, че е покрит с подреден, изящен почерк.

— Знаеш ли, когато тя ми каза, че сте се срещали… когато ми каза за сделката, която е сключила с теб… не й повярвах. Не исках да й повярвам. Ала ето че си тук.

— Камила ти е казала…

Вдигнатата ръка на Магнус го накара да замълчи.

— Недей — уморено каза той. — Разбира се, че ми каза. Предупредих те, че няма равна на себе си в манипулирането и машинациите, но ти не ме послуша. Кого смяташ, че би предпочела да има на своя страна — теб или мен? Ти си на осемнайсет години, Александър. Не си най-могъщият съюзник.

— Вече й обясних — рече Алек. — Че няма да убия Рафаел. Дойдох и й заявих, че сделката се разваля, че няма да го направя…

— Трябваше да дойдеш чак дотук, до тази изоставена метростанция, само за да й съобщиш това? — Магнус повдигна вежди. — Не мислиш ли, че тя би си извадила същото заключение, ако просто не се бе срещнал с нея?

— Беше…

— И дори ако си дошъл (макар да е било излишно) и си й съобщил, че сделката се отменя — продължи Магнус с ледено спокойствие, — защо си тук сега? Дружеска визита? Приятелско посещение? Обясни ми, Александър, ако съм пропуснал нещо.

Алек преглътна. Без съмнение трябваше да има начин да му обясни. Че идва тук, при Камила, защото тя бе единствената, с която можеше да говори за Магнус. Единствената, която го познаваше така добре, както и той самият, не просто като великия магьосник на Бруклин, а като някой, който можеше да обича и да бъде обичан, който имаше човешки слабости и особености, и странни, необясними промени в настроението, с които Алек нямаше представа как да се справи без нечий съвет.

— Магнус… — той направи крачка към приятеля си, но Магнус се отдръпна. Стойката му бе скована и недружелюбна. Гледаше Алек така, както би гледал някой непознат и то непознат, когото не харесва.

— Толкова съжалявам — опита Алек. Гласът му прозвуча дрезгав и неравен дори в собствените му уши. — Никога не съм искал…

— Знаеш ли, мислех си за това. То е част от причината да поискам Бялата книга. Безсмъртието може да бъде и товар. Замисляш се за дните, които се простират пред теб, след като си бил навсякъде, след като си видял всичко. Единственото, което не бях преживявал, бе да остарея заедно с някого… някого, когото обичам. Мина ми през ума, че навярно би могъл да бъдеш ти. Но това не ти дава правото да избереш продължителността на живота ми вместо мен.

— Знам. — Сърцето на Алек заби учестено. — Знам и нямаше да го направя…

— Няма да съм си вкъщи през целия ден. Ела и изнеси нещата си от апартамента. Остави ключа на масата в трапезарията. — Очите му обходиха лицето на Алек. — Всичко свърши. Не искам да те виждам повече, Алек. Нито пък приятелите ти. Изморих се да бъда техният личен магьосник.

Ръцете на Алек бяха започнали да треперят толкова силно, че не можа да удържи магическата светлина. Тя угасна, а той коленичи и започна да търси из боклуците и пръстта. Най-сетне нещо пред очите му припламна и когато се изправи, видя Магнус стиснал руническия камък, който проблясваше в необикновен цвят.

— Не би трябвало да свети така — автоматично каза той. — Не и ако не си ловец на сенки.

Магнус му подаде камъка, чиято сърцевина грееше в тъмночервено, като разжарен въглен.

— Заради баща ти ли е? — попита Алек.

Без да отговори, Магнус тикна магическата светлина в шепата му. Когато ръцете им се докоснаха, лицето на Магнус се промени.

— Замръзнал си.

— Така ли?

— Александър… — Магнус го притегли към себе си и руническият камък проблесна между тях, променяйки бързо цвета си. Алек никога досега не бе виждал рунически камък да прави нещо такова. Облегна глава на рамото на Магнус и се остави той да го прегърне. Сърцето на Магнус не биеше като сърцата на хората. Ритъмът му бе по-бавен, ала сигурен. Понякога Алек имаше чувството, че този ритъм е най-сигурното нещо в живота му.

— Целуни ме — помоли.

Магнус положи ръка на бузата му и нежно, почти разсеяно, прокара пръст по скулата му. Когато се наведе, за да го целуне, ухаеше на сандалово дърво. Алек стисна ръкава на сакото му и магическата светлина, притисната между телата им, лумна в розово, синьо и зелено.

Това бе бавна целувка… и тъжна. Когато Магнус се отдръпна, Алек откри, че само той държи руническия камък, който сега излъчваше меко бяло сияние.

— Aku cinta kamu^[1] — нежно промълви Магнус.

— Какво означава това?

Магнус се освободи от ръката му.

— Означава, че те обичам. Не че това променя нещо.

— Но ако ме обичаш…

— Разбира се, че те обичам. Повече, отколкото вярвах. Ала между нас всичко е свършено. Това не променя стореното от теб.

— Но то бе просто една грешка — прошепна Алек. — Една грешка…

Магнус се изсмя остро.

— Една грешка? Това е като да наречеш първото плаване на „Титаник“ дребна злополука с лодка. Алек, ти се опита да съкратиш живота ми.

— Но аз просто… тя ми го предложи, но аз го обмислих и видях, че не съм в състояние да го направя… не можех да ти го причиня.

— И все пак трябваше да помислиш над това. Без дори да ми го споменеш. — Магнус поклати глава. — Нямаше ми доверие. Никога не си ми имал доверие.

— Не е вярно, имам ти доверие. Аз ще… ще се опитам. Дай ми още една възможност…

— Не — заяви Магнус. — И ако мога да те посъветвам нещо — стой далеч от Камила. Задава се война, Александър, а ти не искаш лоялността ти да бъде поставена под въпрос, нали?

С тези думи магьосникът се обърна и си тръгна — с ръце в джобовете и бавна крачка, сякаш го болеше и то не само от раната в гърдите. Ала въпреки това си отиваше. Алек го гледа, докато той излезе от светлината, хвърляна от руническия камък и се изгуби от очите му.

 

 

През лятото в Института беше хладно, ала сега, когато зимата най-сетне бе настъпила, помисли си Клеъри, вътре бе топло. Нефът грееше с редиците си многосвещници и витражните прозорци проблясваха меко. Клеъри остави входната врата да се затвори зад гърба й и се отправи към асансьора. Вървеше по пътеката между пейките, когато чу някой да се смее.

Обърна се и видя Изабел да седи на една от тях, вдигнала крака върху облегалката на мястото пред себе си. Носеше ботуши, които й стигаха до средата на бедрото, впити дънки и червен пуловер, който оставяше раменете й голи. По кожата й се виждаше тъмен рисунък. Клеъри си спомни думите на Себастиан, че не харесвал жените да обезобразяват кожата си със знаци и това я накара да потрепери.

— Не ме ли чу да те викам? — попита Изи. — Наистина можеш да бъдеш учудващо целеустремена.

Клеъри спря и се облегна на една пейка.

— Не се опитвах да те пренебрегна нарочно.

Изабел свали крака от облегалката и се изправи. Ботушите й бяха на високи токчета, от което тя стърчеше много над Клеъри.

— А, знам. Ето защо те нарекох „целеустремена“, а не „груба“.

— Защо си тук? За да ми кажеш да си вървя ли? — Клеъри се зарадва, че гласът й не потрепери. Единственото, което искаше, бе да види Джейс, но след случилото се през последния месец, си даваше сметка, че важно бе само той да е жив и отново да бъде себе си. Всичко друго бе второстепенно.

— Не — отвърна Изи и тръгна към асансьора, а Клеъри я последва. — Според мен това е нелепо. Та ти му спаси живота.

Клеъри преглътна студената буца, напираща в гърлото й.

— Нали каза, че имало неща, които не разбирам.

— Така е. — Изабел натисна копчето на асансьора. — Джейс ще ти ги обясни. Слязох долу, защото сметнах, че има още няколко неща, които трябва да знаеш.

Клеъри се заслуша да чуе познатото скърцане, дрънчене и простенване на стария асансьор с решетка.

— Като например?

— Татко се върна — каза Изабел, без да среща погледа й.

— На посещение или за постоянно?

— За постоянно. — Гласът на Изабел бе спокоен, но Клеъри помнеше колко наранена бе, когато откриха, че Робърт иска да стане инквизитор. — Казано направо, Ейлийн и Хелън ни спасиха от това да загазим сериозно заради случилото се в Ирландия. Когато дойдохме да ти помогнем, го сторихме, без да уведомим Клейва. Мама бе сигурна, че ако им съобщим, ще изпратят воини, които да убият Джейс. И просто не бе в състояние да го направи. Та нали ставаше дума за семейството ни!

Асансьорът пристигна с потракване и дрънчене, преди Клеъри да успее да каже каквото и да било. Тя последва Изабел в него, потискайки странното желание да я прегърне. Съмняваше се, че на Изи би й харесало особено.

— Та, Ейлийн каза на консула (който, в крайна сметка, е майка й), че не е имало време да се свържем с Клейва и че й били дадени изрични инструкции да позвъни на Джия, но нещо не било наред с телефона и не станало. С две думи — наприказвала куп лъжи, но това е нашата версия и ние стоим зад нея. Не мисля, че Джия й е повярвала, но то е без значение. Не е като Джия да изгаря от желание да накаже мама. Просто й трябва някаква история, за която да се залови, за да не е принудена да го стори. В края на краищата, нали не се провалихме. Отидохме, спасихме Джейс, убихме по-голямата част от тъмните нефилими и принудихме Себастиан да избяга.

— Да избяга — повтори Клеъри. — Значи нямаме представа къде е? Мислех, че след като унищожих апартамента, ще можем да го проследим.

— Опитахме — отвърна Изабел. — Където и да се намира, все още не можем да го открием с магия. А според Мълчаливите братя заклинанието на Лилит… Той е силен, Клеъри. Наистина силен. Трябва да предположим, че е там някъде с Пъкления бокал и планира следващия си ход. — Тя отвори решетката на асансьора и излезе навън. — Мислиш ли, че ще се върне за теб… или за Джейс?

Клеъри се поколеба.

— Не веднага — каза най-сетне. — За него ние сме последните парченца от пъзела. Ще иска първо да уреди всичко друго. Да си събере войска. Да е готов. Ние сме… нещо като наградата, която ще получи за победата си. Така че да не е сам.

— Трябва да е наистина самотен — отбеляза Изабел. В гласа й нямаше съчувствие, тя просто отбелязваше един факт.

Клеъри се замисли за брат си; за лицето, което се опитваше да забрави и което се явяваше в кошмарите й, както насън, така и когато беше будна. „Попита ме на кого принадлежа.“

— Нямаш си идея колко.

Бяха стигнали стълбите, отвеждащи в лечебницата, и Изабел спря с ръка върху гърлото. Клеъри виждаше очертанията на рубинената огърлица под пуловера й.

— Клеъри…

Неочаквано Клеъри се почувства неудобно. Зае се да оправя ръба на блузата си, за да не се налага да погледне Изи.

— Какво е усещането? — рязко попита Изабел.

— Кое усещане?

— Да си влюбен. Как разбираш, че наистина си влюбен? И как можеш да разбереш дали някой е влюбен в теб?

— Ъъъ…

— Като например Саймън. Откъде знаеше, че е влюбен в теб?

— Ами — отвърна Клеъри, — той ми го каза.

— Той ми го каза… — повтори Изабел.

Клеъри сви рамене.

— И преди това изобщо не си имала представа?

— Не, наистина нямах — отвърна Клеъри, припомняйки си онова време. — Изи… ако имаш чувства към Саймън, или искаш да знаеш дали той има чувства към теб… може би просто трябва да му кажеш.

Изабел се заигра с някакво несъществуващо влакънце върху ръкава си.

— Какво да му кажа?

— Какво изпитваш към него.

Изабел придоби войнствено изражение.

— Не би трябвало да ми се налага.

Клеъри поклати глава.

— Господи! Колко само си приличате с Алек…

Очите на Изабел се разшириха.

— Не е вярно! Изобщо не си приличаме. Аз непрекъснато излизам с момчета, а преди Магнус той не бе излизал с никого. Той ревнува, а аз не…

— Всички ревнуват понякога — отсече Клеъри. — Освен това и двамата сте такива стоици. Та това е любов, не битката при Термопилите. Не е нужно да гледате на всичко като на последна съпротива. Нито да задържате всичко в себе си.

Изабел вдигна ръце.

— Откога се превърна в такъв специалист?

— Не съм специалист. Но познавам Саймън. Ако не му кажеш нещо, той ще реши, че е понеже не проявяваш никакъв интерес към него, и ще се откаже. Той се нуждае от теб, Из, а ти се нуждаеш от него. Но освен това има нужда да го чуе от теб.

Изабел въздъхна и се обърна, за да поеме по стълбите. Клеъри я чу да си мърмори под носа:

— Ти си виновна за всичко. Ако не му беше разбила сърцето…

— Изабел!

— Е, да не би да е лъжа.

— Да, а ако не греша, когато бе превърнат в плъх, ти бе тази, която предложи да го оставим в това състояние. Завинаги.

— Не е вярно.

— И още как… — Клеъри така и не довърши. Бяха стигнали горния етаж, където и в двете посоки се простираше дълъг коридор. Пред двукрилата врата на лечебницата стоеше фигура, облечена в одежди с пергаментов цвят, със сплетени ръце и молитвено сведена глава.

Изабел посочи Мълчаливия брат с пресилено движение.

— Ето — заяви тя. — Успех с промъкването покрай него, за да видиш Джейс.

И тя се отдалечи надолу по коридора, а токчетата й потракваха върху дървения под.

Клеъри въздъхна безгласно и посегна към стилито в колана си. Съмняваше се, че съществува руна за магически прах, която да е в състояние да заблуди един Мълчалив брат, но може би ако успееше да се приближи достатъчно, за да нарисува руна за сън върху кожата му…

Клеъри Фрей. Гласът в главата й бе развеселен и освен това — познат. Нямаше звук, но тя различи формата на мислите, така, както може да бъде разпознат нечий смях или нечие дишане.

— Брат Закарая. — Примирено прибра стилито и се приближи до него; щеше й се Изабел да беше тук.

Предполагам, че си дошла, за да видиш Джонатан — каза той, вдигайки глава от съзерцателната си поза. Лицето му си остана в сянка под качулката, макар Клеъри да различи очертанията на една ъгловата скула. — Въпреки нарежданията на Братството.

— Моля те, наричай го Джейс. Иначе става прекалено объркващо.

„Джонатан“ е чудесно старо име, първото от имената на ловците на сенки. Родът Херондейл винаги е държал на имената в семейството…

— Той не го е получил от тях — изтъкна Клеъри. — Макар да има кама, която е принадлежала на баща му. Върху острието пише „С. У. Х.“

Стивън Уилям Херондейл.

Клеъри направи още една крачка към вратата и към Закарая.

— Знаеш много за рода Херондейл. И от всички Братя у теб има най-много човещина. Повечето от тях никога не показват каквито и да било емоции. Те са като статуи. Но ти сякаш имаш чувства. Помниш живота си.

Да бъдеш Мълчалив брат е живот, Клеъри Фрей. Но ако имаш предвид живота ми преди да се присъединя към Братството — да, спомням си го.

Клеъри си пое дълбоко дъх.

— Някога влюбвал ли си се? Преди Братството? Имало ли е някого, за когото би дал живота си.

Последва дълго мълчание. А след това:

Двама души. Има спомени, които времето не може да изтрие, Клариса. Попитай приятеля си Магнус Бейн, ако не ми вярваш. Вечността не кара загубата да потъне в забвение, просто я прави по-поносима.

— Е, аз не разполагам с вечност — каза Клеъри със слабо гласче. — Моля те, пусни ме да видя Джейс.

Брат Закарая не помръдна. Тя все още не можеше да различи лицето му, само намек за сенки и равнини под качулката на робата му. И ръцете му, сплетени пред него.

— Моля те.

 

 

Алек се покатери върху перона и пое към стълбите. Беше прогонил образа на Магнус, отдалечаващ се от него, с една-едничка мисъл.

Щеше да убие Камила Белкор.

Докато се изкачваше по стълбите, извади меча си. Светлината тук беше треперлива и мътна; той излезе на приземния етаж под Общинския парк, където прозорците по тавана пропускаха лъчите на зимното слънце. Прибра руническия камък в джоба си и вдигна оръжието си.

— Амриел — прошепна и то засия, като мълния, изскочила от дланта му. Вдигна брадичка и погледът му обходи помещението. Диванът с висока облегалка си беше тук, ала Камила не седеше на него. Беше й изпратил съобщение, че ще дойде, но след начина, по който го бе предала, навярно не би трябвало да се учудва, че не бе останала да го изчака. Обзет от ярост, той прекоси стаята и изрита дивана, който рухна сред трясък на дърво и облак прах, когато единият му крак се счупи.

Откъм ъгъла се разнесе звънък смях.

Алек се обърна рязко и мечът проблесна в ръката му. Сенките в ъглите бяха гъсти и непрогледни; дори светлината на Амриел не бе в състояние да ги пробие.

— Камила? — Гласът му бе опасно спокоен. — Камила Белкор? Излез оттам. Веднага.

Последва нов кикот и от мрака пристъпи една фигура. Но не беше Камила.

Беше момиче, което надали имаше повече от дванайсет-тринайсет години — слабичко, облечено в оръфани дънки и розова тениска, върху която имаше блестяща апликация на еднорог. През врата си бе преметнала дълъг розов шал, чиито краища бяха наквасени с кръв. Кръв покриваше и долната половина на лицето й, както и ръба на тениската й. Широко отворените й радостни очи се спряха върху Алек.

— Познавам те — ахна тя и Алек зърна острите й като игли кучешки зъби. Вампир. — Алек Лайтууд. Ти си приятел на Саймън. Виждала съм те на концертите.

Алек се взираше в нея. Беше ли я виждал преди? Може би… мярнато за миг лице в сенките на един бар, по време на представленията, на които Изабел го влачеше понякога. Не можеше да е сигурен. Но това не означаваше, че не знае коя е тя.

— Морийн. Ти си саймъновата Морийн.

Думите му очевидно й се понравиха.

— Така е. Аз съм саймъновата Морийн. — Тя сведе очи към дланите си, на които сякаш бе надянала алени ръкавици — като че ги бе потопила в локва кръв. И то не човешка кръв, помисли си Алек, а тъмната, рубиненочервена кръв на вампирите. — Търсиш Камила — изчурулика Морийн. — Но тя вече не е тук. О, не. Отиде си.

— Отишла си е? — повтори Алек. — Какво искаш да кажеш?

Морийн се изкиска.

— Нали знаеш какъв е законът на вампирите? Който убие главата на някой вампирски клан, става негов предводител. А Камила оглавяваше нюйоркския клан. О, да, така беше.

— Значи… някой я е убил?

Морийн избухна в щастлив смях.

— Не просто някой, глупчо. А аз.

 

 

Сводестият таван на лечебницата бе син, украсен в стил рококо с рисунки на бели облачета и херувими, зад които се разстилаха златни ленти. Покрай стените отляво и отдясно имаше редици метални легла, между които минаваше широка пътека. Ясните лъчи на зимното слънце струяха през два високи прозореца на тавана, но не можеха да стоплят студеното помещение.

Джейс седеше в едно от леглата, облегнат на купчина възглавници, които бе задигнал от съседните легла. Носеше оръфани по ръбовете дънки и сива тениска, а на коленете си крепеше книга. Вдигна очи, когато Клеъри влезе в стаята, но не каза нищо, докато тя се приближаваше.

Сърцето на Клеъри заби лудешки. Тишината бе тягостна, едва ли не потискаща; под погледа на Джейс тя отиде до леглото му и сложи ръка на металната табла в долната му част. Очите й изучаваха лицето на Джейс. Колко пъти се бе опитвала да го нарисува, да улови онова неизразимото, което го правеше Джейс, но пръстите й никога не бяха успели да пресъздадат върху листа това, което очите й виждаха. Ето че то се бе завърнало там, където го нямаше, докато Джейс бе под властта на Себастиан. Макар Клеъри да не бе сигурна как да го нарече — душа, дух — то отново надничаше през очите му.

Тя още по-здраво стисна таблата.

— Джейс…

Той прибра кичур златна коса зад ухото си.

— Може ли… Мълчаливите братя разрешиха ли ти да влезеш?

— Не точно.

Ъгълчето на устните му потръпна.

— Значи си ги цапардосала с някоя греда и си проникнала с взлом? Клейвът не гледа с добро око на подобни неща, нали знаеш?

— Леле. Ти май наистина вярваш, че съм способна на всичко? — Тя приседна на леглото до него, отчасти за да са на едно ниво и отчасти за да скрие факта, че коленете й треперят.

— Опитът ме научи — каза Джейс и остави книгата настрани.

Думите му и подействаха като плесница.

— Не исках да те нараня. — Гласът й бе тих като шепот. — Съжалявам.

Джейс се изпъна и преметна крака през ръба на леглото. Бяха близо един до друг, деляха едно легло, но въпреки това Клеъри усещаше, че се държи на разстояние. Виждаше тайните, които се спотайваха в светлите му очи, долавяше нерешителността му. Щеше й се да протегне ръка, ала остана неподвижна, стараейки се да говори спокойно:

— Никога не съм искала да те нараня. И нямам предвид само в Ирландия. Имам предвид от мига, в който ти — твоето истинско „ти“ — ми каза, какво искаш. Трябваше да те послушам, но мислех единствено за това как да те спася, как да те изведа оттам. Попречих ти да се предадеш на Клейва и заради това и двамата замалко да свършим като Себастиан. А когато направих онова със Славния… Алек и Изабел трябва да си ти споменали, че мечът бе предвиден за Себастиан. Но не можех да си пробия път през тълпата. Просто не можех. И тогава си спомних какво ми беше казал — че предпочиташ да умреш, вместо да живееш под неговия контрол. — Гласът й изневери за миг. — Истинският ти, имам предвид. Нямаше как да те попитам. Можех единствено да гадая. Трябва да знаеш, че бе ужасно да те нараня така. Мисълта, че може да загинеш и че моята ръка ти е нанесла смъртоносния удар. Самата аз не бих могла да продължа след това, но рискувах живота ти, защото мислех, че ти би искал така и че след като веднъж вече те бях предала, ти го дължа. Ала грешах… — Тя замълча, но Джейс не каза нищо. Стомахът й се преобърна, ужасяващо, болезнено подръпване. — Ами съжалявам, тогава. Никога няма да мога да изкупя стореното. Но исках да знаеш. Че съжалявам.

Тя отново направи пауза и този път мълчанието се проточи между тях, все по-дълго и по-дълго, като нишка, опъната до скъсване.

— Сега вече можеш да кажеш нещо — избъбри Клеъри накрая. — Всъщност, би било страхотно, ако го направиш.

Джейс я гледаше изумено.

— Нека видя дали съм разбрал правилно — рече той най-сетне. — Дошла си, за да ми се извиниш?

Клеъри бе слисана.

— Естествено.

— Клеъри. Ти ми спаси живота.

— Аз те намушках. С огромен меч. Ти беше обхванат от пламъци.

Устните на Джейс потръпнаха почти незабележимо.

— Добре, де. Признавам, че проблемите ни не са като на повечето двойки. — Той вдигна ръка, сякаш се канеше да докосне лицето й, но бързо я свали. — Аз те чувах, между другото. Докато ми повтаряше, че не съм мъртъв и ме молеше да отворя очи.

Спогледаха се в тишината, навярно за секунди, но на Клеъри й се стори, че са минали часове. Толкова прекрасно бе отново да го види такъв, отново да види истинския Джейс, че почти забрави страха, че само след няколко минути всичко ще се обърка. Най-сетне той наруши мълчанието:

— Защо, мислиш, се влюбих в теб?

Това бе последното, което Клеъри очакваше да чуе.

— Аз не… Не е честно да ми задаваш такъв въпрос.

— На мен пък ми изглежда съвсем честно. Нима мислиш, че не те познавам, Клеъри? Момичето, което влезе в хотел, пълен с вампири, защото най-добрият й приятел бе там и се нуждаеше от помощ? Кой отвори портал и отиде в Идрис, защото не можеше да понесе мисълта да стои настрана?

— Ти ми се накрещя за това…

— Крещях на себе си — поправи я Джейс. — В някои отношения страшно си приличаме. И двамата сме безразсъдни. Не мислим, преди да действаме. Готови сме на всичко за онези, които обичаме. Никога не ми бе минавало през ум колко страшно трябва да е това за хората, които ме обичат, докато не го видях у теб и то ме ужаси. Как можех да те защитавам, ако ти не ми позволяваше? — Той се приведе напред. — Това, между другото, беше риторичен въпрос.

— Радвам се. Защото нямам нужда да бъда защитавана.

— Знаех, че ще го кажеш. Ала работата е там, че понякога имаш. Както и аз. Родени сме, за да се защитаваме един друг, но не от всичко. Не и от истината. Ето какво означава да обичаш някого, но да му дадеш свободата да бъде себе си.

Клеъри сведе поглед към ръцете си. Толкова отчаяно копнееше да го докосне. Беше като да посетиш някого в затвора, да го видиш така ясно и отблизо, ала помежду ви да има дебело стъкло.

— Влюбих се в теб, защото ти си един от най-безстрашните хора, които познавам. Как тогава да поискам от теб да престанеш да бъдеш такава, само защото те обичам? — Той прокара пръсти през косата си и тя щръкна; Клеъри жадуваше да протегне ръка и да я оправи. — Ти дойде при мен. Спаси ме, когато почти всички други се бяха предали, а малцината останали не знаеха какво да правят. Мислиш ли, че не знам какво си преживяла? — Очите му потъмняха. — Нима смяташ, че е възможно да ти се сърдя?

— Тогава защо не поиска да ме видиш?

— Защото… — Джейс изпусна дъха си. — Добре, справедлив въпрос. Но има нещо, което не знаеш. Мечът, който използва… онзи, който Саймън е получил от Разиел…

— Славния. Мечът на Архангел Михаил. Беше унищожен.

— Не, не беше. Просто се върна там, откъдето бе дошъл, когато небесният огън го погълна. — По устните на Джейс пробяга бегла усмивка. — В противен случай нашият Ангел щеше да се види в чудо какво да обяснява, когато Михаил открие, че приятелчето му Разиел е дал любимия му меч на група немарливи човеци. Но да не се отклонявам. Мечът… начинът, по който гореше… това не бе обикновен огън.

— Досетих се. — На Клеъри й се искаше Джейс да протегне ръце и да я притегли към себе си. Ала той като че ли държеше между тях да има разстояние, така че тя си остана на мястото. Беше като болка, сковала тялото й — да е така близо до него, а да не може да го докосне.

— Ще ми се да не беше облякла точно този пуловер — промълви Джейс.

— Какво? — Клеъри погледна надолу. — Мислех, че го харесваш.

— Така е. — Джейс поклати глава. — Все едно. Огънят… това беше небесен огън. Горящият храст, огън и жупел, огнената колона, превела синовете на Израил през пустинята. „Защото огън се накладе в гнева ми и ще пламне дори до най-дълбокия ад; ще пояде земята с произведенията й и ще изгори основите на планините.“^[2] Ето какво изпепели онова, което Лилит ми причини. — Той повдигна тениската си и Клеъри си пое рязко дъх — върху гладката кожа над сърцето му вече нямаше знак, останал бе единствено блед белег там, където мечът го бе пронизал.

Клеъри посегна да го докосне, но той се дръпна. Преди да успее да го скрие, по лицето й пробяга наранено изражение.

— Клеъри. — Джейс смъкна тениската си надолу. — Този огън… той все още е вътре в мен.

Клеъри го зяпна.

— Какво искаш да кажеш?

Той си пое дълбоко дъх и протегна ръце с дланите надолу. Тя ги погледна — тънки и така познати, с руната с отвореното око, избледняла от белите белези отгоре й. Те започнаха да треперят лекичко, а после, пред изумения поглед на Клеъри, станаха прозрачни. Както острието на Славния, когато бе обхванато от пламъци, така и кожата на Джейс сякаш се превърна в стъкло, заключило във вътрешността си злато, което се движеше, потъмняваше и гореше. Клеъри виждаше очертанията на скелета му под прозирната кожа — златни кости, свързани от огнени сухожилия.

Чу го да си поема рязко дъх, а после той вдигна глава и срещна погледа й. Очите му бяха златни, както винаги, но сега Клеъри имаше чувството, че това злато е живо и пламти. Дишаше тежко, а бузите и ключицата му бяха оросени от капчици пот.

— Прав си — съгласи се Клеъри. — Проблемите ни наистина не са като на повечето двойки.

Джейс я зяпна невярващо. Бавно сви ръце в юмруци и огънят изчезна, оставяйки дланите му невредими както преди.

— Само това ли имаш да кажеш? — попита, позадавяйки се, докато преглъщаше пристъп на смях.

— Не. Имам да кажа още много. Какво става? Ръцете ти сега оръжия ли са? Да не си се превърнал в Човека факла^[3]? Какво, по…

— Не знам какво е човек факла, но… Добре, виж сега, Мълчаливите братя ми обясниха, че нося небесния огън в себе си. Във вените си. В душата си. Когато се събудих за първи път след битката, имах чувството, че вдишвам огън. Алек и Изабел мислеха, че е временна последица от меча, но когато то не отмина и те повикаха Мълчаливите братя, брат Закарая каза, че не знае докога ще продължи. А аз го изгорих — тъкмо докосваше ръката ми, когато го каза, и почувствах как през мен преминава прилив на енергия.

— Лошо ли го изгори?

— Не, съвсем малко. Но все пак…

— Затова не искаш да ме докоснеш — досети се Клеъри на глас. — Боиш се да не ме изгориш.

Джейс кимна.

— Никой не е виждал такова нещо досега, Клеъри. Никога. Мечът не ме уби, но остави в мен това… това късче от нещо смъртоносно. Нещо толкова мощно, че навярно може да убие обикновен човек. И дори обикновен ловец на сенки. — Той си пое дълбоко дъх. — Мълчаливите братя се опитват да открият начин да го контролирам или да се освободя от него. Но както можеш да се досетиш, не съм основният им приоритет.

— Това е Себастиан. Чул си, че унищожих апартамента. Знам, че си има и други начини да се придвижва, но…

— Браво на момичето ми! Но той наистина има резервни планове. Други скривалища. Само че не знам къде са. Никога не ми е казвал. — Джейс се приведе към нея, толкова близо, че Клеъри можеше да види променящите се багри на очите му. — Откакто се събудих, Мълчаливите братя са с мен практически през цялото време. Трябваше наново да извършат ритуала — онзи, който се прави при раждането на всеки ловец на сенки, за да го защити. А после проникнаха в ума ми. Търсиха, мъчеха се да изкопчат и най-малкото късче информация за Себастиан, всичко, които бих могъл да знам, но да не си спомням. Но… — Джейс поклати раздразнено глава. — Там просто няма нищо. Знаех за плановете му единствено до церемонията в Ирландия. Но нямам представа какво възнамерява да прави сега. Къде може да нанесе удар. Знаят, че се е съюзил с демони, затова усилват магическите бариери, особено тези около Идрис. Но ми се струва, че можехме поне да извадим нещо полезно от цялата тази история… някое късче тайна информация, с която да съм се сдобил, а ето че не разполагаме дори с това.

— Но ако ти наистина бе успял да научиш нещо, Себастиан просто щеше да промени плановете си — възрази Клеъри. — Знае, че те е изгубил. Двамата бяхте свързани. Чух го да крещи, когато те пронизах. — По тялото й пробяга тръпка. — Беше толкова ужасяващ, отчаян звук. Мисля, че по някакъв странен начин наистина е държал на теб. И макар цялото преживяване да беше ужасно, мисля, че двамата с теб получихме нещо, което може да се окаже полезно.

— И то е?

— Разбираме го. Искам да кажа, дотолкова, доколкото изобщо е възможно някой да го разбере. А това не е нещо, което Себастиан може да заличи като просто промени плановете си.

Джейс кимна бавно.

— Знаеш ли кой друг си мисля, че разбирам по-добре? Баща ми.

— Валън… Не. — Клеъри сама се прекъсна, видяла изражението му. — Имаш предвид Стивън.

— Преглеждах писмата му. Вещите в кутията, която Аматис ми даде. Знаеш ли, написал ми е писмо, което да ми прочетат, след като умре. Зарича ме да стана по-добър човек от него.

— Ти си. В онези мигове в апартамента, когато беше себе си, повече те бе грижа как да постъпиш правилно, отколкото да опазиш живота си.

— Знам. — Джейс сведе поглед към белязаните си кокалчета. — Това е странното. Знам. Толкова дълго се съмнявах в себе си, но сега виждам разликата. Между мен и Себастиан. Между мен и Валънтайн. Дори разликата между тях двамата. Валънтайн искрено вярваше, че постъпва правилно и мразеше демоните. Ала при Себастиан е различно — онази, на която гледа като на своя майка, е една от тях. Той на драго сърце би предвождал раса от тъмни ловци на сенки, подчиняващи се на демони, докато обикновените хора биват избивани за тяхно удоволствие. Валънтайн до края вярваше, че е дълг на ловците на сенки да бранят хората, докато Себастиан ги смята за хлебарки. И няма намерение да защитава никого. Стреми се единствено към онова, което иска, в момента, в който го пожелае. А единственото истинско чувство, на което е способен, е раздразнение, когато му попречат да го получи.

Клеъри се зачуди. Беше виждала как Себастиан гледа Джейс и дори самата нея, и знаеше, че у него има частица така отекващо самотна, както и най-черната бездна на нищото. Самотата го мотивираше не по-малко от жаждата за власт — самота и нуждата да бъде обичан, без обаче да си дава сметка, че любовта е нещо, което трябва да бъде заслужено. Ала на глас каза само:

— Е, да се захващаме с това да му попречим тогава.

По лицето на Джейс пробяга сянка на усмивка.

— Знаеш, че искам да те помоля да стоиш настрана, нали? Битката ще бъде ожесточена. Не мисля, че дори Клейвът си дава сметка точно колко ожесточена.

— Но няма да го направиш — каза Клеъри. — Защото това би било адски глупаво.

— Имаш предвид, защото ще се нуждаем от уменията ти с руните?

— Е, това също, но и… Ами, не чу ли какво каза току-що? За това със защитаването?

— Държа да знаеш, че тази реч я репетирах. Пред огледалото, преди да дойдеш.

— И какво означава тя според теб?

— Не знам — призна Джес. — Но знам, че изглеждам страхотно, докато я изричам.

— Господи, бях забравила колко дразнещо може да бъде необсебеното ти „аз“ — промърмори Клеъри. — Трябва ли да ти напомням, че току-що каза как трябвало да приемеш, че не можеш да ме предпазиш от всичко? Че единственият начин да се защитаваме един друг е като сме заедно. Като посрещаме нещата заедно. Като си имаме доверие. — Тя го погледна право в очите. — Не трябваше да те спирам да се предадеш на Клейва, като извиках Себастиан. Трябва да уважавам решенията ти. Така, както ти трябва да уважаваш моите. Защото ще бъдем заедно още дълго време и това е единственият начин да се получи.

Ръката на Джейс върху одеялото се приближи мъничко към нея.

— Времето, прекарано под контрола на Себастиан… — дрезгаво каза той. — Сега ми се струва като лош сън. Онова налудничаво място… гардеробите, пълни с дрехи за майка ти…

— Значи си спомняш — почти прошепна Клеъри.

Връхчетата на пръстите му докоснаха нейните и Клеъри едва не подскочи. И двамата затаиха дъх, докато той я докосваше; тя не помръдна и видя как раменете му постепенно се отпуснаха, а тревогата си отиде от лицето му.

— Спомням си всичко. Лодката във Венеция. Клуба в Прага. Онази нощ в Париж, когато бях себе си.

Клеъри усети как кръвта нахлу в главата й и лицето й пламна.

— В някои отношения с теб преживяхме нещо, което никой друг не може да разбере — продължи той. — И то ме накара да осъзная, че винаги е по-добре, когато сме заедно. — Той вдигна глава. Беше блед, а в очите му гореше огън. — Ще убия Себастиан. Заради онова, което ми причини, заради онова, което причини на теб и заради онова, което стори на Макс. Ще го убия заради нещата, което е направил, както и заради тези, които тепърва ще извърши. Клейвът го иска мъртъв и ще го преследва. Но ми се ще моята ръка да бъде тази, която ще го посече.

Клеъри се пресегна и сложи длан на бузата му. Джейс потрепери и притвори очи. Тя очакваше кожата му да е топла, но допирът й бе хладен под пръстите й.

— Ами ако аз съм тази, която го убие?

— Сърцето ми е твоето сърце — отвърна той. — А ръцете ми — твоите ръце.

Очите му имаха цвят на мед и също като мед погледът им се разля бавно по тялото й, когато той плъзна очи по нея за първи път, откакто бе влязла в стаята — от разрошената й от вятъра коса до обутите в ботуши крака и пак нагоре.

Когато очите им отново се срещнаха, устата на Клеъри бе пресъхнала.

— Спомняш ли си — попита той, — когато се запознахме и аз ти казах, че съм деветдесет процента сигурен, че да ти сложа руна няма да те убие… а ти ме зашлеви през лицето и каза, че това било заради останалите десет процента.

Клеъри кимна.

— Винаги съм смятал, че ще загина от ръката на някой демон — продължи той. — Или отцепил се долноземец. В битка. Ала тогава си дадох сметка, че мога да умра и ако не те целуна и то — колкото се може по-скоро.

Клеъри прокара език по пресъхналите си устни.

— Е, ти го стори. Целуна ме, имам предвид.

Джейс се пресегна и улови кичур от косата й между пръстите си. Беше достатъчно близо, та Клеъри да усети топлината на тялото му и да долови мириса на сапуна, на кожата и на косата му.

— Но не беше достатъчно. — Той остави кичурът да се плъзне между пръстите му. — Дори да те целувам по цял ден, всеки ден до края на живота ми, пак няма да е достатъчно.

Той наклони глава и Клеъри не можа да се въздържи и повдигна лице. Умът й бе пълен с образи от Париж, от това как се е вкопчила в него, сякаш го прегръща за последен път… както и замалко не бе станало. Вкусът му, допирът му, дишането му. Чуваше го и сега, неговото дишане. Ресниците му я погъделичкаха по бузата. Милиметри деляха устните им… а после вече не ги делеше нищо. Те се докоснаха, отначало — едва-едва, а после — по-настойчиво. Двамата се притиснаха един в друг…

И Клеъри усети как между тях прехвърча искра — не болезнено, по-скоро като мимолетен импулс статично електричество. Джейс бързо се отдръпна; лицето му бе зачервено.

— Май ще се наложи да поработим върху това.

Мислите на Клеъри бушуваха.

— Добре.

Джейс се взираше пред себе си, все още задъхан.

— Искам да ти дам нещо.

— Досетих се — подхвърли Клеъри.

При тези думи той рязко я погледна и се ухили, едва ли не неохотно.

— Не това. — Бръкна под тениската си и извади верижката, на която висеше пръстенът на Моргенстърн. Свали я през главата си, приведе се напред и пусна украшението върху дланта на Клеъри, все още топло от допира до кожата му. — Алек го получи обратно от Магнус заради мен. Ще го носиш ли отново?

Клеъри стисна пръстена в шепата си.

— Винаги.

Широката усмивка на Джейс омекна и Клеъри се престраши да положи глава на рамото му. Усети как той си пое рязко дъх, но не се отмести. В началото остана неподвижен, но постепенно напрежението се отцеди от тялото му и те се притиснаха един в друг. Не беше страстно и настойчиво, но затова пък бе приятно и ласкаво.

Джейс се прокашля.

— Предполагам си даваш сметка, че онова, което направихме… което почти направихме в Париж…

— Да се качим на Айфеловата кула?

Той прибра кичур коса зад ухото й.

— Не ме оставяш да се отпусна нито за миг, а? Няма значение. Това е едно от нещата, които обичам у теб. Както и да е, другото, което почти направихме в Париж… Ами за известно време то ще е невъзможно. Освен ако не искаш това с „целувките ти ме възпламеняват“ да придобие съвсем буквални измерения.

— Никакви целувки?

— Е, целувки — може би да. Но що се отнася до останалото…

Клеъри нежно погали буза в неговата.

— За мен няма проблем, стига и с теб да е така.

— Разбира се, че има проблем. Аз съм тийнейджър. Мен ако питаш, това е най-ужасното нещо, което ми се е случвало, откакто открих защо на Магнус му е забранено да стъпва в Перу. — Погледът му се смекчи. — Но то не променя какво сме един за друг. Сякаш през целия ми живот късче от душата ми е липсвало… и то е вътре в теб, Клеъри. Знам, веднъж ти казах, че независимо дали Бог съществува или не, ние сме оставени на себе си. Но когато съм с теб, не е така.

Клеъри затвори очи, за да не може той да види сълзите й… сълзи на щастие, за първи път от дълго време насам. Въпреки всичко, въпреки че ръцете на Джейс си останаха предпазливо сплетени в скута му, тя почувства как я залива вълна на облекчение, толкова мощна, че удави всичко друго. Тревогата за това къде ли се намира Себастиан, страхът от неизвестното бъдеще — всичко бе изтласкано на заден план. То нямаше значение. Двамата бяха заедно, а Джейс отново бе себе си. Клеъри усети как обърна глава и лекичко я целуна по косата.

— Наистина ми се ще да не беше облякла точно този пуловер — промълви в ухото й.

— Това е добро упражнение за теб — отвърна Клеъри; докато говореше, устните й докосваха кожата му. — Утре — мрежести чорапи.

С тялото си тя почувства смях, топъл и познат.

 

 

— Брат Енок! — Мерис се надигна зад бюрото. — Благодаря, че толкова бързо успя да се присъединиш към нас с брат Закарая.

За Джейс ли става въпрос? — Ако не знаеше колко е невероятно, Мерис би могла да се закълне, че в думите на брат Закарая звънна тревожна нотка. Днес няколко пъти бях при него. Състоянието му не се е променило.

Енок се размърда в одеждите си.

А аз преглеждам архивите и древните ръкописи, за да видя какво се казва там относно небесния огън. Те съдържат информация за това как може да бъде освободен, но трябва да проявите търпение. Когато научим нещо ново, ще се свържем с вас.

— Не става дума за Джейс. — Мерис излезе иззад писалището и токчетата й изтракаха върху каменния под на библиотеката. — А за нещо съвсем друго.

Тя погледна надолу. Върху пода имаше небрежно хвърлено килимче, там, където обикновено нямаше нищо. Освен това то не лежеше гладко разстлано, а бе метнато върху неравномерна изпъкналост, която закриваше очертанията на Бокала, Меча и Ангела. Мерис се наведе, улови го за крайчеца и дръпна.

Мълчаливите братя не ахнаха, разбира се — нали бяха безмълвни. Ала в главата на Мерис избухна същинска какофония, психическият отзвук от изумлението и ужаса им. Брат Енок направи крачка назад, а брат Закарая закри лице с дългопръстата си ръка, сякаш за да пропъди гледката пред себе си от съсипаните си очи.

— Нямаше го тази сутрин — обясни Мерис. — Но когато се върнах следобед, то ме очакваше.

В първия миг си бе помислила, че някаква голяма птица е проникнала в библиотеката и е издъхнала на пода, навярно като си е счупила врата в един от високите прозорци. Но после се бе приближила и бе осъзнала какво вижда пред себе си. Не каза нищо за раздиращия пристъп на отчаяние, който бе преминал като стрела през тялото й, нито как бе отишла до прозореца със залитане и бе повърнала през него в мига, в който си бе дала сметка какво е видяла.

Чифт бели криле… всъщност, не съвсем бели, а смесица от цветове, които блещукаха и се променяха пред погледа й — бледосребристо, прошарено с виолетово и тъмносиньо; всяко перо — поръбено в злато. А в основата им — отблъскваща топка от прерязани кости и сухожилия. Ангелски крила… отсечени от тялото на жив ангел. Ангелска кръв с цвят на течно злато, бе оплискала пода.

Върху крилата имаше сгънат лист хартия, адресиран до нюйоркския Институт. След като напръска лицето си с вода, Мерис бе вдигнала писмото и го бе прочела. Беше кратко — само едно изречение, подписано с почерк, който й бе странно познат, тъй като в него се долавяше ехо от курсива на Валънтайн, от заврънкулките на неговите букви, оформени от силна, сигурна ръка. Ала името не бе това на Валънтайн. А на неговия син.

Джонатан Кристофър Моргенстърн.

Мерис подаде бележката на брат Закарая, който я пое от ръката й, отвори я и прочете, точно както бе направила и тя, една-единствена дума на старогръцки, изписана красиво върху листа.

„Erchomai“, бе всичко, което писмото казваше.

Идвам.