Кристина Лорен
Красива сексбомба (5)

Пет
Бенет Райън

Бях сигурен, че изглеждам като идиот. Уил и Хенри си пиеха и разглеждаха менюто и изобщо не обръщаха внимание на факта, че седях до тях и от време на време се хилех като малоумен. Независимо от отсъствието на Макс, все още бях като надрусан от забавленията с Клоуи. Как я бях напляскал по дупето и как я изчуках в онази тоалетна. И тази прелестна жена щеше да бъде моя съпруга! Нямаше по-голям късметлия на света от мен.

— Готови ли сте да поръчвате? — попита сервитьорът и прибра няколко празни чаши от масата. Уил и Хенри за първи път вдигнаха очи от менюто и се огледаха.

— Макс няма ли го още? — попита учудено Уил.

Поклатих глава и се захванах да сгъвам вече сгънатата салфетка, само и само да не ги поглеждам в очите.

— Както по всичко личи.

— Да го чакаме ли, или…? — попита Хенри. — Мога да отида и да утрепя малко време в казиното, докато чакаме. Така и така сме тук.

Погледнах часовника и изпъшках. С всяка минута нескопосаното му извинение, че отива до тоалетната, изветряваше и вече звучеше ужасно тъпо. Не ми пукаше дали момчетата ще се усетят какво прави Макс и дали щяха да му наритат задника, което между другото щеше максимално да ме изкефи, но ако разберяха за него, нямаше начин Макс да не ме повлече със себе си. Имахме цял уикенд пред нас само с момчетата, и Уил щеше да направи живота и на двама ни истински ад, ако разбереше, че сме се измъквали да чукаме приятелките си на Свети Валентин.

Уил беше единственият необвързан и най-пламенно отдаден на каузата да прекараме дните по мъжки. Изведнъж ми стана много съвестно. Като не броя Хенри, който беше женен от доста време, и тримата се интересувахме повече от жени, отколкото от комар, а Уил беше единственият, който нямаше да чука нищо този уикенд. Заради мен.

— Разбира се. Трябва да се върне всеки момент — казах. — Вероятно не му е добре.

И докато се опитвах да измисля как да замажа положението, сервитьорът въздъхна и обясни:

— Ще се върна след няколко минути, господа.

Уил ме изгледа с присвити очи.

— Аха, не му е добре. И някой ще ми каже ли какво, по дяволите, става тук? — Беше започнал леко да заваля думите. — Няма начин човек да има толкова силна и дълга диария и все още да е жив.

— Благодаря за апетитния анализ и пикантното описание. Ще отида да видя къде е и да го питам колко още да го чакаме. Вие поръчвайте и за нас. Искам филе. Много кърваво. Тръгнах към изхода и викнах през рамо с усмивка: — Вземете си по още едно питие. Аз черпя.

Настроението в ресторанта се бе променило за времето откакто пристигнах. Осветлението се бе сменило от деликатно бяло в топло златисто. Всички цветове изглеждаха много по-ярки. Музиката беше по-силна, но без да се натрапва и да притесняваха хората и без да се налага да се надвикваш с тонколоните, за да чуеш какво се опитват да ти кажат. В същото време някак пулсираше в гърдите ти, в системата ти. Като втори пулс. Наподобяваше повече на нощен клуб отколкото на изискан ресторант. Излязох и пуснах съобщение на Макс:

Къде си бе задник?

Крачех по излъскания под пред ресторанта и се чудех дали ако взема и се махна от тук ще ми се размине. След по-малко от минута получих съобщението му:

Паркирам. Две минути.

Трябва да поговорим. Ще те чакам долу при портиера.

Метнах един поглед назад да видя дали Хенри или Уил не са тръгнали след мен и се спуснах надолу да пресрещна Макс. В казиното беше истинска лудница. Кипеше от живот и смехове на щастливи хора. Двама полицаи стояха до входа и разговаряха с няколко портиера.

Макс мина през входа, спря точно пред мен, закопча сакото и оправи вратовръзката си.

— Винаги нетърпелив! — каза и метна едно око към полицията. После ме стисна настоятелно за рамото и добави: — Може ли да се преместим малко по-навътре? — И ме подбутна напред, така че полицията да не ни вижда.

— О, сега съвсем се успокоих. Бягаш от полицията? Какво, по дяволите, става? Престъпление след престъпление и аз съм съучастник във всичко това? Какво си направил? — Прокарах пръсти през косата си.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре, пич. Повярвай ми.

— И тая тоалетна. Сериозно ли не можа да измислиш нещо по-креативно, Макс? Това ли е най-доброто, на което си способен? „Отивам до кенефа“?

— Аха, като се замисля, твоето извинение никак не беше по-добро. Язва? Губиш форма, копеле. Онзи Бен, когото познавах в университета, би се срамувал от тази жалка гледка. Любовта те е превърнала в желе.

Въздъхнах и се огледах.

— Няма те почти цял час. Какво прави толкова дълго?

Той ми се усмихна доволно, щастлив като нахранено бебе. Мамка му, как успяваше да докара този вид, сякаш няма никаква грижа на света. Но май и аз имах същото изражение преди десетина минути.

— Е, току-що докарах момата до пищящ оргазъм.

— Добре, знам. Нямаше нужда да влизаш в такива подробности.

— Ти попита, аз ти отговорих — каза и опъна врата си. Прешлените му изпукаха. — Как са момчетата?

— Опитват се да заменят кръвта с водка и дискутират красотата на престарелите мръвки.

— Да сядаме да ядем тогава?

Той се опита да мине покрай мен и да нападне менюто, но аз го хванах за ръката и го спрях.

— Виж, знаеш какво съм правил, и аз знам какво си правил, затова да караме по същество. В Ню Йорк ако успея да хвана Клоуи насаме за десет минути, трябва да падна на колене и да благодаря на бог. А те са тук само за една вечер. Да си помогнем взаимно?

Изражението му изведнъж стана много сериозно. После кимна и каза:

— Само аз ли намирам за жалко смешен факта, че е Свети Валентин, а ние, не те, ние се държим като идиоти и ги гоним из цял Вегас. Не трябва ли и те да се поизпотят малко?

— Мина ми няколко пъти през ума — казах и поклатих глава. Тези жени ни бяха превърнали в клинични случаи за психиатрията. — Трябва ни план. Няма да е проблем да докараме Хенри и Уил до кома от ядене на месо, но това няма да продължи дълго. А Уил започва да подозира нещо.

— Тук съм съгласен. Как мислиш, колко знае?

— Не съм сигурен. Хенри не е спрял да пие и да гледа към чиповете за покер в джоба си. Но Уил мисли, че двамата имаме някакъв стомашен вирус. Или друг проблем с храносмилането. — Макс въздъхна тежко. — Искам да я вида пак, копеле. Не мога да си кривя душата. Искам да кажа… тя е тук и тя е… просто ще искам да я видя пак.

Той ме погледна с разбиране и каза:

— Ако Уил разбере, че не мога да изкарам и един уикенд, без да се виждам със Сара, никога няма да спре да ми се подиграва, няма да ми даде да дишам. Чу го в лимузината. Обичам го, но и без да му паля фитилите си е чикиджия. Този път не мога да допусна да разбере — каза Макс и поклати глава.

— Точно за това говоря. Брат ми не спира да ми се подиграва за Клоуи и ще се държи за този случай до края на дните ми, няма да се откаже да натяква как съм я чукал, докато все още е работела за мен. И ако разбере, вярвай ми, няма да има семейно събиране, на което Хенри да не разкаже за „втория път, когато Бенет не успя да си го държи в гащите“. Няма да стане, не мога да го допусна.

— Така е.

— И какво правим сега? Как да го организираме да ги проверим момичетата още един път тази вечер?

Макс закрачи пред бюрото за резервации и изведнъж се обърна към мен.

— Знам какво. Сетих се.

— Кажи ми.

— Мисля, че… — Погледна надолу сякаш дообмисляше плана. — Мисля, че трябва да им отвлечем вниманието. И трябва да направим така, че Уил да прекара една страхотна, незабравима вечер. Но само с пиене няма да стане. Тези двамата поркат цяла вечер и все още не са под масата. Не искам да ги намерим в някоя канавка паднали в несвяст или да си разбият главите някъде.

— Това е ясно — казах.

Макс извади телефона си и започна да рови из номерата си. Престъпвах нетърпеливо от крак на крак и се оглеждах във всички посоки. Всеки момент очаквах Хенри да излезе и да ме завлече в ресторанта.

Когато погледах към Макс, той бе намерил номера, който търсеше.

— На кого се обаждаш?

— На господин Джони Френч.

— Всъщност, откъде го познаваш? Стар приятел?

Макс се засмя.

— Не съм сигурен, че мога да го нарека приятел. Не съм сигурен, че той би нарекъл някого приятел. Но ми дължи някоя и друга услуга, и както вече се убеди, осигурява точно този вид услуги, които могат да помогнат в нашата ситуация.

— Направо ме е страх дори да си помисля накъде вървят нещата.

— Човек трябва да има вяра. Уил е малко… да речем харесва… да бъде в компанията на красиви дами — каза Макс с усмивка. — Ние просто ще му… асистираме.

— Ще му асистираме?

Макс ме погледна многозначително.

— Искаш да ми кажеш, че ще му уреждаме курва? — почти извиках.

Той ми направи знак да мълча и се огледа.

— Не можа ли малко по-високо? Да те чуят всички? Бен, не съм мислил, че си такъв пуритан. Направо ме шокираш. Искаш да им отвлечем вниманието, нали? Точно това правим.

— Но…

— Той вдигна пръст да ме накара да млъкна и сложи телефона на високоговорител, за да слушам и аз. Джони Френч отговори след няколко позвънявания. Гласът му беше плътен и много сериозен.

— Какво мога да направя за теб, Макс? Отново…

— Как сте тази вечер, господин Френч? — попита Макс.

— Все още добре.

— Надявам се да не те будя?

Дрезгавият му смях гръмна в слушалката.

— Това беше смешно. Надявам се всичко да е било по вкуса ви.

Макс се усмихна и повдигна вежда. Едва сега ми мина през ума, че нямам никаква представа какво бяха правили Макс и Сара, докато аз бях с Клоуи. Знаех, че са били заедно, но започвах да се чудя дали искам някога да чувам подробностите и дали бяха изобщо за пред човешки уши.

— Беше перфектно. Дяволски добро, човече. Както винаги, разбира се. Трябва да ти кажа, че това място е яко изпипано и организирано.

— Радвам се да го чуя. Сега казвай какво искаш.

— Става дума за услуга.

— Така си и мислех — казах Джони леко раздразнен.

— Работата е там, че сме в малко неловка ситуация и имаме нужда от помощта ти.

— Слушам.

— Имаме нужда от… нещо… някой, който да послужи за отвличане на вниманието.

— За отвличане на вниманието и за забавление?

— Да. Сара е тук, както знаеш, но и приятелите ни са тук.

— Аха… И искате да ги разкарате.

— Не точно. Просто искахме да се… позабавляват. Става дума за единия само. Искаме да е в пълна безопасност, но и да е… зает с нещо приятно през останалата част от вечерта.

— За да можете да избягате с гаджетата си на шибания Свети Валентин.

— Нещо такова — усмихна се Макс.

Настана гробовна тишина. С Макс се спогледахме учудено.

— Да не би да затвори? — попитах само с устни.

Макс сви рамене.

— Тук ли си, Джони? — попита в слушалката.

— Тук съм. Да, няма проблем. Абсолютно съм сигурен, че имам перфектното средство за отвличане на вниманието.

* * *

— Нямам му доверие — казах, докато вървяхме към ресторанта.

— Стига си се тревожил. Джони винаги държи на думата си. Уверявам те.

— Не ти се зарадва особено.

— Не е точно от хората, които ще ме посрещнат с китки и ще ми кажат колко добре изглеждам — каза Макс и махна безгрижно с ръка.

— Прозвуча сякаш сме пълни задници. Заради това, което правим.

— Та ние сме задници. Подли задници.

Макс беше съвсем прав.

— А Хенри? — попитах на последното стъпало пред входа на ресторанта.

— Мислиш ли, че ще е проблем?

— Мисля, че ако бутна в джоба му хиляда долара, няма да го видя до вторник сутринта.

— Страхотно. Значи сега ще хапнем добре, ще изчакаме Джони да изпрати някого, и после отиваме да намерим момичетата. Ако всичко мине добре, няма да видя тъпата ти мутра до утре сутринта, когато ще можем да започнем уикенда както си му е редът.

— Става.

Стиснахме си ръцете и влязохме в ресторанта, но вече с набелязана цел. Уил и Хенри си седяха точно където ги бяхме оставили, но сега вече около тях имаше планини от плата и чинии. Стекове, риба, салати, бекон, задушени зеленчуци и нещо като гигантска мида.

— Майко мила? Какво е това? — попита Макс и огледа храната, с която спокойно можеха да се нахранят и дори да преядат над десет души. — Трябва да сте били поизгладнели.

— Не знаехме какво ще искате — каза Хенри. — Освен това Бен плаща, така че…

— По-добре ли си? — обърна се Уил към Макс, но звучеше доста скептично.

— Много по-добре. Благодаря. И умирам от глад.

Седнахме и Макс веднага повика сервитьора.

— Може ли още едно уиски „Маккалън“?

— И гимлет с водка „Белведере“ за мен и донесете по още едно за тях двамата — казах и посочих Уил и Хенри.

— Какво пропуснах? — попита Макс и наблъска някакви картофи в чинията си. — Решихте ли се вече да се хванете за ръка и да избягате заедно в незнайна посока на края на света. Мисля, че в казиното на първия етаж има бюро за експресни сватби.

— Не — отговори Уил. — Всъщност обсъждахме кой ще е следващият и аз точно му обяснявах, че единственият възможен отговор е, че това ще сте ти и Сара.

— О, не знам, никога не знаеш какво ще се случи с някоя от редовните в графика ти — каза Макс, на което Уил се изсмя.

— Какво ще кажеш по въпроса, Стела? Мисля, че ти и Сара сте следващите — каза Хенри, а Макс го погледна с онази мистериозна усмивка, която винаги цъфваше на лицето му, когато станеше дума за Сара.

— Все още не съм водил такъв разговор с нея, така че едва ли сега ще седна да го провеждам с теб.

— Но със сигурност си мислил по въпроса — казах. Никога не бях виждал Макс да се влюбва. А със Сара не беше само влюбване, беше лудост и аз много добре познавах това чувство. Вероятно бе мислил за брак.

— Разбира се. Но е малко рано. Имаме време.

Напитките (загубих им края) пристигнаха и той вдигна чаша за тост:

— За Бенет и Клоуи. Пожелавам ви да не се карате толкова често, но дори и това да не се сбъдне, защото кого заблуждавам с подобно пожелание, то нека кавгите ви бъдат последвани от яко чукане.

Чукнахме се и отпихме по една голяма глътка. Помещението ставаше ту прекалено голямо, ту се смаляваше, сякаш стените се движеха. Оставих водката и посегнах към чашата с вода.

— Нямам търпение да стигнем до казиното — каза Хенри и потърка ръце. — Говорих с някои от дилърите. Малко съм разочарован, че има стриктни правила и не приемат неразумни залози, но казиното не може да спечели всяко едно раздаване.

— Впечатлен съм. Май си направил много сериозно проучване — казах и за секунда се зачудих дали е време да започвам да се тревожа за брат си.

Той не каза нищо; заби вилица и нож в стека си и се захвана да го реже. Реших, че ако започне да говори за броене на карти или някоя друга измама, веднага ще се намеся. Кой казва, че не съм добър брат?

Докато вечеряхме, с Макс на няколко пъти се спогледахме конспиративно, гледахме прекалено често към вратата и после към останалите. Точно когато Уил отиде до тоалетната, Макс получи съобщение.

— Тук е — прошепна той, написа отговор на съобщението и го изпрати. — Писах на Джони как е облечен Уил и че ще застане на входа на ресторанта… по някое време.

— Това ми се струва прекалено лесно — казах и се огледах. Имах лошо предчувствие. — Не може да е толкова лесно, защото откакто познавам Клоуи нищо не е лесно, всичко става ужасно трудно.

— Ще се успокоиш ли накрая! — промърмори Макс. — Това не е бизнес сделка. Това е просто единственият начин да се измъкнем и да чукаме. Дишай по дяволите.

— Майко мила!

Вдигнах очи при възклицанието на Хенри и проследих погледа му, който бе закован върху нещо в другия край на ресторанта. Жената бе спряла Уил точно когато се е връщал от тоалетната. Беше… красива. Безкрайно дълги крака и много дълга червена вълниста коса. Гримът й беше като произведение на изкуството. Беше облечена в къса тясна рокля с ресни с много камъчета. Гледаше го и му се усмихваше. Дланта й беше увита около ръката му. Но…

Сръчках Макс и посочих към нея. После се облегнах и попитах:

— Това… тя ли е?

Очите му се разшириха, после ги присви леко, сякаш се опитваше да я види по-добре, за да разбере какво точно не се връзва.

— Какво по… — обади се Хенри и аз веднага се съгласих. Макс вече трескаво пишеше съобщение, а Хенри и аз гледахме в… дамата на Уил. Беше висока колкото него. Гледаше го мило и някак настоятелно и… изведнъж тръгнаха към бара. Май Уил се канеше да й купи питие. — Нищо не разбирам. Това дали не е…? — не спираше да се диви Хенри.

Уил погледна към масата и погледът му срещна моя. Мамка му! И тогава разбрах и… избухнах в смях. Джони ни беше прецакал, а Уил прекрасно разбираше какво бяхме направили. Така, ръкавицата беше хвърлена.

— Копеле мръсно! — не спираше да псува Макс.

Нямах време да питам нищо, защото Червенокосото започваше да сваля Уил. Всички гледахме в гробовна тишина, когато… дамата на Уил се наведе и прошепна нещо в ухото му. Дланта й беше голяма, по-голяма от моята. И сега я слагаше върху гърдите му, увиваше пръсти около ризата му. Той се засмя, поклати глава и кимна към масата ни. Тя се усмихна съблазнително, хвана го за вратовръзката, придърпа го към себе си и го целуна в устата.

Мамка му!

Уил направи крачка назад като ударен с бутилка по главата и тръгна към масата ни. Когато седна, всички се гледахме и не знаехме какво да кажем, защото наистина не разбирахме какво се бе случило. Уил не каза нищо. Премигна няколко пъти, пресегна се към питието си и отпи. Пресуши го на една глътка, пое дълбоко въздух и каза:

— Вие сте мръсни копелета, това мога да кажа. — Облегна се и мушна една стрида в устата си. — Относно това как беше целувката с мъж… не беше кой знае колко зле.

* * *

— Дали ли съм толкова пиян, или наистина по грешка сме поръчали травестит да забавлява приятеля ни? — попитах Макс.

Той не отговори, а само вдигна телефона си да ми покаже снимката, която Джони му беше изпратил преди секунди. На нея се кипреше един сниман отблизо изпружен среден пръст. Супер.

Засмях се и оставих чашата на масата. Или по-точно блъснах я и не знам как не я счупих.

— Няма да ти казвам „Нали ти казах?“, но нали ти казах? Със сигурност те предупредих.

— Да ти го начукам — каза ядно Макс и се отпусна отчаяно в стола си. — Не, това не е краят на играта.

Уил вече нападаше количката с десертите и все още се смееше.

— Ще чака търпеливо, ще дебне подходящия момент и после тотално ще ни съсипе. Имаш ли представа какво преживях, за да бъда с тази жена, Бенет? Измъкнах се от ергенското парти на приятеля си. Откраднах лимузина. Наех травестит за един от най-добрите си приятели!

Може би заради алкохола или защото цялата ситуация беше толкова абсурдна, започнах да се смея и вече не можех да се спра.

— Мисля, че най-накрая Бен превъртя — каза Хенри. — Кой заложи? — После извади намачкан лист хартия с облозите, които явно бяха правили по-рано днес. — Мамка му, Макс е спечелил!

Облегнах се и потърках лице. Макс беше напълно прав, играта не беше приключила.