Кристина Лорен
Красив играч (3)

Две

— Чакай малко, че пак не разбрах — каза Макс и издърпа стол да седне. — Това е сестрата на Йенсен, която си чукал?

— Не, другата сестра е Лив — казах и седнах срещу него, като се опитах да не обръщам внимание както на широката му и излъчваща любопитство усмивка, така и на лекия спазъм в стомаха си. — И не съм я чукал. Само си поиграхме малко. Говоря ти за най-малката, Зиги. Беше само на дванайсет, когато отидох с Йенсен за първи път в тях. За една Коледа.

— Ха. Не е за вярване! Човекът те завел в тях за Коледа, а ти си се натискал със сестра му в задния двор. На негово място бих ти изритал задника на мига — каза, замисли се, поклати глава и се поправи: — Не, не бих те изритал, всъщност не би ми пукало.

Погледнах го и се усмихнах, колкото и да не ми беше до смях.

— Лив не беше там втория път, като отидох. Останах цялото лято и се държах много прилично.

Масите около нас бяха заети, в заведението се чуваха приглушени и тук-там оживени разговори, хората си пиеха питиетата и похапваха. През последните шест месеца Ле Бернардин се бе превърнал в любимото място за срещи на компанията ни. Събирахме се за обед всеки вторник. С Макс обикновено пристигахме последни, но днес останалите явно се бяха замотали с някое събрание.

— Още малко и ще искаш да ти дадат медал за поведение — каза Макс, докато разглеждаше менюто. След няколко секунди го затвори рязко и ме погледна. Честно казано, не знам защо изобщо си направи труда да го отваря. Винаги си вземаше хайвер за предястие, а след това ядеше една и съща риба. Предполагам се опитваше да запази всяка капка спонтанност за живота си със Сара. По отношение на работа и храна, Макс се бе превърнал в традиционалист до мозъка на костите.

— Забравяш ли ти какъв беше, преди да срещнеш Сара? — попитах. — Не се дръж така, сякаш преди два часа си излязъл от манастир, където си живял целия си живот и сега се дивиш на чудесата на света извън божията обител.

Той призна, че съм прав само с едно намигване и с онази толкова естествена широка усмивка.

— Кажи ми за малката сестричка.

— Тя е най-малката от петте деца. Сега завършва Колумбийския университет тук. Зиги винаги е била… странно момиче, много умно. Просто не е за вярване, че след три години в университета вече работи за Лимаки. В неговата лаборатория!

Говорил съм ти за него. Оня, дето разработва ваксините.

Макс поклати глава, сякаш да ми каже: Не разбирам за какво, по дяволите, ми говориш.

— Искам да кажа, че това е много високо профилирана работа в медицинския университет. Както и да е. Та миналата седмица, докато бяхме във Вегас и ти гонеше гаджето си из масите за блекджек, Йенсен ми изпрати съобщение, че идва да я види. Предполагам, че й е изнесъл някаква лекция от сорта Отвори душата си за Исус, ако не искаш да прекараш целия си живот сред колби и епруветки.

Сервитьорът дойде да вземе поръчката ни, но му казахме, че очакваме още хора. Макс ме погледна.

— Значи възнамеряваш да се виждате пак?

— Да, тази седмица ще излезем някъде. Мисля, че ще бягаме пак.

Очите му се разшириха като тигани.

— Допускаш чуждо тяло в личното си пространство за бягане? Уилям, това е много по-интимно от секс!

— Както и да е — опитах се да приключа темата.

— Трябва да е било забавно да видиш малката след толкова години?

Беше забавно. Не беше някакво диво приключение или кой знае колко специална случка — все пак само тичахме. Ала все още не можех да се отърва от стряскащото чувство за неочаквано и ново. Тя бе нещо, което изобщо не бях очаквал да видя в живота си. Бях се питал каква ли е причината за изолирания й начин на живот. Трябваше да има и друго, освен безкрайно дългото й работно време. Бях очаквал да е странна, да е смешна, в смисъл не забавна, а смешна, да е грозна, но тя не беше нищо от това. И най-вече не приличаше на „малката сестричка“. Тя беше наивна, очевидно не преценяваше какво казва… на моменти, но като цяло бе едно трудолюбиво момиче, попаднало в капана на рутината, която вече не й се нравеше особено. Можех да я разбера.

Запознах се със семейството им през втората година в университета. Не можех да си позволя да си купя билет за самолета и майката на Йенсен изпадна в нервна криза при мисълта, че ще остана сам в общежитието, качи се на колата, мина целия път от Бостън да ме вземе и да ме заведе у тях за почивните дни. Семейството беше много мило, много шумно, както всяко семейство с пет деца, родени през две години. Не знаех как да им се отблагодаря за гостоприемството и за ума ми на онези години, реших, че единственият начин е, като пофлиртувам с голямата сестра. В беседката за инструменти.

Няколко години по-късно започнах стаж при Йохан и живях в тяхната къща. Повечето от децата бяха напуснали дома или бяха останали в колежа за лятната ваканция. Бяхме само аз, Йенсен и най-малката Зиги. Домът им се бе превърнал в мое второ семейство. И все пак, макар че живях три месеца край нея и после я видях на сватбата на Йенсен, то когато се обади предишния ден сутринта, не можех да си спомня лицето й. Когато я видях в парка, изведнъж осъзнах, че имам много, прекалено много спомени от това момиче. Спомени, за които дори не подозирах, че съществуват. Зиги на дванайсет, с луничавото носле, едва подаващо се иззад някой учебник. Като цяло избягваше контакт с мен. Само от време на време ми се усмихваше срамежливо, когато сядахме да вечеряме.

Бях на деветнайсет, логично е да съм летял из небесата. Но после се сетих за Зиги, когато беше на шестнайсет.

Безкрайно дълги крака, косата й падаше като водопад по гърба. Винаги рошава. Всеки следобед лягаше на едно одеяло на поляната и четеше книга, докато аз работех с баща й. Обличаше къси панталонки и много и тесни потничета.

Бях я разгледал добре, както разглеждах и преценявах абсолютно всяка жена… по онова време, разбира се. А разглеждането включваше оценка на отделните важни компоненти и каталогизиране на тези компоненти по ска̀ла.

Момичето имаше женствена фигура, но беше прекалено тиха и затворена, очевидно наивна за флиртуване, с което си спечели презрителното ми равнодушие и липсата на всякакъв интерес. По онова време бях отдаден на всякакви сексуални експерименти. С млади, с по-възрастни жени, с жени, готови да опитат какво ли не в секса.

Сега обаче, докато седях в този ресторант, имах чувството, че в главата ми е гръмнала бомба. Когато видях лицето й, имах странното чувство, че съм си у дома след дълго отсъствие. Но в същото време беше като да срещнеш красиво момиче за първи път.

Не приличаше на Лив и Йенсен. Те бяха високи, слаби, с много светли коси и изглеждаха като копия, правени с индиго.

Зиги приличаше на баща си, за добро или зло. Имаше парадоксалната за семейството комбинация от физическите белези и на двамата си родители — дълги крака като на баща си, но и женствени форми като на майка си. От баща си бе взела и сивите очи, светлокестенявата коса и луничките, а от майка си — красивата широка усмивка.

Изпитах известни колебания, когато се хвърли да ме прегърне и да ме стисне в ръцете си. Беше мека, уютна прегръдка, почти на границата с интимността. Като изключим Сара и Клоуи, нямаше много жени в живота ми, които бих нарекъл приятелки. Ето защо, когато прегръщах жена по този начин, винаги присъстваше сексуален елемент. През всичките години гледах на Зиги като на моя собствена малка сестра. Докато обаче я държах в ръцете си, с известно учудване установих, че детето е пораснало. Тя беше жена на двайсет и нещо, обвила ръце около врата ми и притиснала цялото си тяло в мен.

Миришеше на шампоан и кафе. Миришеше на жена под анцуга и под смешно тънкото за този студ яке усетих формата на гърдите й, опрени в моите.

Когато направи крачка назад да ме огледа, бях доста впечатлен. Това момиче ми хареса веднага: не се беше докарала за едно бягане, не бе сложила тонове грим или някакви суперскъпи дрехи за спорт. Носеше горнището на брат си от Йейл, за бога! Черно долнище, което й беше прекалено късо, и маратонки, които бяха виждали и по-добри времена. Не се опитваше да ме впечатли, тя просто се радваше да ме види.

Толкова е изолирана, човече, каза Йенсен, когато му се обадих преди по-малко от седмица. Имам чувството, че съм я предал. Как не видях по-рано, че е взела от баща ми най-неподходящото за една жена качество — да се зарови в работа и да се хване за нея до такава степен, че да не забелязва нищо друго около себе си. Идваме да я видим. Не знам какво да правя, пич, просто не знам.

Премигнах и се върнах в реалността. Бенет и Сара приближаваха към масата. Макс стана да ги поздрави, а когато се наведе да целуне Сара под ухото и й прошепна: Красива си, Цвете, се наложи да погледна встрани.

— Ще чакаме ли Клоуи? — попитах, след като всички се настаниха.

Бенет надникна иззад менюто и каза, че тя е в Бостън до петък.

— Много добре, защото умирам от глад — каза Макс. — А на тази жена й е нужна цяла вечност да реши какво й се яде.

Бенет се засмя тихичко и сложи менюто на масата. И на мен ми олекна, честно казано, не защото бях гладен, а защото поне днес нямаше да играя ролята на резервното пето колело. Такива поводи бяха редки и ги ценях. Най-добрите ми приятели, чифтосани и на крачка от брака, отдавна бяха преминали през етапа на обсъждане на сексуалния ми живот. Те просто бяха убедени, че рано или късно, по-скоро рано, ще се влюбя в жената на мечтите си, и седяха и чакаха шоуто да започне.

Освен това бях направил фаталната грешка да спомена пред тях, че вече нищо не ме радва във връзката ми с двете ми… постоянни сексуални партньорки Кити и Кристи. И двете нямаха нищо против секс без обвързване от време на време, всяка знаеше за другата, но това не пречеше на отношенията ни. Не им пречеше, че от време на време чукам нещо друго. Ала напоследък имах чувството, че повтарям едно и също, че зациклям в една и съща процедура:

Съблечи се.

Докосвай.

Чукай.

Оргазъм.

Малко общи приказки.

Целувка за лека нощ.

И после си тръгвам.

Или те си тръгват.

Наистина ли всичко беше станало толкова лесно, или просто започвах да се отегчавам от секса, в смисъл… само от един гол секс?! И защо точно сега бях започнал да дълбая в тая тема? Потърках брада и се замислих. Нищо в живота ми не се бе променило. Не и напоследък. Бях прекарал едно хубаво утро със Зиги и толкова. Но да, точно това е! Момичето беше толкова естествено, толкова неподправено, просто нямаш шанс и не искаш да се съпротивляваш. Беше забавна, хубава, удивително и неочаквано хубава… Но това едва ли бе причината да се чувствам толкова различно.

— Каква е темата днес? — попита Бенет, след като благодари на сервитьора, който сложи чинията пред него.

— Обсъждаме днешната срещата на Уил със стар приятел, с когото не се е виждал от години. Едно подновено приятелство, така да се каже — рече Макс и добави с театрален шепот. — Приятелят е от женски род.

Сара се засмя.

— Уил се е видял с жена тази сутрин. Откога това е новост?

Бенет вдигна ръка и я прекъсна.

— Чакай малко, тая вечер не си ли с Кити? И си имал друга среща сутринта?

После отпи от коктейла си и ме изгледа въпросително. Всъщност Кити беше причината да откажа на Хана да се видим за вечеря, тоест да я излъжа, че имам много късна среща. Но колкото повече мислех по въпроса, идеята да прекарам вторник вечерта с Кити… като всеки вторник, всеки един през последните… не знам и аз колко месеци, ми изглеждаше все по-малко атрактивна. Въздъхнах недоволно, а Макс и Сара избухнаха в смях.

— Всички знаем секскалендара на Уил. Не го ли намирате за странно? — попита Сара, а Макс ме погледна с усмихнати очи.

— Обзалагам се, че се чудиш как да се обадиш на Кити и да отложиш срещата тази вечер, нали? Мислиш ли, че няма да ти го изкара през носа?

— Вероятно. Може би наистина ще я отложа — признах. С Кити имахме дълготрайна връзка преди няколко години, която свърши в мига, в който тя пожела „нещо повече“, много повече от това, което исках аз. После се видяхме в един бар преди няколко месец и тя ми каза, че сега иска само да се забавлява, и започнахме да се виждаме отново. Разбира се, не й отказах.

Тя беше съвършена жена, готова да направи почти всичко, което я накарам. И не спираше да ме уверява, че се чувства съвсем комфортно с уговорката да се виждаме само за няколко часа секс.

Проблемът обаче беше в това, че и двамата знаехме, че тя лъже: всеки път, когато я молех да отложим или да прескочим, ставаше несигурна и когато се видехме след това, изглеждаше буквално озверяла за секс.

Кристи, от друга страна, бе съвсем различна. Тя бе по-сдържана, обичаше да завързвам устата й, нещо, което никак не харесвах и не споделях, но нямах нищо против да й доставя удоволствието. Като цяло обаче, рядко, да не кажа почти никога, не оставах при нея повече от минута, след като приключим с… трудовата част от срещата ни.

— Ако имаш интерес към новото момиче, трябва да кажеш на Кити — обади се Сара.

— За бога, полудяхте ли? — възпротивих се аз и забих вилица в салатата си. — Няма нищо между мен и Зиги. Та ние само потичахме заедно сутринта!

— Тогава защо още го обсъждаме? — попита Бенет и се засмя.

— Е, да де, това питам и аз — кимнах.

Знаех обаче защо го обсъждаме. Защото бях напрегнат. А когато бях напрегнат, винаги ми личеше от километри, все едно имах неонов знак на главата. Свъсвах вежди, очите ми ставаха мрачни, думите ми излизаха като картечни откоси. С една дума — превръщах се в колосален задник. А за Макс нямаше по-голямо удоволствие от това да ме гледа такъв.

— О, ще ви кажа защо говорим за ситуацията — намеси се британското копеле. — Защото Уил ще се пръсне от напрежение.

Блажено удоволствие, безценна картинка. Освен това живо ме интересува как така след едно освежаващо тичане в парка нашият Уил е станал забележително замечтан и отнесен. Обикновено Уил няма дълбокомислен вид, а сега очевидно мисли упорито. Отстрани изглежда, сякаш го боли мозъкът от мисловна дейност.

— Тя е най-малката сестра на Йенсен — обясних на Сара и Бенет.

— Да, тя е най-малката, но Уил е успял да наниже по-голямата в невинните си младежки години — каза Макс, като за повече драматичност хвърли малко Шекспиров акцент.

— Спри да ровиш, ако обичаш! — Засмях се. Лив беше мимолетно… приключение, флирт, почти не помнех какво стана.

Май само се целувахме разгорещено и после аз удобно избягах в Ню Хейвън. Това, което се случи с Лив, на фона на другите неща, които се случваха в сексуалния ми живот, не можеше дори да се определи като секс. С никакъв сексометър.

Предястията дойдоха и разговорът замря, докато се хранехме. Но умът ми не спираше да цикли.

Някъде около средата на бягането се предадох и открито започнах да я оглеждам. Гледах лицето й, устните й, меката й коса, изпопадала от нещо подобно на кокче, и се вееше около шията й. Никога не съм криел обожанието си пред жените, но не всяка жена ми харесваше, в смисъл харесвах жените като цяло, но рядко някоя ме привличаше. И така, какво имаше в това момиче? Беше хубава, но бях имал и по-хубави. Беше седем години по-малка, зелена и невинна, едва имаше време да диша, вечно затрупана с работа. Какво изобщо можеше да ми предложи? Какво различно щеше да ми даде, при положение че можех да намеря каквото пожелая, и то по всяко време.

Докато я зяпах, тя вдигна поглед и ме хвана. Енергията между нас почти се бе материализирала. Освен това положението беше крайно смущаващо. А когато се усмихна… цялото й лице грейна. Помислих си, че е толкова открита, отворена… като вратата на къщата им през лятото. И макар че беше зверски студ, усетих как някаква топлинка се разлива във вените ми. Беше онзи стар, до болка познат глад, копнеж, какъвто не бях изпитвал от… не помня кога. Желание, което помпаше вените ми с адреналин. Исках да съм единственият мъж, пред когото момиче като нея би разкрило съкровените си тайни. Кожата й изглеждаше сладка, устните й бяха плътни и сочни, на врата имаше петно като от просмукано. Животното в мен искаше да разгледа по-отблизо ръцете, устните, гърдите й.

Вдигнах поглед. Макс ме гледаше замислено и дъвчеше бавно, преглътна още по-бавно, вдигна вилица и я насочи към гърдите ми.

— Нужна е само една вечер с подходящото момиче. Една вечер. И не говоря за секс, Уил. Една вечер може да те промени, млади чо…

— О, я стига! — изръмжах. — В момента се държиш като истински гаден задник.

Бенет вдигна поглед от чинията и запя в един тон с Макс.

— Става дума да намериш жената, която да те накара да мислиш. Жената, която успее да те накара да мислиш за нея и за себе си и да си задаваш разни въпроси, ще промени теб самия и вижданията ти за много неща.

Вдигнах ръце.

— Много мило. Благодаря за съветите, но Зиги не е мой тип.

— И какъв е твоят тип? Да може да ходи? Да има вулва? Какво друго? Май не се сещам — каза Макс. Засмях се.

— Мисля, че… просто е много малка.

Всички закимаха с глава, но знаех, че никого не съм убедил, а и Сара ме наблюдаваше с особено внимание.

— Стига за това — казах й.

— Просто исках да кажа, че може би не си намерил жената, която да те накара да искаш да я опознаеш, да се задълбочиш в една връзка… Винаги избираш един и същи тип жени. Жени, които си сигурен, че ще се впишат в структурата на живота ти, в правилата ти, в границите ти. Няма нищо лошо, но не ти ли писва? Казваш, че тази сестра…

— Зиги — предложи услугите си Макс.

— Да, Зиги. Казваш, че Зиги не е твой тип, но миналата седмица спомена, че започва да ти писва от жените, с които се виждаш за по час-два само заради секса. — Тя набоде някакъв зеленчук от чинията със салатата и преди да напълни устата си, каза: — Може би трябва да направиш преоценка на типа жени, които харесваш.

— Няма логика. Може би губя интерес към жените, с които се виждам, но това не значи, че трябва да посипя с пепел цяла стройно изградена система — казах и продължих да ровя в чинията си като кокошка. — Макар че… всъщност искам да те помоля за една услуга.

— Разбира се, няма проблем.

— Дали ще имате време с Клоуи да я изведете малко? Няма приятелки и се надявам да…

— Разбира се — отговори мигновено. — Нямам търпение да се запозная с нея.

Метнах едно око към Макс. Не се изненадах, че ме гледа като котарак, който току-що е налапал канарчето. Но очевидно Сара бе понаучила някои от триковете на Клоуи и го бе стиснала здраво за топките, може би го стискаше и сега под масата, така че за първи път, откакто го познавах, той не обели и дума.

Имаш ли чувството, че хората, които означават най-много за теб, не са точно тези, които срещаш достатъчно често?

Гласът й и големите й честни очи, докато го казваше, ме накараха да се почувствам изпълнен с нещо ново и различно, но в същото време… празен. Като тежка, непоносима болка, която убива усещането в нервните ти окончания и вече не знаеш дали е болка, или удоволствие. Зиги искаше да й покажа как да излиза на срещи с мъже, как да се среща с хора, как да се държи пред хора, които иска да опознае… но истината е, че аз просто не правех нито едно от тези неща. Да, аз не седях по цяла нощ сам в апартамента си, не бях изолиран, но това изобщо не означава, че бях щастлив.

Извиних се и тръгнах към тоалетната. Извадих телефона от джоба си и й пуснах съобщение на номера, който ми беше дала.

Все още ли си навита за проекта „Зиги“? Ако да, аз съм съгласен. Бягане утре? Ще направим програмата за седмицата.

Не закъснявай.

Стоях и гледах екрана на телефона, но тя не отговори. Върнах се на масата да си довърша обяда. Но после, когато тръгвах от ресторанта, проверих телефона си и видях, че имам съобщение. Засмях се, защото се сетих, че ме предупреди, че телефонът й е с развалена клавиатура и почти никога не го ползва.

Страхотно! Немогаданамерякъдеебутонътзаразделяненадуми=нощесеобадя.

— Поради натоварената програма на Клоуи, Сара и Зиги, нямаше шанс да се видят преди събота. Слава богу, че най-накрая се разбраха, защото докато я гледах как бяга с кръстосани пред гърдите ръце, ме заболяха моите.

Когато пристигнах в Блу Смоук в събота следобед, Макс вече бе запазил маса. Едва дишах след шестте пробягани мили и умирах от глад. Както ставаше винаги, всички планове се правеха без мое знание и участие, така че и този път не беше изключение. Когато се събудих, Клоуи ми бе пратила съобщение да кажа на Зиги да ги чака за закуска и че после ще ходят на пазар, което означаваше да бягам сам за първи път тази седмица.

Но не беше зле. Дори беше доста добре. И макар че ми се стори малко тихо без нея и странно скучно, Зиги трябваше да излезе да си купи някои неща. Трябваха й маратонки и дрехи за бягане. Можеше да си купи и някоя друга ежедневна дреха, ако сериозно се замисляше да излиза на срещи, защото повечето мъже са плиткоумни, мислят с пишките си и разчитат предимно на първото впечатление от жената. Зиги не беше много силна в тази област, но в известен смисъл не ми се искаше да я притискам прекалено. Харесвах добре облечени жени, но колкото и странно да е, облеклото за Зиги бе наймалката й грижа. Предполагах, че ще иска да запази стила си — обличаше това, в което се чувстваше удобно, и беше естествена.

Без дори да вдига поглед от вестника, Макс премести огромния куп вестници от стола ми и помаха на сервитьорката.

— Вода — казах и избърсах челото си със салфетка. — И може би малко фъстъци засега. После ще видя какво ще обядвам.

Макс огледа дрехите ми, подаде ми мълчаливо бизнес страниците на Таймс и попита:

— Не беше ли с момичетата преди обяд?

Благодарих на момичето, което сложи водата пред мен, отпих голяма глътка.

— Не. Закарах Зигс до мястото на срещата. Не бях сигурен, че ще се оправи из града. Със сигурност знам, че може да се оправи в лабораторията и в цялата сграда на университета, но за навън не съм сигурен.

— Като истинска мама кокошка си ти.

— О, в такъв случай с много любов и признателност ще ти споделя една интересна новина. Сара, без да иска, е объркала телефоните и е пуснала на телефона на Бенет снимка на задника си.

Не знам дали имаше нещо на света, което да ми доставя по-голямо удоволствие от това да дразня Макс по повод леко перверзния му сексуален живот със Сара и цялата тая работа със снимките. Бяха полудели да се снимат. Погледна ме ожесточено над вестника, но когато разбра, че се шегувам, лицето му буквално се размаза от облекчение.

— Чекиджия — измърмори кротко, а аз започнах да прехвърлям бизнес страниците и се зачетох в Наука и технологии.

Точно тогава телефонът на Макс звънна.

— Здрасти Кло… Не, само аз и Уил. Хапваме. Бен вероятно ще пристигне всеки момент. — Остави вестника си, кимна и ми подаде телефона. Бях крайно изненадан.

— Здрасти… наред ли е всичко?

— Хана е страхотно момиче — каза Клоуи. — Не си е купувала нови дрехи от колежа. Кълна се, не се държим с нея като с кукла, но тя е най-сладкото същество, което съм виждала. Къде си я крил досега?

Стомахът ми се сви. Клоуи не беше на обяда, на който я обсъждахме.

— Ти нали си наясно, че не ми е гадже?

— Знам, че само чукаш, не се притеснявай. Както и да е, Уил… — Канех се да я прекъсна, но тя продължи. — Исках само да ти кажа, че всичко е наред. Имам чувството, че ще се изгуби в „Мейсис“^[1], ако не я следим.

— Току-що казах същото.

— Добре, добре. Обадих се да разбера дали знаете къде е Бенет. Хайде, че имаме да пазаруваме и други неща.

— Хей, чакай малко — извиках, без да си дам сметка, че това, което се канех да кажа, не беше много за казване. Затворих очи и си спомних как Зиги тичаше с кръстосани пред гърдите ръце. Беше слаба, но, за бога, гърдите й никак не бяха незабележими.

— М? Казвай бързо.

— Ако ще пазарувате, моля те, заведи я да си купи… — погледнах към Макс да се уверя, че е погълнат от вестника си и не обръща внимание. После прошепнах: — да си купи сутиен за тичане. И може би няколко за всеки ден. Става ли?

Мога да се закълна, че чух заканителната тишина от другата страна на линията. Тежка, ужасяваща тишина, която стисна гърдите ми. Никога не бях изпадал в толкова неловка ситуация. И ставаше все по-неловка. Когато се осмелих да вдигна поглед, Макс ме гледаше и се усмихваше с онази усмивка, с която обикновено казваше Вземи сега това лайно.

— Имаш голям късмет, че го каза на мен, а не на Бенет — проговори най-сетне тя. — Не можеш да си представиш масивните количества лайна, които ще те накарам да изядеш заради подобни изказвания.

— Не се притеснявай. Макс е тук и се наслаждава на сценката. Ще ме нахрани и за Бенет.

Тя се засмя.

— Няма проблем, ще вземем сутиен да поддържа сочните гърди на твоята НЕприятелка. Господи, каква си свиня!

— Благодаря.

Тя затвори и аз подадох телефона на Макс. Старателно отбягвах погледа му.

— О, Виктория! Имаш ли си тайна?^[2] — засмя се той. — Има ли достатъчно добрина в сърцето ти да помогнеш на една жена, изпаднали в нужда от бельо?

— Да ти го начукам — казах, но и аз се засмях. А изражението му беше такова, сякаш „Лийдс Юнайтед“ току-що бяха спечелили Световната купа.

— Тя тича всяка сутрин с мен и носи тези… както и да е. Това не е сутиен за тичане. И гърдите й правят така… — започнах да махам с ръце във всички посоки. — Изглеждат като четири гърди, човече. Мислех, че вече са напазарували…

Макс се облегна на лакти и без да спира да се хили, заключи:

— Уилям, ти си безценен.

— Знаеш какво е отношението ми към женските гърди. Това не е шега работа.

Не поясних, че Зиги има убийствени гърди.

— Разбира се, не е шега работа — съгласи се и вдигна вестника. — Само ми е любопитно как не си напълнил гащите, отпред искам да кажа, с кремообразна течност, докато си гледал момичето с четирите гърди.

— След около половин час вратата зад Макс се отвори. Вдигнах поглед и видях как едно изобилие от коса около малко лице с множество лъскави пазарски пликове започна с мъка да си пробива път към масата ни. С Макс скочихме да помогнем на Зиги и наредихме торбите на един от празните столове. Носеше тесни тъмни джинси, светлосин пуловер и зелени ниски обувки. Не беше облечена като за модно ревю, но беше стилна и определено се чувстваше удобно в новите си дрехи. Косата й беше различна. Свих очи и я огледах, докато сваляше раничката от гърба си. Беше я подстригала или просто за първи път я виждах пусната, не я беше свила на онова смешно кокче, от което постоянно падаше около лицето и по врата й. Сега свободно обгръщаше раменете й. Гъста, права, копринена. Но въпреки новите дрехи и прическа, за щастие, Зиги си беше Зиги: съвсем малко грим, широка усмивка, целунати от слънцето лунички. Тя протегна ръка към Макс и се представи с усмивка.

— Здравей, аз съм Хана. Ти сигурно си Макс.

— Радвам се да се запознаем — каза той и стисна ръката й. Надявам се да си прекарала добре сутринта с тези две луди жени.

— Да, прекарах страхотно.

След което се обърна към мен, метна ръце около врата ми и ме стисна здраво. Наложи се да сподавя болезнен стон.

Откъде намираше сили да стиска така? Обичах и мразех прегръдките й. Едва не ме задушаваше, но пък бяха така топли.

После ме пусна и се строполи на стола.

— Обаче Клоуи е побъркана на тема бельо. Чакахме час да мери всякакви неща.

— Момент да си намеря изненаданото лице — измърморих, но дискретно погледнах към гърдите на Зиги. Изглеждаха фантастично. Сочни, повдигнати, точно на място. Вероятно си бе купила сутиени.

— Като заговорихме за това, мисля, че е време да проверя какво е напазарувала Сара — каза Макс и пусна портфейла си в задния си джоб. — За мен беше удоволствие, Хана. До скоро! — След което ме потупа по рамото, смигна към нея и ми каза:

— Е, добър апетит.

Зиги му помаха и ме погледна с ококорени очи.

— Господи, този е ужасно… секси! Видях и Бенет сутринта. Вие тримата какво? Да не би да сте нещо като клуб „Секси Трио Манхатън“?

— Не, не е така, но дори и да имаше такъв клуб, мислиш ли, че щяхме да пуснем Макс в него? — казах и се засмях. — Изглеждаш страхотно между другото. — Тя вдигна изненадано глава, а аз побързах да добавя: — Радвам се, че не си им позволила да те гримират. Луничките ти щяха да ми липсват.

— Да ти липсват? Луничките ми? — попита шепнешком и чак сега осъзнах колко открито и прямо съм прозвучал. — Кой мъж говори такива неща? Опитваш се да ме докараш до оргазъм или какво?

Аха! Е, вече не изпитвах угризения, че аз съм прямият. Наложи се здраво да се потрудя, за да не поглеждам гърдите й, докато ми говореше за оргазми. Все още не можех да свикна с това как изстрелваше мислите си, без да помисли, без никаква цедка. Погледнах пликовете с покупките и деликатно се опитах да сменя темата.

— Май си купила доста маратонки за бягане.

Тя се наведе и започна да рови из торбите, а аз се взирах като препариран в тавана, за да не се налага да гледам прекрасните й гърди.

— Мисля, че купих всичко — каза. — Никога не съм пазарувала толкова много за себе си. Лив ще отвори шампанско, щом й кажа.

Когато най-накрая се осмелих да сваля поглед от крайно интересния таван, видях как ме оглежда, сякаш ме виждаше за първи път. Сканираше врата, лицето, гърдите ми.

— Ходи ли да тичаш тази сутрин?

— Да. И карах колело.

— Толкова си дисциплиниран. — Тя се наведе напред с брадичка, опряна в дланите си и запърха с мигли. — Спортът прави удивителни неща за мускулите ти.

Засмях се.

— Успокоява ме. Предпазва ме от… — Търсех думата, но усещах само как вратът ми се зачервява и ме обливат горещи вълни като жена в критическата. — … от това да правя глупости.

— Не, щеше да кажеш нещо друго — каза и се облегна в стола. — Предпазва те от какво? Да не се напиваш в баровете и да се биеш с другите хора? Да освобождаваш излишната негативна енергия и гнева си срещу всеки и всичко?

Нямам представа откъде се взе това желание да я подразня малко и да я пробвам. Но в моя защита мога да кажа само, че тя беше изключително объркваща смесица от неочаквано и диво. Караше ме да се чувствам напълно безотговорен и леко пиян.

— Предпазва ме от това да не искам да чукам през цялото време.

— Че защо да бягаш вместо да чукаш? — изстреля веднага. После наклони глава и ме огледа пак. — Освен това спортът увеличава количеството на тестостерона и притока на кръв. Ако изобщо сексът има нещо общо в случая, мога само да ти кажа, че правиш секс добре именно благодарение на спорта.

Този разговор отиде в опасна посока. Позволих си да я огледам малко по-внимателно и за неприлично дълго време, но тя не се огъна под щателната ми инспекция. Продължи да ме наблюдава по същия изпитателен начин.

— Нямам никаква представа защо ти казах това — признах.

— Уил, не съм девствена, не се и стремя да ти сваля панталоните. Така че можем спокойно да обсъждаме сексуални теми.

— Не съм сигурен, че предложението е добро — казах и вдигнах чашата със сока, а тя отпи вода, но продължихме да се гледаме. Не се опитвала да ми събуе панталоните? Никак? Поне мъничко…? Искаше ми се да протегна ръка и да погаля долната й устна, но вместо това оставих чашата и стиснах ръце в юмруци.

— Просто казвам, че няма нужда да подбираш темите и думите си. Това, което ми харесва в теб е, че никога не говориш със заобикалки.

— А ти винаги ли си така отворена пред хората? — попитах.

Тя поклати глава.

— Трябва да уточня, че „хората“ на този етап са… само ти. Май казвам повече от необходимото, но когато съм с теб, говоря доста глупости и като че не мога да си затворя устата.

— Та аз не искам да мълчиш — възразих.

— Винаги си имал това сексуално излъчване, винаги си говорел толкова открито за секса. Ти си просто… суперсекси играч, който не намира за нужно да се оправдава или извинява, че харесва жените, и знае как да им се наслади. Искам да кажа… това бяха впечатленията ми от теб още като бях на дванайсет. Беше толкова очевидно. Сексът е нещо съвсем естествено.

Това правят телата ни. Правят секс. Харесваш ми такъв, какъвто си.

Не отговорих. Не знаех какво да кажа. Тя харесваше в мен това, което всяка друга жена в живота ми се бе опитала да изкорени и контролира. Но не ми се понрави първото й впечатление за мен.

— Клоуи ми каза, че си я помолил да ме заведат да си купя сутиени. — Погледнах я точно когато очите й се отместиха от ъгълчето на устата ми. Усмихваше се закачливо. — Много мило, Уил. Благодаря за загрижеността. Толкова беше приятно да разбера, че мислиш за циците ми.

Наведох се и отхапах от сандвича си.

— Няма нужда да го обсъждаме повече. Макс и без това ме направи на нищо.

— Ти си загадъчен мъж. Играчът Уил — Вдигна менюто, метна му едно око и го затвори. — Но както кажеш. Ще сменим темата. За какво искаш да говорим?

Преглътнах и я погледнах. Не можех да си представя това диво същество в компанията на двете хиени Клоуи и Сара.

— За какво си говорихте днес с Клоуи и Сара?

— Ами със Сара проведохме доста задълбочен разговор как се чувства една жена след дълъг период без секс. В смисъл, колко е освежаващо и ти дава нови сили.

Едва не се задавих, започнах да кашлям.

— Това е… дори не знам какво точно е.

Тя обаче очевидно се забавляваше.

— Честно казано, мисля, че не е същото при мъжете. Но като жена трябва да ти кажа, че след известно време започвам да се чудя дали пък не съм си върнала девствеността. Сякаш трупам плесен по стените на пещера.

— Покъртително сравнение — казах, но тя не ми обърна внимание и продължи вече доста по-развълнувано:

— Всъщност това е идеално, знаеш ли. Ти си учен и със сигурност ще оцениш теорията, която наскоро развих.

Притиснах гръб в облегалката на стола.

— Последното ти сравнение беше „плесен по стените на пещера“. Почвам да се плаша.

— Няма от какво. Значи, нали знаеш, че девствеността на момичето се смята за нещо… свято?

Засмях се.

— Да, подочул съм за подобно схващане.

Тя се почеса по главата, луничавото й носле леко се смръщи.

— Моята теория е, че пещерняците се завръщат. Всички искат да четат за онзи мъж, който завързва момичето за някой стол, или където и да е, завързва я с въжета. Или става много ревнив, ако, недай боже, тя облече нещо по-секси извън спалнята. Жените трябва да харесват такива неща. И ги харесват. Е, мисля, че новата тенденция е завръщане към девствеността. Всяка жена ще иска да накара мъжа да се чувства така, сякаш той й е първият. И можеш ли да се сетиш как жените ще правят това?

Гледах как очите й горят от вълнение, докато чакаше да измисля как да й отговоря. Нейната честност, прямота, откровен интерес по темата и не знам още какво блокираха съзнанието ми. Това момиче не само питаше, ами беше хванало някакви невидими огромни клещи и стискаше гръдния ми кош. Точно под ребрата.

— С лъжи. Жените си мислят, че можем да четем Брайловата азбука с пенис. За какво става дума? Никога не бих познал дали едно момиче е девствено, освен ако има…

— Именно, с малка операционна намеса. Да речем, възстановяване на девствената ципа.

Оставих храната в чинията си.

— За бога, Зигс, ям все пак! Може ли да оставиш темата за девствените ципи за дру…

— И тогава… — тя започна да барабани по масата като във филм на ужасите, когато се натрупва кошмарното напрежение, преди да се яви някой дух. — И тогава всички чакат да видят какво могат да направят стволовите клетки за нас. Операция на гръбначен стълб, лечение на паркинсон… не, мисля, че няма да започнат оттам. Знаеш ли кой ще е големият удар?

— Когато падна от стола? — казах с каменно лице.

— Обзалагам се, че ще се започне от възстановяване на девствената вратичка.

Закашлях се. Мисля, че сериозно се давех с храната.

— Мили боже. Вратичка?

— Е, нали каза да не споменавам думи като химен и ципа, така че… Но съм права, нали?

Понечих да й кажа, че всъщност идеята не е никак лоша, но тя продължи като валяк:

— Колко много пари се харчат за разработване на виагра и на други хапове за по-добра и дълготрайна ерекция, и какво ли още не. Четиристотин хиляди различни размери и видове изкуствени цици. Кой силикон изглежда най-естествен и какво ли още не. Живеем в мъжки времена, Уил. Жените постоянно си мислят, че мъжете слагат активни растящи клетки във вагината им. Следващата година една от твоите НЕприятелки ще си направи регенерация на химена и ще даде новата си девственост на теб, Уил.

Тя се наведе, сложи устни около сламката и засмука, без да откъсва сивите си очи от мен. И този закачлив поглед. Усетих лека ерекция. Пусна сламката и прошепна:

— На теб. И ти ще оцениш този подарък. Тази жертва.

Очите й танцуваха весело, после тя отметна глава назад и се разсмя. Господи, това момиче ми харесваше. Много. Наведох се напред, облегнах лакти на масата и прочистих гърло.

— Зиги, слушай, защото ще ти кажа нещо много важно. Предстои ми да налея няколко житейски мъдрости в главата ти.

Тя седна с изправени рамене и ме изгледа недоверчиво.

— Вече обясних правило номер едно: никога не се обаждай на мъж преди да е изгряло слънцето.

Устните й се извиха в усмивка, която излъчваше чувство за вина.

— Да, разбрах.

— И правило номер две — започнах и поклатих глава. — Не обсъждай регенерация на химена по време на обяд. Всъщност никога не обсъждай тази тема.

Тя избухна в смях и после се отмести леко встрани, за да не пречи на сервитьорката да остави чинията с храната й.

— Не бързай да отхвърлиш теорията ми. Тази идея струва милиарди. А ти си човек, който прави големи кинти. Така че, ако проектът ми цъфне на бюрото ти някой ден, дори съвсем скоро, трябва да ми благодариш.

Тя заби вилица в салата и напъха огромна хапка в устата си, а аз използвах времето да я огледам.

По нищо не приличаше на жените, които познавах и харесвах. Беше хубава. Всъщност беше красива, но по никакъв начин не го натрапваше или изтъкваше с поведението си. Не изглеждаше самодоволна. Беше… забавна, уверена, с гордост носеше качествата си, а те бяха толкова много и толкова различни, дори противоречиви, че светът около нея изведнъж стана едноцветен. Не знам, дали осъзнаваше каква е и какво е, но със сигурност не очакваше аз да я оценя.

— Коя ти е любимата книга? — попитах, след което започнах да се дивя на себе си как можах да измисля такъв тъп въпрос.

Тя предъвка долната си устна гузно, започна да мига, загледа се в сандвича ми, после зарови в чинията си и най-после отговори.

— Ще прозвучи като грозно клише.

— Много се съмнявам, но давай, изненадай ме с клишето.

Тя се наведе напред и прошепна притеснено:

— Кратка история на времето.

— Хокинг?

— Разбира се — каза обидено.

— Това не е клише. Клише би било, ако беше казала Малки жени или Брулени хълмове.

— Това защо? Защото съм жена ли? Ако аз те бях попитала за любимата ти книга и ти беше казал Хокинг, нямаше ли да е клише?

Замислих се. Представих си как казвам, че това е любимата ми книга пред състудентите си, и как всички отговарят в един глас: „Разбира се, пич. Какво друго?“.

— Вероятно би прозвучало като клише.

— Значи за теб е клише, а за мен не, защото имам вагина? Много дискриминиращо. — Както и да е. — След което метна малко парче маруля в устата си. — Четох я, когато бях на дванайсет. И…

— Дванайсет?

— Да. Тази книга ми взе акъла. Не заради нещата, които авторът казва, тъй като едва ли съм разбирала повечето от тях на онези години, а защото мисли в посока, че има хора на този свят, които посвещават целия си живот да намерят отговорите, да разберат. Тази книга откри нов свят за мен.

Изведнъж спря, затвори очи, пое дълбоко въздух и се усмихна виновно.

— Проглуших ти ушите, нали? Много говоря.

— Да, но свиквам. Ти винаги говориш много.

Тя ми намигна, наведе се през масата и прошепна:

— Да, но няма да отречеш, че ти харесва, нали?

И тогава вече наистина не знам какво се случи, защото преди да се осъзная, в мозъка ми бяха нахлули фантазии, които не бях канил, не исках и не можех да понеса на маса в заведение. Представях си оголения й врат, главата й, отметната назад, разтворените й устни, дрезгавия й глас, който ме моли, представях си как езикът ми пътува бавно от шията към челюстта й, как ноктите й се забиват в раменете ми, как ме боли, но не съвсем… Премигнах, избутах стола си рязко назад така, че ударих човека зад мен, станах, извиних се на Зиги и буквално побягнах към тоалетната.

Заключих вратата зад себе си и започнах да си говоря сам.

— Какво, за бога, правиш, Самър?

Наведох се и наплисках лицето си със студена вода, хванах кранчето с две ръце, сякаш всеки миг щях да падна, и се погледнах в огледалото.

— Не, нищо не се е случило, беше просто… игра на въображението. Няма нищо. Тя е сладко дете. И е хубавка. Но е сестрата на Йенсен. Това едно. И второ: тя е сестрата на Лив, която ти, както по всичко личи, си натискал или чукал в някаква беседка (кой да помни), когато е била на седемнайсет. Мисля, че си изгърмя патроните с Лив, с което приключват приключенията ти със сестрите в това семейство. И трето… — наведох се, поех дълбоко въздух. — И трето, през цялото време се мотаеш край нея по къси гащи или анцуг. Рано или късно ще разбере. Ще види. Така че, сложи си катинар, капак, щит или каквото искаш. Прибери се, обади се на Кити или на Кристи, свирка, чукане и лягай да спиш.

Когато се върнах на масата, Зиги бе омела всичко от чинията и оглеждаше хората наоколо. Погледна ме загрижено.

— Стомах ли те боли?

— Какво? Не, не… трябваше да се обадя по телефона.

Мамка му, как измисли такава глупост? Въздъхнах и казах замислено:

— Май трябва да тръгвам, Зигс. Тук съм от часове, а имам доста работа днес.

Какво? Тъпак!

Тя извади портмонето си и остави няколко банкноти по пет долара.

— О, разбира се! И аз имам милион задачки за днес. Благодаря ти, че ме запозна с Клоуи и Сара.

Усмихна се и стана, преметна раничката си през рамо, събра всички чанти и тръгна към вратата. Лъскавата й пясъчна коса падаше почти до средата на гърба. Вървеше изправена, с уверена походка. А задникът й изглеждаше непоносимо съблазнителен в тези джинси.

И сега, Уил, вече напълно го закъса.