Кристина Лорен
Красив играч (4)

Три

Тичането ме изтощаваше. Беше ми все по-трудно.

— Занапред ще ти стане по-лесно — уверяваше ме Уил. Бях се строполила на земята като чувал с брашно и не можех да мръдна. — Просто трябва да имаш търпение.

Отскубнах няколко стръка кафеникава трева, подали се над сланата, и си мърморех какво ми иде да направя с това негово търпение.

Беше рано, небето беше сивкаво и дори птиците не бяха посмели да излязат за някое кръгче в тоя студ. От десет дни тичахме заедно всяка сутрин и мускулите ме боляха на места, за чието съществуване дори не подозирах.

— И престани да хленчиш — добави.

— Какво каза? — погледнах го с присвити очи.

— Казах да си вдигнеш задника.

Станах, той хукна, а аз бавно тръгнах, набрах скорост и полека го настигнах. Той ме погледна.

— Още ли имаш мускулна треска?

— Да, малко.

— Като в петък ли?

Разкърших рамене, опънах ръце над главата си.

— Не, малко по-добре съм.

— А дробовете ти? Как го каза… „сякаш някой ги е накиснал в петрол и го е подпалил.“. И сега ли е така?

— Не — изгледах го ядно.

— Виждаш ли? Следващата седмица ще е още по-лесно. И след още една седмица ще копнееш за сутрешното тичане, както предполагам копнееш понякога за парченце шоколад.

Понечих да излъжа веднага, но той ме спря с предупредителен поглед.

— Тази седмица ще се обадим тук-там и ще ти намерим някого, с когото да тичаш. Хем ще те държи под око. Ще влезеш в ритъм за нула време.

— Какво значи да „ти намерим някого“?

Той започна да тича, а аз забързах крачка, почти правех шпагати, за да съм до него. Той ме погледна бегло и някак вяло.

— Някой, който да бяга с теб. Като треньор.

Оголените дървета ни изолираха достатъчно от света, макар че можех да видя горните етажи на небостъргачите на хоризонта, а шумът на града се чуваше като от десетки километри. Стъпките ни кънтяха върху замръзналите изпопадали листа и чакъл. Пътечката ставаше все по-тясна, имах място да сложа един крак пред друг и нищо повече. Раменете ми опираха в неговите и бях достатъчно близо, за да усетя аромата на кожата му — на сапун, мента и съвсем леко на кафе.

— Не разбирам защо да не тичам с теб?

Уил се засмя и замахна с ръка, сякаш отговорът беше във въздуха около нас.

— За мен това не е тичане, Зигс.

— Разбира се, че не е. Тичаш за здраве. Почти.

— Не, исках да кажа, че трябва да тренирам.

Погледнах към краката си, после към неговите, към лицето му и го изгледах многозначително.

— И това не е тренировка, така ли?

Той се засмя и започна да обяснява:

— Тази пролет ще участвам в Ашлънд Спринт. Ще ми е нужно малко повече от миля и половина няколко пъти седмично, за да се подготвя.

— Какъв е тоя Ашлънд Спринт?

— Триатлон до Бостън.

— О! — Ритъмът от стъпките ни кънтеше в главата ми, ръцете и краката ми пламнаха. Усещах как кръвта помпа вените ми. Не беше неприятно. — Е, значи ще тренирам с теб.

Той ме погледна, сви очи, устните му се извиха в усмивка.

— Знаеш ли какво е триатлон?

— Разбира се! Плуване, бягане и стреляне по мечки.

— Страхотно ги нацели — каза безизразно.

— Добре де, просветли ме, Играчо. Колко дълъг е този триатлон за смели и силни мускулести мъже?

— Зависи. Има разстояние за пробягване на спринт, после средно дълго разстояние и много голямо разстояние. И няма мечки, глупаче. Има плуване, бягане и каране на колело.

Свих рамене и се опитах да не обръщам внимание на парещата болка в мускулите на краката.

— И ти в коя част ще бягаш?

— Средната.

— Добре, съгласна съм — казах.

— Това означава да плуваш около миля, после караш колело двайсет и пет мили и накрая бягаш последните шест.

Цветчетата на моята цъфтяща увереност започнаха да повяхват.

— О!

— И затова не мога да остана с теб на бебешката пътечка.

— Хей! — извиках и го бутнах с все сила. Той се олюля и се запрепъва, после се засмя, изправи се и ме погледна в очите.

— Винаги ли толкова лесно се хващаш на въдицата?

Вдигнах вежди, а той ме гледаше с разширени очи.

— О, добре! Няма значение — изръмжа.

Слънцето най-сетне проби през мрачните облаци. Вече само вървяхме. Бузите му бяха порозовели от студа, крайчетата на косата му се бяха накъдрили по врата изпод шапката. Брадата му бе леко набола. Улових се, че го гледам и се опитвам да разбера кое е общото между момчето, което познавах така добре, и човека пред мен. Беше станал мъж. Обзалагам се, че и два пъти на ден да се бръсне, в пет часа следобед брадата му отново ще е набола.

Вдигнах очи към лицето му и го хванах, че гледа гърдите ми. Наведох глава, за да уловя погледа му, но нищо не можеше да отвлече вниманието му.

— Мразя да задавам въпроси, отговорите на които се знаят от всички, но какво по-точно гледаш с такова внимание?

Той наведе глава настрани и ги огледа от друг ъгъл.

— Гърдите ти сякаш изглеждат по-различно.

— Разкошни са, нали? — казах и ги обхванах с ръце. — Както знаеш, Клоуи и Сара ми помогнаха да си купя нови сутиени. Тези цици винаги са ми били голям проблем.

Уил ме погледна изумен.

— Циците не могат да бъдат проблем за никого. Никога.

— Казва мъжът без цици. Циците имат физиологична функция и нищо повече.

Той ме погледна с пламнали очи.

— Ами да, именно. Те вършат цялата работа.

— Тяхната функция няма нищо общо с теб, развратнико.

— Искаш ли да се обзаложим?

— О, боже! Проблемът с циците е, че, когато са големи, жената никога не изглежда слаба. Освен това каишките на сутиена се забиват в раменете, протъркват кожата, боли те гърбът. И ако не ги използваш по предназначение, винаги, абсолютно винаги пречат.

— Пречат? На кое? На ръцете ми? На лицето ми? И не богохулствай тук. — После вдигна очи към небето: — Прости й, Господи, тя не знае какво говори.

Без да му обръщам внимание, продължих:

— Ето защо си ги намалих, когато бях на двайсет и една.

И точно в този миг лицето му сякаш посърна, истински ужас изостри чертите му, сякаш му бях казала, че съм направила вкусна яхния от няколко новородени бебета и езичетата на малки кученца.

— Как така? Намалила си ги? Защо? Господ ти е дал красив дар, а ти за отплата си го ритнала в топките.

— Господ ли? Мислех, че сте агностик, Професоре.

— Така е, но ако имам възможност да подкарам моторницата по такива съвършени цици като твоите, ще повярвам, че вероятността да го видя е много голяма.

Лицето ми пламна.

— Защото Исус живее между циците ми?

— Вече не. Сега са прекалено малки, за да се чувства удобно там. — Той поклати глава, а аз прихнах. — Как може да си такъв егоист — каза и се усмихна толкова широко, че буквално политнах и щях да се пребия. Точно тогава някой извика името му и двамата се обърнахме по посока на гласа.

Гледах ту към червенокосата хубавица, която тичаше към нас, ту към Уил. И после пак към нея.

— Здрасти — каза някак притеснено, махна и ни подмина. После се обърна и тръгна в обратната посока и извика през рамо:

— Не забравяй да ми се обадиш. Дължиш ми един вторник.

После му се усмихна със съблазнителна усмивка и замина. Аз зачаках обяснение, но то така и не дойде. Беше стиснал зъби, усмивката бе изчезнала от очите му, беше напълно съсредоточен в трасето пред нас.

— Хубава жена — казах.

Той кимна.

— Приятелка?

— Да. Кити. Виждаме се от време на време.

Виждали се от време на време. Ясно. Бях прекарала достатъчно време из общежитията на университети и колежи, за да знам, че деветдесет и пет процента този израз не означаваше, че седят да се гледат, а че се чукат.

— Значи не е жена, която би представил като свое гадже?

Очите му се стрелнаха към мен.

— Не — отвърна леко обиден. — Определено не е гадже.

Вървяхме в мълчание, а аз не спирах да се обръщам назад. И тогава разбрах. Тя беше НЕприятелка.

— Циците й бяха… майко мила. Със сигурност познава Исус лично.

Уил изведнъж се срина, обърна се и ме прегърна през раменете.

— Нека го кажем така: за да открие религията си, Кити трябваше да плати ужасно много пари.

* * *

По-късно, когато приключихме с тичането и Уил правеше стречинг на земята до мен, аз го погледнах внимателно и още по-внимателно казах:

— Тази вечер имаме нещо… — И не успях да довърша, защото изпъкналите мускули на бедрата му приковаха вниманието ми.

Едва чух, когато повтори:

— Нещо? Какво нещо?

— Да, нещо служебно… Не съвсем… Нещо като сбирка на отделите. Но ще е в духа на девиза Няма да умра сам/сама, заобиколен от десетки котки.

Мислех си да отида. Четвъртък вечер е, така че едва ли ще е някакъв необуздан див купон.

Той се засмя и смени позата си.

— Ще го правят в някакъв „Динг Донг“ — спрях и се поколебах. После попитах: — Всъщност това не е ли някакво измислено име?

— Не, намира се на Кълъмбъс авеню — отвърна и почеса брадата си. Замисли се. — Не е далеч от офиса ми. С Макс понякога ходим там.

— Ами… някои от колегите ми ще ходят… този път попитаха и мен дали искам да отида, и аз казах, че ще отида, и едва сега осъзнавам, че трябва да видя поне за какво става дума. Кой знае, може пък да е забавно.

Той вдигна глава и ме погледна през гъстите си мигли.

— Успя ли да си поемеш въздух през цялото това словоизлияние?

— Уил, ще дойдеш ли тази вечер. Можеш да свършиш едно полезно нещо за мен. А? Ще свършиш ли това за мен?

Тази вечер.

Той започна да се смее, поклати глава и продължи да прави упражненията си. Мина доста време, докато се сетя защо се смее. Бях употребила неправилния глагол и той, разбира се, си го изтълкува както си иска. Кой кани някого да свърши?

— Ама че перверзник! — изръмжах и го ударих по рамото. — Знаеш какво исках да кажа, да го направим заедно.

Той се обърна към мен, може би да види какво плющи до него. А това, което плющеше, беше ръката ми, която безмилостно блъскаше по челото ми. Да свърши!

— Господи, така е още по-зле. Просто ми прати съобщение, ако искаш да… присъстваш.

Станах ядосана и поех към къщи, като единственото ми желание беше земята под мен да се отвори и някак да попадна в Нарния.

— Забрави! Няма значение! — извиках.

— Харесва ми, когато ме молиш да свърша работа, Зиги. Към колко искаш да свърша? Към осем? Или към десет? — извика той след мен. — Нямам търпение да свърша. И работата да свърша, и да го направим заедно. Може би е най-добре да свърша в осем и после пак в десет.

Изпружих среден пръст и продължих по пътечката. Добре че не можеше да види ухилената ми физиономия.