Кристина Лорен
Красива тайна (11)

Глава единадесета
Руби

Очаквах, че Найл спи така, както работи — в замръзнала стегната и скована поза, като сериозен бизнесмен, като зрял човек. Но предположението ми се оказа напълно грешно. Той спеше по корем с ръце под възглавницата, на практика увит около нея и като бебе не спираше да мърмори и да подсмърча. Бях се облегнала на лакът и го гледах, но усетих как сънят ме завладява, така че най-сетне се отпуснах внимателно по гръб. Исках да го гледам. Исках поне още малко да задържа това усещане, че съм в рая и гледам някое заспало ангелче. За секунда обмислих идеята да го държа на приспивателни, за да му се дивя и просто да го гледам, но знаех, че няма как да стане.

Чаршафите миришеха на него, все още усещах допира на пръстите му по кожата си, устните му по цялото ми тяло и… майко мила… оргазмът му… навсякъде по мен. Ако затворех очи, все още можех да почувствам натиска на пръстите му между краката си.

Но с тихите спокойни звуци на съня му дойде и познатото съмнение. Не беше набрало титанична сила — по-скоро звучеше сякаш някой крещи от съседния апартамент, но все пак го чувах и разбирах, че е крясък. Запитах се колко дълго можех да се правя, че не чувам и дали мога да пренебрегвам усещането, че се случва нещо тревожно, нещо, което определено ме притесняваше. Едно от нещата, които родителите ни насърчаваха в нас, беше да слушаме интуицията си и да обръщаме внимание, когато ни подсказва, че нещо е не така, както трябва да е, дори когато ни плаши. А това определено ме плашеше. Мамка му, направо ми се изправяше косата от ужас.

Найл подхождаше към тази връзка с огромно колебание и през безброй нервни изблици. Знаех, че не вярва в себе си и в способността си да бъде добър и достоен партньор, но дали това беше всичко? Дали нямаше и друго?

В стаята беше все още тъмно и аз се сгуших в празното топло място до него. Кожата му слабо ухаеше на сапун. Дишането му беше тихо и равно. Затворих очи и се опитах да се убедя, че е прекалено рано да се тревожа за неща, които са извън моя контрол. Щях да имам прекалено много време да изпадам в паника. По-късно.

Когато пак отворих очи, бях сама. Премигнах няколко пъти към тавана. Сините завеси грееха с ослепителната светлина на утрото. Лампата в банята светеше и луминесцентната светлина падаше до средата на пода в стаята. Водата в банята течеше и от време на време се чуваше някакво почукване върху… ръба на мивката?

— Найл? — извиках и се надигнах на лакът. Водата спря и черната му коса се подаде в рамката на вратата.

— Добро утро — каза. Половината му лице все още беше покрито с пяна за бръснене. — Дано не съм те събудил.

О, божествено! Беше гол до кръста! Радостта ми бързо увехна — вече беше облякъл официалните си панталони.

— Къде отиваш? — попитах с прозявка.

Той вече се бе скрил в банята и пак беше пускал водата.

— Получих съобщение от Тони — каза високо. Усетих как неволно въртя очи. Не знам защо това беше обичайната ми неизбежна реакция към всяко споменаване на името на Антъни. — Уговорил е някаква ранна среща чак в другия край на града. Трябва да отида.

— В… — Погледнах часовник. — В седем сутринта?

— За съжаление, да.

Бях се надявала да закусваме заедно. Всъщност се бях надявала да ни донесат закуска, да си подаваме малки парченца плодове, грозде или ягоди примерно, и след това да правим луд безсрамен секс под душа.

— Добре. — Реших да не споделям очакванията си.

Изведнъж леглото ми се стори много празно. Съмненията от снощи изпълзяха на повърхността и се настаниха в съзнанието ми. Найл излезе от банята, мушна ръцете си в изгладената риза, а аз гледах как божественото му тяло малко по малко се скрива с всяко закопчано копче.

— Ще се видим в офиса по-късно, нали? — попита.

— Разбира се. — Сложих още една възглавница под главата си и тогава се сетих нещо. — Снощи…

Какво всъщност исках да кажа? Беше изумително? Объркващо? Ужасяващо и страшно? Истината е, че беше по малко от трите.

— Достатъчно за теб? — попита. Знаех, че не търси похвала или подхранване на егото. Просто искаше да знае как се е справил.

— Повече от достатъчно. Мисля, че хората не оценяват подобава божествената сила на чукането с пръсти.

Той се засмя, поклати глава и се захвана да връзва възела на вратовръзката си.

— Как ги измисляш такива…

— Сериозно говоря. Когато си млад, всяка стъпка е крайъгълен камък. Първа целувка, първа база, втора — казах, без да обръщам внимание на начина, по който ме гледаше. Вдигнах колене до брадичката си и ги обгърнах с ръце. — Ако можех да се върна назад във времето и да дам някой и друг съвет на тийнейджърката Руби, бих й казала… да си слага повече слънцезащитен крем разбира се, но второто най-важно нещо, което бих я посъветвала, е да намали малко темпото, да не препуска и да се наслади на всички тези първи неща. Да се наслади на очакването да се случат. Когато започнеш да правиш секс, всички тези първи неща се превръщат в средство да стигнеш до края и вече не са събития сами по себе си. От един момент нататък хората вече не искат само да се докосват, а и да се чукат след това.

Найл ме погледна от другия край на стаята, усмихна се и каза:

— Благодаря ти.

— За какво?

— За търпението ти към мен в… тази ситуация. Знам, че изглеждам задръстен и спечен, но искам да те уверя, че аз… съм доста привързан към теб, Руби.

— И аз съм доста привързана към вас, господин Найл Стела — казах и захапах устните си да прикрия усмивката си.

Той се приближи към леглото и ме целуна по челото.

— Ще се видим след малко.

И тръгна.

* * *

Тази сутрин отделих повече време да се приготвя. Облякох тясна черна рокля, изправих косата си и си сложих червилото за специални случаи. На път за офиса закусих набързо в „Норма“. Имах нужда от малко повече самочувствие днес и този тоалет обикновено вършеше работа. В Манхатън беше студено и ветровито. Придърпах палтото си по-плътно около тялото и увих яката около врата си. Червено палто, за да пасва на червилото ми. Реших да отида пеша, дори избрах друг път.

Когато бях малка, майка ми винаги държеше на нощното си шкафче книгата „Любовна история“. Дизайнерът на корицата е бил вдъхновен от една скулптура на Шесто авеню. Знаех, че майка ми ще се зарадва да й пратя снимка на тази скулптура, затова я бях издирила в интернет и намерих начин да стигна дотам и после до офиса.

Забелязах я веднага, защото около нея имаше група туристи с телефони и фотоапарати и си правеха селфита или се снимаха един друг. Беше обикновена скулптура — четири букви в червено с леко синкав нюанс към краищата. L и O бяха над V и E. Извадих телефона си да я снимам и да я пратя на майка ми.

— Здравейте, госпожице Милър. — Акцентът беше толкова познат, че цялото ми тяло изтръпна чак до пръстите на краката и ръцете.

— Макс! — Боже мой, мъжете в това семейство бяха непоносимо несправедливо красиви. От пръв поглед личеше, че Найл и Макс са братя, макар че косата на Макс беше малко по-светла и очите му имаха зеленикава нишка. Същият прав нос, изсечена челюст, трапчинки. И двамата се извисяваха над всички останали хора. Просто Макс беше публична личност и знаеше, че е красив.

Надявах се да приеме лекото ми изчервяване като смущение, че ме е хванал да си правя снимки из улиците на Ню Йорк, а не защото си мислех, че семейството им плува в море от редки, изумителни гени. Секунда след това забелязах Уил. Пресвета Дево! Уил изглеждаше като самия грях, облечен в костюм. Грехът говореше по телефона, но ми махна лекичко и се усмихна.

— Къде е малкото ми братче тази сутрин? — попита Макс.

— Нещо изскочи рано сутринта. Ще се видим направо в офиса.

Макс ми намигна и докато слагаше кожената ръкавица на лявата си ръка, забелязах голяма венчална халка, която блестеше, сякаш събрала всички утринни лъчи.

— Дали ще мога да те убедя да дойдеш с нас за по кафе? — попита.

Уил беше приключил с разговора си, и вече стоеше до Макс и кимаше в съгласие. Честно, нямах никаква представа как жените на тези двамата успяваха да свършат някаква работа. Вече бях пила кафе, но как изобщо можех да откажа?

— Разбира се. Да вървим.

— Отлично. Уилям?

— Мм?

— Готов ли си?

— Както винаги — отговори Уил и ми предложи ръката си.

* * *

Влязохме в малко кафене на около две минути нагоре по улицата. Тръгнах след тях към една от масите в дъното. Заведението беше претъпкано от туристи и бизнесмени, спрели за малко да пият кафе и да хапнат или просто да вземат нещо за хапване на път към офиса. Напитките ни бяха донесени на секундата. Запитах се какво ли би си помислил Найл, ако знаеше, че пия кафе с брат му.

— Видях снимка на Анабел. Тя е… прелестна. Поздравления, Макс.

Макс, който точно развиваше шала от врата си, ми се усмихна широко и попита:

— Найл ти е показал снимка на малката ми госпожичка?

— Да. И толкова прилича на теб!

Уил сбърчи вежди, разкъса пакетчето захар и каза:

— На тоя грозник ли? Не, категорично не. Сара е зашеметяваща жена и онова малко момиченце е най-красивото нещо, което някога съм виждал. И чичо й Уил ще седи на вратата със заредена пушка и ще стреля по топките на всяко момче, което сгреши да я погледне по неподходящ начин.

— Благодаря, Уилям. Самият аз не бих могъл да го кажа по-добре. Майка й Сара е изключително красива жена и ако малката ми любима е наполовина чаровница като майка си, мога да кажа с ръка на сърце, че съм напълно и тотално преебан.

— О, бъди сигурен, че си — каза Уил и вдигна чашата си.

— Имаш ли деца, Уил? — попитах.

Макс за малко да се задави с водата си.

— М… не. Все още.

— Но при Уил това не се дължи на липса на практика.

— И това е вярно — отговори Уил някак развълнувано.

Макс наля сметана в кафето си и се обърна с усмивка към мен. Имах чувството, че Макс е от онези хора, които винаги се усмихват. При него обаче това важеше с двойна сила, когато се шегуваше с някого или се опитваше да го изкара от кожата му. Освен това имаше чар, който предизвикваше хората да си казват всичко, да споделят всичко. Точно в този миг исках да излея сърцето си на масата, да му разкажа всичко, защото знаех, че умира да го чуе.

— Е, как се държи Найл с теб? — попита.

— Страхотно — казах и започнах да разбърквам кафето си. Погледът ми потъна в карамеления цвят на топлата течност. Наблюдавах как пяната полека се топи и се надявах да се отърва от въпросите му само с една дума. Не знаех какво да му кажа. Нямах никакви мръсни тайни за споделяне. — Страхотен е. Искам да кажа… държи се страхотно.

Браво, страхотна реч, Руби! Закова го.

— Сериозно? Не думай? — проточи Макс.

— Престани, Макс — каза Уил и насочи бъркалката към лицето му. — Не си мисли, че не познавам тази физиономия. Ти си по-зле и от майка ми. Остави момичето на мира.

Макс невинно повдигна вежди.

— Майка ти е прекрасна жена. Това го казвам по-скоро като сравнение, а не като комплимент към теб, защото не приличаш на нея.

— Не му обръщай внимание — каза ми Уил. — Той е като работна пчеличка — обича да знае какво става с всеки, за да може после да мята лайна по него, да се подиграва и да му вгорчава живота. Не му казвай нищо, остави го да страда.

Макс протегна ръка и с чаровната си усмивка спря едната от сервитьорките.

— Извинявай слънце, но мога ли да те помоля да донесеш на тоя тука една купичка овесена каша? — попита и посочи към Уил. — Малко е раздразнителен тази сутрин и една здравословна закуска ще му помогне да се освободи от стреса.

Момичето погледна Уил, после Макс, загледа се в нищото съвсем объркана, кимна с глава и се отдалечи. Уил се засмя. Сега вече започнах да разбирам, че това си беше техният начин на общуване. Точно това бе имал предвид Найл, когато ми разказваше за колоритността на брат си. Можех да седя цял ден и да ги гледам и слушам.

— Искате ли да ви оставя насаме вас двамата? Мога да ви дам моята хотелска стая за през деня — казах след кратка пауза.

Те се обърнаха към мен и Макс се засмя с пълно гърло.

— Това момиче ни разказа играта с едно изречение — каза той на Уил. — Ще ми се да я задържим и бъде с нас.

— Сигурен ли си, че твоят човек е готов за нея? — попита Уил и ме посочи с брадичка. — Тя е огън момиче, а Найл е…

— О, той е ОК, нали? — прекъсна го Макс. Беше толкова сладко да го чуеш как се опитва да защити брат си. — Просто трябва да изчисти мозъка и тялото си от оная каканижеща отрова. Найл обича да се забавлява както всеки нормален човек и не е по-малко авантюристичен.

Кимнах с разбиране.

— Мисля, че си прав — каза Уил. — Как го каза онова за потиснатата сексуална енергия?

— Може да захрани с електричество целия шибан град. Ето точно тук влиза в употреба строителното инженерство и планирането — да метне здраво въжето с куката и да почне да се катери по стената нагоре, без да пада.

— Е, това проработи при Клоуи и Бенет. Шеф, асистентка с орехотрошачка между кратката…

— Найл не ми е шеф — казах с малко повече ентусиазъм на границата на агресия. Сякаш някой бе минал из града, беше събрал целия конфуз на утрото с всичките проблеми и спорове на всички хора с радиус няколко километра, беше го опаковал в кутия с красива панделка и го бе цопнал в средата на масата ни. За щастие и двамата бяха възпитани мъже и се направиха, че нищо не се е случило. Отпиха от кафето си, погледнаха си часовниците. Да, деликатността не беше сред силните им качества.

— Добре — въздъхнах. Не можех да понеса внезапно настаналата неловка тишина. — Харесвам го. Много.

Огромната усмивка на Макс цъфна отново и… Боже, сърцето ми се разтапяше.

— Ей сега вече направи голяма грешка — каза Уил. — Тоя ръб тука няма да затвори уста. Ще си навири носа в гащите. Може даже да те покани да се нанесеш да живееш при тях. С брат му. За да може по-лесно да планира срещите ви, сватбата ви, да измисли имена на децата ви… Да им стане кръстник…

— Просто бъди търпелива с него — каза Макс, без да обръща внимание на Уил. — Той е малко костелив орех.

— Това вече го разбрах. И не е придобил изключителни умения в изкуството на споделянето. Страх го е да не даде повече от необходимото.

Макс се засмя и вдигна чаша до устните си.

— Може и да не казва много, но те уверявам, че зад всяка дума, която събере кураж да изрече, има поне шест мисли в главата му и те невинаги вървят в една посока. Винаги е бил такъв.

— Страхотно! — казах и наведох глава и пак се загледах в остатъка от кафето си и в мъничкото пяна, останала да плува на повърхността. Макс остави кафето си на масата и каза:

— Позволи ми да бъда добрият и загрижен брат, защото наистина искам да го защитя и му мисля само доброто. Става ли?

Вдигнах поглед. Макс ме погледа с нежност, когато казах:

— Да, добре.

Дори Уил разбираше, че разговорът става по-сериозен, и се наведе напред да слуша.

— Брат ми е верен до гроб. Винаги е бил. Предан и лоялен. На нас, на жена си, на работата си — няма значение. Не знам колко знаеш за развода му… — Останалата и по-важна част от изречението „Какво всъщност ти е казал?“ висна над масата.

— Говорили сме — отговорих. Исках да съм честна пред Макс, но не исках да предавам доверието на Найл. — Малко. Имам усещането, че тя е била… — Не знаех как да довърша изречението. — Май… с нея е било малко трудно — довърших деликатно.

— Добре казано — смигна ми той с разбиране. — Мисля, че именно чувството му за лоялност го принуди да остане толкова дълго с нея. Точно затова си мисли, че се е провалил, че според него би могъл да направи нещата по различен начин, примерно да си тръгне по-рано. Тя нямаше да е доволна както и да беше постъпил, но човек като Найл обикновено трудно приема такава истина. И тази година му беше наистина много трудна.

— Това го усещам.

— Дай му време. Може да се наложи да разкъртиш мазилката с чук и да поровиш, но те уверявам, че си струва.

* * *

Когато влязох, Найл вече седеше на бюрото си. Затворих вратата зад гърба си. Химикалът му спря да се движи в средата на думата, остави го, махна очилата си и ме погледна. Очите му се преместиха от устните ми към запазената ми марка — обувки с висока подметка и след това се загледа някъде над главата ми. Топлина се разгоря в цялото ми тяло и се спусна тежко към слабините.

— Къде беше? — попита. Не беше ядосан, не ме обвиняваше, просто искаше да знае.

— Пих кафе с Макс и Уил. — Той ме погледна изненадано и побързах да добавя: — Видяха ме, докато си правех снимки на Шесто авеню.

— Добре ли прекара?

— Те са… много мили. — Прибрах косата си зад ушите и добавих: — Говорехме за теб. Големият ти брат ти е заклет фен.

Усмивката му се изви само от едната страна на устните, избута стола назад и стана. Мина през стаята и застана пред мен. Очаквах да ме пита какво е казал Макс за него, но той не го направи. Вниманието му беше заковано върху лицето ми. Сигурна бях, че му е повече от ясно, че сме говорили за чувствата ми към него, за нас двамата.

— Как мина ранната ти среща? — попитах без дъх, без да съм бягала нагоре по стълбите, в случай че някой се чуди. Беше заради него, заради самото му присъствие, заради начина по който ме гледаше — сякаш отново преживяваше всяко докосване от изминалата нощ. Тази сутрин беше толкова рязък, лаконичен. Сега от силата и напрежението в погледа му разбирах, че започва да изпада в паника, да превърта, сякаш го бяха докарали насила на мястото на престъплението. Или може би разбирах нещата съвсем грешно? Дали пък не искаше да изпита нещо познато? Или пък искаше да се увери, че съм добре, че това, което се е случило, е в реда на нещата и е добре за двама ни?

— Добре. Почти сме готови с предложението си — очите му се откъснаха от устата ми.

— Това е много хубаво — съгласих се.

— Да, много е хубаво.

Захапах устна, за да задържа нервната си усмивка и казах:

— Изглеждаш и малко разсеян.

Найл кимна и леко докосна устната ми.

— Никога не съм те виждал в този цвят.

— Много ли е… червено?

Той премигна, поклати глава.

— Не, не е прекалено червено.

Така ли трябваше да къртя с чука? Като му напомням пак и пак, че аз не съм Порша. Като му показвам, че искам него и че няма нищо лошо в това и той да ме иска? Сърцето ми вече блъскаше в гърдите като чук. Отидох тихо до вратата и я заключих. Обърнах се към него, извадих червилото си от чантата. Не знаех какво правя, но усещах, че Найл беше в транс от цвета на устните ми и аз исках да го държа такъв за известно време. Махнах капачето, сложих още един слой червило, а той през цялото време не откъсна очи от мен.

— Ти не си истинска — прошепна.

Пулсът ми беше толкова ускорен, че едва поемах въздух. Оставих червилото на бюрото зад него и започнах да разхлабвам вратовръзката му. Разкопчах горните две копчета на ризата. Той стоеше като препариран. Притиснах устни върху гърдите му над сърцето, и погледнах нагоре точно навреме да уловя удивения му поглед.

— Пак — каза с дрезгав глас.

Наклоних се към него, разкопчах още едно копче и отново притиснах устни. После друго копче, и друго, и оставях следи върху ребрата му, по корема. Той беше тих. И застинал. Коремните му мускули се свиваха под допира на устните ми, дишаше рязко. Огледах следите от червило и изведнъж мисълта, че през целия следобед ще се разхожда с тези следи по тялото, ми се стори крайно възбуждаща. Но не исках с това да приключим, а и ми се стори, че и той очакваше повече.

— Мога да продължа… — казах.

Искаше целувката ми… там. Виждах го в очите му.

Пръстите ми се заиграха с колана му, но очите ми изучаваха изражението му. Ако забележех напрежение или колебание, щях веднага да спра. Но не видях нищо такова — видях облекчение, нещо почти на ръба на отчаянието. Звукът на ципа изкънтя в стаята. И зачаках. Пръстите ми придържаха панталона му. Върхът на пениса му опираше в ластика на боксерките. Тишината беше като тежка мъгла и се пропукваше само когато той издишаше — накъсано и остро. Видях как очите му се отместиха към вратата и после се върнаха на лицето ми.

Поклатих глава.

— Мога да спр…

— Не — почти изсъска той.

Целунах пътечката от деликатни косъмчета, която се спускаше от пъпа надолу, облизах я.

— Милостиви Боже!

Плъзнах ръка в боксерките му и едва не свърших само при вида на движението на адамовата му ябълка, когато преглътна тежко и отпусна глава назад. Господи колко беше голям и тежък! Освободих го от боксерките и бавно паднах на колене.

— Май ми трябва още малко червило — прошепнах.

Той вдигна глава с огромно усилие, премигна и каза:

— Да, разбира се.

Пръстите му започнаха да опипват по бюрото и накрая намери червилото… след като събори химикалки, листи и каквото имаше там. Махна капачето, премигна, загледа се в червилото и в треперещите си ръце, развъртя го нагоре и яркото червено грейна пред очите му. Хвана брадичката ми в едната си ръка, а с другата притисна червилото върху долната ми устна и внимателно намаза в двете посоки.

— Руби.

Усмихнах се и го погледнах, след което се наведох и целунах пениса му отстрани, точно по средата.

— Исусе!

— Добре ли е?

Той кимна. Целунах по-надолу и оставих червени следи по основата на пениса му. Оглеждах го внимателно. Предишната нощ нямаше време за това. Изпълваше ръцете ми, тежък и пулсиращ.

— Толкова си съвършен. Не знам какво да правя с теб. Кажи ми, насочи ме.

— Сссмучи. Моля те, любима.

Усмихнах се и прокарах език по дължината му. Той простена силно, гърлено, насечено.

— Тук ли?

— Не, не. Моля те.

Усмихнах се и попитах:

— Къде?

Той затвори очи за секунда и каза:

— Главичката. Засмучи главичката.

Едва не се разтопих от желание. Между краката ми вече имаше цяла локва. И ме болеше. Когато прокарах езика си по върха и обрах капката, която имаше вкус на сол, земя, на мъж, от гърдите му излязоха вибриращи звуци. Тялото му потрепери, ръцете му се плъзнаха в косата ми, усука я в юмруците си. Отворих уста и поех цялата главичка. Поемах само няколко сантиметра навътре и се отдръпвах назад. Знаех, че това е първата свирка, която изживява от години. Каква трагедия.

Беше дебел, дълъг и макар че движенията му в устата ми бяха груби, ръцете му ме галеха толкова нежно, трепереха и леко и внимателно ме насърчаваха. Навътре, навън.

Не ми пукаше какви звуци издавам, докато се борех за въздух, когато го поемах по-дълбоко, когато очите ми се насълзяваха от обема му, когато влагата течеше по устата ми. Исках да му дам всяка капка удоволствие, която имах в себе си. Ръката ми обхвана основата, другата ми ръка бе на таза му и тихичко му се молех: вземи, вземи, вземи всичко от мен. Насърчих го да се движи и той изпълни. Първо леко, внимателно и с огромно облекчение и после все по-бързо и дълбоко.

Из стаята се носеха звуци на удоволствие, на мокро, на хубаво, на загуба на контрол, на лекото пукане, когато излизаше и влизаше в устата ми. Чудех се дали тези звуци му харесват така, както ми харесваха на мен.

Найл си бе позволил да се отпусне и да се наслади. Намали темпото, после го увеличи и пак намали, и полека набра смелост и решителност. Коленете ми се свиха, тазът му се движеше по-свободно, лицето му постепенно трупаше напрежение, веждите му се бяха събрали, сякаш изпитваше непоносима болка, ръцете му се държаха за косата ми.

— О! — простена, погледна ме и задържа погледа ми. Умоляваше ме с очи. — О, любима моя… О… О, боже.

Да

Да

— ООО БОЖЕ… Аз… О, аз… съм…

Очите му се затвориха, пенисът ми стана огромен в устата ми и след секунда се изля с безпомощен вик. Дълбоко в гърлото ми.

Ръцете му се отпуснаха до тялото, после ги сложи на раменете ми. Отдръпнах се и преглътнах. Целунах пак главичката му и кожата около пъпа му.

Той отвори очи, пое дълбоко въздух и ме погледна.

— Това… Да… Това беше…

Погледнах все още твърдия му пенис пред очите ми, червените петна по цялото му тяло, нирваната и изумлението в очите и по изящната му уста.

— Чувствам се като престъпник, оставил прекалено явна следа на мястото на престъплението си.

Той се засмя и ме погледна.

— Но аз със сигурност не се чувствам като жертва на престъпление.

Голямата му длан се спусна надолу, оправи боксерките и панталоните си, закопча колана.

— Всъщност не знам какво да кажа. За първи път имам чувството, че са ми взели думите.

— Много добре. — Прокарах пръст по устата си и се усмихнах гордо. Той се наведе, хвана ме за лакътя и ми помогна да стана.

— Коленете ти…

— Са добре — казах.

В мълчание закопчахме ризата му, после докато оправяше възела си, плъзнах ръце по раменете му. Исках да ме придърпа в прегръдката си, да ме целуне, да усети удоволствието си върху устните ми.

— Руби?

— Да? — погледнах нагоре към очите му.

— Благода…

Сърцето ми почти потъна. Сложих пръст на устните му да го спра.

— Недей.

— Да не казвам „Благодаря“? — попита през пръстите ми.

— Не, не го казвай.

Той изглеждаше объркан, пак започвах да го губя.

— Но това беше невероятно.

— За мен също.

Той запримига удивено.

— Наистина ли?

— Когато човек желае друг човек така, както те желая аз, да даваш удоволствие е почти толкова хубаво, както и да го получаваш.

Той се умълча. Палецът му бавно галеше долната ми устна, по която със сигурност не беше останала и следа от червилото.

— Много ли съм размазана? — попитах.

— Мхм — наведе се и ме целуна само веднъж. — Да. И на мен ми харесваш точно такава.

Целуна ме още веднъж, по-дълбоко, устните му се разтвориха много бавно и най-сетне езикът му се плъзна в устата ми. После се отдръпна и се загледа в пръста си, който правеше малки кръгчета във вдлъбнатината под шията ми.

— Все още съм крайно впечатлен от скоростта и… — започна, но поклати глава, сякаш пак не намираше думата.

— Интензитета?

— Да, точно така. Но пък как да съм сигурен, че…

Чаках да довърши, но това не се случи. И тогава разбрах какво искаше да каже Макс Стела с това къртене и с тоя чук. Не, това не означаваше да го съблазнявам. Това означаваше да не му позволявам да се свие и да се обърне назад и да се прибере в твърдата си черупка и да се зарови още по-дълбоко от преди.

— Нека се измия. — Стъпих на пръсти и го целунах по бузата. Отворих вратата, огледах да не попадна на някой и хукнах към банята. Заключих вратата и се загледах в отражението си. Подпухнали червени устни с ореол от размазано червило. Спиралата се бе разтекла около насълзените ми очи, докато беше в устата ми. Сега разбрах какво искаше, но така и не го каза Найл. Да, със сигурност беше изумен от интензитета на това, което се случваше, а това, което не каза, беше: Но не съм сигурен, че знам какво да правя с теб след това.

Ако Найл беше разсеян като мен този следобед, той не го показа. С нищо. Беше съсредоточил цялото си внимание върху говорителя на днешното събрание, който излагаше план след план. Найл си водеше детайлни записки и почти не ме погледна. Все още усещах формите на пениса му по устните си, чувах стоновете му, тихото му ръмжене, насечените гърлени звуци, с които свърши; но не можех да повярвам, че го направихме в нашия офис. Моето безразсъдство започваше сериозно да ме плаши.

Проклета да съм, ако някога се извиня, че съм изпитала сексуално желание, но не исках това да ме превръща в безотговорен човек. Но… след тази сутрин… и после след свирката… и после след внезапното му прибиране в черупката, започвах да изпитвам огромна доза несигурност. А аз мразех да се чувствам несигурна.

Плъзнах крака си под масата и докоснах неговия. Той се сепна, погледна ме и разбра това, което исках да му кажа: Искам да съм сигурна, че това, което направих, беше ОК.

И така както целувките ми бяха скрити под скъпата му риза, така и кракът му тайно се уви около моя. Една тайна, само наша, само за нас двамата.

Никога не се бях замисляла колко нервни окончания има в човешкия крак, но през следващите два часа усетих всяко едно от тях. Усещах всяко помръдване на крака му, всяко раздвижване на материята на панталона му, топлината на тялото му. Толкова близо до мен, а не можех да направя нищо друго освен да се побърквам. Когато стана да вземе думата, очите ми пробиваха дупки в ризата му на местата, където знаех, че все още носеше следите от червилото ми. Лицето ми не издаде никаква емоция, но отвътре горях.

* * *

Това че бях в Ню Йорк, не означаваше, че задълженията ми в Лондон бяха намалели. Когато не бях с Найл, трябваше да работя извънредно, за да си свърша задълженията. Курсовата ми работа беше готова, но ако исках да вляза в групата на професор Шефилд, трябваше да свърша доста неща. На този етап не можех да си позволя да рискувам нищо за сметка на друго, затова реших да се прибера в хотела и да поработя малко.

С Найл бяхме поканени на нещо като групова вечеря, така че той трябваше да отиде и колкото и да не ми се искаше да бъда без него, все пак реших да се прибера. Той се усмихна извинително и каза на всички, че може да се присъедини към тях в ресторанта след около половин час. Имахме възможност да прекараме заедно почти всяка секунда заедно през последните две седмици, но тази вечер нямаше да сме заедно. Когато го усетих зад гърба си, докато чаках за асансьора, тялото ми леко потръпна. Не знам защо се правех на разглезено дете и не исках да му кажа защо не отивам с него на тази вечеря.

— Добре ли си? — попита тихо, понеже край нас вече имаше и други хора.

— Да, добре съм — усмихнах му се през рамо. — Просто трябва да се държа като зрял човек поне за няколко часа. Уви, аз правя точно обратното — постоянно демонстрирам изключително лошите си маниери на работното място.

Не можеше да ме целуне, не можеше дори да ме докосне, да направи нещо, с което да ме насърчи или окуражи. Просто защото всичко между нас беше на ръба на предпазливостта, всяка стъпка се правеше бавно и с изтощителна концентрация — като в минирано поле. Нашата връзка започваше да ми напомня на къща от тесте карти и сега в известен смисъл започвах да разбирам защо Найл искаше да не бързаме с физическата страна на нещата — защото все още нямаше никаква връзка, нямаше „ние“, нямаше моменти, в които да си кажа „Майко мила, този мъж е моят мъж, моето гадже, моят приятел“. Едно малко гласче ми казваше, че го обърках още повече, когато му казах за Пол. Не го излъгах, когато му казах, че все още мисля за случилото се с него, но това, което ми остана след това, бе гордостта, че успях да се справя, че не позволих на неприятното изживяване да определя как да гледам на себе си и коя да бъда в този живот, че не позволих това да ме смаже. Исках да знае тези неща, исках да разбере, че съм горда със себе си. Не исках Найл да остава с горчивото чувство за нещо неприятно, което ме е изкарало от равновесие за година.

— Ще работиш в хотела, нали? — попита.

Кимнах и той тръгна с мен.

— Ще те изпратя.

Погледнах го и се усмихнах.

— Благодаря — прошепнах.

Покрай нас профучаваха таксита, клаксоните пробиваха тъпанчетата ми. Студеният мартенски вятър плющеше по лицата и телата и дереше с острите си нокти. Найл сложи ръка през рамото ми и си запробива път през тълпата, като в същото време говореше в ухото ми.

— Ако някога забравя да ти кажа, искам да знаеш, че ми е от голяма помощ, когато си толкова откровена с мен. И не считам, че имаш лоши маниери на работното място.

И ето така, съвсем изведнъж из стомаха ми се разлетяха пеперуди. Много пеперуди.

Говорихме за събранието днес, за това, което предстои следващата седмица, той ме държеше за ръката, а аз с гордост установих, че съм свикнала с големите му крачки и вече ни беше лесно да вървим един до друг. Но… нещото… каквото и да беше то, все още стоеше като стена между нас.

— Значи искаш да съм откровена? — прошепнах в асансьора на хотела и използвах случая да се притисна към него.

— Да.

— Днес… прекалено скоро ли беше? — попитах и наклоних глава да го погледна в очите.

Той веднага разбра и преглътна тежко.

— Може би. Малко. Но не съм сигурен, че исках да те спра. И дори и да съм искал, не знам дали бих събрал сили да го направя. — Затворих очи. Зави ми се свят. — Не съм сигурен, че е било дори редно да те спирам — добави тихо, сложи ръка под брадичката ми и вдигна главата ми нагоре. — Руби, това, което се случи, беше изумително.

Кимнах и се насилих да се усмихна.

— Ще минеш ли да ме видиш после? Когато се върнеш от вечерята?

Той дълго ме гледа в очите, без да ми позволява да погледна встрани, сякаш приклещил погледа ми и накрая кимна в съгласие, наведе си и ме целуна сладко.

— Отключи си, ако искаш — казах и пуснах резервната карта в ръката му.

— Имам да върша ужасно много неща и може би ще съм будна. Или заспала на бюрото в локва слюнка.

Той се засмя и в онзи миг го обожавах. Толкова силно и непоносимо болезнено чувство. Като удар в стомаха. Той ме целуна по устните, пъхна картата в джоба си, а аз гледах как изчезва зад затварящите се врати на асансьора.

* * *

Събудих се от шума на електронната ключалка и бавно разширяващото се петно светлина в стаята. После вратата се затвори и светлината изчезна. Както му казах, работих, докато очите ми не започнаха да се затварят и едва се добрах до леглото. Едва събрах сили да се съблека, да метна една тениска и заспах.

Наблюдавах как силуетът му се движи пред прозореца, как тихо съблича сакото и ризата си и тихо сяда в долния край на леглото до краката ми. Матракът се огъна под тежестта му. Чаках. Да каже нещо. Тишината падаше като отмерените секунди от секундарника на часовника му.

— Будна ли си? — прошепна в тъмното.

Беше толкова неподвижен, скован дори. Стомахът ми се усука на възел. Какво се бе случило, след като го оставих в асансьора? Дали цяла нощ бе мислил и премислял и съжалявал за това, което направихме? Бях като препарирана, заледена върху леглото, думите ми бяха заключени в гърлото. Започнах да се питам какво ли би се случило, ако не му отговоря. Дали щеше да се качи при мен на леглото да ме прегърне? Или щеше да се облече и да се прибере в стаята си. Не, не исках да знам истината.

— Колко е часът? — попитах.

— Към един.

Седнах и свих колене под брадичката си.

— Сега ли се прибираш?

— Не — каза и въпреки че не можех да видя изражението на лицето му, забелязах как прокарва ръка през косата си. — Седях два часа във фоайето.

Сърцето ми вече биеше тежко и бързо и не бях сигурна дали мракът е проклятие, или благословия. Седял е долу два часа?

— Защо?

Той се засмя сухо.

— Мислих за днешното преживяване.

— О!

— Не си ли изненадана?

Прибрах косата от лицето си и се запитах доколко откровена мога да бъда в този случай.

— Мисля, че бих била по-изненадана, ако не беше мислил.

— Толкова ли съм предсказуем?

— Не. Бих казала, че си упорит. — И пак настана тишина. Непоносима тишина. — Искаш ли да говорим за това?

Той не отговори веднага. Стори ми се, че мина век, преди да усетя движение. Той кимна бавно и каза:

— Да, мисля, че искам да говорим.

Усмихнах се. Това наистина беше огромна крачка за него.

— Мислех си колко те обърквам. Как обръщам света ти с краката нагоре заради смесените сигнали, които ти изпращам за физическия аспект на връзката ни. — Той млъкна, хвана ме за ръката, прокара палец по китката ми. — Казах ти, че не искам да бързам, че искам с малки крачки и после… — Сложи коляно на матрака и се обърна с лице към мен. — И после реагирам… както реагирах… слагам ти червило…

— Но аз нямах нищо против — признах. — Знам, че тези неща не стават по сценарий и по план. Понякога може да поискаш да направиш нещо на мига, за мига и после да се питаш дали е било правилно, или не. Докато сме честни един с друг, не мисля, че има правилен или грешен начин.

— Благодаря ти — каза тихо.

— И не само ти имаш склонност да премисляш нещата. Аз също премислям. Разликата между нас е, че аз веднага казвам каквото ми е в ума и се хвърлям с главата напред.

— Това, което каза, наистина ме накара да се почувствам по-добре.

— И докато сме на тема откровение, може ли да те попитам нещо.

— Разбира се.

— Възможно ли е тази част от теб, която иска да върви бавно и да прави бебешки стъпки напред, да е била силно повлияна от това, което ти казах снощи?

Той не отговори веднага. Усетих как се размърда неудобно.

— След това, което онова момче ти е причинило… имам чувството, че трябва да бъда по-…

— Сега ще те помоля да замълчиш — казах. Права съм била. Не ставаше дума само за колебанието му да се впусне в такава връзка. Той просто не искаше да пришпорва и мен. — Казах ти какво се случи с Пол, защото ти имам доверие и защото попита. Исках да придобиеш представа какво ме е направило такава, каквато съм, така както аз искам да знам какво те е направило такъв, какъвто си. Това, което се случи с мен, никога няма да бъде заличено, защото то е част от миналото ми, но не искам да се държиш с мен по различен начин. Не съм от стъкло, няма да се счупя и не искам да ме държиш като нещо, което може да се разпадне в ръцете ти. Трябва да ми се довериш, да вярваш, че ще ти кажа къде са границите, зад които не мога да поема напрежение, така както и ти трябва да ми кажеш своите.

Той се наведе напред и прокара длани по лицето си.

— Точно там е проблемът. Чувствам се като в небрано лозе. Не знам какво правя. Това, че вече можем да говорим открито за някои неща, е голям напредък. Или малък… не знам. Бракът ми беше самотно място и за двама ни. Изпитвам ужас, че това, което се случи там, не е проблем на Найл и Порша… Всъщност съм убеден, че вината е само и единствено в мен, затова че съм такъв, какъвто съм. Знам, че не казвам много и ако т… някой се умори да рови и да дърпа всяка дума и емоция от мен…

— Найл…

— Има и друго. Ако адреналинът и емоцията отслабнат и изветреят и разбереш, че не съм този човек, който си изградила в представите си? Не знам… не знам как бих го приел, не знам как бих се справил в такава ситуация.

— Знам, че в това отношение сме много различни — казах. — Ти имаш чувството, че не споделяш достатъчно, а аз имам точно обратния проблем.

Той се засмя и погали бузата ми с обратното на ръката си.

— И ако трябва да съм напълно честна и откровена сега, наистина е крайно изтощително да се опитвам да декодирам какво се случва в главата ти. Например тази сутрин. Не казвам, че искам да знам всяка мисъл в главата на мъжа, но можеш да ми помогнеш малко и да стъпим на някакво средно, поносимо и за двама ни ниво. Имам нужда някой да говори с мен, от някой, който може да направи крачка напред и да надмогне нивото, зад което се чувства защитен.

Стаята се изпълни с гъста тишина. Сякаш до нас бе застанал трети човек с гигантски размери. Кога се е налагало да се опитвам да разшифровам мислите му? Как кога? Това беше един от тези моменти. Тогава ме порази ужасната мисъл, че в несигурността си е приел думите ми грешно и че трябва веднага да поясня, че под „някой“ имах предвид него. Но Найл изглеждаше готов за скок. Наведе се напред, вдигна ме, придърпа ме към себе си и притисна чело в моето.

— Ще се опитам. Заради теб ще се опитам.