Кристина Лорен
Красива тайна (13)

Глава тринадесета
Руби

Фактът, че бях влюбена в Найл Стела, беше тайна, но само на теория. Той го знаеше. Аз го знаех. Самото изричане на думите беше чиста формалност. Улових точния миг, в който и той го разбра. Гледаше ме с боготворене, но и крайно внимателно и предпазливо. Сякаш бях чаша и той се страхуваше да не ме изтърве и счупи, защото после сам трябваше да събира парчетата. Чувството увисна във въздуха и дори течащата вода не успя да го отмие. Беше трудно да не почувствам дори най-лекото раздразнение в тялото му. Моето диво и лудо обожание към този мъж сякаш бе изписано на гърдите ми. Неговата предпазливост вибрираше около нас.

Но той не каза нищо.

Нито пък аз.

Найл ме уви в кърпа, после уви и себе си и се сгушихме в леглото. Моето? Неговото? И аз не бях сигурна вече. И имаше ли някакво значение? Оргазмът ме бе помел, но бях напълно будна.

— Ако сега можеше да си на друго място, къде би избрал да бъдеш?

След банята бяхме останали мълчаливи и отпуснати в леглото. Отвън се чуваше само приглушеният шум от трафика, от време на време някой говореше в коридора, отваряха се и се затваряха врати. Той бе легнал по корем с ръка под възглавницата. Когато зададох въпроса, той бавно повдигна глава и ме погледна в сумрака. Харесваше ми идеята, че знам как спи. Начинът, по който човек се приготвя за сън, начинът, по който спи, е толкова интимно нещо, нещо, което не всеки знае. Бях щастлива, че съм един от малкото хора, които знаят как спи Найл Стела. Знаех неговата малка тайна.

— И нямаш право да кажеш, че искаш да останеш тук — добавих и покарах пръст по ръката му. Кожата му беше гладка, все още топла от душа. Започнах да масажирам мускула му и той въздъхна доволно. — Можеш да си на което и да е друго място.

Луната се бе изкатерила високо в небето, хвърляше сребриста светлина върху леглото и се отразяваше върху тялото му. Наблюдавах как се смръщва и буквално го чувах как мисли. Не знам защо зададох този въпрос. Може би, защото се чувствах прекалено оголена и уязвима след душа и онова малко семенце съмнение ме караше да изпитвам тъга по родния си дом. Може би беше заради падането на стената, зад която се бе залостил. Може би, защото за първи път си позволи да се отпусне под влиянието на музиката и да се радва с всички тези хора край нас, да се чувства освободен като тях. Или може би беше просто моят начин да вляза в обърканите му до влудяване мисли. Не, не знаех.

— Хм. На което и да е друго място?

Кимнах.

Чаршафите охлаждаха голото ми тяло, но усещах топлината от неговото.

— Защо не мога да остана тук? — попита и протегна ръка да погали върха на носа ми. Гласът му звучеше така мек, беше почти шепот. Този шепот ме сгряваше и правеше щастлива.

Свих рамене, а той протегна крак и го преметна върху моя, за да ме доближи до себе си. Такова дребно нещо, но ме накара да се усмихна.

— Когато бяхме малки, баща ми имаше приятел, който работеше на Еланд Роуд. Това е футболният стадион на Уест Йоркшир. Макс вече имаше книжка и понякога ме вземаше със себе си в колата в качеството ми на „дразнещия малък брат“. Ходехме да ритаме топка на стадиона. „Лийдс Юнайтед“ играеха точно на този стадион. Това беше отборът, който дотогава бях гледал само по телевизията на дивана у дома, бях се радвал с тях, бях плакал с тях. И изведнъж се оказах в средата на това поле, на което бяха стъпвали моите идоли. Иска ми се някой ден пак да отидем с брат ми, да застанем в средата на игрището и да разбера дали и сега ще изпитам същото. Дали ще ми се стори толкова огромно и необятно както тогава.

— Иска ми се да мога да се върна във времето и да видя това — казах с широка усмивка. — Как ти и Макс, като тийнейджъри, бягате по игрището. Предполагам без тениски, само по къси гащи?

Найл ми метна кръвнишки поглед, който само ме накара да избухна в смях.

— Много смешно. А ти госпожице?

— Сан Диего ми липсва.

— Не ти ли харесва в Лондон?

— О, обожавам Лондон. Беше ми нещо като мечта да замина да живея там. Но е скъпо. И вали. И всички ми липсват.

— Всички?

— Съквартирантките ми, Лола, Лъндън, брат ми.

— Предполагам, че ти е трудно да си толкова далеч от тях.

— Да, часовата разлика наистина ме убива — въздъхнах тежко. — Можем да се засечем будни за около три часа през деня, а през останалото време или е прекалено рано сутринта, или прекалено късно вечерта.

Той кимна и продължи да гали косата ми. Очите ми започнаха да се затварят.

— Но ще останеш в Лондон, нали? — попита и се зачудих дали ми се стори, или наистина усетих известно притеснение.

— Най-малко докато завърша.

— Значи няколко години?

Думите горяха езика ми.

— Да се надяваме — казах най-накрая.

— Разкажи ми за Сан Диего, за детството си.

— Бил ли си някога в Калифорния? — попитах.

— Бил съм в Лос Анджелес. Разкошно време, палми и много руси хора.

— Лос Анджелес не е Сан Диего — казах и поклатих глава, но гърдите ми се свиха от болка и тъга по дома. — Лос Анджелес е цимент, коли и хора. Сан Диего е зелени палми, синьо небе и навсякъде виждаш вода, огромния океан. Когато бях по-малка, с Крейн ходехме в къщата на един приятел. Беше на няколко пресечки от плажа. Слагахме храна и студени напитки в кошниците на велосипедите си и лежахме на плажа по цял ден.

— И какво правехте? — попита той.

— Нищо. Абсолютно нищо — каза и усетих блаженството в гласа си. — Просто лежахме на пясъка, играехме волейбол, четяхме, говорехме или слушахме музика. Когато станеше прекалено горещо, скачахме в океана; когато огладнявахме, ядяхме. Мама ни виждаше рано сутрин и после чак късно вечерта след залез-слънце.

— Звучи страхотно. Харесва ми тази малка Руби — каза и уви пръст около кичура ми и го дръпна леко надолу. — Косата й е светлоруса от слънцето. Луничките й греят около нослето. Загоряла кожа, мънички бикини. — После спря и се замисли как ли звучи това от устата на мъж на неговите години, затова побърза да добави: — За този сценарий ще си представим, че аз съм тийнейджърът Найл.

Засмях се и придърпах чаршафите до брадичката си.

— Карлсбад е страхотно място да прекараш детството си. Преди да замина за Англия, живеех в един апартамент с две от най-добрите си приятелки. От столовата можехме да видим океана. — Толкова много ми липсваха, чак болеше. — Заради работата и лекциите ни и всичко останало почти не се засичахме, но когато се случеше да сме си у дома и трите, си правехме капучино, за да можем да бъбрим цяла нощ. Понякога оставахме до изгрев и гледахме как слънцето се подава над океана. Може би затова беше толкова лесно да замина… Всички изведнъж станахме толкова заети, че почти не се виждахме.

— Може би. Или просто си знаела, че те чака нещо по-голямо и трябва да отидеш да си го вземеш.

Дълго след като каза тези думи, го гледах и се питах дали има предвид обучението ми, работата ми или нещо съвсем друго.

— Трябва да отидеш някой ден. Да полежиш на плажа, да отидеш до Дисниленд, да се качиш на Космическата планина.

Найл сбръчка нос и аз се наведох и го целунах.

— Дисниленд?

— Ти не вярваше и че концертът ще ти хареса. Помниш ли? Понякога е забавно да правиш глупости.

Той не отговори нищо, замисли се, и после кимна с глава и вдигна брадичка нагоре за още една целувка.

— Предполагам, че си права — каза, докосвайки устните ми. — А какво мислиш за Ню Йорк? Харесва ли ти? Забавляваш ли се?

— Ню Йорк е голям, шумен, но някак… вълнуващ и жив по свой си начин. Никога няма да го забравя.

— Може би някой ден ще дойдеш пак.

— Може би. Но може би няма да е същото, ако съм без компанията, която имах тази вечер.

— Кой ще ти купува хотдог и ще ти се подиграва за горчицата?

— Или да ме опипва в метрото?

— Точно казано. Значи първо училище и после какво? Ще се върнеш в Сан Диего?

Тази вечер бяхме напълно честни един пред друг и не исках да лъжа.

— Не съм сигурна. Зависи от много неща.

— Например?

Обучението ми, да си намеря работа, да си намеря жилище, ти, аз.

— Например обучението ми — казах на глас. — И работа, с която да мога да си позволя да живея там.

— Сигурен съм, че тези неща няма да са никакъв проблем.

— Тепърва ми предстои да разбера дали ще мога да уча в програмата на Маги.

— Това със сигурност ще стане. Маргарет Шефилд не е луда да изтърве студент като теб. Ти си изключително умна, Руби.

— Не, аз съм разсеяна — поправих го.

Той плъзна ръка по гърба ми, по извивката на задника ми и накрая я спря на бедрото ми.

— Е да, но скоро ще си бъдем у дома.

— Мисля, че и двамата знаем, че не Ню Йорк е причината за разсеяността ми — казах откровено.

— Това важи и за двама ни. — Притисна палец към кожата ми.

— Какво ще се случи, когато се върнем? — Най-накрая зададох въпроса, който и двамата отбягвахме да кажем на глас.

Връщахме се след два дни. Билетите бяха купени. Имейлът за чекиране щеше да пристигне в пощата ми след по-малко от двадесет и четири часа. Всичко се случи толкова бързо, но дали щеше да продължи? Сексуалната страна на тази връзка нямаше да стигне по-далеч, докато той не се почувства готов, докато не е сигурен, че ме обича, но какво щеше да стане с останалата голяма част от връзката ни? Бяхме ли истинска двойка, или все още не бяхме нищо? Дали щеше да каже на някого?

Той премигна и ме погледна в очите. Разбрах, че с ужас бе чакал да му задам този въпрос. Беше чакал аз да попитам.

— Ще се справим някак — каза. — Разбира се, нещата на работа ще са различни, но извън работа могат да останат както са сега.

Изражението му беше огледално отражение на моето — напрежение и тревога. Не бях сигурна кое от двете изречения ме смути повече. „Ще се справим някак“ звучеше сякаш бяхме на ръба на оцеляването или и за двама ни щеше да е някаква голяма мъка. „Разбира се, нещата на работа ще са различни“. Разбира се, че щяха да са различни. Как можеше да останат същите? „Но извън работа могат да останат както са сега“ определено не ми хареса. Не исках да са както сега. Бях алчна, исках повече. Не исках откраднати минути с него. Исках него.

* * *

Почти три дни по-късно вече бяхме на летището „Хийтроу“ и дърпахме куфарите. Небето беше сиво, паднало ниско, потискащо. Въздухът беше влажен и миришеше на мокър камък и газове от колите, но имах чувството, че съм си у дома.

Найл държеше ръката ми през целия полет, ставаше все по-уверен, когато ме докосваше на публично място, и дори беше притиснат към мен почти през цялото време. Предложи ми да отидем направо в тях, но и двамата бяхме напълно изтощени и мисля, че изпита облекчение, когато му казах, че тази вечер е по-добре да се прибера в нас. И двамата бяхме отсъствали седмици наред, трябваше да се обадим на приятели и близки, да проверим имейлите си, да отговорим по възможност на някои от тях и след девет часа полет исках само да се прибера, да се изкъпя и да спя в собственото си легло. Тони ми беше наредил да се явя в офиса му на другия ден и да докладвам за всичко, което съм свършила и защото: не съм виждал прелестното ти лице от един месец.

С Найл трябваше да поговорим за ситуацията на работа, да обсъдим някакъв план, но ние просто се облегнахме един в друг и се опитахме да се насладим на последните няколко минути заедно. През целия път в таксито той държа ръката ми между дланите си. Навън гледката се променяше. Магистрала след магистрала и после влязохме в малките улички към квартала ми. Когато таксито спря пред сградата ми, не ми оставаше нищо друго освен да го целуна малко прекалено ентусиазирано, като се има предвид, че все пак бяхме в такси, и да помъкна багажа си през входната врата.

Тази нощ дъждът се изливаше на едри капки, чукаше по прозорците и капките оставяха тези мокри следи. Стори ми се съвсем нормално да вали още първата нощ в Лондон. Един съвсем очакван поздрав за добре дошла в нормалния неприказен свят.

Бях в леглото по пижама, затоплена от душа, когато телефонът ми започна да вибрира върху нощното шкафче.

Липсва ми лицето ти на възглавницата до мен. Това ми беше написал. Топла искра пламна в гърдите ми. Той се опитваше, наистина се опитваше. Точно както ми обеща.

Липсват ми онези сладки тихи звуци, които издаваш, когато спиш, написах и вече се усмихвах, защото знаех какво ще отговори.

Мъжествеността ми трудно може да се опише с дума като „сладък“, госпожице Милър.

Засмях се с глас и сърцето ми излетя.

Може да се наложи да те видя напълно гол и то доста скоро, за да се убедя в тази мъжественост и дали й отива думата „сладък“.

Цяла минута мълчание и после видях в балончето, че пише.

Нямам търпение да те видя. Това легло е прекалено голямо за сам човек.

Когато започнах да пиша отговора си, ръцете ми трепереха, бузите ме боляха от широката усмивка. Той наистина го правеше, ние го правехме.

И аз нямам търпение да те видя.

Утре. Сладки сънища, любима.

Ако е вярно, че сърцето може да се пръсне от щастие, моето определено беше на път.

След много време успях да заспя под звуците на дъжда с усмивка на лицето и с телефона под възглавницата. За първи път гласът на подсъзнанието ми мълчеше.