Касандра Клеър
Град на изгубени души (2) (Книга пета)

1.
Последният Съвет

Две седмици по-късно

— Как мислиш, колко ще отнеме произнасянето на присъдата? — попита Клеъри.

Нямаше представа от колко време чакат, но й се струваше, че са изминали поне десет часа. В подчертано женствената спалня на Изабел, издържана в черно и яркорозово, нямаше часовници, само камари дрехи, същински кули от книги, куп оръжия, тоалетна масичка, отрупана с гримове, използвани четки и отворени чекмеджета, преливащи от дантелено бельо, копринени чорапогащници и шалове от пера. Стаята създаваше усещането, че си зад кулисите на някой музикален театър, ала през последните две седмици Клеъри беше прекарала в нея достатъчно време, за да намира лъскавата бъркотия за успокоителна.

Изабел, застанала до прозореца с Чърч в ръце, разсеяно погали котарака по главата. Чърч я изгледа с опасни жълти очи. Зад прозореца бушуваше поредната ноемврийска буря и дъждът се стичаше по стъклата като прозрачна боя.

— Няма да отнеме много — бавно отвърна Изабел. Не носеше никакъв грим, от което изглеждаше по-млада, а тъмните й очи — по-големи. — Може би още пет минути.

Клеъри, която се бе настанила на леглото на Изи между купчина списания и подрънкваща камара от серафимски ками, с мъка се опита да преглътне горчилката, надигнала се в гърлото й. Сега се връщам. Пет минути.

Това бяха последните думи, които бе казала на момчето, което обичаше повече от всичко на света. Като се замислеше, навярно бяха последните думи, които изобщо щеше да му каже.

Прекрасно си спомняше всичко. Градината на покрива. Кристалната октомврийска нощ и леденобелите звезди, греещи върху безоблачното черно небе. Плочите с черните руни по тях, опръскани от кръв — демонска и човешка. Устните на Джейс върху нейните — единственото топло нещо във вледеняващия свят. Как стисва пръстена на Моргенстърн, висящ около шията й. Любовта, която движи слънцето и другите звезди. Как се обръща, за да го погледне, докато асансьорът я отнася, всмуквайки я обратно в сенките на сградата. Беше се присъединила към останалите във фоайето, прегърнала бе майка си, Люк, Саймън, ала част от нея, както винаги, бе останала с Джейс, реейки се над града върху онзи покрив, двамата с Джейс съвсем сами в студения, ослепителен електрически град.

Мерис и Кадир бяха онези, които се качиха в асансьора, за да отидат при Джейс на покрива и да видят останките от ритуала на Лилит. След около десетина минути Мерис се върна. Сама. Когато вратите се отвориха и Клеъри зърна лицето й — пребледняло и ужасено — тя разбра.

Онова, което последва, й беше като в сън. Ловците на сенки се бяха втурнали към Мерис; Алек се бе отдръпнал от Магнус, а Изабел бе скочила на крака. Лъчи бяла светлина бяха прорязали мрака като мекото припламване на фотоапарати на местопрестъпление, когато една след друга серафимски ками бяха огрели сенките. Пробивайки си път напред, Клеъри бе чула историята някак разпокъсано — градината на покрива била празна, Джейс го нямало. Стъкленият ковчег на Себастиан бил строшен, навсякъде имало парчета стъкло. Кръв, все още съвсем прясна, се процеждала от пиедестала, където доскоро бе стоял ковчегът.

Ловците на сенки бързо бяха започнали да съставят планове — да се разпръснат наоколо и да претърсят района около сградата. Магнус беше там — с проблясващи в синьо ръце, той бе попитал Клеъри дали има у себе си нещо на Джейс, с чиято помощ да го намерят. Като вцепенена, тя им бе дала пръстена на Моргенстърн и се бе отдръпнала в един ъгъл, за да се обади на Саймън. Едва бе затворила телефона, когато гласът на един от ловците се бе извисил над останалите: „Да го издирим? Ще се получи само ако е още жив. При всичката тази кръв е малко вероятно…“

Това се бе оказало последната капка. Продължителното измръзване, изтощението и шокът най-сетне си казаха думата и краката на Клеъри се подкосиха. Майка й я улови, преди да падне на земята, а след това всичко потъна в непрогледна мъгла. Събуди се на следващата сутрин в леглото си у Люк и рязко се изправи с разтуптяно сърце, сигурна, че е сънувала кошмар.

Ала завяхващите рани по ръцете и краката, както и липсващият пръстен, говореха друго. След като навлече анцуг с качулка и нахлузи чифт дънки, се отправи залитайки към дневната, където завари Джослин, Люк и Саймън с мрачни лица. Нямаше нужда да пита, но въпреки това го направи:

— Откриха ли го? Върна ли се?

Джослин се изправи.

— Миличка, все още го няма…

— Но не е мъртъв? Не са намерили тяло? — Тя се свлече на дивана до Саймън. — Не… не е мъртъв. Щях да знам.

Помнеше как Саймън бе взел ръката й в своята, докато Люк й разказваше какво знаят — че Джейс все още го няма, също както и Себастиан. Лошата новина бе, че кръвта по пиедестала бе на Джейс, а добрата — че бе по-малко, отколкото си бяха помислили в началото, тъй като се бе смесила с водата от ковчега, създавайки впечатлението за повече кръв, отколкото всъщност беше пролята. Сега смятаха, че е напълно възможно Джейс да е преживял случилото се.

— Но какво се е случило? — настоя Клеъри.

Люк поклати глава, сините му очи бяха сериозни.

— Никой не знае, Клеъри.

Струваше й се, че някой бе заменил кръвта във вените й с ледена вода.

— Искам да помогна. Искам да направя нещо. Не искам просто да си седя тук, докато Джейс го няма.

— На твое място не бих се тревожила за това — мрачно каза Джослин. — Клейвът иска да те види.

Невидим лед изпука в ставите и сухожилията на Клеъри, когато тя се изправи.

— Добре. Все тая. Ще им кажа всичко, което поискат, ако ще открият Джейс.

— Ще им кажеш всичко, което поискат, защото имат Меча на смъртните — в гласа на Джослин отекнаха отчаяни нотки. — О, миличка, толкова съжалявам.

А сега, след две седмици, изпълнени с даване на показания, след като бяха призовани десетки свидетели, след като бе държала Меча на смъртните поне дузина пъти, Клеъри седеше в стаята на Изабел и чакаше Съветът да се произнесе за съдбата й. Като от само себе си, мисълта й се върна на усещането от това да държи Меча на смъртните — сякаш в кожата ти се впиват миниатюрни рибарски кукички и измъкват истината от теб. Беше коленичила с Меча в ръце в кръга на Говорещите звезди и беше чула собствения си глас да разказва на Съвета абсолютно всичко — как Валънтайн беше призовал ангела Разиел и как тя бе изтрила името му от пясъка и написвайки своето бе станала господар на кръга. Разказала им бе за желанието, което ангелът бе предложил да й изпълни и как тя бе поискала от него да върне Джейс от мъртвите; как Лилит бе обладала Джейс и как бе възнамерявала да използва кръвта на Саймън, за да възкреси Себастиан, брата на Клеъри, на когото демонът гледаше като на свой син. Как знакът на Каин върху челото на Саймън бе съкрушил Лилит и как бяха повярвали, че е сложил край на Себастиан и заплахата, която той представляваше.

Клеъри въздъхна и извади телефона си, за да види колко е часът.

— Вътре са вече цял час — каза тя. — Това нормално ли е? Или е лош знак?

Изабел пусна Чърч, който измяука в знак на протест, и като се приближи до леглото, приседна до Клеъри. Изглеждаше по-крехка от обикновено (също като Клеъри, и тя бе отслабнала през последните две седмици), ала елегантна както винаги във впитите си черни панталони и тясната блуза от сиво кадифе. Около очите й имаше размазана спирала, от което би трябвало да прилича на миеща мечка, но вместо това й придаваше вид на френска филмова звезда. Изи протегна ръце и гривните й, изработени от злато и сребро, звъннаха мелодично.

— Не, не е лош знак — отвърна тя, като си играеше с пръстена на Лайтууд. — Просто означава, че имат много неща за обсъждане. Всичко ще е наред. Не си нарушила Закона. Това е важното.

Клеъри въздъхна. Дори топлината на рамото на Изабел, допряно до нейното, не бе в състояние да разтопи леда във вените й. Знаеше, че строго погледнато не бе нарушила никой от Законите, ала освен това знаеше, че Клейвът й е бесен. За един ловец на сенки беше недопустимо да връща някого от мъртвите, но тази забрана не важеше за ангелите. Въпреки това, да помоли Джейс да бъде възкресен, бе нещо огромно и двамата се бяха съгласили да го запазят в тайна от всички.

Ала ето че истината беше излязла наяве и това бе разтърсило Клейва из основи. Клеъри знаеше, че искат да я накажат, ако не за друго, то защото изборът й бе имал толкова катастрофални последици. Част от нея искаше наистина да я накажат. Да строшат костите й, да изтръгнат ноктите от пръстите й, да оставят Мълчаливите братя да ровят на воля из мозъка й с острите си като ножове мисли. Нещо като сделка с дявола — нейната болка в замяна на връщането на Джейс, здрав и невредим. Щеше да й помогне да се справи с вината, задето го бе оставила сам в градината на покрива, макар Изабел и другите да й бяха казали поне сто пъти колко нелепо е това — те всички бяха вярвали, че Джейс е в безопасност там и че ако Клеъри бе останала с него, най-вероятно сега също щеше да е в неизвестност.

— Престани — обади се Изабел.

За миг Клеъри не бе сигурна дали говори на нея или на котарака. Както често правеше, когато го пуснеха неочаквано, Чърч лежеше на пода, вирнал четирите си лапи във въздуха, и се преструваше на умрял, за да предизвика угризения у собствениците си. Ала в този миг Изабел отметна черната си коса назад и по сърдития й поглед Клеъри разбра, че не котаракът, а тя е тази, на която се карат.

— С кое да престана?

— Да си представяш с нездраво удоволствие всички ужасни неща, които ще ти се случат или които искаш да ти се случат, защото си жива, а Джейс… е изчезнал. — Гласът на Изабел секна за миг, като прескачаща грамофонна плоча. Тя никога не говореше за Джейс сякаш е мъртъв или дори изчезнал — двамата с Алек отказваха да го приемат. Освен това никога не бе упрекнала Клеъри задето бе скрила нещо толкова огромно от тях. Всъщност, през тези две седмици Изабел бе нейната най-непоколебима защитничка. Всеки ден я посрещаше пред заседателната зала, хващаше я за ръка и уверено я превеждаше покрай групичките ловци на сенки, които си шушукаха и ги държаха под око. Търпеливо изчакваше безкрайните разпити и мяташе смразяващи погледи на всеки, осмелил се да изгледа Клеъри накриво. Клеъри беше изумена. Между тях никога не бе съществувала кой знае каква близост, защото и двете бяха от онези момичета, които се чувстват по-добре сред момчета, отколкото в женска компания. Ала ето че сега Изабел не се отделяше от нея и Клеъри бе едновременно объркана и благодарна.

— По-силно е от мен — каза Клеъри. — Ако можех да изляза на патрул… ако можех да направя каквото и да било… мисля, че нямаше да е толкова зле.

— Не съм сигурна.

Изабел звучеше уморено. През последните две седмици и двамата с Алек бяха с посивели лица, изтощени от шестнайсетчасовите издирвания и патрули. Когато Клеъри научи, че й е забранено да излиза да патрулира или да търси Джейс по какъвто и да било начин, докато Съветът не реши как да постъпи с оглед на това, че го бе върнала от мъртвите, тя изрита вратата на спалнята си толкова яростно, че проби дупка в нея.

— Понякога ми се струва толкова безполезно — добави Изабел.

Ледени пръсти плъзнаха по костите на Клеъри.

— Искаш да кажеш, че според теб е мъртъв?

— Не, не мисля, че е мъртъв. Имах предвид, че според мен няма начин все още да са в Ню Йорк.

— Но те претърсват и други градове, нали? — Клеъри вдигна ръка към шията си, забравила, че пръстенът на Моргенстърн вече не е там — Магнус все още се опитваше да открие Джейс с негова помощ, макар и без никакъв успех.

— Разбира се. — Изабел любопитно протегна ръка и докосна изящното сребърно звънче, което висеше около врата на Клеъри сега. — Какво е това?

Клеъри се поколеба. Звънчето беше подарък от кралицата на феите. Не, не беше точно така. Кралицата на феите не правеше подаръци. То имаше за цел да я призове, в случай че Клеъри някога се нуждае от помощта й. И докато дните си минаваха без никаква следа от Джейс, Клеъри все по-често се улавяше, че посяга към сребърното украшение. Не го бе използвала досега единствено защото знаеше, че кралицата на феите никога не дава каквото и да било, без да очаква нещо ужасно в замяна.

Преди Клеъри да успее да отговори, вратата се отвори. Двете момичета рязко се изправиха, а Клеъри стисна една от розовите възглавници на Изи толкова силно, че кристалчетата по нея се впиха в кожата на дланта й.

— Здрасти.

Стройна фигура пристъпи в стаята и затвори вратата след себе си. Алек, по-големият брат на Изабел, носеше черната, украсена със сребърни руни роба на Съвета, сега разтворена, така че отдолу се виждаха дънки и черна тениска с дълъг ръкав. От цялото това черно бледата му кожа изглеждаше още по-бледа, а ясносините му очи — още по-сини. Косата му, също като тази на сестра му, беше черна и права, ала беше по-къса от нейната и бе подстригана точно над линията на челюстта му.

Устните му се бяха превърнали в една-единствена тънка ивица и Клеъри усети как сърцето й се свива. Алек не изглеждаше доволен. Каквато и новина да носеше, тя не беше добра.

Изабел бе тази, която проговори първа.

— Как мина? — тихичко попита тя. — Каква е присъдата?

Алек седна на стола пред тоалетката, обкрачвайки го, така че да вижда Изи и Клеъри над облегалката. По всяко друго време гледката би била комична — Алек беше много висок, с дълги като на танцьор крака и от начина, по който се беше прегънал неудобно, столът изглеждаше като изваден от кукленска къщичка.

— Клеъри — каза той. — Джия Пенхалоу прочете присъдата. Не си виновна в никакво престъпление. Не си нарушила никакви Закони, а Джия смята, че вече си понесла достатъчно.

Изабел шумно изпусна дъха си и се усмихна. За миг облекчение проби ледената покривка, сковала чувствата на Клеъри. Нямаше да бъде наказана, затворена в Града на тишината, хваната като в капан, неспособна да помогне на Джейс. Като представител на върколаците в Съвета, Люк бе присъствал на прочитането на присъдата и бе обещал да се обади на Джослин веднага след приключването на заседанието, ала въпреки това Клеъри извади телефона си — възможността поне веднъж да съобщи на майка си добра новина бе твърде изкушаваща.

— Клеъри — каза Алек, когато тя отвори капачето на апарата. — Почакай.

Тя го погледна. Изражението му все още бе като на погребален агент. С внезапно лошо предчувствие, тя остави телефона на леглото.

— Алек, какво има?

— Не присъдата ти отне толкова дълго време. Трябваше да обсъдим още нещо.

Ледът се завърна. Клеъри потрепери.

— Джейс?

— Не точно. — Алек се приведе напред и сплете ръце върху облегалката на стола. — Рано тази сутрин пристигна доклад от Института в Москва. Вчера на остров Врангел магическите бариери са били разкъсани. Изпратен е екип, който да ги възстанови, ала един толкова дълъг пробив на такова важно място не може да не е приоритет за Съвета.

Бариерите, доколкото Клеъри го разбираше, бяха нещо като стени между световете, издигнати от първите ловци на сенки. Макар и да не бе невъзможно, на демоните им бе трудно да ги преодоляват, така че те възпираха масирано нашествие на демони на земята. Спомни си какво й бе казал Джейс сякаш преди години: „Преди инвазията на демоните в нашия свят беше по-малка и можеше лесно да бъде овладяна. Но съм свидетел как броят на преодолелите стените между световете нараства все повече.“

— Това не е хубаво — каза Клеъри. — Но не виждам какво общо има с…

— Клейвът си има своите приоритети — прекъсна я Алек. — През последните две седмици това беше издирването на Джейс и Себастиан. Ала те претърсиха навсякъде и в нито едно долноземско свърталище няма и помен от тях. Никоя от магиите на Магнус не подейства. Елоди, жената, която отгледа истинския Себастиан Верлак, потвърди, че никой не е опитвал да се свърже с нея. Не че очаквахме нещо да изскочи оттам. Никой съгледвач не е докладвал за необичайна активност сред известните членове на някогашния Кръг на Валънтайн. А Мълчаливите братя така и не можаха да разберат какво представлява ритуалът на Лилит и дали е успял. Всички са единодушни за едно — Себастиан (разбира се, те го наричат Джонатан) е отвлякъл Джейс, но това вече си го знаехме.

— Е? — попита Изабел. — Какво означава това? Още издирвания? Още патрулиране?

Алек поклати глава.

— Не говорят за разширяване на търсенето — тихо отвърна той. — Ще го понижат по значимост. Минаха две седмици, без да открият абсолютно нищо. Специално свиканите отряди от Идрис ще бъдат изпратени обратно. Сега на първо място по важност е ситуацията с бариерите. Да не говорим, че се намират в период на деликатни преговори, че обновяват Законите, така че да променят структурата на Съвета, че трябва да назначат нов консул и инквизитор, да решат какво да бъде новото отношение към долноземците — не могат да си позволят напълно да изоставят всичко това.

Клеъри го зяпна.

— Не искат изчезването на Джейс да ги отклони от промяната на някакви си глупави, стари закони? Предават се?

— Не се предават…

— Алек — рязко се обади Изабел.

Алек си пое дъх и закри лицето си с ръце. Имаше дълги пръсти, също като Джейс… покрити с белези, пак като тези на Джейс. Окото, знакът на ловците на сенки, украсяваше опакото на дясната му длан.

— Клеъри, за теб… за нас, от самото начало ставаше дума да намерим Джейс. За Клейва обаче това е преди всичко издирване на Себастиан. На Джейс също, ала най-вече на Себастиан. Той е истинската заплаха. Той унищожи бариерите около Аликанте. Той е масов убиец. Джейс е…

— Просто още един ловец на сенки — довърши Изабел. — Да изчезваме или умираме, е нещо съвсем обикновено за нас.

— Е, той е малко повече, задето е герой от Войната за реликвите — каза Алек. — Ала в края на краищата Клейвът бе съвсем ясен — издирването ще продължи, но за момента не могат да сторят друго, освен да чакат. Разчитат Себастиан да направи следващата стъпка. А дотогава търсенето е трето в списъка на приоритетите им. Ако не и по-надолу. Очакват да се върнем към нормалния си живот.

Нормалния си живот? Клеъри не вярваше на ушите си. Нормален живот без Джейс?

— Същото ни казаха и след смъртта на Макс. — Черните очи на Изи бяха сухи, ала в тях гореше гняв. — Че сме щели по-бързо да надмогнем скръбта, ако се върнем към нормалния си живот.

— Предполага се, че е добър съвет — обади се Алек иззад пръстите си.

— Кажи го на татко. Той изобщо дойде ли от Идрис за заседанието?

Алек поклати глава и свали ръцете си.

— Не. Ако това е някаква утеха, доста хора се изказаха разпалено в подкрепа на това издирването на Джейс да продължи все така упорито. Магнус, разбира се, както и Люк, консул Пенхалоу, дори брат Закарая. Но в крайна сметка не беше достатъчно.

Клеъри го изгледа изпитателно.

— Алек, нищо ли не чувстваш?

Сините очи на Алек се разшириха и потъмняха. За миг Клеъри си припомни момчето, което изобщо не я бе харесало, когато тя за първи път дойде в Института, момчето с изгризани нокти, окъсани пуловери и предизвикателно, враждебно държание.

— Знам, че си разстроена, Клеъри — остро отвърна той, — но ако намекваш, че с Из ни е грижа за Джейс по-малко, отколкото теб…

— Не говорех за това — прекъсна го Клеъри. — Имах предвид връзката ви на парабатаи. Четох за церемонията в Кодекса. Това, че сте парабатаи, ви свързва. Можеш да усетиш някои неща за Джейс. Неща, които ти помагат, когато се биете. Та си мислех… можеш ли да усетиш дали все още е жив?

— Клеъри. — В гласа на Изабел се долавяше тревога. — Мислех, че ти не…

— Жив е — предпазливо отвърна Алек. — Смяташ ли, че щях да се справям толкова добре, ако беше мъртъв? Че нещо не е наред, усещам съвсем ясно. Ала все още диша.

— Може това усещане, че нещо не е наред, да означава, че е пленен? — с усилие попита Клеъри.

Алек погледна към прозореца и плътната сива завеса на дъжда.

— Възможно е. Дори не мога да обясня точно. Никога досега не съм изпитвал нещо такова.

— Но е жив.

Сега вече Алек я погледна в очите.

— Сигурен съм.

— Тогава Съветът да върви на майната си. Ще го открием сами — заяви Клеъри.

— Клеъри… ако беше възможно… не смяташ ли, че вече щяхме… — започна Алек.

— Преди просто правехме онова, което Клейвът искаше от нас — намеси се Изабел. — Патрули, издирвания. Има и други начини.

— Други начини да нарушим Закона, искаш да кажеш — рече Алек. В гласа му се долавяше колебание. Клеъри се надяваше, че не се кани да повтори мотото на ловците на сенки, когато ставаше дума за Закона: Dura lex, sed lex. Законът е суров, но е закон. Просто не смяташе, че е в състояние да го понесе.

— Кралицата на феите ми предложи помощта си — каза Клеъри. — На тържеството с фойерверките в Идрис. — Сърцето й се сви при спомена за онази нощ и за това колко бе щастлива тогава и тя трябваше да спре за миг и да си поеме дъх. — Даде ми начин да се свържа с нея.

— Кралицата на феите винаги иска нещо в замяна.

— Знам. Какъвто и да е дългът, аз ще го поема. — Клеъри си припомни думите на феята, която й бе дала звънчето: „Ти би направила всичко, за да го спасиш, каквото и да ти струва това, каквото и да се наложи да обещаеш на Ада или на Рая. Нали?“ — Просто искам един от вас да ме придружи. Не ме бива особено да чета между редовете на онова, което казват феите. Ако сте с мен, поне ще ограничите щетите, доколкото е възможно. Но ако тя е в състояние да направи нещо…

— Идвам с теб — обади се Изабел начаса.

Алек я изгледа мрачно.

— Вече говорихме с феите. Съветът ги разпита изключително подробно. А те не могат да лъжат.

— Съветът ги попита дали имат представа къде се намират Джейс и Себастиан — каза Клеъри. — Не дали са съгласни да ги потърсят. Кралицата на феите знаеше за баща ми и за ангела, който той призова и плени, знаеше истината за кръвта ми и тази на Джейс. Мисля, че на света има много малко неща, за които тя не знае.

— Така е. — В гласа на Изабел се промъкна едва доловима нотка на оживление. — Наясно си, че за да получиш полезна информация от една фея, трябва да й зададеш точния въпрос, Алек. Въпреки че не могат да лъжат, те са изключително трудни за разпит. Една услуга обаче е нещо друго.

— А опасностите, които крие — неограничени — отвърна Алек. — Ако Джейс узнае, че съм позволил на Клеъри да отиде при кралицата на феите, ще…

— Не ме е грижа — прекъсна го Клеъри. — Той би сторил същото за мен. Кажи ми, че не е така. Кажи ми, че ако аз бях изчезнала…

— Той би изгорил света да основи, за да те изрови от пепелта, знам — уморено рече Алек. — По дяволите, не мислиш ли, че на самия мен ми идва да изгоря света до основи? Просто се опитвам да бъда…

— По-голям брат — довърши Изабел. — Ясно ми е.

Алек изглеждаше така, сякаш се бори за контрол.

— Ако нещо ти се случи, Изабел… след Макс… и Джейс…

Изи се изправи, прекоси стаята и го прегърна. Тъмните им коси, които имаха съвсем еднакъв цвят, се смесиха, когато тя прошепна нещо в ухото му. Клеъри ги гледаше с немалка доза завист. Винаги бе искала брат. И ето че сега го имаше. Себастиан. Беше все едно да си мечтаеш за кученце и вместо това да получиш хрътка от ада. Видя как Алек подръпна лекичко косата на сестра си в израз на обич, кимна и я пусна.

— Ще отидем заедно — заяви той. — Но поне на Магнус трябва да кажа какво сме намислили. Не би било честно да не го сторя.

— Искаш ли да използваш телефона ми? — попита Изабел и му протегна очукания розов апарат.

Алек поклати глава.

— Той е на долния етаж с останалите. Ще трябва да измислиш някакво оправдание за пред Люк, Клеъри. Сигурен съм, че очаква да се прибереш у дома с него. Освен това казва, че цялата тази история никак не понася на майка ти.

— Тя държи себе си отговорна за съществуването на Себастиан. — Клеъри се изправи на крака. — Въпреки че през всички тези години го е смятала за мъртъв.

— Не тя е отговорна. — Изабел откачи златния си камшик от стената и го уви около китката си, така че той заприлича на въжена стълба от лъскави гривни. — Никой не я вини.

— Това няма никакво значение — каза Алек. — Не и когато се обвиняваш сам.

Без да говорят, тримата поеха по коридорите на Института, непривично пълни с ловци на сенки, някои от които бяха част от специалните отряди, изпратени от Идрис, за да се справят с положението. Никой от тях не гледаше Изабел, Алек или Клеъри с особено любопитство. В началото Клеъри непрекъснато имаше чувството, че всички я зяпат, а и толкова пъти бе чула прошепнатите думи „дъщерята на Валънтайн“, че бе започнала да изпитва ужас, когато трябваше да отиде в Института. Ала вече толкова пъти се бе изправяла пред Съвета, че интересът на останалите бе започнал да изчезва.

Слязоха с асансьора. Огрян от магическа светлина, а също и от обикновени свещи, нефът бе пълен с членове на Съвета и техните семейства. Люк и Магнус разговаряха на една пейка, а до Люк седеше висока синеока жена, която изглеждаше досущ като него. Някога сивата й коса сега беше боядисана в кафяво и накъдрена, ала Клеъри веднага я разпозна — сестра му, Аматис.

При вида на Алек, Магнус се изправи и се приближи към тях. Изи явно забеляза някой познат на една пейка в другия край на стаята и както обикновено се стрелна забързано натам, без да си дава труда да им каже къде е тръгнала. Клеъри отиде да поздрави Люк и Аматис. И двамата изглеждаха уморени, а Аматис потупваше съчувствено брат си по рамото. Виждайки Клеъри, той се изправи и я прегърна. Аматис я поздрави, задето Съветът я бе оправдал, и Клеъри кимна; струваше й се, че е тук само наполовина — по-голямата част от нея беше вцепенена, а останалата караше на автопилот.

С ъгълчето на окото си зърна Магнус и Алек. Двамата си приказваха и Алек се бе привел към Магнус така, както много двойки често правят, когато говорят, сякаш се намират в своя собствена вселена. Гледката на щастието им я радваше, ала едновременно с това й причиняваше болка. Зачуди се дали някога и тя отново ще има същото… и дали изобщо ще го пожелае да го има. Спомни си гласа на Джейс: „Нито пък искам да искам друга, освен теб.“

— Ехо, земята вика Клеъри. — Беше Люк. — Ще се прибираме ли? Майка ти няма търпение да те види, а и много й се иска да си поговори с Аматис, преди тя да се върне в Идрис утре. Мислех си, че може да вечеряме навън. Ти избери ресторанта.

Колкото и Люк да се опитваше да я скрие, Клеъри ясно долови тревогата в гласа му. Напоследък почти не ядеше и дрехите започваха да й стават широки.

— Не съм в особено празнично настроение — отвърна тя. — Не и след като Съветът реши, че има по-важни неща от издирването на Джейс.

— Клеъри, това не означава, че ще престанат да го търсят — увери я Люк.

— Знам. Просто… то е същото, като да чуеш, че спасителната операция е прекратена и на нейно място ще бъде предприето издирване на тленни останки. Точно така ми звучи. — Тя преглътна мъчително. — Както и да е, мислех си да вечерям в „При Таки“ с Изабел и Алек. Просто… просто за да правим нещо обикновено.

Присвила очи, Аматис погледна към вратата.

— Навън вали доста силно.

Клеъри усети как устните й се обтягат и се запита дали усмивката й изглежда толкова неестествена, колкото я чувстваше тя.

— Няма да се стопя.

Люк й пъхна някакви пари в ръката, очевидно облекчен, че тя иска да стори нещо толкова нормално, като това да излезе с приятелите си.

— Само ми обещай, че ще хапнеш нещо.

— Добре.

Въпреки жегналото я чувство за вина, тя успя да го дари с някакво подобие на усмивка, преди да се обърне.

 

 

Магнус и Алек ги нямаше там, където бяха допреди малко. Клеъри се огледа наоколо и разпозна дългата черна коса на Изи в тълпата. Беше застанала до голямата двукрила врата на Института и разговаряше с някой, когото Клеъри не можеше да различи. Клеъри се запъти натам и когато ги наближи, с изненада разпозна Ейлийн Пенхалоу в малката групичка. Лъскавата й черна коса бе стилно подстригана над раменете. До Ейлийн стоеше стройно момиче с къдрици с цвят на бяло злато, отдръпнати назад така, че разкриваха леко заострените връхчета на ушите й. Беше облечена в одеждите на Съвета и когато Клеъри се приближи още малко, видя, че очите й имат ярък и необикновен синьо-зелен цвят, от който пръстите й, за първи път през последните две седмици, закопняха да стиснат молива.

— Сигурно е адски странно майка ти да е новият консул — тъкмо казваше Изабел на Ейлийн, когато Клеъри се присъедини към тях. — Не че Джия не е много по-добра от… Хей, Клеъри. Ейлийн, нали помниш Клеъри?

Двете момичета си кимнаха. Веднъж Клеъри бе заварила Ейлийн да целува Джейс. Тогава усещането бе ужасно, ала сега споменът не й причини никаква болка. Тъкмо обратното — би изпитала огромно облекчение, ако можеше да завари Джейс да се целува с някого. Това би означавало, че е и жив.

— А това е приятелката на Ейлийн, Хелън Блекторн — натърти Изабел и Клеъри я изгледа. Да не би да я имаше за пълна глупачка? Освен това прекрасно помнеше обяснението на Ейлийн, че била целунала Джейс само за да провери дали изобщо някой мъж е неин тип. Очевидно отговорът беше „не“. — Семейството на Хелън ръководи Института в Лос Анджелис. Хелън, това е Клеъри Фрей.

— Дъщерята на Валънтайн — каза Хелън; изглеждаше учудена и мъничко впечатлена.

Клеъри потръпна.

— Опитвам се да не мисля много за това.

— Извинявай. Прекрасно те разбирам. — Хелън се изчерви. Кожата й бе много светла и имаше съвсем слаб перлен блясък. — Между другото, аз гласувах издирването на Джейс да остане приоритет за Съвета. Съжалявам, че бяхме малцинство.

— Благодаря. — Тъй като не искаше да говори за това, Клеъри се обърна към Ейлийн. — Поздравления, че майка ти стана консул. Трябва да е страшно вълнуващо.

Ейлийн сви рамене.

— Сега е много по-заета. — Тя се обърна към Изабел. — Знаеш ли, че баща ти се кандидатира за инквизитор?

Клеъри усети как Изабел се вцепени до нея.

— Не. Не го знаех.

— Бях доста изненадана — добави Ейлийн. — Мислех, че е отдаден на управлението на тукашния Институт… — тя не довърши и се загледа покрай Клеъри. — Хелън, мисля, че брат ти се опитва да направи най-голямата локва от разтопен восък ей там. Май няма да е лошо да го спреш.

Хелън въздъхна нетърпеливо, промърмори нещо за дванайсетгодишните момчета и потъна в тълпата тъкмо когато Алек излезе от нея. Прегърна Ейлийн за поздрав (понякога Клеъри забравяше, че семействата Пенхалоу и Лайтууд се познават от години) и се загледа след Хелън.

— Това приятелката ти ли е?

Ейлийн кимна.

— Хелън Блекторн.

— Чувал съм, че във вените им има елфическа кръв — каза Алек.

Аха, помисли си Клеъри. Това обясняваше заострените уши. Кръвта на нефилимите бе по-силна и детето, родено от съюза между фея и ловец, би било ловец на сенки, но понякога кръвта на феите намираше необикновено изражение, дори и след поколения.

— Мъничко — отвърна Ейлийн. — Виж, Алек, исках да ти благодаря.

Алек я погледна недоумяващо.

— За какво?

— За онова, което стори в Залата на Съглашението. Задето целуна Магнус така. Това ми даде тласъка, от който се нуждаех, за да кажа на родителите си, че харесвам жени. А ако не го бях сторила, съмнявам се, че когато срещнах Хелън, щях да се осмеля да направя нещо.

— О! — Алек изглеждаше сепнат, сякаш никога не се бе замислял за ефекта от постъпките си върху някой, който не беше от семейството му. — А родителите ти… как го приеха?

Ейлийн извъртя очи.

— Правят се, че нищо не е станало, сякаш ако не говорят за това, то ще изчезне от само себе си. — Клеъри си припомни какво й бе казала Изабел за отношението на Клейва към хомосексуалните си членове. „Ако все пак се случи, не се говори за това“ — Но би могло да е и по-зле.

— Определено — в гласа на Алек се промъкна мрачна нотка и Клеъри го изгледа изпитателно.

По лицето на Ейлийн се разля съчувствие.

— Съжалявам — каза тя. — Ако твоите родители не…

— Приемат го — обади се Изабел, малко по-рязко, отколкото трябваше.

— Е, както и да е. Не трябваше да казвам нищо точно сега, когато Джейс го няма. Сигурно ужасно се тревожите. — Тя си пое дълбоко дъх. — Знам, че сигурно сте се наслушали на цял куп празни приказки за него. От онези, които хората говорят, когато всъщност не знаят какво да кажат. Аз просто… исках да ви кажа нещо. — Тя нетърпеливо се отдръпна от един минаващ наблизо човек и като се приближи още мъничко до тях тримата, понижи глас: — Алек, Изи… спомням си как веднъж дойдохте да ни посетите в Идрис. Аз бях на тринайсет, а Джейс трябва да е бил на дванайсет. Той искаше да види гората Брослинд, така че един ден взехме назаем коне и поехме натам. Естествено, загубихме се. Брослинд е непроходима. Притъмня, дърветата ставаха все по-гъсти, а аз бях ужасена. Мислех, че там ще си умрем. Ала Джейс не се уплаши нито за миг. Беше напълно сигурен, че ще намерим пътя. Отне ни часове, но в крайна сметка успя. Изведе ни оттам. Толкова му бях благодарна, а той ме изгледа така, сякаш съм луда. Сякаш от само себе си се разбираше, че ще ни изведе от там. Възможността да се провали просто не съществуваше за него. Опитвам се да кажа, че и този път ще намери начин да се върне при вас. Сигурна съм.

Клеъри не бе сигурна дали някога е виждала Изабел да плаче и определено се опитваше да не го стори и сега. Очите й бяха отворени широко и подозрително блестящи. Алек се взираше в обувките си. Клеъри усети как в гърдите й се надига същински извор от болка, която искаше да изригне навън, ала тя я преглътна; не можеше да мисли за дванайсетгодишния Джейс, изгубен в мрака, защото тогава щеше да се замисли за Джейс сега, изгубен кой знае къде, пленен, нуждаещ се от помощта й, очакващ тя да се появи. А стореше ли го, щеше да рухне.

— Ейлийн — каза, след като й стана ясно, че нито Изабел, нито Алек са в състояние да говорят. — Благодаря ти.

Ейлийн се усмихна срамежливо.

— Наистина го мисля.

— Ейлийн! — Беше Хелън, здраво стиснала за китката по-малко от тях момче, чиито ръце бяха изцапани със син восък. Явно си беше играл със свещите в големите свещници, които украсяваха стените на нефа. Изглеждаше на около дванайсет и имаше дяволита усмивка и същите поразяващи синьо-зелени очи като сестра си, само дето неговата коса беше тъмнокестенява. — Ето ни и нас. Най-добре да си вървим, преди Джулс да е изравнил мястото със земята. Да не говорим, че нямам идея къде са се дянали Тибс и Ливи.

— Ядяха восък — услужливо я осведоми момчето, Джулс.

— О, Господи! — простена Хелън и придоби извинително изражение. — Не ми обръщайте внимание. Имам шест по-малки братя и сестри, както и един по-голям. При нас винаги е като в зоологическа градина.

Джулс премести поглед от Алек към Изабел, а после към Клеъри.

— Колко братя и сестри имате вие? — попита той.

Хелън пребледня.

— Трима сме — отвърна Изабел забележително спокойно.

Джулс задържа очи върху Клеъри.

— Не си приличате.

— Не сме роднини — обясни Клеъри. — Аз нямам братя и сестри.

— Нито един? — Гласът на момчето прозвуча изумено, сякаш току-що му бе казала, че има ципи между пръстите на краката. — Затова ли изглеждаш толкова тъжна?

Клеъри се замисли за Себастиан с неговата леденобяла коса и черни очи. „Де да беше така — помисли си. — Ако наистина нямах брат, нищо от това нямаше да се случи.“ Мимолетен прилив на омраза пробяга през нея, сгрявайки вледенената й кръв.

— Да — меко изрече на глас. — Затова съм тъжна.