Кристина Лорен
Красива тайна (5)

Глава пета
Руби

Когато алармата ми звънна в шест, имах чувството, че съм заспала преди секунди. Макар че главата ми беше покрита с възглавницата, усещах, че в стаята е тъмно, но от улицата се чуваше ужасно оживление, клаксоните свиреха, хора крещяха и търчаха към работните си места или училище в студената сутрин.

Завъртях очи и започнах да изчислявам с каква сила да ми звъни алармата, за да успея да стана все пак навреме, без да закъснявам. И тогава си спомних къде съм и с кого съм.

И колко много се забавлявах снощи.

И чие беше леглото от другата страна на стената. Разделени само от една незначителна бетонна плоскост с тапет. Може би Найл все още беше в леглото и се опитах да си го представя. Изведнъж ми се стори много по-важно да се приготвя за деня, който щяхме да прекараме заедно, отколкото да лежа и да се мъча да спя.

Скочих от леглото и хукнах към банята. Старателно избягвах всяка среща с отражението си в огледалата. Предстоеше ми да изживея първия ден от срещата на големите. Първият ми работен ден рамо до рамо с Найл Стела. Щях да се уча да бъда част от това, което прави. Нямаше да съм само някакво обикалящо по периферията незначително небесно тяло. Снощи го видях толкова по-различен. Беше си същият резервиран човек, държеше останалите на значително разстояние, гледаше и слушаше какво се казва, но беше доста по-отпуснат, забавен, просто един обикновен мъж, който е седнал да пийне по няколко питиета с приятелите си. Значи все пак можеше да се отпусне, можеше да бъде общителен, да се присмива на недостатъците си и по най-деликатния начин да се усмихва на недостатъците на другите.

Беше ме подкачил няколко пъти пред брат си, но очите му грееха весело и някак топло. Стомахът ме сви, а сърцето ми прескочи няколко пъти. Дали щеше да се държи така през цялото време? И ако наистина това се случеше, как щях да се спра да не падна в коленете му и да му призная любовта си?

Ад.

Можех да се сетя за около стотина начина да проваля всичко дори в нормален работен ден. А сега, уморена и очевидно сериозно болна от часовата разлика… всичко можеше да се случи.

Торбичките под очите ми бяха тежки като чували с цимент и едва ги носех, но въпреки това усетих прилив на адреналин. Сърцето ми галопираше, докато си представях как работим рамо до рамо, наведени над масата, обменяме идеи, меката му коса пада над челото му. Това се очертаваше като свирепа влакова катастрофа.

Не можех да поема и грам храна, но се налагаше да подхраня малко мозъчните си клетки. Поръчах си закуска по телефона и бях крайно доволна, когато на вратата се звънна само минутки след това. Усетих аромата на храната през ключалката и изведнъж изпитах зверски глад. Точно бях излязла от банята, затова преди да отворя, се погледнах да видя дали халатът ми е прилично завързан и дали всичко е скрито, защото ми беше прекалено рано да се надсмивам на себе си заради някоя изцепка в облеклото ми. Като това на летището… Боже!

Подписах сметката и точно затварях вратата, когато Найл Стела излезе от асансьора.

И сега вече всичко отиде по дяволите. Най Стела беше целият потен. Връщаше се от спортната зала.

Мили боже.

— Добро утро, Руби.

Спокойно Руби. Можеш да кажеш „Добро утро“, нали?

— Добро да е. Рано си станал — казах.

Брой на Случаите, Когато съм Виждала Найл Стела Потен: Един.

Опитах се тайничко да го огледам, но деликатността се оказа изгубена кауза. Мислех, че ако някой знае как да носи костюм, това е Найл Стела, но сега се убеждавах, че призванието му в живота беше съвсем различно — да носи тениска. Исках да коленича и да се моля на олтара на тясната му синя тениска. Носеше я толкова безхаберно, сякаш изобщо не му пукаше, че хората около него умират. Бях убедена, че изобщо не беше погледнал мускули и там… другите си очертания, а просто я беше избрал по някакви съображения за аеродинамиката по време на спорт.

Боже, какъв гръден кош!

Тялото му беше много по-изправено, отколкото си представях, а мускулите на гърдите му — много по-оформени от очакванията ми. Беше облякъл и нещо като къси гащи за футбол. Краката му бяха според очакванията ми — мускулести и стройни. Ръстът му ме порази за кой ли път. Бях висока жена и никога не бях срещала мъж, който да ме кара да се чувствам така дребна и женствена. Усещах аромата на тялото му примесен с чиста пот и изведнъж усетих всяка извивка в тялото си, усещах устните си, гърдите си, които копнееха за него. Извисяваше се над мен като кула. Без да полага грам усилие, този човек беше самата драматична, романтична и трагична мъжественост.

— Поръчала си си фритос за закуска? — пошегува се и посочи халата ми. Погледнах се и се засмях.

— Имах намерение да го нося целия месец. Надявам се нямаш нищо против — казах и затегнах колана. Очите му веднага проследиха движенията ми. Исках да се пресегна, да го завлека в стаята си, да го хвана за тениската и да го просна на леглото. Или пък дали не е по-добре да използвам тениската му за опора? Мога да я увия около юмрука си и да се държа за него, докато ме чука отзад?

О!

Бузите ми пламнаха. Той облегна мускулестото си рамо на стената, погледна ме и каза:

— Роклята, с която беше снощи, беше много хубава. Дали няма да е по-добре да сваляш халата през деня?

— Аз…

Чакай, какво?

Очите ми се разширяваха при осъзнаването на всяка сричка. Бузите му бяха порозовели, но не откъсваше очи от моите.

Спокойно, Руби, без вълнения.

— Идеята е страхотна — казах и усетих как някаква нечовешка усмивка разцепва лицето ми на две. Започнах да приглаждам хавлията по тялото си. — Под това става малко течение.

Той кимна и май ми се стори, че се опитва да прикрие усмивката си.

— Да, така и предполагах.

— Добре, ще си облека… дрехи — казах и започнах пак да соча нещо зад гърба си. Вероятно към стаята си.

— Ще си взема душ и да се видим направо долу? — попита, докато се обърнах да влизам.

Бележка към несъществуващата ми секретарка: Моля, отбележете в краткосрочния ми план да отделя време да наблюдавам как Найл Стела си взема душ. Даже го преместете към задачите с приоритет.

— Добре.

— Ще бъда много бърз.

— Не! — почти изпищях. Затворих очи и поех въздух да се успокоя. — Не бързай.

Той спря пред вратата си и преди да пъхне картата, ме погледна с весело пламъче в очите. Това ме наведе на мисълта, че бе успял да разчете всяка мисъл, минала през лицето ми, преди да успея да я маскирам.

— Добре ли си? — попита тихо.

— Добре съм. Имам нужда от кафе. Това е.

Очите му гледаха с някаква мистериозна радост. Сякаш се наслаждаваше на изтезанието, на нечовешките ми мъки, на тоталното ми отчаяние.

— Добре тогава. Ще се видим долу.

Да, да започваме играта, господин Дарси.

* * *

Това слизане с асансьора беше най-дългото в целия ми живот. Преброих всеки един етаж на екрана до бутоните, и ставах все по-нервна с всеки подминат етаж. Найл ме чакаше. После щяхме да отидем във временния офис. Заедно. Само ние двамата. Никой нямаше да му отвлича вниманието от мен. Сами.

Нищо страшно. Голяма работа като сме сами.

С тази разлика, че наистина беше голяма работа. Много голяма. Това беше началото на нова стъпка в професионалния ми опит и денят щеше да е изпълнен с… това, което за мен беше Най-Божественият Мъж на Планетата.

Пригладих роклята си, оправих яката на сакото, проверих за милионен път дали съм взела всичко: чанта, лаптоп, телефон. Проверих дали задникът ми е покрит. Няколко пъти.

Въпреки нервността ми, все още бях уморена. Лаптопът ми тежеше повече от обикновено, дясното ми рамо се огъваше. Комбинацията от умора и нерви ме правеше по-припряна от нормалното.

Погледнах се за пореден път в огледалото на асансьора и изведнъж реших, че не съм подходящо облечена. Навън щеше да бъде студено, но в офиса щеше да е много топло. Няма начин да не са надули парното заради мартенския студ. Бях обула ботуши до коленете с разумно високи токове. Бяха удобни за ходене и щяха да ми пазят топло на краката, в случай че се наложи да вървим из града до една от метростанциите, които трябваше да видим, но не бях сигурна дали ще е днес. Бях взела всички файлове и отчети. Всичко, от което имах нужда. Разпечатано и подредено. Бях готова.

И ужасена.

Когато излязох във фоайето, започнах да се оглеждам за него. Намерих го бързо — точно зад мен до рецепцията. И… господ да ми е на помощ — комбинацията от разкошното му палто метнато през раменете и красивия костюм си беше чисто бизнес порно.

— Боже мой, определено знаеш как да носиш костюм.

Точно тези думи бяха минавали през акъла ми милион пъти, бях ги казвала няколко пъти под носа си, когато се разминавахме по коридорите и един бог… дявол знае колко сексуални фантазии започваха с неговия костюм. Но в нито една моя фантазия не се случи това, което се случи в моята реалност: той преглътна тежко, огледа тялото ми и каза:

— Подозирам, че ти умееш да носиш добре всяка една дреха.

И веднага след това изглеждаше сякаш иска да си върне думите обратно и да потъне вдън земя.

Моля?

Когато бях малка, имах едно от онези табла за рисуване, на които се изтриваше нарисуваното, като дръпнеш плъзгаща се летвичка. Прекарвах часове пред таблото. Вадех го, когато чаках или бях в автобуса. Повечето хора рисуваха картини. Аз обаче пишех името си. Рисувах го. Всяка буква на същото ниво като другата. Обичах да си представям несъществуващите ограничителни линии. Мама ми казваше да нарисувам нещо друго, защото името ми щяло да остави следи, които да си личат много след като се опитам да нарисувам нещо друго. Оказа се права. Когато исках да нарисувам нещо друго, колкото и да тръсках таблото и да го триех, буквите от името ми се появяваха като духове. Вместо фон.

Сега си мислех, че историята се повтаря, но не със същите букви и дъската беше всъщност моето съзнание. Знаех, че всяка буква ще остане запечатана и нищо няма да може да я изтрие, докато… дишам.

Дали наистина го каза, или си бях въобразила? Какви бяха признаците на сърдечен удар? На мозъчния? Дали не получавах и двата? Дали до края на живота си ще мога да мисля за някое друго изречение?

Когато се окопитих, осъзнах, че вече е тръгнал и буквално го губя от поглед. Забързах и го догоних до въртящата се врата на хотела, която излизаше на Петдесет и шесто авеню.

Подозирам, че ти умееш да носиш добре всяка една дреха.

— … всичко? — питаше нещо, а аз само мигах.

— Извинявай какво каза? — промърморих и хукнах да го догоня заради бързите му крачки. Кълна се, да вървиш до него, беше като да галопираш до жираф.

— Помолих асистентката си Джо да ти препрати нещата. Попитах дали си получила всичко? По принцип не бих ти пращал тези неща, понеже не работиш за мен, но сега реших, че няма да е зле и двамата да знаем какво правим.

— О, да, да. Имейлите бяха пристигнали, когато кацнахме. Тя е много… професионална асистентка.

Найл Стела ме погледна през безсрамно дългите си мигли и каза:

— Да, така е.

— От колко време работи за теб? — попитах малко разсеяно.

Гласът ми звучеше странно дори за собствените ми уши. Никога не бях излизала с него навън, пред очите на целия свят и започвах да се притеснявам, че всички го гледат и че съм като някой гном до божество. Кожата му беше абсолютно съвършена — чиста и гладка. Очевидно отделяше време за бръсненето си, защото нямаше и косъм. Дори около бакенбардите беше избръснат перфектно. Запитах се дали си ги мери с линийка.

— На дванадесети септември стават четири години.

— О, това беше… много конкретен отговор.

Той се усмихна и пак погледна телефона си.

Подозирам, че ти умееш да носиш добре всяка една дреха.

Усетих хладния въздух върху лицето си и затворих очи. Бях почти благодарна за хапещия вятър. До края на първата пресечка вече бях успяла да се окопитя. Едва сега ми мина през ума, че това е първото ми утро в Ню Йорк. Лондон беше наистина огромен, но винаги имах усещането, че там съм стъпила в град, който не е помръдвал от мястото си с векове, че дърветата, някои от сградите и дори самите тротоари не са били променяни от мига, в който някой ги е поставил там.

Разбира се и в Ню Йорк имаше стари сгради, но повечето бяха модерни, нови, стоманата и стъклото се издигаха до космоса. Беше град, за който можеш да кажеш, че постоянно се преражда. На доста места бяха вдигнати скелета, хората постоянно строяха или ремонтираха. Минавахме под тях или ги заобикаляхме.

Опитах се да използвам времето да преговоря каква е програмата за деня и да се опитам да предвидя как може да се развият събитията. Трябваше да насрочим срещи с местните капацитети, с държавните служби, да набавим пълната програма на всички, които щяха да се изказват и да направим списък на линиите и спирките, които най-много се нуждаеха от спешен ремонт.

Но не можех да се съсредоточа. Всеки клаксон създаваше тотален хаос в главата ми и всички мисли се оплитаха. От време на време Найл се опитваше да заобиколи някой човек и рамото му опираше в моето. После забелязваше нещо нередно в някое скеле и ме докосваше по ръката да привлече вниманието ми и да ми покаже.

Вървяхме вече пет минути и ако някой ме бе попитал какво съм мислила през тези пет минути, бих се изсмяла нервно и избълвала една лавина глупости. Стигнахме ъгъла и зачакахме да светне зелено. Найл пъхна телефона си в джоба и застана на прилично разстояние от мен, но все пак достатъчно близо, защото усетих как ръкава на палтото му докосна моя, когато се опитах да наглася чантата на рамото си. Беше студено и дъхът му се виждаше. Трябваше постоянно да си напомням да не гледам устните и езика му, когато го стрелваше напред да навлажни устните си. Когато светна зелено, тълпата се люшна напред и усетих как притиска ръката си към кръста ми и ме придържа да вървя напред. Ръката му на кръста ми… само на сантиметри от задника ми… почти между краката ми. Ето защо мозъкът ми реагира, сякаш Найл Стела бе сложил ръка върху клитора ми, поради което едва не се препънах и разбих по лице на земята.

Когато пресякохме, той намали темпото, защото явно се усети, че ми е трудно да го догонвам.

— Няма нужда. Мога да вървя с твоето темпо.

Найл Стела поклати глава и каза:

— Съжалявам.

Не разбирах защо го каза, но разбирах, че се опитваше да бъде вежлив и да не ми напомня, че краката ми са прекалено къси, за да ходя наравно с него. Освен това никак не умееше да лъже.

— Ти си над два метра и краката ти са два пъти по-дълги от моите — разбира се, че вървиш по-бързо, но аз мога да се справя с темпото. Обещавам, няма да се бавим заради мен.

Бузите му съвсем леко порозовяха, усмихна се и каза шеговито:

— Преди малко едва не падна.

Сърцето ми блъскаше, но това нямаше нищо общо с ранния спринт из улиците на Ню Йорк.

— Опитах се да бъда крайно деликатна и да се престоря, че не се е случило — засмях се аз. Бях благодарна, че гледа право напред и не можа да види идиотската ми усмивка. — Забравям за обувките. Следващия път ще си сложа маратонките „Найк“.

— Тези не са лоши — каза и погледна ботушите ми. — Всъщност са много хубави. Помня, че Порша обуваше най-високите възможни обувки дори когато пътувахме. Тя… — Млъкна и ме погледна извинително, сякаш едва сега осъзнаваше, че не знам нищо за брака му. — Извинявай, няма да те занимавам с подробности.

О, не, как така!

Макар че стоеше в профил, забелязах как веждите му се събраха. Очевидно не бе планирал разходка из миналото с мен, но не можех да отрека, че онази тъмната част в мен бе безкрайно щастлива от това подхлъзване в спомените му, защото за един макар и много кратък миг си бе позволил да се почувства достатъчно удобно в моята компания и да се покаже иззад стените, зад които се бе барикадирал.

— Порша е бившата ти жена? — попитах със съвсем незаинтересуван тон, леко, безгрижно и определено този път успях да го измамя, защото истината бе, че се държах за всяка негова дума. Беше споменал за нея в самолета, но не ми каза името й. След няколко крачки той кимна, но не каза нищо повече. Бях я виждала един-два пъти доста набързо, но преди да се усетя какво става, тя вече беше изчезнала и не успях да анализирам всеки детайл. Разбира се, из офиса се носеха клюки, но не много. В компанията имаше неписано правило — малко клюкарстване се позволяваше, дори насърчаваше, но повече от това беше проява на крайно лош вкус.

Минахме покрай три красиви бронзови статуи пред един небостъргач. Бяха хванали малко плесен върху метала и нямаха глави.

— Това трябва да са трите статуи на Венера Милоска — казах и ги посочих с пръст. — Казват се „Поглед към авенюто“.

Той проследи погледа ми.

— Нямат глави. Как е възможно да гледат където и да е?

— Не се бях замисляла, честно казано. Обаче гърдите са красиви — казах.

Найл едва не се задави.

— Какво? — засмях се. — Наистина са красиви. Всъщност има доста оплаквания срещу тези гърди тук.

— Заради гърдите или заради липсата на гърди? — попита той.

— Може би за двете?

— От къде за бога знаеш такива неща? Нали каза, че никога не си идвала тук?

— Майка ми е леко обсебена от романтиката на Ню Йорк. Обича града дистанционно и знае всичко за него. Мога да ти разказвам с часове всякакви неща за Ню Йорк, понеже бях принудена да ги слушам от нея.

— Звучи страхотно като страхотна идея за прекарване на времето — каза със странен тон. Дали това беше сарказъм или…?

О, боже! Спрях като препарирана и Найл Стела се обърна да види какво става и да се опита да проследи погледа ми.

— Добре ли си? Наред ли е всичко?

— Радио Сити Мюзик Хол — казах задъхано и тръгнах с далече по-забързано темпо.

— На това му казвам ирония — съгласи се той. Гласът му издаваше някакво весело настроение и объркване, докато аз спринтирах към сградата, а той се опитваше да ме догони.

— Всяка година тук изнасят коледен концерт и майка ми ще припадне от вълнение, когато разбере, че съм била толкова близо до сградата.

Пъхнах ръка в джоба, но ръкавиците ми пречеха да извадя телефона си. След дълго ровене и борба, успях да го измъкна и попитах:

— Ще ми направиш ли снимка?

По изражението на лицето му човек можеше да си помисли, че току-що го бях помолила да ме нарисува гола.

— Аз… не мога… — После поклати глава, разтърси я и се огледа. — Искам да кажа, че не е нормално просто да стоим тук.

— Защо не?

— Защото е…

Не каза „недостойно“ на глас, но сякаш думата беше написана върху цялото му лице. Огледах се и забелязах, че поне няколко десетки души си стояха там, гледаха сградата и си правеха снимки.

— Никой не ни обръща никакво внимание. И да седнем да се чукаме на тротоара, пак никой няма да забележи.

Очите му се разшириха, беше меко казано шокиран. После въздъхна, бръкна в джоба си и извади телефона си.

— Ще те снимам с моя и ще ти я пратя. Калъфът на телефона ти изглежда прекалено… женски с всички тези ужасни момичешки камъчета и неща по него. — Устните му се извиха в лека усмивка. — Погледни ме само. Прекалено съм мъжествен за такива шарени неща.

Бях го усетила снощи, но сега отново ме удари със същата сила — Найл Стела беше вежлив, брилянтен, изтънчен, резервиран, да, но Найл Стела беше истински мъж и едно от нещата, които умееше доста добре, беше да флиртува. Знаех, че започвам да го притискам и че искам повече от допустимото, но боже, погледни го само! Изглеждаше толкова секси, докато отваряше камерата на телефона си. Може и да протестираше малко и да се цупеше, че го карам да прави такива неща, но когато направи първата снимка, изглеждаше малко… очарован?

— Да, добре — каза и обърна телефона да ми я покаже. — Доста добре дори.

— Хубаво. Сега ела тук. — Той дойде до мен и продължи да разглежда снимката. — Да си направим една заедно — казах и нагласих телефона пред лицата ни.

— Какв… Ръцете ти не са достатъчно дълги.

— Ти шегуваш ли се? Ако има нещо, в което съм много, ама много добра, това е правенето на селфита. Само свий малко колене, за да може раменете ти и главата ми… не че имам нещо против раменете ти, но…

Той грабна телефона от ръката ми.

— Не мога да повярвам, че наистина правя това.

— Няма да кажа на Макс, че си си правил селфи на Шесто авеню. Обещавам — прошепнах и той обърна глава към мен. Лицето му беше само на сантиметри от моето. Изглеждахме почти като женени. Не, изглеждахме сякаш току-що се бяхме оженили. Той ме погледна настойчиво, покашля се леко и каза:

— Ти си виновна за това.

Мина малко време, докато намерим подходящия ъгъл и за последната снимка, той сложи ръка около кръста ми и ме притегли силно към себе си.

Колко Пъти Найл Стела Е Слагал Ръка Около Кръста Ми И Ме Е Притискал До Себе си: Един.

Точно това беше мигът, в който осъзнах какво би било да празнуваш Коледа, повишение в работата и най-страхотния оргазъм в живота си в един и същи миг.

Той погледна снимката и обърна екрана да я видя. Беше хубава снимка. Страхотна снимка. И двамата се усмихвахме и камерата ни беше хванала, когато се смеехме, че не може да натисне копчето заради ръкавиците.

— Какъв е телефонният ти номер? — попита и пак погледна към снимката.

Гледах как бузите му вече почервенели от студения вятър стават по-тъмночервено. Изрецитирах номера си, а той бързо го вкара в телефона си. После натисна бутона за изпращане и ми се усмихна — малко срамежливо, малко закачливо и малко… нещо друго, в което не бях сигурна, че съм готова да повярвам. В този миг не изглеждаше като заместник-президент, за миг забравих, че това беше мъжът, към когото изпитвах силен сексуален апетит. Не изглеждаше като мъж, който е завършил колеж преди двадесетата си годишнина. Той беше просто един ужасно красив мъж, който си бе направил снимка с мен в центъра на Ню Йорк.

Телефонът в джоба ми започна да вибрира. Снимките бяха пристигнали. Опитах се да не премислям факта, че сега има моя снимка и снимка на двама ни. В телефона си! Опитах се да не мисля за това, че вече има и телефонния ми номер. Опитах се да не мисля колко лесно беше с него, как всичко между двама ни ставаше… естествено. И това стана в мига, в който престанах да се притеснявам как се държа, когато съм с Найл Стела и реших просто да се насладя на онзи миг, в който Найл беше просто Найл. Само Найл. Без Стела.

Найл пъхна телефона си в джоба и ме подкани да тръгваме. Забелязах огромната му усмивка. Опитах се да не мисля, че случилото се го беше развълнувало почти толкова, колкото и мен.

* * *

Временният ни офис беше на един празен етаж от една търговска сграда. Вярно е, че просякът няма право на избор, но честно казано този офис беше с размерите на банята ми в хотела. Отоплението беше пуснато на градусите, които съм убедена, че се поддържат в деветия кръг на ада. Прозорецът беше затворен и залостен с дъски, които дори бяха боядисани, което разбрахме след като Найл вложи мускул и сърце да го отвори и не спря да го дърпа цели пет минути. През тези пет минути аз, разбира се, бях заковала очи в широкия му гръб. Найл Стела и Широките Му Мускули.

Подозирам, че ти умееш да носиш добре всяка една дреха.

Прекалено малкият размер на офиса го принуди да седи на сантиметри от мен, което беше катастрофално, понеже не можех да се концентрирам върху нищо. Дори и най-малката задача беше извън капацитета на мозъка ми. Понеже беше много топло, след час Найл бе съблякъл сакото си и след дълго обмисляне дори разхлаби вратовръзката си и разкопча горното копче на ризата си. Освен това нави и ръкавите си. До лактите. Ако можех, най-вероятно бих качила температурата с още десет градуса, за да мога да погледна голите му гърди. Ето сега става ясно защо никога не бива да ми се възлагат отговорни задачи и да ми се разрешава да припарвам до термостата.

Никога не бях виждала ръцете му до лактите. Веднага безсрамно отбелязах Колко Пъти Съм Виждала Голите Ръце на Найл Стела: Един. Както очаквах, кожата му беше перфектна. Изваяни китки, дълги пръсти. Не можех да откъсна очи от движението на мускулите му, докато пишеше. Огъваха се и изпъкваха, докато остреше молива си, сухожилията му изпъкваха, когато барабанеше с пръсти по облегалката на стола си. Найл Стела беше от онези хора, които не могат да стоят на едно място.

Не говорехме много. Имахме две бюра и всеки вадеше и подреждаше нещата си. Към обяд отидохме да си вземем по един хотдог, за което се наложи да го убеждавам.

— Винаги заставай на по-дългата опашка — обяснявах, докато търпеливо чаках реда си. — Никога ли не гледаш кулинарните канали по телевизията? Виж колко голяма опашка има тук, а на онази отсреща има само двама души. Това е, защото вероятно онези наденички са от котешко месо.

Той въздъхна, промърмори нещо с ужасно сложния си стил на изказване и още по-сложен за възприемане акцент, оплака се, че няма да оживее до края на деня и някъде по средата вмъкна:

— На това пържени картофи ли му казваш?

— Как оцелява брат ти в град, в който няма какво да се яде? — пошегувах се.

— Нямам никаква представа.

— Какво правиш? — попитах го и се опитах да го спра, преди да е сложил един тон горчица върху наденичката си. За бога, в това нещо имаше цели семена!

Той премигна няколко пъти и вдигна високо шишето с горчицата. Точно над наденичката. Сякаш не говорехме един и същи език.

— Не можеш да сложиш такава горчица на купен от улицата хотдог — казах. — Има си правила за тези неща тук.

— Ти си яж твоята изкуствено оцветена и наблъскана с консерванти горчица — каза и моментално видях продължението на изречението му като аура около главата му, без да се налага дори да казва „а аз ще си ям моята“. Този наш нов брак вече имаше нужда от брачен консултант.

На няколко пъти докато ядях хотдога си, издадох почти оргазмени стонове, за да му докажа, че моят е по-вкусен. Убедена бях, че е по-вкусен. Той затвори очи и се опита да потисне смеха си и поклати глава.

— Знаеш ли — казах, след като едва преглътнах огромната хапка, — ако не те бях виждала да се усмихваш от време на време, бих си помислила, че си или най-дисциплинираното човешко същество в историята на света, или восъчна фигура, или робот, или си наблъскан с ботокс.

— От ботокса е — каза и отхапа огромна хапка.

— Знаех си. Едва побираш тази суета в това голямо тяло.

Той се засмя, задави се и ми издърпа салфетката от ръката.

— Много си права.

* * *

Върнахме се в офиса. Телефоните не работеха, а и температурата в малката стая-килер беше близка до точката на топене. Мисля, че даже се оплаках веднъж. Срещите ни започваха на следващия ден, бяхме успели да разопаковаме няколко кашона с файлове, но и двамата бяхме разсеяни. Очевидно по различни причини. Към два часа той започна да си прибира нещата. Трябваше да разглежда планове, да се обажда по телефони, да пуска имейли, а всяко едно от тези неща можеше да се направи и от хотелската стая.

Прибрахме се в пълно мълчание. Този път вървяхме от другата страна на улицата, но забелязах как устните му съвсем леко се повдигнаха в нещо като чудата усмивка, когато минахме покрай Радио Сити Хол.

* * *

На следващата сутрин станах рано. Алармата още не беше звъннала. Нямах търпение да започна деня. И понеже бях толкова жалка и отчаяна, се надявах да прекарам времето преди работа в хубава разходка до офиса с един-единствен човек. Но когато погледнах телефона си, до съобщението от брат ми и трите съобщения от Лола видях едно и от въпросния Единствен човек.

Единствен човек: Вземи кола и тръгвай без мен. Имам да свърша малко работа и ще закъснея.

Надеждата в гърдите ми се строши като стара суха бисквита. Писах му, че ще се видим направо там, но не взех такси, а вървях пеша. Минах по друг път и направих малко снимки за майка ми. Когато отворих вратата на офиса, вече (или все още) беше безумна жега и се поблагодарих на бог, че ми прати разум да сложа къс ръкав и че махнах ластичния колан. Не че имаше за кого да изглеждам по-слаба и елегантна…

Беше ми скучно сама, но телефоните работеха и най-сетне можех да свърша малко работа, да се обадя на Тони и да му кажа, че всичко върви по план и че скоро ще се срещнем с някои от представителите от другите компании, чиито офиси бяха на нашия етаж.

Найл се появи около обяд. Беше се натоварил с какво ли не. Разтовари всичко на бюрото и на стола, а аз го гледах с огромно любопитство.

— Добро утро — каза и закачи палтото си на закачалката на вратата. — Или по-скоро добър ден. Виждам, че все още е горещо като в подземното царство на Хадес?

— Обадих се и утре ще го оправят — казах. — Имаш късмет, че не стигнах до крайности като премахване на бельото.

— Тук можем да поспорим — промърмори. Или поне така ми се стори, че чух.

— Моля?

Той се направи, че не ме е чул и сложи голяма чанта с пазар на бюрото и започна да разглежда с интерес какво има в нея. Днес си беше сложил очилата. На ничие друго лице точно тези тънки рамки нямаше да стоят така добре. При него те издаваха индивидуалност и внимателно подбран модел очила. Но аз вече знаех, че Найл Стела се обличаше перфектно само защото купуваше най-качествената стока и вероятно имаше много капризен професионален шивач, а не защото се интересуваше от модни тенденции.

— Тези рамки ги е избирала жена — казах и посочих очилата му.

Той вдигна поглед от чантата си, извади една папка, бавно я сложи на масата и се замисли съвсем объркан.

— Не разбрах.

— Казах, че тези рамки ги е избрала жена. Продавачката в оптиката вероятно. Влязъл си в магазина и съзнанието й е дало на късо след точно няколко милисекунди, защото… — Огледах тялото му, за да му покажа с поглед защо продавачката е била толкова смаяна. — Искам да кажа… очевидно е, че веднага е настояла да избере най-подходящата рамка очила за теб.

Той ме огледа внимателно, после гигантската му ръка се вдигна към лицето и свали очилата надолу, погледна ме над рамките.

— Какво означава това? — попита и огледа тялото ми така, както аз го бях огледала, очевидно искаше да попита какво искам да кажа с това задълбочено изучаване на релефа на фигурата му. Докато повтаряше жеста ми, едва успя да прикрие усмивката си.

— Това означава Секси мъж влиза в магазина. Облечен в костюм. Няма халка. И тогава пистолетът стреля и обявява началото на състезанието кое куче ще хване заека.

— Откъде си сигурна, че когато съм си купил очила не съм носил халката си?

Изпитваше ме. Забавно му беше. Мили Боже, Найл Стела беше в настроение за флирт! Втори пореден ден.

— Е? — подкани ме пак.

— Започна да носиш тези очила през ноември — казах, но той чакаше продължението и отговора на въпроса си, а аз не исках да кажа, защото знаех, че ще прозвуча като напълно превъртяла. — Добре де! — изпъшках. — А ти махна халката си през септември.

Той се засмя, нагласи очилата си и пак се зарови в чантата.

— Мислиш, че съм странна, нали? — попитах и се изненадах колко тихо мога да говоря.

Той пак свали очилата си надолу, очите му бавно огледаха лицето ми и каза:

— Да. Странна в смисъл неочаквана. Изненадваща. Мисля, че си доста… голяма рядкост.

Рядкост? Това вече е странно определение. Преди да отворя уста да отговоря, което, ако трябва да бъдем честни, щеше да ми отнеме около век, той изправи рамене, усмихна се и каза:

— Донесъл съм ти нещо. Вече е почти обяд, така че реших… — и извади един бял и доста мазен хартиен плик от чантата на стола, в който имаше хотдог с нормална горчица.

— О, колко мило! Позволил си се да снижиш стандартите си по отношение на горчицата само заради мен — изгуках и взех хотдога с благодарност.

— Имах ли избор? Особено след като през цялото време вчера стенеше от удоволствие, докато ядеше.

Едва сега си представих как ли съм звучала.

— Аз…

— И докато дойде майсторът да оправи термостата… — измъкна голям вентилатор и го сложи на бюрото ми.

— Купил си вентилатор?

— Не искаме да се разтапяш на работното място, нали?

И ето това бяха думите, които ме накараха да направя нещо, за което копнеех от месеци — станах от стола си, минах покрай бюрото, застанах смело пред него и оправих възела на вратовръзката. Бавно. Много бавно. Накрая погалих копринената материя и плъзнах ръце по гърдите му.

Той пое въздух през зъби, а аз чаках тревожно. Притеснявах се, че съм прекрачила границата, че съм разбрала грешно малкия прогрес, който направихме в общуването си и съм развалила всичко с прекалено директното си поведение. Тишината между нас се раздуваше като балон. Ставаше все по-тежка с всяко преместване на секундарника на часовника му.

— Благодаря за обяда — прошепнах.

— Пак заповядай.

И най-накрая той взе ръцете ми в своите и започна да ги движи по тялото си. Усещах мускулите на корема му под хубавата риза и после нагоре към раменете. Сега беше мой ред да дишам като астматик. Възможността нещо между нас да се случи се придвижи от една прелестна малка фантазия към отбелязване на единица след въпроса: Колко Пъти Найл Стела Е Слагал Ръцете Ми На Гърдите Си?: Един.

И какво за бога правехме?

Усещах лекия аромат на парфюма му, на кафе в дъха му, на боя… а, да, някой вероятно боядисваше на етажа ни. Наведох тялото си, оставено на пълен автопилот, леко към него. Мозъкът ми не можеше да контролира нито един нерв в тялото ми. Той също се наведе към мен. Бавни, несигурни движения. Разстоянието между нас се стопи. Носът му докосна върха на моя. Виждах миглите му, усещах дъха му върху устните си. Затворих очи. Не бях сигурна, че мога да съм толкова близо до него, да го усещам, да го вдишвам и да продължавам да дишам и съществувам.

— Ще ме целунеш ли? — Да, не спирах да изненадвам себе си.

Гърдите му бяха притиснати до моите, но не направи това, което очаквах. Отдръпна се съвсем малко, колкото да ме погледне в очите.

— Опасявам се, че няма да мога да спра — прошепна.

Линейка, помощ, пожар, катастрофа.

— Може би не бих искала да спираш.

Веждите му се повдигнаха, но не каза нищо. Просто чакаше да продължа. Не бях сигурна, че мога, но в крайна сметка успях.

— Мислила съм за този миг и какво бих казала точно в тази ситуация.

Той се отдръпна, за да огледа лицето ми по-добре.

— Наистина?

Затворих очи и най-сетне си признах.

— От месеци. — Веждите му изчезнаха някъде над бретона, но аз продължих. — Мислех, че мога само да ти се наслаждавам отдалеч. Нито за миг не ми е минавало през ума, че някога ще говорим или ще имаме някакви дори служебни отношения. Но сега сме тук и сме заедно и това флиртуване е много забавно, но се опасявам, че ще си изгубя ума… — Погледнах нагоре в разширените му от изненада очи. Устата ми пак бе изпреварила ума с няколко обиколки и го беше оставила някъде из праха да се чуди какво да прави с мен. — И сега те накарах да се чувстваш неудобно.

Когато го погледнах пак, той изучаваше лицето ми. Погледът му беше мек.

— Не си ме накарала да се чувствам неудобно. Не е това… просто не съм свикнал…

— Не си свикнал момичетата да ти казват, че си падат по теб? — казах и се опитах дори да се засмея, но излезе нещо средно между лай и кикотене. — Не, много ми е трудно да повярвам.

Той направи крачка назад и сви рамене някак извинително.

— Е, това е самата истина. Порша е единствената жена, която… да, единствената жена, с която… — прокара ръка по врата си. — Като не броим факта, че това е бизнес среща и се познаваме от два дни, не забравяй и това, което вече ти казах — това е нещо съвсем ново за мен.

Гледах го с отворена уста. Найл Стела, който умееше да флиртува по най-чаровния и обигран начин и с такава лекота, който имаше тяло, което пищеше „Аз Съм Правил Страхотен Секс Повече Пъти от Броя на Вдишванията Ти“, сега стоеше пред мен и ми признаваше, че през целия си живот е бил с една-единствена жена? Не е бил мъжкият жребец в гимназията? Не е бил с различна жена всяка нощ в гимназията. Не е чукал като обезумял по няколко пъти всяка божа нощ в университета? Никакви перверзии, никакво глупости с никоя? Нула на брой. Само с жена му?

Буквално усещах как нервните ми клетки се прегрупират.

— Така че, както сама се убеждаваш — каза с лека усмивка, — ако имаш изобщо някакъв интерес към мен, трябва да си наясно, че в момента карам със завързани очи.

И точно когато очаквах да ме хване пак за ръката, да я стисне леко, да направи нещо друго, нещо… човешко, за да задържи мига, или поне да признае, че този миг се случва, че става нещо различно, той премигна, откъсна очи от мен, обърна се, седна на бюрото си и започна да чете някакъв отчет, а аз промърморих нещо от сорта, че отивам до тоалетната и излязох от стаята.