Касандра Клеър
Град на изгубени души (15) (Книга пета)

14
Като пепел

Дойде бавно на себе си, обзета от същото замайване, което помнеше от първата си сутрин в Института, когато се бе събудила без никаква представа къде се намира. Цялото тяло я болеше, а главата й се пръскаше, сякаш някой я беше ударил с щанга. Лежеше на една страна, опряла буза в нещо кораво, около рамото й имаше някаква тежест. Сведе поглед надолу и видя тънка ръка, прегърнала я през гърдите, сякаш за да я защити. Познаваше знаците по нея, бледите белези, дори синята плетеница на вените. Тежестта в гърдите й отслабна и тя се надигна предпазливо, изплъзвайки се изпод ръката на Джейс.

Бяха в неговата спалня. Позна я веднага по невероятната подреденост, грижливо оправеното легло с прилежно подпъхнати в ъглите чаршафи, което дори сега не беше разтурено. Джейс спеше, облегнат на таблата, облечен в дрехите, които носеше предишната вечер. Дори не си беше свалил обувките. Очевидно бе заспал, докато я държеше в прегръдките си, макар Клеъри да не помнеше нищо. Все още бе опръскан със странното сребристо вещество от клуба.

Той се размърда лекичко, сякаш усетил, че Клеъри я няма, и обви свободната си ръка около себе си. Не изглеждаше ранен, помисли си Клеъри, просто изтощен, извитите му тъмнозлатисти ресници почиваха върху сенките под очите му. Така потънал в сън, й се струваше толкова уязвим, като малко момченце. Би могъл да бъде нейният Джейс.

Ала не беше. Клеъри си припомни нощния клуб, ръцете му върху тялото й в мрака, труповете и кръвта. Стомахът й се разбунтува и тя захлупи устата си с ръка, потискайки порива да повърне. От спомена й прилошаваше, а отдолу се криеше натрапчивото усещане, че нещо й се губи.

Нещо важно.

— Клеъри.

Тя се обърна. Очите на Джейс бяха полуотворени и той я наблюдаваше през миглите си; златните му ириси бяха помътнели от умора.

— Защо си будна? Току-що е съмнало.

Клеъри сграбчи бъркотията от одеяла и сви ръце в юмруци.

— Тази нощ — каза задавено. — Труповете… кръвта…

— За какво говориш?

— Това видях.

— Не и аз. — Джейс поклати глава. — Елфически наркотици. Нали знаеше…

— Изглеждаше толкова истинско.

— Съжалявам. — Той затвори очи. — Просто исках да се повеселя. Би трябвало да предизвикат усещане за щастие. Да те накарат да видиш красиви неща. Мислех, че ще се позабавляваме заедно.

— Видях кръв. И трупове, плаващи в аквариуми…

Джейс поклати глава и ресниците му се спуснаха надолу.

— Нищо от това не е било истинско…

— Дори онова, което се случи между нас… — Клеъри не довърши — очите му бяха затворени, гърдите му се повдигаха и спускаха равномерно. Беше заспал.

Тя се изправи, без да го поглежда, и отиде в банята. Застана пред огледалото, докато вцепенение обхващаше тялото й. Беше покрита с петна от сребърното вещество и това й напомни за онзи път, когато една металическа химикалка беше протекла в раницата й, съсипвайки всичко в нея. Една от презрамките на сутиена й се беше скъсала, навярно когато Джейс я беше дръпнал предишната нощ. Около очите й имаше ивици размазана спирала, а кожата и косата й лепнеха от сребристия наркотик.

Повдигаше й се, струваше й се, че всеки миг може да припадне. Свали тънката рокля и бельото си и ги изхвърли в кошчето за боклук, преди да се пъхне в топлата вода.

Изми косата си няколко пъти, мъчейки се да махне засъхналата лепкава маса. Беше като да се опитва да отмие маслена боя. Мирисът на веществото също отказваше да си отиде, като вода от ваза с изгнили цветя — слаба, сладникава миризма на развалено върху кожата й, която никакви количества сапун не можеха да прогонят.

След като най-сетне сметна, че е толкова чиста, колкото изобщо бе възможно, тя се изсуши и отиде в голямата спалня, за да се облече. Беше истинско облекчение отново да обуе дънки и ботуши и да си сложи памучен пуловер. Едва тогава, докато нахлузваше втория ботуш, натрапчивото усещане, че нещо не е наред, се завърна. Тя се вцепени.

Пръстенът й. Златният пръстен, с чиято помощ разговаряше със Саймън.

Нямаше го.

Клеъри трескаво го затърси. Прерови кошчето за боклук, за да види дали не се е закачил в роклята й, а после се зае да претършува всеки сантиметър от стаята на Джейс, докато той продължаваше да спи най-спокойно. Претърси килима, чаршафите, погледна и в чекмеджетата на нощните шкафчета.

Най-сетне приседна на леглото; сърцето й биеше до пръсване, стомахът й бе свит на топка.

Пръстенът го нямаше. Беше го изгубила, незнайно къде, незнайно как. Опита да си припомни кога го беше видяла за последен път. Със сигурност беше проблеснал на пръста й, докато въртеше камата в схватката с демоните. Дали не беше паднал в антикварния магазин? Или пък в нощния клуб?

Заби нокти в бедрата си, докато болката не я накара да изохка. „Съсредоточи се“, заповяда си. „Съсредоточи се.“

Може би се беше изхлузил някъде другаде в апартамента. Нищо чудно Джейс да я беше качил на ръце по стълбите.

Вероятността не беше много голяма, но и най-малката възможност трябваше да бъде проверена.

Изправи се на крака и излезе в коридора колкото се може по-тихо. Пристъпи към стаята на Себастиан и се поколеба. Не можеше да си представи какво би търсил пръстенът й там, а да го събуди само би й попречило. Обърна се и вместо това пое надолу по стълбите, като стъпваше възможно най-леко, така че ботушите й да не вдигат шум.

Умът й работеше трескаво. Ако не можеше да се свърже със Саймън, какво щеше да прави? Трябваше да му каже за антикварния магазин, за адамаса. Трябваше по-рано да се свърже с него. Искаше й се да удари стената с юмрук, но вместо това се застави да успокои мислите си и да разгледа всички възможности, които имаше. Себастиан и Джейс започваха да й имат доверие; ако успееше да се откъсне за мъничко от тях на някоя оживена улица, би могла да се обади на Саймън от уличен телефон. Или пък да се мушне в някое интернет кафе и да му изпрати имейл. Все пак знаеше за мунданската технология повече, отколкото тях двамата. Това, че пръстенът го нямаше, не означаваше, че всичко е изгубено.

Нямаше да се предаде.

Толкова бе погълната от мисли какво да прави, че в началото изобщо не забеляза Себастиан. За щастие, той беше с гръб към нея. Стоеше в дневната, с лице към стената.

Вече стигнала до последното стъпало, Клеъри замръзна за миг, а после притича по пода и се долепи до ниската стена, която разделяше кухнята от по-голямата стая. Нямаше повод за паника, убеждаваше се тя. Нали живееше тук. Ако Себастиан я видеше, можеше да му каже, че е слязла за чаша вода.

Но възможността да го наблюдава, без той да знае, бе твърде изкушаваща. Тя се извъртя лекичко и надникна иззад кухненския плот.

Себастиан все още бе с гръб към нея. Беше си сменил дрехите от снощи. Войнишкото яке го нямаше — сега носеше дънки и риза, под която, забеляза Клеъри, когато той се обърна, бе препасал колана с оръжията си. Себастиан вдигна дясната си ръка и Клеъри видя, че държи стилито си… за миг нещо в начина, по който го бе уловил, й напомни за начина, по който майка й държеше четката за рисуване.

Тя затвори очи. Беше като подръпването на плат, закачил се за кукичка — рязкото потръпване на сърцето й всеки път, щом разпознаеше у Себастиан нещо от майка си или от себе си. Нещо, което й напомняше, че колкото и отровена да бе кръвта му, тя бе същата, която течеше и в нейните вени.

Отвори очи тъкмо навреме, за да види как пред Себастиан се появяват очертанията на врата. Той посегна към шала, който висеше на една закачалка на стената, и прекрачи в мрака навън.

Клеъри имаше само един миг, за да реши. Да остане и да претърси стаите или да последва Себастиан и да види къде отива. Краката й взеха решение още преди умът й да успее да избере. Отдели се от стената и се хвърли през тъмния отвор на вратата секунди, преди тя да се затвори зад нея.

 

 

Единствената светлина в стаята, където лежеше Люк, се процеждаше през закованите прозорци от уличните лампи навън. Джослин знаеше, че би могла да помоли за осветление, но предпочиташе сумрака — той криеше колко сериозни бяха раните му, бледността на лицето му, торбичките под очите му.

Всъщност, в дрезгавината Люк ужасно приличаше на момчето, което Джослин познаваше в Идрис, още преди сформирането на Кръга. Спомни си го в училищния двор — възслаб, с кестенява коса, сини очи и неспокойни ръце. Той бе най-добрият приятел на Валънтайн и затова никой не го поглеждаше. Дори и тя, в противен случай не би останала така изумително сляпа за чувствата му към нея.

Припомни си деня, в който се бе омъжила за Валънтайн и ярките лъчи на слънцето, нахлуващи през кристалния покрив на Залата на Съглашението. Тя беше на деветнайсет, а Валънтайн на двайсет — родителите й не бяха никак щастливи, че се омъжва толкова млада. Неодобрението им не означаваше нищо за нея — те просто не разбираха. Толкова бе сигурна, че за нея не може да има друг, освен Валънтайн.

Люк им беше кум. Помнеше изражението му, докато тя вървеше по пътеката към олтара. Беше го погледнала за миг, преди да насочи цялото си внимание към Валънтайн, и си бе помислила, че сигурно не е добре — изглеждаше болен. А после, на Площада на Ангела, докато гостите се разхождаха насам-натам (повечето членове на Кръга бяха там — от наскоро оженилите се Мерис и Робърт Лайтууд до едва петнайсетгодишният Джеръми Понмерси), а тя стоеше с Валънтайн и Люк, някой бе подхвърлил старата шега, че ако младоженецът не се бил появил, Джослин трябвало да се омъжи за кума. Люк носеше вечерно облекло със златните руни за късмет в брака и изглеждаше наистина красив, но докато всички други се бяха разсмели, той бе пребледнял като платно. „Мисълта да се омъжи за мен трябва да му е ужасно противна“, казала си бе Джослин, докосвайки рамото му през смях.

— Не се бой! — подхвърлила бе на шега. — Вярно, че се познаваме открай време, но ти обещавам, че никога няма да ти се наложи да се ожениш за мен.

А после се беше появила Аматис, дърпайки след себе си смеещия се Стивън, и Джослин напълно бе забравила за Люк, начина, по който той я гледаше… и странния начин, по който Валънтайн бе погледнал него.

Тя се обърна към Люк и подскочи в стола си. За първи път от няколко дни насам очите му бяха отворени и почиваха върху нея.

— Люк!

Той изглеждаше объркан.

— Колко… колко време съм спал?

Джослин жадуваше да се хвърли в прегръдките му, ала дебелите превръзки около гърдите му я възпряха. Вместо това взе ръката му в своята и я притисна до бузата си, преплитайки пръсти в неговите. Затвори очи и усети как под клепачите й се процеждат сълзи.

— Около три дни.

— Джослин — сега вече в гласа му прозвуча истинска тревога. — Защо сме в участъка? Къде е Клеъри? Наистина не си спомням…

Джослин свали сплетените им ръце и като събра цялото спокойствие, на което беше способна, му разказа какво се бе случило — за Себастиан и Джейс, за демонския метал, с който беше ранен, и за помощта на Претор Лупус.

— Клеъри — заяви Люк веднага щом тя свърши. — Трябва да я намерим.

И като издърпа ръката си от нейната, опита да седне в леглото. Дори на слабата светлина в стаята, Джослин видя как потръпна от болка, а бледността му се засили.

— Не е възможно. Люк, моля те, легни си. Не мислиш ли, че ако имаше начин да я открия, нямаше да го направя?

Люк преметна крака през ръба на леглото и седна; миг по-късно изохка и се облегна на ръцете си. Изглеждаше ужасно.

— Но опасността…

— Вярваш ли, че не съм мислила за опасността? — Джослин положи ръце на раменете му и нежно го побутна върху възглавниците. — Саймън ми се обажда всяка вечер. Тя е добре. Наистина. А и ти не си в състояние да направиш каквото и да било. С нищо няма да й помогнеш като се убиеш. Моля те, Люк, имай ми доверие.

— Джослин, не мога просто да си лежа тук.

— Разбира се, че можеш — заяви тя и се изправи. — И точно това ще направиш, дори и ако трябва да седна отгоре ти, за да те принудя. Какво, за бога, ти става, Лушън? Полудя ли? Умирам от страх за Клеъри, умирах от страх и за теб. Моля те, не прави това… не ми го причинявай. Ако нещо се случи с теб…

Люк я погледна изненадано. Върху белите превръзки около гърдите му вече имаше червено петно, там, където раната се бе отворила от движенията му.

— Аз…

— Какво?

— Не съм свикнал да ме обичаш.

В думите му имаше кротост, каквато Джослин не бе свикнала да свързва с него и тя го изгледа продължително, преди да каже:

— Люк, моля те, легни си.

Като компромис, той се облегна на възглавниците. Дишаше тежко и Джослин изтича до нощното шкафче, наля чаша вода и я тикна в ръката му.

— Изпий я. Моля те.

Люк пое чашата. Сините му очи я проследиха, докато тя отново се настаняваше в стола до леглото му, от който почти не бе мръднала толкова дълго, че направо бе за учудване, дето не се бе сраснала с него.

— Знаеш ли за какво си мислех? — попита тя. — Точно преди да се събудиш?

Люк отпи глътка вода.

— Изглеждаше много далеч оттук.

— Мислех си за деня, когато се омъжих за Валънтайн.

Люк свали чашата.

— Най-ужасният ден в живота ми.

— По-ужасен и от деня, в който те ухапаха? — Джослин подви крака под тялото си.

— Да.

— Не знаех. Нямах представа какво изпитваш. Ще ми се да бях имала. Мисля, че всичко би било различно.

Люк я погледна невярващо.

— Как?

— Нямаше да се омъжа за Валънтайн. Не и ако бях знаела.

— Щеше…

— Нямаше — остро отсече тя. — Бях твърде глупава, за да разбера какво изпитваш, но също така бях прекалено глупава, за да си дам сметка какво изпитвам самата аз. Винаги съм те обичала. Дори и да не го знаех. — Тя се приведе и го целуна лекичко, за да не му причини болка; след това долепи буза до неговата. — Обещай ми, че няма да се излагаш на опасност. Обещай ми.

Люк зарови свободната си ръка в косата й.

— Обещавам.

Джослин се облегна назад, поуспокоена.

— Ще ми се да можех да се върна във времето. Да оправя всичко. Да се омъжа за правилния мъж.

— Ала тогава с теб нямаше да имаме Клеъри — напомни й той. Прекрасно бе да чуе как казва „с теб“, сякаш за него нямаше и капчица съмнение, че Клеъри му е дъщеря.

— Ако беше с нас повече, докато тя растеше… — въздъхна Джослин. — Просто имам чувството, че направих всичко погрешно. Толкова бях обсебена от мисълта да я защитавам, че май прекалих. Тя се втурва с главата напред във всяка опасност, без дори да се замисли. Докато растяхме, ние виждахме приятелите ни да загиват в битка. Но не и Клеъри. Не че бих искала да отрасне по този начин, но понякога се безпокоя — тя като че ли изобщо не вярва, че може да умре.

— Джослин — меко каза Люк. — Ти отгледа добър човек. С ценности и ясна представа за добро и зло. Човек, който се старае да постъпва правилно. Също като теб. Не можеш да възпиташ едно дете да вярва в обратното на това, което вършиш. Не смятам, че тя не вярва, че може да умре. Според мен и тя, също като теб, е убедена, че има неща, за които си струва да умреш.

 

 

Клеъри се промъкваше зад Себастиан през лабиринт от тесни улички, като се държеше в сенките, хвърляни от сградите. Вече не бяха в Прага — това поне се виждаше веднага. Улиците бяха тъмни, небето над главата й имаше бледосиния цвят на съвсем ранно утро, а табелите на магазините, покрай които минаваха, бяха на френски. Също както и тези с имената на улиците: „RUE DE LA SEINE“, „RUE JACOB“, „RUE DE LABBAYE“.

Докато вървяха из града, хора минаваха като призраци покрай нея. От време на време избучаваше по някоя кола, камиони спираха пред магазините, за да доставят стоки преди началото на работния ден. Във въздуха се носеше мирис на речна вода и боклук. Клеъри вече бе почти сигурна къде се намират, когато един завой и една тясна уличка ги изведоха на широк булевард и от мъгливия сумрак изникна пътен знак. Стрелки сочеха в най-различни посоки и показваха пътя към Бастилията, катедралата Нотр Дам и Латинския квартал.

„Париж“ помисли си Клеъри и се шмугна зад една кола, докато Себастиан пресичаше улицата. „В Париж сме.“

Ама че ирония. Открай време си мечтаеше да посети Париж с някой, който го познава. Мечтаеше да се разходи из улиците му, да види реката, да нарисува сградите. Но никога не си бе представяла това — как се промъква след Себастиан по булевард „Сен Жермен“ покрай яркожълт bureau de poste^[1], нагоре по авеню, където баровете бяха затворени, но в канавките беше пълно с бирени бутилки и угарки, надолу по тясна уличка, от двете страни, на която се издигаха къщи. Себастиан спря пред една от тях и Клеъри се закова на място, плътно долепена до стената.

Видя го да вдига ръка и да въвежда някакъв код в кутията до вратата; очите й следяха всяко движение на пръстите му. Чу се изщракване, вратата се отвори и той се шмугна вътре. В мига, в който тя се затвори, Клеъри се втурна след него и въведе същия код (Х235), след което зачака да чуе тихия звук, който означаваше, че е отключено. Когато той се разнесе, Клеъри не бе сигурна дали е облекчена или учудена. „Не би трябвало да е толкова лесно“.

Миг по-късно вече стоеше във вътрешен двор — квадратен и ограден от обикновени на вид сгради. Три стълбища се виждаха през отворени врати, ала от Себастиан нямаше и следа.

Значи нямаше да бъде толкова лесно.

Клеъри пристъпи напред, макар да си даваше сметка, че така излиза от прикритието на сенките. Небето изсветляваше с всяка изминала минута. Мисълта, че може да бъде забелязана, бе като студени пръсти по гърба й и тя побърза да се скрие в сянката на първото изпречило й се стълбище.

То бе съвсем обикновено, с дървени стъпала, които водеха както нагоре, така и надолу; на стената висеше евтино огледало, в което Клеъри видя собственото си бледо лице. Във въздуха витаеше натрапчива миризма на разлагащи се боклуци и за миг тя се зачуди дали не е близо до мястото, където държаха боклукчийските кофи, преди нещо в уморения й мозък да прещрака — вонята означаваше демонско присъствие.

Изтощените й мускули бяха започнали да треперят, ала тя сви ръце в юмруци. Болезнено ясно си даваше сметка, че е напълно невъоръжена. Пое дълбока глътка от зловонния въздух и заслиза по стълбите.

Миризмата ставаше все по-силна, а мракът — все по-гъст, докато Клеъри се спускаше по стълбището, мечтаейки си за стили и руна за нощно зрение. Само че не можеше да направи нищо, затова продължи да следва извиващото се стълбище. Изведнъж изпита прилив на благодарност, че е тъмно — беше стъпила в нещо лепкаво. Стисна перилата и се опита да диша през устата. Сега мракът бе толкова непрогледен, че тя вървеше слепешком. Сърцето й думкаше така силно, че несъмнено оповестяваше присъствието й. Улиците на Париж и обикновеният свят й се струваха на светлинни години от това място, където бяха единствено тъмнината и тя, спускаща се все по-надолу и по-надолу.

И тогава някъде в далечината припламна светлинка — малка точица, като връхчето на внезапно запалена кибритена клечка. Клеъри се долепи още по-плътно до парапета и почти приклекна, докато светлината постепенно се уголемяваше. Сега вече виждаше ръката си и очертанията на стъпалата пред себе си. Оставаха само няколко. Слезе по тях и се огледа наоколо.

Всяка прилика с обикновена жилищна сграда бе изчезнала. Някъде в мрака зад нея дървените стъпала бяха отстъпили място на скала и сега тя се намираше в малка стая с каменни стени, осветена от факла, която хвърляше мъждукаща зеленикава светлина. Върху гладкия каменен под бяха вдълбани многобройни причудливи символи, които Клеъри внимателно заобиколи, докато прекосяваше стаята, за да стигне до единствения друг изход — извита арка, образувана от две внушителни декоративни секири, на чийто връх бе поставен човешки череп.

Откъм коридора под арката се чуваха гласове. Бяха твърде далече, за да може Клеъри да различи каквито и да било думи, но несъмнено бяха гласове. Насам, сякаш казваха те. Последвай ни.

Клеъри се загледа в черепа и празните очни ямки се взряха насмешливо в нея. Зачуди се къде ли се намира — дали Париж все още бе над нея или се бе озовала в съвършено различен свят, както ставаше, когато някой прекрачеше в Града на тишината. Помисли си за Джейс, когото бе оставила да спи сякаш в друг живот.

Правеше го заради него, напомни си тя. За да си го върне. Мина под свода и инстинктивно се долепи до стената. Закрачи безшумно напред, докато гласовете постепенно се усилваха. В коридора не беше съвсем тъмно — на всеки няколко крачки факли хвърляха зеленикава светлина и излъчваха мирис на изгоряло.

Неочаквано от лявата й страна зейна врата и гласовете долетяха много по-ясно.

— … не е като баща си — тъкмо казваше един от тях, грапав като шкурка. — Валънтайн не искаше да има нищо общо с нас. А този обещава да ни даде света.

Много бавно Клеъри надникна през ръба на вратата.

Стаята беше гола, с гладки стени и без никакви мебели. В нея имаше група гущероподобни демони със зелено-кафява кожа и с по шест крака като пипала на октопод, които издаваха сух, дращещ звук, когато се движеха. В големите им издути глави имаше черни, многостенни очи.

Клеъри преглътна надигналата се в гърлото й горчилка — напомняха й на Ненаситния, един от първите демони, които бе видяла в живота си. От гротескната комбинация между гущер, насекомо и извънземно й се повдигаше. Долепи се още по-плътно до стената и се заслуша.

— Тоест, ако му вярвате.

Трудно бе да се разбере кой точно говори. Докато се движеха, краката им непрекъснато се свиваха и разпускаха, от което издутите им тела ту се повдигаха нагоре, ту се смъкваха надолу. Гнусните създания като че ли нямаха усти, а само гроздове къси пипалца, които вибрираха, когато говореха.

— Великата майка му имаше доверие. Той е неин син.

Себастиан. Разбира се, че ставаше дума за Себастиан.

— Но освен това е нефилим. Нашите най-големи врагове.

— Те са толкова наши, колкото и негови врагове. Във вените му тече кръвта на Лилит.

— Ала у онзи, когото нарича свой другар, тече кръвта на враговете ни. На ангелите.

Думата бе изплюта с такава омраза, че Клеъри се почувства сякаш са й зашлевили шамар.

— Синът на Лилит ни уверява, че го държи здраво под контрол и той наистина изглежда покорен.

Последва сух, насекомоподобен смях.

— Вие, младите, се тревожите прекалено. Богатствата на този свят са несметни, ала нефилимите твърде дълго го бранят от нас. Ние ще го опустошим и ще оставим след себе си единствено пепел. А момчето на ангелите ще оставим за накрая — то ще бъде последното от своята раса, което ще убием. Ще го изгорим на клада, докато от него останат единствено златни кости.

Гняв се надигна в гърдите на Клеъри и тя рязко си пое дъх… едва доловим звук, ала все пак звук. Най-близкият демон рязко завъртя глава. За миг Клеъри се вцепени, уловена в погледа на черните му огледални очи.

След това се обърна и хукна обратно към входа и стълбището, отвеждащо нагоре в мрака. Зад гърба й се надигна глъчка — съществата се разпищяха и с отвратителни пълзящи и дращещи звуци се втурнаха подире й. Хвърли поглед през рамо и си даде сметка, че няма да успее. Въпреки взетата преднина, демоните вече я настигаха.

Запъхтяна, тя спря под арката в началото на коридора, завъртя се и като подскочи, се улови за нея. След това се залюля и с все сила стовари ботушите си в първия от демоните. Той политна назад с пронизителен писък. Все така висейки от арката, Клеъри сграбчи една от брадвите под черепа и дръпна.

Здраво закрепена, тя не помръдна.

Клеъри затвори очи, стисна още по-силно и с цялата сила, на която бе способна, дръпна.

Брадвата изпращя оглушително и се откъсна сред дъжд от скални отломки и хоросан. Изгубила равновесие, Клеъри падна и се приземи приклекнала, вдигнала оръжието пред себе си. Беше тежко, но тя почти не забелязваше. Ето го отново, онова, което се бе случило в антикварния магазин. Времето, което сякаш течеше по-бавно, усилването на всички усещания. Чувстваше всеки полъх на въздуха върху кожата си, всяка неравност на пода под краката си. Стегна се, готова за битка, когато първият от демоните изпъпли изпод арката, надигнал глава като тарантула и размахал крака над нея. Под пипалата на лицето му имаше два дълги зъба, от които капеше отрова.

Брадвата в ръката й се стрелна напред като от само себе си и потъна дълбоко в гърдите на създанието. В миг Клеъри си припомни съвета на Джейс да не залага на удар в гърдите, а на обезглавяване. Не всички демони имаха сърца. Ала в този случай късметът бе на нейна страна. Беше засегнала или сърцето, или някой друг жизненоважен орган. Съществото се замята с писъци; около раната забълбука кръв и то изчезна. Клеъри залитна назад, стиснала оръжието си, обляно в демонска кръв, черна и зловонна като катран.

Когато следващото чудовище се спусна към нея, тя се наведе ниско и с един замах на брадвата отсече няколко от краката му. Виейки от болка, то рухна на една страна като строшен стол и следващият демон прегази тялото му, за да се добере до нея. Тя отново замахна и секирата потъна в лицето на демона, оплисквайки я с черна кръв. Клеъри се хвърли назад към стълбището — ако някой успееше да я заобиколи и да я нападне откъм гърба, с нея бе свършено.

Освирепял, демонът, чието лице бе съсякла, атакува отново. Този път брадвата отряза единия му крак, но другият се обви около китката на Клеъри. Пареща агония се разля по ръката й; тя изпищя и опита да се отскубне, ала хватката на демона беше прекалено здрава. Струваше й се, че в кожата й се впиват безброй нажежени игли. Като продължаваше да пищи, тя стовари левия си юмрук в лицето му, там, където се бе забила брадвата й малко по-рано. Чудовището изсъска и охлаби хватката си едва забележимо; Клеъри се освободи в същия миг, в който то замахна…

Искрящо острие проряза въздуха, дошло незнайно откъде, и потъна в черепа на демона. Пред смаяния поглед на Клеъри той изчезна и тя видя брат си — в ръката си държеше серафимска кама, демонска кръв бе оплискала бялата му риза. Стаята зад него беше празна, с изключение на едно от чудовищата, което потръпваше, докато от отсечените му крака шуртеше кръв като бензин от смачкана кола.

Себастиан. Клеъри се взираше изумено в него. Наистина ли току-що бе спасил живота й?

— Стой далеч от мен, Себастиан — изсъска тя.

Той като че ли не я чу.

— Ръката ти.

Клеъри сведе поглед към дясната си китка, която още пулсираше болезнено. Там, където смукалцата на демона се бяха впили в кожата й, сега имаше дебела ивица от рани с формата на кафени чинийки, които бързо потъмняваха, придобивайки отвратителен синкавочерен цвят.

Клеъри отново вдигна очи към брат си. Бялата му коса бе като ореол в мрака. Или пък се дължеше на факта, че зрението й бързо отслабваше. Светлината образуваше ореоли около зелената факла на стената и серафимската кама в ръката на Себастиан. Той говореше, ала думите му се сливаха неразбираемо, сякаш идваха изпод вода.

— … смъртоносна отрова — казваше той. — Какво, по дяволите, мислеше, Клариса? — Гласът му ту заглъхваше, ту отново се усилваше. Клеъри се бореше да се съсредоточи. — … да се изправиш срещу шест демона дахак само с една декоративна брадва…

— Отрова — повтори тя и за миг лицето му дойде на фокус; напрегнатите линии около устата и очите му бяха стряскащо подчертани. — Е, значи все пак не ми спаси живота, а?

Ръката й се сгърчи и тя изпусна брадвата, която издрънча върху каменния под. Усети как пуловерът й се закачи за грапавата стена, докато бавно се свличаше надолу. Не искаше нищо друго, освен да легне на пода, но Себастиан нямаше намерение да я остави да си почине. Ръцете му се плъзнаха под нейните, вдигнаха я и ето че той я носеше, преметнал здравата й ръка около врата си. Клеъри искаше да се съпротивлява, ала не й бе останала никаква сила. Опари я остра болка в сгъвката на лакътя — докосването на стили. Безчувственост скова тялото й. Последното, което видя, преди да склопи клепачи, бе черепът върху арката. Готова бе да се закълне, че в празните очни ямки се таи смях.