Касандра Клеър
Град на изгубени души (14) (Книга пета)

13
Свещникът от кости

Докато змийската глава се спускаше към жертвата си, нещо ярко се вряза в нея и едва не ослепи Клеъри. Блестящото острие на серафимска кама посече демона с един удар. Главата се сбръчка, ръсейки навсякъде отрова и кръв; Клеъри се претърколи настрани, ала част от зловредната течност опръска тялото й. Демонът изчезна още преди двете му половини да рухнат на пода. Клеъри прехапа устни, за да не извика от болка, и опита да се изправи на крака. Изведнъж пред очите й се появи ръка — протегната, за да й помогне да стане. Джейс, помисли си тя, но когато вдигна очи, видя брат си.

— Хайде — подкани я Себастиан. — Има още от тях.

Клеъри улови протегнатата му ръка и се остави да бъде издърпана на крака. Той също бе оплискан с демонска кръв — зеленикавочерна течност, която изгаряше всичко, до което се допреше, оставяйки овъглени петна по дрехите му. Докато Клеъри се взираше в брат си, едно от змиеглавите създания (демон аспид, твърде късно осъзна тя, припомняйки си илюстрацията, видяна в някаква книга) се надигна зад него, разперило качулката си като кобра. Без да се замисли, Клеъри го сграбчи за рамото и с всичка сила го блъсна настрани. Той политна назад в мига, в който демонът замахна за удар, а Клеъри се изправи на крака, готова да го посрещне с камата, която вече бе извадила от колана си. Извърна се настрани, докато забиваше оръжието, за да избегне зъбите на създанието; съскането му се превърна в задавено хъхрене, когато Клеъри заби камата в плътта му и я дръпна надолу, изкормвайки го така, както някой би изкормил риба. Гореща струя пареща демонска кръв обля ръката й и тя изпищя, ала не я отдръпна, докато чудовището не издъхна.

Обърна се рязко и видя, че Себастиан се бие с друг демон аспид до вратата на магазина, докато Джейс отбиваше атаките на още двама до шкаф, в който бяха изложени антични керамични съдове. Подът около него бе осеян с натрошени чирепи. Клеъри замахна и хвърли камата, точно както Джейс я беше учил. Оръжието изсвистя във въздуха и потъна в тялото на едно от създанията, което изпищя и олюлявайки се, политна назад. Джейс се обърна и й намигна, преди да обезглави другия си противник, използвайки двете си остриета като ножица. Тялото на демона се свлече на земята и изчезна, а Джейс, облян в черна кръв, се ухили широко.

Клеъри почувства как вълна на въодушевление премина през нея като токов удар. И Джейс, и Изабел й бяха говорили за екстаза от битката, ала едва сега го изпита и тя. Чувстваше се всемогъща, кръвта сякаш пееше във вените й, а по гръбнака й струеше сила и се разливаше из цялото й тяло. Всичко около нея като че ли се движеше на бавни обороти. Видя как раненият демон се обърна и се втурна към нея на насекомовите си крака, оголил остри зъби. Клеъри отстъпи назад, откачи античното знаме от стената и го заби в зейналата паст на гнусното същество с такава сила, че дръжката се показа от обратната страна на черепа му. Аспидът изчезна, отнасяйки знамето със себе си.

Клеъри се изсмя с глас. Себастиан, който току-що бе довършил още един демон, се обърна и очите му се разшириха.

— Клеъри! Спри го! — изкрещя той; Клеъри се завъртя и видя, че Мирек трескаво се опитва да отвори вратата в дъното на магазина.

Тя се втурна натам, издърпвайки камата от колана си.

— Накир!^[1] — извика и като скочи върху тезгяха, се хвърли отгоре му със засияло оръжие в ръка. Приземи се право върху демона и го повали на земята. Една от подобните му на змиорки ръце се стрелна към нея и тя я посече с мълниеносно движение, което отприщи нова струя черна кръв. Демонът я погледна с уплашени червени очи.

— Спри — изхъхри той. — Ще ти дам каквото поискаш…

— Аз имам всичко, което искам — прошепна Клеъри и заби серафимската кама дълбоко в гърдите му. С един последен глух вик, Мирек изчезна и Клеъри тупна на колене на пода.

Миг по-късно две глави — едната златисто, а другата сребристоруса — надникнаха над тезгяха и се взряха в нея. Джейс и Себастиан. Очите на Джейс сякаш щяха да изскочат, а Себастиан беше пребледнял.

— В името на Ангела, Клеъри — задъхано каза той. — Адамасът…

— А, онова, за което дойде? Ето го.

Парчето адамас се бе търкулнало под тезгяха. Клеъри го вдигна във въздуха — искрящ къс сребро, изцапан там, където пръстите й го бяха докоснали.

Себастиан изруга облекчено и го грабна. В същия миг Джейс се прехвърли през тезгяха с един скок и се приземи до Клеъри. Коленичи до нея и като я притегли към себе си, прокара ръце по тялото й. Очите му бяха потъмнели от тревога и Клеъри взе дланите му в своите.

— Добре съм — увери го тя. Сърцето й биеше лудешки, кръвта все още пееше във вените й. Джейс понечи да каже нещо, ала Клеъри улови лицето му между ръцете си, при което ноктите й го одраскаха.

— Чувствам се прекрасно.

Погледна го — с раздърпани дрехи, потен и окървавен — и й се прииска да го целуне. Прииска й се да…

— Добре, добре, вие двамата — обади се Себастиан. Клеъри се отдръпна от Джейс и вдигна очи към брат си, който ги гледаше широко ухилен. — Утре ще го използваме. — Той кимна към парчето адамас, което въртеше лениво между пръстите си. — Ала тази вечер, след като се приведем в малко по-приличен вид, ще празнуваме.

 

 

Както си беше бос, Саймън отиде в дневната, следван от Изабел. Там ги посрещна изненадваща гледка. Кръгът и пентаграмата в средата на стаята грееха с ярка сребриста светлина, като живак. От центъра им се издигаше дим — висока червено-черна колона, увенчана с бяло. В цялата стая миришеше на изгоряло. Магнус и Алек стояха до кръга заедно с Джордан и Мая, които, ако се съдеше по палтата и шапките, които все още носеха, явно току-що бяха дошли.

— Какво става? — попита Изабел и се протегна, прозявайки се. — Защо всички зяпате канал Пентаграма?

— Почакай малко и сама ще видиш — мрачно отвърна Алек.

Изабел сви рамене и се загледа заедно с останалите. Пред очите им белият дим се завихри, все по-бързо и по-бързо — същинско миниатюрно торнадо, което прелетя през пентаграмата, оставяйки след себе си следи от изгорено, които изписваха думите:

„РЕШИХТЕ ЛИ ВЕЧЕ?“

— Хм — каза Саймън. — Цяла сутрин ли го прави?

Магнус вдигна ръце във въздуха. Носеше кожени панталони и риза, върху която имаше зигзагообразна металическа светкавица.

— И цяла нощ.

— И задава един и същи въпрос?

— Не, всеки път е различно. Понякога ругае. Азазел явно е решил да се позабавлява.

— Може ли да ни чуе? — Джордан наклони глава на една страна. — Хей, демоне!

Огнените букви се пренаредиха.

„ЗДРАВЕЙ, ВЪРКОЛАКО.“

Джордан отстъпи назад и погледна Магнус.

— Това… нормално ли е?

Магнус изглеждаше дълбоко нещастен.

— Най-категорично не е нормално. Никога не съм призовавал демон с могъществото на Азазел, но дори така… Изчел съм всичко по тази тема и никъде не откривам нещо подобно да се е случвало преди. Положението започва да излиза от контрол.

— Азазел трябва да бъде отпратен — заяви Алек. — За постоянно. — Той поклати глава. — Джослин като че ли беше права. Призоваването на демони не може да доведе до нищо добро.

— Почти съм сигурен, че и аз съм резултат от призоваване на демон — отбеляза Магнус. — Алек, правил съм го стотици пъти. Не виждам защо сега да е различно.

— Азазел не може да излезе, нали? — попита Изабел. — От пентаграмата, имам предвид.

— Не — увери я Магнус. — Но не би трябвало да е в състояние да прави и нищо от това, което прави в момента.

Джордан се приведе напред, сложил длани върху коленете на сините си дънки.

— Как е в ада, мой човек? — попита той. — Горещо ли е или студено? Чувал съм и двете.

Отговор не последва.

— Страхотно, Джордан — обади се Мая. — Мисля, че го подразни.

Джордан докосна ръба на пентаграмата.

— Може ли да предсказва бъдещето? Е, демоне, групата ни ще се прочуе ли?

— Това е демон от Ада, не кристална топка, Джордан — сопна се Магнус. — И не се приближавай до очертанията на пентаграмата. Призовеш ли демон, той е прикован в границите на пентаграмата и не може да излезе, за да ти навреди. Ала прекрачиш ли тези граници, сам се поставяш в сферата на силата му…

В този миг димният стълб започна да се сгъстява. Магнус вдигна глава, а Алек се изправи толкова рязко, че едва не събори стола си, докато димът постепенно придобиваше формата на Азазел. Пръв изникна костюмът му — сребристосив, на райета, с елегантни ръкавели, а после демонът сякаш го изпълни. Последното, което се появи, бяха огнените му очи. Той се огледа наоколо с неприкрито удоволствие.

— Виждам, че цялата банда се е събрала. Е, взехте ли решение?

— Да — отговори Магнус. — Мисля, че в крайна сметка няма да имаме нужда от услугите ти. Все пак, благодаря.

Думите му бяха последвани от мълчание.

— Сега можеш да си вървиш. — Магнус махна като за довиждане. — Чао.

— Не смятам така — любезно възрази Азазел и като извади носна кърпичка, се зае да лъска ноктите си. — Възнамерявам да поостана. Тук ми харесва.

Магнус въздъхна и каза нещо на Алек, който отиде до масата и му донесе една книга. Магнус я отвори и зачете на глас:

— Върви си, проклети дух. Върни се в царството на дим и пламъци, на пепел и…

— Това няма да ти свърши работа с мен — отегчено подхвърли демонът. — Опитай, ако искаш. Аз ще бъда тук.

Магнус го погледна с пламнали от ярост очи.

— Не можеш да ни принудиш да сключим сделка с теб.

— Но мога да опитам. Не е като да имам нещо по-добре за пр…

Азазел млъкна, когато една позната фигурка се втурна в стаята. Беше Председателят Мяу, плътно по петите на нещо, което приличаше на мишка. Пред ужасените погледи на всички в дневната, котаракът притича през очертанията на пентаграмата и Саймън, тласкан повече от инстинкта, отколкото от разума си, скочи в кръга след него и го сграбчи в ръцете си.

— Саймън!

И без да поглежда, разбра, че несъзнателният, изскочил от само себе си вик, е на Изабел. Обърна се и я видя как запушва устата си с ръка, гледайки го с широко отворени очи. Те всички го бяха зяпнали. Лицето на Изи беше побеляло от ужас и дори Магнус изглеждаше уплашен.

„Призовеш ли демон; той е прикован в границите на пентаграмата и не може да излезе; за да ти навреди. Ала прекрачиш ли тези граници, сам се поставяш в сферата на силата му…“

Саймън усети леко потупване по рамото. Докато се обръщаше, пусна Председателя Мяу, който изхвърча от пентаграмата и се мушна под един диван в другия край на стаята.

Саймън вдигна очи. Внушителното лице на Азазел се бе надвесило над него. Толкова отблизо Саймън съвсем ясно видя, че кожата му е набраздена, като мрамор, осеян с пукнатини, видя и пламъците, дълбоко в хлътналите му очи. А когато Азазел се усмихна, забеляза, че на върха на всеки от зъбите му имаше желязна игла.

Азазел изпусна дъха си и Саймън бе обгърнат от облак гореща сяра. Като през мъгла чуваше гласа на Магнус, който ту се издигаше, ту се понижаваше, чу и как Изабел изпищя нещо. Демонът го стисна над лактите, повдигна го от земята, така че сега краката му висяха във въздуха… и го хвърли.

Или поне се опита. Вместо това го изпусна и Саймън се приземи приклекнал на пода. Азазел политна назад и сякаш се блъсна в невидима преграда. Разнесе се звук като от трошене на камък. Демонът се свлече на колене, а после болезнено се изправи. Вдигна очи и като изрева, оголи зъби и бавно пристъпи към Саймън… който, осъзнал със закъснение какво става, отметна косата от челото си с треперещи пръсти.

Азазел се закова на място. Ръцете му, чиито нокти също като зъбите завършваха с остро желязо, се извиха към тялото му.

— Скитнико — задъхано каза той. — Ти ли си?

Саймън стоеше като вкаменен. Магнус шепнеше заклинанието си, ала всички други мълчаха. Саймън се боеше да погледне наоколо, боеше се да срещне очите на приятелите си. Клеъри и Джейс, помисли си той, знаеха на какво е способен знакът, виждали бяха изпепеляващия му огън. Но те бяха единствените. Нищо чудно, че всички бяха останали без думи.

— Не. — Горящите очи на Азазел се присвиха. — Не, ти си твърде млад, а светът — твърде стар. Ала кой би се осмелил да бележи един вампир със знака на Небето? И защо?

Саймън свали ръка.

— Докосни ме още веднъж и ще разбереш.

От гърдите на Азазел се откъсна тътнещ звук — смесица от смях и отвращение.

— Как ли пък не. Ако сте се опитвали да подчините волята на Небето, не си струва да свържа съдбата си с вашата, дори ако това би могло да ми върне свободата. — Демонът ги огледа един по един. — Вие сте луди. Късмет, човешки чеда. Ще имате нужда от него.

И той изчезна, обгърнат от пламъци, оставяйки след себе си черен дим и воня на сяра.

 

 

— Не мърдай — каза Джейс и с херондейлската кама сряза ризата на Клеъри от яката до ръба. След това улови двете половини и внимателно ги свали от раменете й, така че сега тя седеше на ръба на умивалника само по дънки и тънък потник. Палтото и дънките й бяха поели по-голямата част от демонската кръв и отровата, ала фината копринена риза беше съсипана. Джейс я пусна в умивалника и тя изцвърча, когато потъна във водата, а той се зае да нарисува целителна руна върху рамото на Клеъри.

Тя затвори очи и усети опарването на руната, а после по тялото й сякаш се разля вълна на облекчение и прогони болката. Беше като новокаин, ала без вцепенението.

— Така по-добре ли е? — попита Джейс и Клеъри отвори очи.

— Много по-добре. — Не беше съвършено, тъй като иратцето нямаше особен ефект върху изгаряния, причинени от демонска отрова, но пък ловците на сенки обикновено се възстановяваха бързо от тях. Дори и сега те само пареха леко и Клеъри, която все още бе екзалтирана от битката, почти не забелязваше. — Твой ред е.

Джейс се ухили и й подаде стилито си. Бяха в задната част на антикварния магазин. Себастиан бе отишъл да заключи и да угаси светлините в предната част, за да не привлекат вниманието на мунданите. Беше въодушевен от мисълта за „празнуването“ и когато ги остави, се двоумеше дали да се върнат в апартамента, за да се преоблекат, или направо да отидат на нощен клуб в Мала Страна^[2].

Ако имаше част от Клеъри, която усещаше нещо нередно в идеята да празнуват каквото и да било, тя бе заглушена от възторженото бучене на кръвта й. Беше направо изумително, че една битка рамо до рамо не с кого да е, а със Себастиан най-сетне бе отключила инстинктите й на ловец на сенки. Искаше й се да прелита над високи сгради с един скок, да се премята презглава, да се научи как да използва остриетата си като ножици, както бе направил Джейс. Вместо това взе стилито от ръката му и нареди:

— Сваляй ризата.

Той я съблече през главата и Клеъри опита да си придаде хладнокръвен вид. Дълга резка с лилаво-червени ръбове пресичаше едната му страна, а върху дясното рамо и по ключицата имаше изгаряния от кръвта на демона. Въпреки това си оставаше най-красивият човек, когото бе виждала някога. Бледозлатиста кожа, широки рамене, тесен кръст и таз и тази тънка ивица златисти косъмчета, който се спускаха от корема му към колана на дънките. Клеъри откъсна очи от него и най-усърдно се зае да изрисува върху кожата му руната за изцеление, навярно милионната, която Джейс получаваше.

— Добре ли е така? — попита, когато свърши.

— Аха. — Той се приведе към нея и тя долови уханието му — на кръв, въглени, пот и евтиния сапун, който бяха намерили в умивалника. — Хареса ми. А на теб? Да се бием заедно, имам предвид?

— Беше… напрегнато. — Той се приближи още по-близо до нея и пъхна пръсти под колана на дънките й. Клеъри вдигна ръце и нежно ги положи на раменете му. Златният проблясък на елфическия пръстен привлече вниманието й и това я поотрезви.

„Не се обърквай; не позволявай случващото се да те погълне. Това не е Джейс, не е Джейс, не е Джейс.“

Устните му докоснаха нейните.

— Мисля, че беше невероятно. Ти беше невероятна.

— Джейс — прошепна Клеъри и тогава на вратата се почука. Сепнат, Джейс я пусна. Тя политна назад и се удари в кранчето. От чешмата шурна вода и оплиска и двамата. Клеъри извика от изненада, а Джейс се разсмя и докато тя се обръщаше, за да спре кранчето, той отиде да отвори вратата.

Беше Себастиан, естествено. Изглеждаше забележително чист, като се имаше предвид какво бяха преживели току-що. Беше сменил изцапаното си кожено яке със старовремски военен шинел, който, наметнат върху тениската му, му придаваше известен вехтошарски шик. В ръцете си държеше нещо черно и лъскаво.

— Има ли причина, поради която току-що хвърли сестра ми в умивалника? — повдигна вежди той.

— Опитвах се да й завъртя главата. — Джейс вдигна ризата си от пода и я нахлузи. Също като при Себастиан, връхните му дрехи бяха поели по-голямата част от щетите, макар че и ризата му бе скъсана отстрани, там, където демонът бе впил ноктите си.

— Нося ти нещо, което да облечеш — каза Себастиан и подаде лъскавото черно нещо на Клеъри, която междувременно бе успяла да се измъкне от умивалника и сега стоеше на крака, ръсейки сапунена вода върху пода. — Доста ретро и ми се струва, че ще ти е по мярка.

Слисана, Клеъри върна стилито на Джейс и пое предложената й дреха. Оказа се рокля (по-скоро комбинезон) — смолисточерна и поръбена с дантели. Обточените с мъниста презрамки можеха да се удължават и скъсяват, а материята бе разтеглива и Клеъри предположи, че Себастиан е прав — най-вероятно щеше да й стане. Част от нея се противеше на идеята да облече нещо, което Себастиан е избрал, но пък не вървеше да отиде на клуб в раздърпан потник и мокри дънки.

— Благодаря — каза най-сетне. — А сега излезте оттук, за да се преоблека.

Те се подчиниха, затваряйки вратата след себе си. Високите им момчешки гласове достигаха до нея и макар да не различаваше думите, Клеъри знаеше, че си разменят шеги. Свойски. Дружески. Беше наистина странно, помисли си Клеъри, докато сваляше дънките и потника и нахлузваше роклята през главата си. Джейс, който не се разкриваше пред почти никого, се шегуваше и смееше със Себастиан.

Обърна се, за да се погледне в огледалото. От черното кожата й сякаш бе изгубила всякакъв цвят, очите й бяха големи и тъмни, косата й — още по-червена, а ръцете и краката й — дълги, слаби и бледи. Имаше сенки под очите, а ботушите, които бе обула под дънките, придаваха известна суровост на тоалета й. Не бе сигурна дали е точно хубава, но определено изглеждаше като някой, с когото е по-добре да не се закачаш.

Зачуди се дали Изабел би одобрила.

Отключи вратата на банята и прекрачи в потъналата в сумрак задна част на магазина, където бяха нахвърляни всички непотребни вещи, които не бяха изложени отпред. Кадифена завеса я делеше от основното помещение. Джейс и Себастиан бяха от другата й страна, потънали в разговор, макар че Клеъри все още не можеше да различи думите им. Тя дръпна завесата настрани и пристъпи в стаята.

Лампите бяха запалени, но металният сенник беше пуснат, така че минувачите отвън не можеха да видят вътрешността на магазина. Себастиан преглеждаше вещите по рафтовете — дългите му внимателни ръце сваляха предмет след предмет, оглеждаше го набързо и го връщаше обратно на мястото му.

Джейс първи забеляза Клеъри и искриците, припламнали в очите му, й припомниха първия път, когато я бе видял издокарана, облечена в дрехи на Изабел, за да отиде на партито у Магнус. Също както тогава, и сега погледът на Джейс бавно се плъзна по нея — от ботушите по краката, бедрата, кръста и гърдите й, докато се спря върху лицето й. Ленива усмивка изви устните му.

— Бих могъл да отбележа, че това не е дреха, а бельо — заяви той. — Но не мисля, че би било в мой интерес.

— Трябва ли да ти напомням — обади се Себастиан, — че това е сестра ми?

— Повечето братя биха били във възторг, ако такъв изискан джентълмен като мен кавалерства на сестра им. — Джейс грабна едно военно яке от близкия рафт и го облече.

— Кавалерства? — повтори Клеъри. — Още малко и ще се наречеш конте и нехранимайко.

— А призори ще отиде на дуел — допълни Себастиан, докато се приближаваше към завесата. — Ей сега се връщам. Трябва да измия кръвта от косата си.

— Ама че сме суетни — закачи го Джейс с широка усмивка, а после притегли Клеъри към себе си и понижи глас. — Помниш ли партито на Магнус? Ти се появи във фоайето с Изабел и Саймън насмалко да получи удар.

— Странно. И аз си мислех за същото. — Тя отметна глава назад, за да го погледне. — Доколкото си спомням, тогава не каза нищо за това как изглеждам.

Джейс плъзна пръсти под презрамките на роклята комбинезон и връхчетата им докоснаха кожата й.

— Мислех, че не ме харесваш особено. И не смятах, че да изредя пред толкова много хора всички неща, които ми се искаше да направя с теб, би било най-подходящият начин да променя мнението ти за мен.

— Мислел си, че не те харесвам? — Гласът й се издигна невярващо. — Джейс, кога се е случвало някое момиче да не те хареса?

Той сви рамене.

— Без съмнение лудниците по света са пълни със злощастни жени, останали слепи за моя чар.

Един въпрос трептеше на върха на езика й; въпрос, който открай време искаше да зададе, но никога не го бе сторила. Пък и в крайна сметка наистина ли имаше значение какво бе правил, преди да я срещне? Златните очи на Джейс омекнаха едва забележимо, сякаш неизказаният въпрос се бе изписал на лицето й.

— Никога не ме е било грижа какво мислят момичетата за мен. Не и преди теб.

„Преди теб.“ Когато Клеъри проговори, гласът й трепереше лекичко:

— Джейс, чудех се…

— Любовните ви прелюдии са отегчителни и дразнещи. — Себастиан се появи иззад кадифената завеса; сребристата му коса беше влажна и разрошена. — Готови ли сте?

Клеъри се освободи от прегръдката на Джейс с пламнало лице; Джейс обаче изглеждаше напълно спокоен.

— Ние сме тези, които те чакаха.

— Е, виждам, че сте намерили начин да убиете времето. А сега да вървим. Казвам ви, това място адски ще ви хареса.

 

 

— Никога няма да си получа обратно депозита за щети, който оставих за този апартамент — мрачно подхвърли Магнус.

Беше се настанил върху масата, между кутии от пица и чаши кафе, и гледаше как останалите от отбора на добрите полагат всички усилия да разчистят опустошението, оставено от появата на Азазел — димящите дупки, зеещи в стените, тъмната слуз, която се процеждаше от тръбите на тавана, пепелта и другите зърнести черни вещества, които се бяха набили в пода. Председателят Мяу се бе изтегнал в скута на Магнус и мъркаше. Самият Магнус не вземаше участие в почистването, защото именно заради него апартаментът му едва не беше унищожен; Саймън не вземаше участие в почистването, защото след случилото се в пентаграмата никой не знаеше точно как да се държи с него. Беше се опитал да говори с Изабел, ала тя бе размахала заплашително една четка в лицето му.

— Имам идея — каза Саймън, който седеше до Магнус, подпрял лакти на коленете си. — Но няма да ви хареса.

— Мисля, че ще се окажеш прав, Шъруин.

— Саймън. Името ми е Саймън.

— Все тая. — Магнус махна с изящната си ръка. — Каква е тази идея?

— Нося знака на Каин. Което означава, че нищо не може да ме убие, нали така?

— Ти можеш да се убиеш — подхвърли Магнус, не особено услужливо. — Доколкото знам, злополука с неодушевен предмет също може да те убие. Така че ако възнамеряваш да се учиш да танцуваш ламбада върху хлъзгава платформа над трап, пълен с ножове, не те съветвам да го правиш.

— Дотук бях с плановете ми за тази събота.

— Но иначе нищо друго не може да те убие — продължи Магнус. Той бе отместил очи от Саймън и сега гледаше Алек, който се бореше с една четка. — Защо?

— Онова, което се случи с Азазел в пентаграмата, ме накара да се замисля. — Нали казахте, че е по-опасно да призовеш ангел, отколкото демон, защото ангелите могат да те поразят на място или пък да те изпепелят с небесен огън. Но ако аз го направя… — Гласът му заглъхна. — Е, ще бъда в безопасност, нали?

Това определено привлече вниманието на Магнус.

— Ти? Да призовеш ангел?

— Би могъл да ми покажеш как. Знам, че не съм магьосник, но нали и Валънтайн го е сторил. След като той е успял, защо и аз да не се справя? Искам да кажа, нали има и хора, които могат да правят магии.

— Не мога да ти гарантирам, че ще останеш жив — предупреди го Магнус, ала в гласа му се долавяше заинтригувана нотка. — Знакът е небесна защита, но дали те защитава и срещу самото Небе? Дори аз не знам отговора на този въпрос.

— Не съм и очаквал да го знаеш. Но си съгласен, че от всички нас, аз вероятно имам най-голям шанс, нали?

Магнус погледна към Мая, която тъкмо пръскаше Джордан с мръсна вода и се смееше, докато той се дърпаше с негодуващ вик. Мая отметна къдравата си коса назад, оставяйки тъмно петно върху челото си. Изглеждаше толкова млада.

— Да — съгласи се неохотно Магнус. — Вероятно е така.

— Кой е баща ти? — попита Саймън.

Очите на Магнус отново се спряха върху Алек. Бяха златистозелени и също толкова непроницаеми, колкото и очите на котарака в скута му.

— Това не е най-любимата ми тема, Смедли.

— Саймън — поправи го Саймън. — Ако ще умирам за теб, можеш поне да запомниш името ми.

— Няма да умираш за мен. Ако не беше Алек, щях…

— Какво?

— Присъни ми се сън. — Очите на Магнус бяха станали още по-далечни. — Видях град от кръв, с кули от кости, а кръвта се лееше като вода из улиците. Може би ще успееш да спасиш Джейс, дневни вампире, но не можеш да спасиш света. Приближава мрак. „Земя мрачна като самата тъмнина; земя на мрачна сянка и без никакъв ред, гдето виделото е като тъмнина.“^[3] Ако не беше Алек, щях да се махна оттук.

— И къде щеше да отидеш?

— Бих се скрил. Бих изчакал всичко да отмине. Аз не съм герой. — Магнус вдигна Председателя Мяу и го пусна на пода.

— Обичаш Алек достатъчно, за да останеш — каза Саймън. — Това също е геройство.

— Ти обичаше Клеъри достатъчно, за да съсипеш целия си живот заради нея. — В гласа на Магнус имаше нетипична за него горчивина. — И виж докъде те докара това. — Той повиши глас: — Хей, вие, я елате тук. На Шелдън му хрумна нещо.

— Кой е Шелдън? — попита Изабел.

Пражките улици бяха студени и тъмни и макар че Клеъри бе увила прогореното палто около себе си, мразовитият въздух като че ли заглушаваше песента на кръвта във вените й и уталожваше въодушевлението от битката. Купи си чаша греяно вино, за да се пребори със студа, и обви ръце около тялото си, докато тримата с Джейс и Себастиан се лутаха из същински лабиринт от все по-тесни и по-мрачни старовремски улички. Не се виждаха табели с имена, нито пък минувачи; единствената константа беше луната, която плуваше през гъстите облаци над тях. Най-сетне няколко каменни стъпала ги изведоха на мъничък площад. Едната му страна беше осветена от примигващ неонов знак, на който пишеше „KOSTI LUSTR“. Под примигващите букви имаше отворена врата, зейнала в стената като липсващ зъб.

— Какво означава „Kosti Lustr“? — попита Клеъри.

— „Свещник от кости“. Това е името на нощния клуб — обясни Себастиан и се отправи натам с ленива стъпка. Бледорусата му коса отразяваше сменящите се неонови цветове на табелата — яркочервено, студено синьо, металическо златно. — Идвате ли?

Същинска стена от звук и светлина блъсна Клеъри още в мига, в който прекрачиха прага на заведението. То се оказа просторно, претъпкано помещение, което изглеждаше така, сякаш някога е било църква. Високо по стените все още имаше витражни прозорци. Снопове цветна светлина се движеха напред-назад и улавяха екзалтираните лица на танцуващата тълпа, осветявайки ги едно по едно — в яркорозово, неоновозелено, ослепително лилаво. На една от стените имаше кабинка за диджей и от тонколоните кънтеше транс. Музиката сякаш се вливаше в краката на Клеъри, плъзваше по вените й и караше самите й кости да вибрират. В помещението тегнеше горещината на плътно притиснати тела и мирисът на пот, бира и дим.

Клеъри тъкмо се канеше да попита Джейс дали иска да танцуват, когато усети ръка на гърба си. Себастиан. Тялото й се напрегна, но тя не се отдръпна.

— Да вървим — каза той в ухото й. — Няма да стоим тук с простолюдието.

Ръката му бе като желязо, притиснало гръбнака й, и тя се остави да бъде изтласкана напред. Тълпата сякаш се разтваряше, за да ги пропусне — хората вдигаха очи към Себастиан и бързаха да ги свалят и да се отдръпнат от пътя му. Горещината се усилваше и докато стигнат другия край на стаята, Клеъри едва си поемаше дъх. Там имаше арка, която тя не бе забелязала досега. Изтъркани каменни стъпала водеха надолу и потъваха в мрак.

Клеъри погледна нагоре, когато Себастиан свали ръка от гърба й. Обгърна ги сияние — Джейс бе извадил руническия си камък и й се усмихваше; на ярката фокусирана светлина лицето му сякаш бе изтъкано от ъгли и сенки.

— Лесно е слизането — подхвърли той.

Клеъри потрепери. Знаеше целият израз. „Лесно е слизането в Ада.“

— Хайде. — Себастиан им даде знак с глава и пое надолу с лека, сигурна стъпка, без да се тревожи, че може да се подхлъзне на изгладените от времето камъни.

Клеъри го последва малко по-бавно. Докато се спускаха надолу, въздухът стана по-хладен, а бумтежът на музиката отслабна. Сега тя чуваше дишането им и виждаше сенките им, разкривени и издължени, да танцуват по стените.

Още преди да са стигнали до последното стъпало, Клеъри чу нова музика. Тя имаше още по-настойчив ритъм от тази на горния етаж — нахлу в ушите й, изпълни вените й и я замая. Почти й се виеше свят, когато остави и последното стъпало зад гърба си и се озова в огромна стая, която спря дъха й.

Всичко бе от камък — стените бяха грапави и изронени, подът под краката им — гладък. Пред отсрещната стена се издигаше внушителна статуя на ангел с черни криле — главата му се губеше в сенките високо над тях, а от крилете му се сипеха яркочервени гранати, които приличаха на капки кръв. Експлозии от цвят и светлина изригваха като фойерверки из цялата стая и по нищо не приличаха на изкуствените лъчи на горния етаж — тези бяха красиви и искрящи, и всеки път щом избухнеха, обсипваха танцуващата тълпа с дъжд от блещукащи светлинки. Огромни мраморни фонтани пръскаха вода, по чиято повърхност плаваха листенца от черни рози. А над всичко това, закачен на дълго златно въже над претъпкания с танцуващи хора под, висеше масивен свещник, направен от кости.

Беше толкова изкусно изработен, колкото и потресаващ. Основната му част беше направена от гръбначни стълбове, споени заедно; бедрени кости стърчаха като украса от ръцете на свещника, които се извиваха, за да приютят човешки черепи, във всеки от които имаше по една дебела свещ. Черен восък капеше от тях като демонска кръв и пръскаше танцуващата тълпа, която сякаш изобщо не забелязваше. Тълпа, която се поклащаше, въртеше и пляскаше… и в която нямаше нито един човек.

— Върколаци и вампири — обясни Себастиан, отвръщайки на неизречения въпрос на Клеъри. — В Прага те са съюзници. Тук… разпускат.

В стаята се усещаше топъл полъх, като вятър в пустинята; той повдигна сребристата коса на Себастиан и я запрати в очите му, скривайки изражението им.

Клеъри се измъкна от палтото си и го притисна към гърдите си, почти като щит. Огледа се наоколо с разширени очи. Усещаше „нечовечността“ на останалите в помещението — вампирите с мъртвешката им бледност и ленива грация, и върколаците — свирепи и бързи.

— Ама те… няма ли да имат нещо против присъствието ни? Нали сме нефилими.

— Познават ме — отвърна Себастиан. — И знаят, че сте с мен. — Той посегна и издърпа палтото от ръцете й. — Ще ида да го закача.

— Себастиан…

Ала той вече бе изчезнал в тълпата.

Клеъри обърна очи към застаналия до нея Джейс. Той бе мушнал палци в колана си и се оглеждаше с нехаен интерес.

— Вампирска гардеробна? — попита тя.

— Защо не? — ухили се Джейс. — Забележи, че не предложи да занесе и моето палто. Казвам ти, кавалерството е мъртво. — При вида на въпросителното й изражение, той наклони глава на една страна. — Както и да е. Сигурно трябва да говори с някого.

— Значи не сме тук само за развлечение?

— Себастиан никога не прави каквото и да било само за развлечение. — Джейс улови ръцете й и я придърпа към себе си. — За разлика от мен.

Саймън изобщо не се изненада, че никой не остана въодушевен от плана му. Надигна се истински хор на неодобрение, последван от гласове, които се мъчеха да го разубедят и задаваха въпроси на Магнус за безопасността на това начинание. Саймън облегна лакти на коленете си и зачака всичко да отмине.

След известно време някой го докосна леко по ръката. Обърна се и за свое учудване видя, че Изабел му дава знак да я последва.

Спряха в сенките до една от колоните, докато зад тях спорът продължаваше с пълна сила. Тъй като Изабел от самото начало бе от най-гласовитите противници на идеята му, Саймън се приготви да му се развикат. Тя обаче не се разкрещя, просто го гледаше, здраво стиснала устни.

— Добре — каза Саймън най-сетне, неспособен да понася повече това мълчание. — Предполагам, че точно сега не си особено доволна от мен.

— Предполагаш? Бих ти сритала задника, вампире, но не искам да си развалям скъпите нови ботуши.

— Изабел…

— Не съм ти гадже.

— Добре — съгласи се Саймън, макар да не можа да потисне жегналото го разочарование. — Знам го.

— Никога не съм ти се сърдила за времето, което прекарваш с Клеъри. Дори те насърчавах. Знам колко много държиш на нея. И колко много тя държи на теб. Но това… това е безумна опасност, на която искаш да се изложиш. Сигурен ли си?

Погледът на Саймън обходи разхвърляната дневна на Магнус и групичката, спореща за съдбата му.

— Не е само заради Клеъри.

— Е, не е и заради майка ти, нали? За това, че те нарече чудовище? Не е нужно да доказваш каквото и да било, Саймън. Тя е тази, която има проблем, не ти.

— Не, не е това. Джейс спаси живота ми. Длъжник съм му.

Изабел изглеждаше изненадана.

— Не възнамеряваш да го направиш само за да се издължиш на Джейс, нали? Защото мен ако питаш, вече всички сме квит.

— Не, не съвсем. Виж, наясно сме какво е положението. Себастиан не може да се разхожда на свобода. Не е безопасно. Поне за това Клейвът е прав. Но ако той бъде убит, Джейс също ще умре. А ако Джейс умре, Клеъри…

— Ще го преживее — рязко отсече Изабел. — Тя е корава и силна.

— Но ще страда. Може би завинаги. Не искам да страда така. Не искам и ти да страдаш така.

Изабел скръсти ръце на гърдите си.

— Разбира се, че не. Но не мислиш ли, Саймън, че Клеъри ще страда и ако нещо се случи с теб?

Саймън прехапа устни. Честно казано, дори не бе помислил за това. Не и по този начин.

— Ами ти?

— Какво за мен?

— Ще страдаш ли, ако нещо ми се случи?

Изабел продължи да го гледа, изправила гръб и вирнала брадичка. Ала очите й блестяха.

— Да.

— Но искаш да помогна на Джейс.

— Да. Искам го.

— Тогава ме остави да го направя — каза Саймън. — Не става въпрос единствено за Джейс, нито пък за теб и Клеъри, макар че и тримата сте съществена част от всичко това. Искам да го направя, защото вярвам, че наближава мрак. Вярвам на Магнус, когато го казва. Вярвам, че Рафаел наистина се бои от война. Вярвам, че виждаме само малка част от плана на Себастиан, но не смятам за съвпадение, че взе Джейс със себе си. Нито пък това, че двамата са свързани. Той знае, че се нуждае от Джейс, за да спечели войната. Знае какво представлява Джейс.

Изабел не го отрече.

— Ти си не по-малко храбър от Джейс.

— Може би — отвърна Саймън. — Но не съм нефилим. Не мога да правя онова, на което той е способен. И не означавам толкова много за толкова много хора.

— Изключителна съдба и изключително страдание — прошепна Изабел. — Саймън… ти означаваш много за мен.

Той се пресегна и нежно сложи ръка на бузата й.

— Ти си воин, Из. Това правиш, такава си се родила. Но ако не можеш да се биеш срещу Себастиан, защото да го нараниш, би означавало да нараниш и Джейс, не можеш да участваш във войната. А ако се наложи да убиеш Джейс, за да спечелиш войната, мисля, че това би погубило късче от душата ти. Е, аз не искам това да се случи, не и ако съм в състояние да сторя нещо, за да го променя.

Изабел преглътна.

— Не е честно. Че трябва да бъдеш ти…

— Сам го пожелах. Джейс обаче няма избор. Ако умре, ще бъде заради нещо, с което няма нищо общо, не и в действителност.

Изабел изпусна дъха си. След това свали ръце от гърдите си и го улови за лакътя.

— Добре тогава. Да вървим.

Тя го поведе обратно към другите и се прокашля. Те млъкнаха и ги зяпнаха, сякаш изобщо не бяха забелязали, че двамата са се отдалечили.

— Достатъчно — заяви Изабел. — Саймън вече взе решение, решение, което зависи само от него. Ще призове Разиел. А ние ще му помогнем с всичко, с което можем.

 

 

Танцуваха. Клеъри се опитваше да се изгуби в пулсиращата музика и бесния ритъм на кръвта във вените си, както правеше някога в „Пандемониум“ със Саймън. Разбира се, Саймън никак не го биваше в танците, докато Джейс беше превъзходен танцьор. Имаше логика, помисли си Клеъри. С воинския самоконтрол и прецизното изящество на движенията му, придобити в безброй тренировки, надали имаше много неща, които тялото му да не може да направи. Той отметна глава назад — косата му беше потъмняла от пот и лепнеше на слепоочията му; извивката на шията му проблесна под светлината на свещника от кости.

Клеъри видя как го гледат останалите — одобрително, изпитателно, с хищнически глад. В нея се надигна собственически инстинкт, който самата тя не знаеше как да нарече, нито бе в състояние да овладее. Приближи се до Джейс, плъзгайки тяло по неговото, както бе виждала други момичета да правят, докато танцуват, но който никога не се бе осмелявала да опита. Винаги й се бе струвало, че косата й ще се закачи в катарамата на нечий колан или нещо такова, ала сега бе съвсем различно. Месеците на тренировки й се отплащаха не само в схватка, но и всеки път, когато трябваше да използва тялото си. Движенията й бяха плавни и овладени както никога преди. Притисна тялото си до това на Джейс.

Той беше затворил очи и сега ги отвори, точно в същия миг, в който експлозия от пъстра светлина озари мрака над тях. Металически капчици се посипаха по тях, оплетоха се в косата на Джейс, заблещукаха като живак върху кожата му. Той докосна една сребърна капчица върху ключицата си с пръсти и ги показа на Клеъри. По устните му плъзна усмивка.

— Помниш ли какво ти казах първия път, когато отидохме в „При Таки“? За храната на феите?

— Помня, че ми каза как си претичал гол по „Медисън Авеню“ с рога на главата. — Клеъри примигна няколко пъти, за да махне сребристите капчици от ресниците си.

— Всъщност, така и не бе доказано, че съм бил аз. — Само Джейс можеше да говори, докато танцува, без да изглежда непохватен. — Е, това тук — при тези думи той посочи сребристата течност, която полепваше по кожата и косата му и сякаш го оцветяваше с металическа боя, — е същото. От него…

— Се опияняваш?

Джейс я погледна с потъмнели очи.

— Може да се окаже забавно.

Още едно от подобните на реещи се цветя избухна над главите им; този път пръските, които ги обсипаха, бяха сребристосини, като вода. Джейс близна една капчица от опакото на ръката си, без да сваля очи от Клеъри.

Се опияняваш. Клеъри никога не бе опитвала наркотици, дори не пиеше. Освен ако не се броеше бутилката с „Калуа“^[4], която двамата със Саймън бяха задигнали от барчето с напитки на майка й и бяха изпили, когато бяха на тринайсет. Разбира се, след това здравата им беше прилошало, Саймън дори бе повърнал в един жив плет. Не си беше заслужавало, но Клеъри още си спомняше усещането от това да се чувстваш замаян и щастлив без причина и непрекъснато да те избива на смях.

Когато Джейс свали ръка, устните му бяха изцапани със сребристата течност. Все още я гледаше със златните си очи, тъмни под дългите ресници.

Щастлив без причина.

Клеъри си спомни как се бяха чувствали двамата след Войната за реликвите, преди Лилит да започне да го обсебва. Тогава той беше като онзи Джейс от фотографията на стената — истински щастлив. И двамата бяха щастливи. Когато го погледнеше, не я обземаше мъчително съмнение, нито чувството, че под кожата й има безброй миниатюрни остриета, които подкопават близостта между тях.

Повдигна се на пръсти и го целуна по устните, бавно и решително.

Сладко-кисел вкус избухна в устата й, смесица от вино и бонбони. Още от сребристата течност се изсипа върху тях, докато тя се отдръпваше, облизвайки устни. Джейс дишаше тежко; посегна към нея, но тя се разсмя и се отдръпна.

Изведнъж се почувства свободна и необуздана, и невероятно лека. Знаеше, че има нещо изключително важно, което се очакваше да прави, ала не можеше да си спомни какво, нито пък защо трябва да я е грижа. Лицата на танцуващите около нея вече не й се струваха лукави и леко плашещи, а мрачно красиви. Намираше се в просторна, кънтяща пещера, а сенките наоколо бяха обагрени в цветове, по-красиви и от най-прекрасния залез. Ангелската статуя, която се извисяваше над нея, й се струваше благосклонна, хиляди пъти повече, отколкото Разиел с неговата студена, бяла светлина, а от нея звънтеше висока, мелодична нота, кристалночиста и съвършена. Клеъри се въртеше все по-бързо и по-бързо, оставяйки зад себе си тъга, спомени и загуба, докато не се озова между две разтворени ръце, които се обвиха около нея изотзад и я уловиха здраво. Сведе поглед надолу и видя, че около кръста й са се сключили белязани длани с изящни, дълги пръсти и руна с отворено око. Джейс. Тя се разтопи в него, притвори очи и отпусна глава в извивката на рамото му. С гърба си усещаше биенето на сърцето му.

Ничие друго сърце на света не биеше като това на Джейс.

Клеъри отвори очи и се обърна, вдигнала ръце, за да го отблъсне.

— Себастиан — прошепна тя. Брат й се ухили, изтъкан от сребърно и черно като пръстена на Моргенстърн.

— Клариса. Трябва да ти кажа нещо.

Не. Думата се появи и изчезна, разтопявайки се като захар във вода. Не помнеше защо се очаква да му откаже. Той беше неин брат; би трябвало да го обича. Нали той я бе довел на това красиво място. Може и да бе сторил някои лоши неща, но това беше много отдавна, а и тя не помнеше какви бяха те.

— Чувам песента на ангелите — каза му тя.

Себастиан се изкиска.

— А, открила си, че сребристото вещество не е просто брокат. — Прокара показалец по скулата й; когато го отдръпна, пръстът му бе посребрял, сякаш бе избърсал цветна сълза. — Ела с мен, приятелко на ангелите. — Той й протегна ръка.

— Ами Джейс? Изгубих го в тълпата…

— Джейс ще ни намери. — Ръката на Себастиан се обви около нейната, учудващо топла и успокояваща и Клеъри се остави да бъде отведена до един от фонтаните в средата на стаята. Себастиан я сложи да седне на широкия мраморен ръб, след което се настани до нея. — Погледни водата и ми кажи какво виждаш.

Клеъри се наведе над гладката тъмна повърхност на басейна. Видя отражението си — очите й бяха широко отворени и диви, а гримът около тях се беше размазал и приличаше на синини, косата й беше разрошена. Миг по-късно Себастиан също се приведе напред и тя видя лицето му до своето. Сребърната му коса, отразена във водата, й напомни за луна, оглеждаща се в река. Посегна да докосне яркото сияние и водата се разлюля; отраженията им се разкривиха, неразпознаваеми.

— Е, какво видя? — попита Себастиан и в гласа му се долови настойчива нотка.

Клеъри поклати глава — ама че глупаво се държеше!

— Видях нас двамата — сгълча го тя. — Какво друго!

Себастиан сложи ръка под брадичката й и обърна лицето й към себе си. Очите му бяха черни като непрогледна нощ, само един тънък ореол от сребро делеше зеницата от ириса. — Не виждаш ли? Двамата сме еднакви, аз и ти.

— Еднакви? — Клеъри примига насреща му. В думите му имаше нещо страшно нередно, макар да не бе сигурна точно какво. — Не…

— Ти си ми сестра. Във вените ни тече една и съща кръв.

— Ти имаш демонска кръв. Кръвта на Лилит. — По някаква причина това й се стори смешно и тя се изкикоти. — Ти си изтъкан от мрак, мрак, мрак. А ние с Джейс сме светлина.

— Ти криеш тъмно сърце, дъще на Валънтайн. Просто отказваш да го признаеш. А ако искаш Джейс, най-добре ще е да го приемеш. Защото сега той ми принадлежи.

— А ти на кого принадлежиш тогава?

Устните на Себастиан се разтвориха, ала звук не излезе. За първи път, помисли си Клеъри изненадано, той сякаш не знаеше какво да отговори. Странно — за нея самата думите й не бяха означавали кой знае какво, изрече ги, тласкана от случайно любопитство. Преди да успее да каже още нещо, над тях се разнесе глас:

— Какво става тук? — Джейс местеше поглед между тях, а по лицето му не можеше да се прочете нищо. Още от блещукащото вещество беше полепнало по него — сребристи капчици, проблясващи в златната му коса. — Клеъри. — Звучеше подразнено и Клеъри побърза да се отдръпне от Себастиан и да скочи на крака.

— Съжалявам — задъхано каза тя. — Изгубих се в тълпата.

— Забелязах. В един момент танцувах с теб, а в следващия ти изчезна, а един изключително настойчив върколак се опитваше да разкопчее дънките ми.

Себастиан се засмя.

— Момче или момиче?

— Не съм сигурен. И в двата случая не би му се отразило зле да се пообръсне. — Джейс улови ръката на Клеъри и обви пръсти около китката й. — Ще се прибираме ли? Или искаш да потанцуваме още малко?

— Да потанцуваме. Може ли?

— Вървете. — Себастиан се облегна назад, подпрял ръце на мраморния ръб на фонтана; усмивката му бе като острие на бръснач. — Нямам нищо против да погледам.

Нещо пробяга в съзнанието на Клеъри — споменът за кървав отпечатък от ръка. Изчезна също толкова бързо, колкото се беше появил, и тя се намръщи. Нощта беше твърде красива, за да мисли за грозни неща. Погледна брат си за миг, преди да се остави Джейс да я поведе към края на тълпата, близо до сенките, където натискът на телата не беше толкова голям. Още едно кълбо от цветна светлина се пръсна над тях, докато вървяха; Клеъри вдигна глава и улови сладко-солените капчици върху езика си.

В средата на стаята, под свещника от кости Джейс спря и я придърпа към себе си. Ръцете й се обвиха около него, сребърните капки се стичаха като сълзи по лицето й. Тениската на Джейс беше тънка и Клеъри усещаше къде бе изгорена кожата му отдолу. Пръстите й се плъзнаха под ръба на дрехата и ноктите й го одраскаха леко по ребрата. Сребърни пръски полепнаха по миглите му, когато той я погледна. Наведе се, за да прошепне в ухото й; дланите му се спуснаха по раменете и надолу по ръцете й. Вече не танцуваха; хипнотизиращата музика продължаваше да се носи из помещението, увличайки телата около тях в ритъма си, ала Клеъри почти не забелязваше. Момче и момиче минаха покрай тях и се изсмяха, подхвърляйки нещо подигравателно на чешки; Клеъри не го разбра, но подозираше, че смисълът е нещо от рода на „намерете си стая“.

Джейс издаде нетърпелив звук и отново тръгна през тълпата, дърпайки я след себе си, докато не спряха в една потънала в сянка ниша.

Покрай стените имаше десетки такива, овални и опасани от каменни пейки. Кадифена завеса осигуряваше някакво подобие на усамотение. Джейс я издърпа рязко и телата им се срещнаха с устрема на море, разбиващо се в брега. Устните им се сляха; Джейс я повдигна и я притисна до себе си, вплел пръсти в хлъзгавата материя на роклята й.

Клеъри усещаше мекота и жар, ръце, които търсеха и откриваха, натиск и податливост. Дланите й бяха под тениската му ноктите й дращеха гърба му; изпълни я свирепа наслада, когато го чу да простенва. Джейс ухапа долната й устна и тя вкуси кръв, солена и гореща. Сякаш искаха да се разкъсат на парчета, помисли си Клеъри, да изпълзят в тялото на другия и да споделят ритъма на сърцата си, дори това да ги убиеше.

В нишата беше тъмно, толкова тъмно, че Джейс бе само силует от сенки и злато. Притисна Клеъри към стената, а ръцете му се плъзнаха по тялото й, откриха ръба на роклята й и го вдигнаха около краката й.

— Какво правиш? — прошепна тя. — Джейс?

Той я погледна. Особената светлина в клуба превръщаше очите му в мозайка от пречупени цветове. По устните му играеше дръзка усмивка.

— Можеш да ми кажеш да спра, когато поискаш. Ала няма да го сториш.

 

 

Себастиан издърпа прашната кадифена завеса, която затваряше нишата, и се усмихна.

По стената на малкото кръгло помещение минаваше пейка и там, облегнал лакти на една каменна маса, седеше мъж. Дългата му черна коса бе вързана, на едната му буза имаше белег или знак във формата на листо, а очите му бяха с цвета на зелена трева. Носеше бял костюм, а от джоба му се подаваше кърпичка с избродирано зелено листо.

— Джонатан Моргенстърн — каза Мелиорн.

Себастиан не го поправи. За елфите имената бяха много важни и те никога не биха го нарекли по друг начин, освен с името, дадено му от баща му.

— Не бях сигурен, че ще се появиш в уреченото време, Мелиорн.

— Позволи ми да ти напомня, че елфите не лъжат — отговори рицарят, след което се пресегна и издърпа завесата зад гърба на Себастиан. Пулсиращата музика отвън поутихна, макар все още да се чуваше. — Е, заповядай, седни. Вино?

Себастиан се настани на пейката.

— Не, благодаря. — Виното, също като елфическият алкохол, само би замъглило мислите му, а феите като че ли имаха по-голяма поносимост към него. — Признавам, че се изненадах, когато получих съобщението ти, че искаш да се срещнем тук.

— Ти, повече от всеки друг, би трябвало да знаеш, че милейди проявява особен интерес към теб. Тя знае всяко твое движение. — Мелиорн отпи глътка вино. — Тази нощ в Прага имаше сериозен смут сред демоните. Кралицата беше обезпокоена.

Себастиан разпери ръце.

— Както виждаш, нищо ми няма.

— Смут, който несъмнено ще привлече вниманието на нефилимите. Всъщност, ако не греша, неколцина от тях вече се навъртат тъдява?

— Тъдява? — невинно повтори Себастиан.

Мелиорн отпи още една глътка вино и го изгледа свирепо.

— О, извинявай. Все забравям забавния начин, по който се изразявате. Искаш да кажеш, че в клуба има ловци на сенки, които ме търсят. Знам. Вече ги забелязах. Кралицата явно няма много високо мнение за мен, след като смята, че не мога да се справя с няколко нефилими без чужда помощ. — Себастиан извади една кама от колана си и я завъртя между пръстите си; острието улови малкото светлина в нишата и я отрази.

— Ще й предам думите ти — измърмори Мелиорн. — Трябва да призная, че ми е трудно да разбера с какво толкова я привличаш. Ти вече бе претеглен на везните ми и бе намерен недостатъчен^[5] но с милейди имаме различни вкусове.

— Претеглен на везните и намерен недостатъчен? — Развеселен, Себастиан се приведе напред. — Нека ти го обясня възможно най-простичко, елфически рицарю. Аз съм млад. Красив. И съм готов да срина света до основи, за да получа онова, което искам. — Камата му проследи една пукнатина върху каменната маса. — Също като мен, кралицата няма нищо против да играе игра на изчакване. Но ето какво искам да знам: когато дойде заникът на нефилимите, на чия страна ще застанат елфите — със или против мен?

Лицето на Мелиорн беше безизразно.

— Кралицата казва, че ще застане на твоя страна.

Едното ъгълче на устните на Себастиан се изви.

— Прекрасна новина.

Мелиорн изсумтя.

— Винаги съм вярвал, че човешката раса ще се погуби сама. Хилядолетия наред предричам, че ще се самоунищожите. Ала наистина не очаквах краят да настъпи по този начин.

Себастиан завъртя лъскавата кама между пръстите си.

— Никой никога не го очаква.

 

 

— Джейс — прошепна Клеъри. — Джейс, някой може да влезе и да ни види.

Ръцете му не спряха онова, което правеха.

— Няма. — Той прокара пътечка от целувки по шията й, с което успешно разпръсна мислите й. Трудно й бе да остане в реалността, докато ръцете му бяха върху нея, докато мислите и спомените й бушуваха, сякаш повлечени от вихрушка, а пръстите й бяха впити в тениската му с такава сила, че сигурно всеки момент щяха да я скъсат.

Каменната стена зад гърба й бе студена, ала Джейс я целуваше по рамото и смъкваше презрамката на роклята й. Беше й едновременно горещо и студено, цялата трепереше. Светът стана на безброй късчета, като ярки парченца стъкло в калейдоскоп. Щеше да се разпадне под ръцете му.

— Джейс… — Тя се вкопчи в тениската му. Беше мокра, лепкава. Сведе поглед към ръцете си и за миг не осъзна какво вижда. Сребриста течност, смесена с нещо червено.

Кръв.

Клеъри вдигна очи. От тавана над тях, като ужасяваща пинята висеше човешко тяло. Глезените му бяха вързани с въже, от прерязаното му гърло капеше кръв.

Клеъри изпищя, ала звук не се чу. Отблъсна Джейс и той политна назад. Имаше кръв в косата му, по тениската му, по голата й кожа. Клеъри вдигна презрамките на роклята си, отиде до завесата със залитане и я дръпна.

Статуята на ангела вече не бе такава, каквато я помнеше. Черните криле се бяха превърнали в криле на прилеп; прекрасното доброжелателно лице бе изкривено в ехидна гримаса. На усукани въжета от тавана висяха трупове на мъже, жени, животни — посечени, облени в кръв, която се лееше по пода като дъжд. Кръв шуртеше и от фонтаните, а по повърхността на алената течност, която се събираше в басейните им, се носеха не цветя, а отрязани ръце. Гърчещата, деряща се тълпа на дансинга бе подгизнала от кръв. Пред очите на Клеъри се завъртя една двойка: мъжът — висок и бледен, стиснал в ръцете си безжизненото тяло на жена с прерязано гърло. Мъжът облиза устни и се наведе, за да отпие отново, но докато го правеше, погледна към Клеъри и по лицето му, окъпано в сребристи и алени пръски, се разля усмивка. Клеъри усети ръката на Джейс над лакътя си; той я дърпаше назад, ала тя се отскубна. Взираше се в стъклените аквариуми по стените, в които й се бе сторило, че вижда лъскави риби. Ала сега водата не бе ясна, а черна, мътна, подобна на тиня… и в нея плаваха удавени човешки тела, а косите им се разстилаха около тях като влакънца на светещи медузи. Отново видя Себастиан да се носи в стъкления си ковчег. В гърлото й се надигна писък, ала тя го преглътна, докато мракът и тишината я поглъщаха.