Кристина Лорен
Красива кучка (6)

Шест

Обърнах се на една страна, грабнах телефона от нощната масичка и натиснах бутона да спра алармата. Бях смазан от умора. Бях заспал едва преди два часа. Работих до около два и после се опитах да си легна, без да събудя Клоуи, но тя се размърда и преди да се усетя какво става, вече се бе покатерила отгоре ми.

Не че щях да се оплача. Не можех да се оплача, че времето за сън намаля с още час, но сега, когато алармата я събуди, и усетих как ръката й се плъзга по стомаха ми и се увива около пениса ми, трябваше да я спра. Трябваше да ставам за полета. Сам.

Да, съгласи се да дойде във Франция, но искаше да пътува ден след мен. С присъщия си инат успя да ме убеди, че петъкът й трябва, за да си уреди последните си неща. Бих я изчакал, но и мястото й беше купено в последната секунда, имаше само няколко билета, и така или иначе нямаше две места едно до друго и щяхме да пътуваме разделени. Нейният полет не беше директен. Реших да се кача на моя полет и да използвам времето, докато дойде, за да намеря вилата и да огледам района.

— Не мисля, че имаме време — казах тихо, вдишвайки аромата на косата й.

— Не ти вярвам — каза с пресипнал, сънлив глас и стисна възбудения ми пенис в ръката си. — Малкият приятел тук долу казва, че имаме предостатъчно време.

— Колата ще ме вземе след петнайсет минути и благодарение на апетита ти снощи трябва да си взема душ.

— А имаше време, когато ти трябваха две минутки да свършиш. Искаш да ми кажеш, че нямаш две минути?

— Сутрешният секс никога не трае две минути — напомних й.

— Не и когато си сънен, топъл и рошав.

Станах от леглото и влязох в банята, а тя зарови недоволно глава във възглавницата ми. Когато излязох от банята, тя седеше все още прегърнала възглавницата ми и се опитваше да изглежда, сякаш изобщо не е разстроена, че ще пътуваме отделно.

— Не се цупи — казах и се наведох да я целуна по ъгълчето на устата. — Просто така ще потвърдиш това, което и двамата знаем — че тялото и съзнанието ти не могат да функционират без мен.

Очаквах да завърти очи или да ме удари закачливо, но тя само премигна, загледа се във вратовръзката ми и вдигна ръце да я донагласи, без да има нужда.

— Мога да живея без теб. Но не обичам, когато сме далеч един от друг. Имам чувството, че когато тръгваш, вземаш дома ми със себе си и оставам на улицата.

Мамка му. Оставих сгъваемия куфар за костюми на леглото, сложих длани около лицето й я накарах да ме погледне, да види ефекта, който имаха думите й върху мен. Тя се усмихна и навлажни устните си с език.

— Ще се видим във Франция — прошепнах и я целунах за последен път.

* * *

Щях да загубя цял ден в пътуване и да пристигна чак в събота. Полетът на Клоуи беше само дванайсет часа след мен, но първо трябваше да пътува до Ню Йорк, от там да се прехвърли на полета за Париж и от там на полет за Марсилия и да пристигне чак в понеделник. Щях да имам време да се подготвя за пристигането й, но познавах Макс много добре и знаех, че къщата ще е заредена, претъпкана с храна и напитки и нямаше да има какво да правя. Като цяло щях да бездействам.

Настаних се в първа класа, отказах шампанското и пуснах съобщение на Клоуи.

„В самолета съм. Ще се видим от другата страна на океана.“

Тя ми отговори няколко секунди след това.

„Започвам да се замислям за това пътуване. Има разпродажба на обувки в «Дилън» този уикенд.“

Засмях се и реших да не отговарям. Пъхнах телефона в джоба на сакото си, затворих очи и докато другите пътници се настаняваха край мен, започнах да си спомням предишните ни пътувания. Бяхме пътували заедно само три-четири пъти, но никога нищо не се получи по план. Да не би някой да ми бе направил някаква вуду магия да не мога да пътувам с нея. Всяко едно пътуване досега или е било отлагано в последната минута, или е било съвсем извън предварителния план, или сме имали ужасно много спорове и сме се карали, или… сме пътували поотделно.

Стомахът ме сви само като си спомних опита ни да заминем за Деня на благодарността миналата година. Един уикенд ей така, съвсем спонтанно си купихме билети за Сейнт Барт и наехме къща във водата. Трябваше да е много хубаво, но в крайна сметка опитът завърши катастрофално: Клоуи спря да ми говори за първи път откакто се бяхме събрали след онази кошмарна раздяла.

* * *

— Духач мазен, да го начукам на майка ти курвенска.

Вдигнах поглед от документите на бюрото ми и я видях как влиза като хала в офиса ми.

— Лудият пак ли е прерязал каишките и е избягал от лудницата, госпожице Милс?

— Нещо такова. Пападакис иска да пускаме кампанията по-рано.

Подскочих толкова рязко, че столът се обърна и се удари в стената.

— Моля?

— Ще се състои очевидно през януари, а не през март следващата година. Първата стъпка на кампанията за пресата е насрочена за седми януари.

— Това е ужасно кофти време на годината за такова нещо! Всички са още пияни и не са изчистили боклуците от празниците. Никой не купува луксозни апартаменти по това време. Никой не купува никакви апартаменти!

— Точно това казах на Големия Джордж.

— Каза ли му, че е в негов интерес да си седи на задника и да си брои стотачките, и да остави маркетинга на нас?

Тя се засмя и скръсти ръце пред гърдите си.

— Може и да съм казала нещо такова, сериозно. Мисля, че сложих и щипка гангстерски жаргон и терминология.

Седнах и прокарах длани по лицето си. Полетът ни беше сутринта, точно в Деня на благодарността и нямаше никакъв начин да оставим цялата работа.

— И ти му каза, че става?

Усетих как застина. Като вкаменена.

— Какво трябваше да му кажа?

— Че няма да бъдем готови за тогава.

— Но това е лъжа! Можем да сме готови.

Ръцете ми се отпуснаха безжизнено до тялото, гледах я с отворена уста и не вярвах.

— Да, но само ако работим по петнайсет часа и през почивните дни. И всичко това, за да му угодим да си пусне рекламата в най-лайняното време на годината?

Тя вдигна ръце нагоре, очите й пламнаха:

— Той ни плаща един милион за основна маркетингова стратегия, и отделно десет милиона за медийна кампания. Мислиш ли че петнайсет часа работа на ден за няколко седмици са неоправдани, за да запазим най-големия си клиент?

— Разбира се. Но не забравяй, че той не е единственият ти клиент. Правило номер едно в бизнеса е никога да не показваш пред голямото куче колко малки и незначителни са останалите в сравнение с него.

— Проклета да съм, ако му кажа, че няма да можем да се справим.

— Понякога не е зле да им се показва, че знаем думата „не“. А вие, Милс, сте малко необиграна в тези неща. И ако си изпитвала съмнения дали можем да го направим, или не, защо не го прехвърли на мен?

Разбира се, на секундата ми се прииска да върна думите си назад. Очите й се бяха разширили, устата й беше отворена, и мамка му, ръцете й бавно се свиха в юмруци. Инстинктивно посегнах надолу да прикрия топките си.

— Сериозно ли ми говориш? Ще ми нарежеш ли пържолата на вечеря, ти егоцентричен маниак?

И след това вече не можех да се спра:

— Само ако ми позволиш да ти слагам парченцата в устата и да ти помогна да ги сдъвчеш.

Лицето й се изопна. Като пред буря. Бях сигурен, че изчислява с каква сила да ме удари и как точно да замахне с крак, за да ми нарита задника.

— Няма да заминаваме на Сейт Барт — каза с равен глас.

— Очевидно. Защо според теб съм бесен?

— Е, дори и да бяхме заминали, след този разговор щеше да спиш сам с ръката си и тубичка лубрикант.

— Няма проблем. Тези две ръце предлагат голямо разнообразие.

Тя премигна и стисна челюсти.

— Опитваш се да ме ядосаш още повече ли?

— Разбира се, защо не.

Потъмнелите й очи се обърнаха пак към мен, присви ги злокобно. Когато проговори, гласът й трепереше.

— Защо?

— За да почувстваш болката. Защото трябваше да кажеш на Джордж, че такива решения се обсъждат с целия екип и че ще получи отговора ни след почивните дни.

— Откъде знаеш, че не съм казала точно това?

— Защото влезе да ми съобщиш новината. Не се държа, сякаш идваш да ми кажеш предложението му, а директно ми съобщаваш решението си.

Тя ме погледна, очите й просветваха като гръмотевици и явно се чудеше какъв отговор да ми даде по-напред. Чаках да видя колко псувни може да нареди една след друга, но тя ме изненада — обърна се и излезе.

* * *

Онази нощ Клоуи не дойде да спи в апартамента ми. Това беше втората вечер, която не прекарахме заедно след презентацията й през юни и дори и не се опитах да легна да спя. Гледах „Луди момчета“ по Netflix и се чудех кой от двама ни ще се извини пръв.

Проблемът беше, че аз бях прав и го знаех.

Утрото на Деня на благодарността беше снежно и вятърът беше толкова силен, че ме залепи за сградата на компанията, когато тръгнах сам от колата към входа. Никога не ми беше минавало през ума, че ще ме остави за втори пореден път, след като… вече го направи веднъж?

Имах подозрението, че с Клоуи ни свързваше една и съща привързаност, граничеща с мания и обсебеност един за друг. Това нямаше да се промени утре, нито след десет години. Сякаш бяхме качени на един и същи кораб, който се движи с бясна скорост в морето.

И макар и да бях сигурен, че тя мисли същото, не можех да разбера защо избяга от спора, защо обърна гръб. Тя никога не бягаше от конфликтите с мен. Или се бореше с мен, докато ме накара да падна на колене пред нея и да я моля да ми прости, или тя падаше на колене пред мен със съвсем друга цел…

В цялата сграда имаше само няколко служители на „Райън Медия“ — хората, които работеха по сделката с Пападакис. И абсолютно всеки един от тях я изгледа, меко казано, с омраза, когато тя гордо закрачи да си вземе кафе от машината. Понеже я познавах достатъчно добре, знаех, че е спала под бюрото си.

Дори не погледна към мен, докато стоях на вратата на залата за конференции. Но когато тръгна покрай екипа, който работеше заради нея, покрай всеки един от тях, кълна се, можех да чуя мислите й. „Да го духаш. И ти, и ти да го духаш. А ти мазна курво с нацупените джуки, и ти да го духаш. Да, всички да го духате.“

Тя тръгна към офиса си и остави вратата отворена.

„Ела да ме хванеш“, казваше тази отворена врата. „Идвай да се разберем веднъж завинаги.“

Но колкото и да искаха да й теглят една майна, затова че бе провалила плановете на всички за празниците, никой не й каза нищо. Защото точно по този начин се бяха докопали до позициите, които заемаха. Мотото на живота днес — работата преди всичко. Човекът, който си тръгва последен от работа, е герой. Ако работиш през почивните дни, ще идеш в рая.

Един опитен изпълнителен директор щеше да каже на Пападакис, че това, което иска е невъзможно, но въпреки това не можех да не се възхитя на решителността й. Тук не ставаше дума само за поредното предизвикателство. Ставаше дума за друго — да изстреля кариерата си нагоре. Това беше основата, на която щеше да стъпи след време. Клоуи — това бях аз преди няколко години.

* * *

След като всички си тръгнаха вечерта, аз отидох и тихо почуках на вратата на офиса й.

— Господин Райън? — каза и свали очилата си. Светлинките на града блещукаха зад нея през огромните прозорци. — Дошъл си да ми покажеш как да си отгледам пенис, за да свърша работата си както трябва?

— Клоуи, напълно съм убеден, че ако искаш да се сдобиеш с пенис, можеш да го направиш и със силата на волята си.

Тя се усмихна леко, отблъсна се от бюрото и кръстоса крака.

— Бих си отгледала един, само за да мога да ти кажа да го духаш.

Не можах да сдържа смеха си. Буквално паднах на стола срещу бюрото й.

— Знаех, че ще кажеш точно това.

— Така, преди да кажеш каквото и да е, искам да ти кажа, че знам, че ситуацията е ужасно неприятна за всички. А и… мисля, че беше прав. Сега можеше да сме в Барт на плажа.

Отворих уста да говоря, но тя вдигна ръка да ме спре и продължи:

— Проблемът е, че колкото и добре да осъзнавах, че трябваше да му откажа, не исках да казвам не. Исках да сме готови, защото можем да бъдем готови. И защото трябва да бъдем готови. Нещата са към финалната права и имаме много време. Стори ми се несправедливо да откажа, при положение че реално можем да го направим.

— Така е — съгласих се. — Но това е прецедент — да позволиш на някой да издърпа началото на кампанията за такава ранна дата.

— Знам — каза и разтърка слепоочията си.

— Но всъщност не дойдох да ти натяквам, че си сгрешила. Дойдох да ти кажа, че знам защо го направи. И не мога да те виня.

Тя бавно свали ръцете си и ме огледа недоверчиво.

— На този етап на кариерата ти дори не мога да си представя, че би отказала на Пападакис.

Устата й се отвори и вече виждах как ме засипва с ругатни. Буквално чувах как се въргалят по езика й.

— Не бързай да взривяваш бомбата — казах и вдигнах ръце да я спра, преди да ми е направила нещо. — Не бъди наивна. Исках да кажа, че знам, че сега строиш основите на кариерата си. Искаш да покажеш на света, че ти си Атлас, и онази сфера, която е символизирала небето и цялата вселена, е едно голямо нищо, че можеш да я носиш на раменете си като перце. Проблемът е само, че това ти желание се отрази на целия екип. И то по време на празници. Разбирам защо го направи, и също разбирам защо преживяваш вътрешен конфликт. Знам, че ти е трудно, защото съм минал по същия път — казах тихо. — И е гадно.

Стаята сякаш стана по-тъмна. Слънцето се скри зад хоризонта точно когато свърших изречението си. Изражението й беше неразгадаемо… за всеки друг, за човек, който не бе наблюдавал това лице хиляди пъти, но не и за мен. Знаех, че иска да ме удари, да ме целуне, да ми издере очите и после да ме чука.

— Не се хили, знам какво се опитваш да направиш — каза накрая.

— Какво се опитвам да направя?

— Опитваш се да ми вдъхнеш увереност, да се държиш като зъл кучи син и в същото време да си ми любовник. По дяволите, Бенет!

— Ще ме чукаш в офиса си? — извиках щастливо. — Много си лесна.

Тя стана бързо, мина пред бюрото и веднага ме хвана за вратовръзката.

— По дяволите! — Развърза я, сложи я пред очите ми и я завърза на тила ми. — Престани да виждаш всичко в мен, не искам да знаеш всяка мисъл, която минава през ума ми — изсъска в ухото ми.

— Никога! Не съм си го и помислил. — Затворих очи зад копринената материя на вратовръзката и се оставих на останалите си сетива. Вдишах деликатния цитрусов аромат на парфюма й, вдигнах ръце да погаля копринената й кожа, бавно прокарах ръце по тялото й, обърнах я и я притеглих с гръб към гърдите ми.

— Така по-добре ли е?

Звукът, който издаде, не беше добър знак. Беше истински ядосана, побесняла.

— Бенет — каза тихо и се облегна на гърдите ми. — Подлудяваш ме.

Стиснах я за бедрата, придърпах я към себе си, за да усети твърдия ми пенис до дупето си.

— Някои неща никога не се променят.

* * *

Премигнах бавно и се опитах да разбера какво ме пита стюардесата.

— Съжалявам, не ви чух — казах.

— Искате ли напитка с храната си.

— Да — казах и се опитах да накарам мозъка ми да спре да прожектира кадри от онази вечер, когато чуках Клоуи на бюрото й. — Едно уиски „Грей Гууз“ и чаша с лед.

— А за обяд? Имаме филе миньон и плато сирене с маслини.

Поръчах си сирене с маслини и се загледах през прозореца. Нямах представа къде сме, знаех само че съм на трийсет хиляди мили над земята, но имах усещането, че се връщам назад във времето. Не бях ходил във Франция, откакто се върнах в Щатите и се запознах с Клоуи лице в лице. За хиляден път онзи Бенет ми се стори толкова по-различен от това, което бях сега.

Денят на благодарността беше ден на разкриване на нови истини. Предимно за мен самия. Защото аз също, без дори да се допитам до Клоуи, бих приел условията на Джордж. Нямаше дори да се замисля. С Клоуи си приличахме толкова много, че чак се плашех. Спомних си съвета на майка ми и се усмихнах.

„Намери жена като теб, жена, която да не ти отстъпва по нищо. Не си позволявай да се влюбиш в някоя, която ще постави интересите и капризите си преди теб. Обикни онази жена, която може да живее смело и безкомпромисно като теб. Намери жената, която ще те накара да искаш да бъдеш по-добър човек.“

Е, намерих я. Сега само трябваше да чакам да дойде, за да й го кажа.

* * *

Пътечката към вилата на Макс бе обсипана с малки гладки камъчета. Бяха кафяви, еднакви по размер и определено специално подбирани, за да се вържат с дизайна на градината. Макс беше направил място, на което да се забавляваш и да се отпуснеш, а не да ходиш на пръсти като в музей. Ето защо веднага ми хареса.

От двете страни на пътеката имаше саксии с цветя с ярки красиви цветове. Навсякъде имаше дървета, а малко по-навътре — беседка, скрита между зелени лози. Честно, никога не бях виждал по-красива къща. Беше боядисана в меко червено, като засъхнала червена глина. Ефектът беше умопомрачителен. Пред високите прозорци имаше бели кепенци, а около вратите и на двата етажа бяха сложени много саксии. Ухаеше на океан и цветя. Около тясната двойна входна врата се увиваше красиво цъфнало растение и цветовете му падаха тежко над входа. Най-горното стъпало бе пукнато, но беше изметено и чисто. Избеленият от слънцето цимент пред вратата бе покрит със семпло зелено килимче.

Обърнах се и огледах двора. В най-далечния ъгъл под няколко смокинови дървета видях дълга маса, покрита с разкошна оранжева покривка, а върху масата в стройна редица бяха наредени сини бутилки с различни размери и форми. На масата бяха подредени и чисти, бели чинии — просто чакаха партито да започне. Морава се простираше чак до вратата, пред която стоях, и зеленото отстъпваше само да направи място на няколко големи храста с изумителни цветове в пурпурно, жълто и розово.

Извадих ключа от джоба си и влязох в къщата.

Отвън ми се стори голяма, но когато влязох… сякаш чрез някаква оптична илюзия се разду още повече и стана необятна.

За бога, Макс, не е ли малко… прекалено?

Знаех, че къщата му е голяма, но не знаех, че има толкова много стаи! Само от входната врата можех да видя още поне дузина врати и със сигурност на втория етаж имаше още.

Спрях в антрето и се загледах в огромната урна, в сравнение с която най-красивата ваза на майка ми приличаше на ваза за кукленска кухня. Небесносиният блясък беше същият и по извитите й форми се спускаха идентични златисти линии. Спомних си подаръка, който Макс донесе на майка ми за Коледа. Беше дошъл у нас за празниците през първата година, когато се премести в Америка. Тогава изобщо не разбрах колко личен е бил този подарък и какво е означавал за Макс, но сега, след като се огледах, навсякъде видях творбите на същия художник. Чиниите над камината, ръчно изработените чайници, комплектът еднакви чаши, наредени върху ръчно изработената табличка — всичко беше на един и същи майстор.

Усмихнах се и докоснах голямата урна. Клоуи щеше да си загуби ума, като я види. Беше виждала вазата на майка ми и макар че харесваше много от вещите в къщата на родителите ми, малката урна беше най-любимата вещ на Клоуи. Изведнъж ме заля чувството, че това е съдба, че ни е било писано да дойдем тук.

След вечерята в чест на рождения ден на Клоуи в къщата на родителите ми, тя се позадържа в хола и започна да разглежда колекцията произведения на изкуството, но вместо да се втурне както всички останали към вазите от Тифани или изящната дърворезба върху дървените купи, тя тръгна право към ъгъла.

— Никога преди не съм виждала този цвят — каза с такова изумление, като застанала пред чудо, като поразена. — Не мислех, че този цвят съществува извън въображението.

Майка ми се приближи до нея и извади малката ваза от рафта. Под меката светлина на полилея цветът сякаш намигаше, променяше се дори когато Клоуи я държеше съвсем неподвижна в ръката си. Никога преди не ми бе правило впечатление колко красива е тази ваза.

— Една от любимите ми е — каза майка ми и се усмихна. — Никъде не съм виждала този цвят, може би не съществува никъде на света.

Но не е била права, защото, когато направих крачка встрани от урната и тръгнах към камината, океанът там… Това беше същият цвят. Небето беше чисто, слънцето високо в небето. Едва тогава осъзнах, че онова синьо е същото синьо като цвета на вазата. Като сърцето на сапфир. Само художник, който живее тук, би могъл да пресъздаде този цвят.

На полицата бяха наредени малки фигурки на хора от Прованс в техните традиционни носии. И всяка една бе направена от същия художник, който бе изработил вазата на майка ми и гигантската урна и цялата красота в къщата на Макс. Той… или тя вероятно живееше някъде из областта и се надявах Клоуи да може да види и други произведения. Съвпадението, цялото това съвършенство… просто ми се стори сюрреалистично.

Ръчно рисуваната в сини и зелени цветове голяма чиния над камината улавяше слънчевите лъчи и пренасочваше омекотената светлина към стената, където цветовете се отразяваха меки и слънчеви и образуваха синьо-зелено петно. Вятърът леко поклащаше дърветата в двора, слънцето намигаше през сенките и за миг, докато гледах тази чиния, имах усещането, че виждам самото море… как се поклаща и диша с вятъра.

Всичко това в комбинация със снежнобялата, но иначе доста семпла мебелировка в стаята, изведнъж ме успокои. Думи като „Райън Медия“, Пападакис, постоянното звънене на телефона ми… всичко това беше на милион мили от мен.

За нещастие Клоуи също беше на милион мили от мен. И сякаш чула мислите ми, докато си седи в самолета над Атлантическия… телефонът ми започна да вибрира и специалният рингтон, който имах за съобщения от нея, изпълни къщата. Извадих телефона и прочетох:

„Стачка на летището в Ню Йорк. Всички полети са отменени. Не мога да мръдна“.