Кристина Лорен
Красив играч (20)

Деветнайсет

Когато бях малка, подлудявах цялото семейство преди празник или важно събитие. Не спях с дни. И никой не разбираше защо. Майка ми будуваше с мен нощ след нощ, напълно изтощена, и ме умоляваше да си легна и да се опитам да заспя.

— Зиги, ако си легнеш и поспиш, Коледа ще дойде по-бързо. Времето лети, когато спиш.

Но този трик никога не минаваше.

— Не мога да заспя — упорствах аз. Мислите ми препускат.

Последните дни и часове преди ваканция или рожден ден крачех из коридорите на голямата ни къща и дори не ми минаваше през ум, че по това време трябва да съм в леглото и да спя. Така и не се отърсих от това.

Е, в събота не беше Коледа, не беше и първият ден от лятната ваканция, но броях всеки час, всяка минутка, сякаш точно това ме чакаше. Защото колкото и патетично да е, колкото и да се ненавиждах за състоянието си, предстоеше да видя Уил. От самата мисъл не можех да спя. Заставах до прозореца и пресмятах за милионен път броя на уличните лампи до неговия апартамент.

* * *

Казват, че първата седмица след раздяла е най-тежка. Така се надявах да е вярно, защото, след като получих съобщението му Ти си единственото същество, за което мисля, настана истинският ад.

Може би бе объркал номера. Беше ми пратил съобщение, предназначено за друга? Или го казваше, защото е сам? Или пък защото е с друга, но мисли за мен? Не можех да му се сърдя за последното и след като егоизмът ми отстъпи място на разума, се сетих, че аз също му бях писала съобщения, когато бях на среща с Дилън. И трите пъти.

Най-лошото беше, че нямах с кого да поговоря за това. Е, имах, но човекът, с когото можех да говоря за себе си, бе самият Уил. В петък вечерта слънцето залязваше, когато Сара се обади да ме покани на питие с Клоуи.

Цяла седмица правех опити да изглеждам смела и безразлична, но истината е, че изглеждах нещастна и започваше да ми личи. Изглеждах уморена. Изглеждах тъжна. Изглеждах точно както се чувствах. Липсваше ми толкова много, усещах, че го няма с всеки дъх, който поемах. Знаех точно колко секунди са минали, откакто го видях за последен път.

Барът беше малко уютно местенце в Челси. Казваше се Вана с джин. Отвън не изглеждаше кой знае какво. През деня, когато нямаше дълга опашка с чакащи да влязат, не би направил никакво впечатление. Но ако човек знае какво търси, веднага ще види единствената червена крушка над вратата. Осветлението беше слабо, музиката — хладен и отпускащ джаз. В средата имаше истинска вана от мед.

Клоуи и Сара седяха на бара. Вече си бяха поръчали напитките. Бяха си довели и компания — разкошен млад мъж.

— Здравейте. Съжалявам, че закъснях — казах и се настаних на високото столче до тях.

Тримата се обърнаха, погледнаха ме и красивият мъж каза:

— О, миличка, разкажи ми всичко. Кой ти причини това?

— Аз… аз съм Хана — казах объркано.

— Не му обръщай внимание — намеси се Клоуи и плъзна менюто по плота на бара. — Ние така правим. И си поръчай нещо за пиене, преди да говориш. Изглеждаш така, сякаш само напитка може да те оправи.

Мистериозният мъж я погледна обидено и тримата започнаха да спорят по въпроса за пренебрегването, а аз отворих менюто на коктейлите и вината. Избрах първото, което ми се стори подходящо за настроението ми.

— Един томахоук — казах на бармана, но с периферното си зрение улових изненадата, с която се спогледаха Сара и Клоуи.

— Права бях! — заяви Клоуи, поръча с жест още едно, хвана ме за ръката и ни поведе към една маса. При други обстоятелства вероятно бих пила цяла нощ с надеждата да се насвяткам до безсъзнание, но трябваше да тичам на другата сутрин и не беше редно да съм махмурлия.

— Между другото, Хана, това е Джордж Мърсър — каза Клоуи и ми представи красивия млад мъж, но не спираше да ме гледа с учудени, любопитни очи. — Асистент е на Сара. Джордж, това е прекрасната Хана Бергщрьом, която скоро ще падне под масата.

— А, лека категория значи — каза Джордж, кимна към Клоуи добави: — Какво, за бога, правиш с тези тежки пиячи?

На тези двете тук трябва да им лепнат по един предупредителен етикет „Забранено за невинни млади момичета“.

— Джордж, искаш ли да усетиш тока на обувката ми в задника си?

— Целият ли? — попита Джордж, без да мигне.

— Перверзна работа — изръмжа Клоуи.

— Лъжкиня — засмя се Джордж.

Сара облегна лакти на масата и каза:

— Не им обръщай внимание. Все едно гледаш Клоуи и Бенет, с тази разлика, че няма шанс тези двамата да се изчукат, понеже и Клоуи, и Джордж искат да чукат Бенет.

— Ясно — промърморих. Сервитьорката започна да реди напитките на масата и аз плахо отпих със сламката. — Мамка му! — закашлях се, гърлото ми пламна.

Изпих почти цялата чаша вода, а Сара не откъсваше очи от мен.

— Какво става, Хана? — попита тя.

— Много е… люто!

— Тя не те попита за напитката — намеси се Клоуи.

Погледнах в чашата и се опитах да се съсредоточа върху малките парченца паприка, плуващи по повърхността, и да не обръщам внимание на чувството на празнота в стомаха.

— Някой от вас да е виждал Уил тези дни?

Сара и Клоуи поклатиха глави, а Джордж наостри ухо.

— За Уил Самър ли става дума? Чукаш Уил Самър? Милостиви боже! — извика той и повика сервитьорката. — Ще ни трябва още една чаша и ако може да донесете направо цяла бутилка.

— Всъщност не съм говорила с него от понеделник — каза Сара.

— Аз го видях във вторник следобед — каза Клоуи. — Мисля, че има доста натоварена седмица или поне така изглеждаше тогава. Леко е луднал.

— Но… той не беше ли с теб за Великден при вашите? — попита Сара.

И ето че сега аз бях онова досадно момиче, от което всички бягат, онова сополиво момиче, което разказва за драматичната раздяла с гаджето си и раздухва сърцераздирателната си история пред всички. Не исках дори да мисля за моята история, още по-малко да я споделям с приятели в бар. Как да обясня колко хубаво беше през уикенда? Как да призная, че съм била толкова наивна да повярвам на всяка негова дума, как да им кажа, че съм влюбена? И тук съзнанието ми отказа да работи. Думата „влюбила“ увисна като бетонен панел над мислите ми.

— Хана, слънце? — Сара сложи ръка върху моята.

— Просто се чувствам като кръгъл идиот.

— Хана, не е нужно да говориш за това, ако не искаш или не си готова. Знаеш, нали? — каза Клоуи и ме погледна загрижено.

— Разбира се, че трябва да каже — сопна й се Джордж. — Как иначе ще направим живота му ад, ако не знаем всички подробности? Може би трябва да започнем отначало и полека да стигнем до кошмара, който ти е причинил.

Примерно с въпрос номер едно — тая негова пишка… за нея се говори като за легенда. Има ли защо? И пръстите му наистина ли са толкова магически, както съм подочул? — После се наведе и прошепна на ухото ми: — И според слуховете, момчето можело да спечели световно по най-дълго ядене на плодове, сливи например… ако ме разбираш правилно.

— Джордж — извика с укор Сара, а Клоуи го застреля с поглед, но не успях да скрия усмивката си.

— Изобщо не разбирам за какво говориш — прошепнах и аз.

— Е, виж в YouTube. Поне ще придобиеш визуална представа.

— Да се върнем на въпроса. Защо Хана е разстроена — каза Сара и се опита да го смъмри с поглед, но не успя.

— Аз просто… — поех дълбоко въздух и затърсих думите. — Какво знаете за Кити?

— О! — Клоуи се облегна в стола, погледна Сара и пак извика едно много драматично О!

— Какво значи това О! Клоуи — попитах и облегнах лакти на масата.

— Това… какво е?… Искам да кажа… Кити… да не би да е някоя от неговите… — Джордж дори не довърши несвързаното си изречение.

— Да — каза Сара. — Тя е една от неговите любовници.

— Знаеш ли дали се е виждал с нея напоследък — попитах, много раздразнена от определението „любовница“.

Клоуи се замисли, сякаш много внимателно подбираше думите си.

— Ами… не знам да е прекратил официално отношенията с нея — каза тя. — Но Хана, той те обожава. Всеки може да го ви…

— Той все още се вижда с нея — прекъснах я. Тя въздъхна тъжно.

— Не знам, честно, не знам. Ние наистина го притиснахме доста яко да приключи с нея, но не мога да кажа със сигурност, че вече не се виждат.

— Сара? — попитах.

Тя поклати глава и каза тихо:

— Съжалявам, но и аз не знам нищо със сигурност.

Питах се дали е възможно сърцето да се разбива няколко пъти, дали е възможно да се разпада парче по парче.

Ясно чух първото пропукване, когато прочетох съобщението от Кити. После се отчупи второ парченце, когато ме излъга за вторник. После през цялата седмица усещах как се къртят ту малки, ту по-големи парченца, докато накрая бях убедена, че нищо не е останало от сърцето ми и беше цяло чудо, че там все още нещо пулсира.

— Подслушах разговор между него и брат ми. Той каза, че иска да започне сериозна връзка с… някоя, но се страхува да приключи с останалите. И тогава си помислих, че става дума за официално приключване. Нещата вървяха наистина страхотно. Но после Кити му прати онова съобщение… Играех си с телефона му и го прочетох.

Явно я беше питал за вторник вечерта и тя му отговори с пълна готовност.

— Защо не го попита, защо не поиска обяснение? — каза Клоуи.

— Исках сам да ми каже. Уил винаги е бил честен във връзките си и изобщо в общуването си с хората. И аз реших да го поканя на вечеря във вторник, за да видя какво ще ми каже… надявах се да ми каже истината за Кити.

— И? — попита Сара.

— Каза, че има… нещо. Късна среща. Същата вечер — въздъхнах.

— Кофти! — обади се Джордж.

— Да. И затова приключих всичко веднага, на място. И го направих по най-безобразния начин. Не знаех какво да му кажа, затова го изгоних. Казах му, че цялата тая работа става много сериозна, че съм само на двайсет и четири и не искам да се обвързвам, че не искам нищо сериозно и предпочитам да се забавлявам, и не желая да съм с него.

— По дяволите, момиче! — каза Джордж тихо. — Когато искаш да приключиш нещата, първо изкопаваш дупка и чак след това пускаш бомбата.

Простенах и закрих очите си с длани.

— Трябва да има някакво обяснение — каза Сара. — Уил никога не казва, че има среща, когато отива да се види с жена. Той просто казва, че отива да се види с жена. Хана, никога не съм го виждала такъв, дори Макс не го е виждал такъв! За всички е повече от очевидно, че те боготвори.

— Какво значение има? — попитах. Не бях докоснала питието си, просто го забравих.

— Той ме излъга за вторник, но аз бях тази, която настояваше да държим връзката си отворена. За мен това означаваше възможност да градя нови връзки, да се виждам не само с Уил. За него отворена връзка е означавало да запази позициите си с жените, които вече има. А като си помисля, че точно той настояваше и искаше повече от секс с мен.

— Говори с него, Хана — каза Клоуи. — Довери ми се за този съвет. Трябва да му дадеш шанс да ти обясни.

— Да ми обясни какво? Че се е виждал с нея точно по правилата, които аз му поставих? И тогава какво?

Клоуи стисна ръката ми.

— Тогава вдигни глава и лично му кажи да се разкара от живота ти завинаги. Тегли му една майна. Но го направи очи в очи.

* * *

Много преди да съмне бях облечена и готова за състезанието. Вървях пеша десет пресечки до старта. Бях изнервена до краен предел. Щяхме да тичаме в Сентръл парк. Трасето бе малко над тринайсет мили. Няколко улици бяха отцепени, за да има място за тентите, за камионите на спонсорите, за зрителите и участниците. Това вече беше истинско състезание. И Уил щеше да е там, а аз трябваше да реша дали да говоря с него, или да оставя нещата както си бяха. И в двата случая имах чувството, че няма да понеса изхода от събитията.

Небето избледняваше. Въздухът бе хладен, свеж, а лицето ми гореше, сърцето ми щеше да се пръсне от напрежение. Трябваше ми концентрация дори за елементарни неща като поемане на въздух, после издишване, после вдишване, пак издишване. Не знаех нито къде отивам, нито какво правя, но ми се стори доста добре организирано.

Когато приближих, видях множество табелки, които ме упътиха накъде да тръгна и да се регистрирам.

— Хана?

Вдигнах поглед и видях моя бивш партньор и любовник, застанал до масата, където трябваше да се запишем.

Изражението му бе пълна загадка. Надявах се, че спомените ми ме лъжат колко поразително красив е този мъж, колко завладяващ и пленителен може да бъде, когато си край него. Но паметта ми се оказа доста добра. Той удържа погледа ми, а аз не знаех как да реагирам. Дали да се разсмея истерично, дали да заплача, или да избягам, ако се опита да ме доближи?

— Здрасти — казах най-накрая.

Бях очаквала от себе си всичко, но самата аз истински се изненадах, когато изпружих ръка напред за… за какво?

Да се здрависаме? За бога, Хана! Но стореното, сторено. Треперещата ми ръка висеше между двама ни, а той я гледаше изумен.

— О… така ли… ще бъде вече? — попита тихо. После избърса длан в долнището си и крепко стисна моята. — Ей, здрасти. Как я караш? К’во става?

Преглътнах и измъкнах ръката си на секундата.

— Здрасти. Добре съм.

Беше комично, грозно, пошло, толкова нелепо, че ми се искаше да обсъдя всичко с… Уил. Само с Уил. Имах около милиард въпроси за протокола след разяла и дали ръкостискането винаги е най-лошият жест, или само сега изглежда така.

Наведох се, механично написах името си, взех листовки с информация от жената, която записваше участниците и ми обясняваше подробности, които нито чувах, нито разбирах. Имах чувството, че някой ме е пуснал в мрежа под водата и ме държи за наказание там. Когато жената свърши, Уил беше все още наблизо. Изражението му издаваше тревога, и все пак някъде в погледа му виждах надежда.

— Имаш ли нужда от помощ? — прошепна.

— Мисля, че не — поклатих глава. Това, разбира се, бе безсрамна лъжа. Нямах и най-малка представа какво правя и какво се очаква от мен.

— Трябва да отидеш до онази тента — каза меко. Очевидно бе прочел всяка моя мисъл и му беше ясно, че не знам къде е изток, камо ли в каква посока да тичам. Сложи ръка на рамото ми, но аз веднага се дръпнах като ужилена.

— Разбрах, благодаря.

Мълчанието се нагнетяваше с всяка изминала секунда. Дори не забелязах кога до него е застанала красива жена.

— Здрасти — каза тя. Погледнах я. Усмихваше се открито и искрено, ръката й бе протегната за поздрав. — Мисля, че не се познаваме официално. Аз съм Кити.

Отне ми минутка да наредя пъзела и когато успях, изненадата ме връхлетя като токов удар. Усетих как зяпвам, как очите ми се разширяват и изскачат от орбитите. Как е могъл да си въобрази, че това е редно? Точно днес да я доведе тук! Но когато погледнах Уил, той също беше много изненадан. Не я ли беше видял да се приближава?

Лицето на Уил спокойно можеше да бъде сложено в речника до думата „засрамен“.

— О, Господи! О, мамка му… Кити… — После ме погледна и изражението му се смекчи. — Кити, това е моята Хана.

Замигах насреща му. Какво каза? Коя Хана? Чия?

— Радвам се да се запознаем, Хана. Уил ми разказа всичко за теб.

Разбирах, че говорят нещо, но думите им не можеха да проникнат в замъгленото ми съзнание, заето от едно-единствено изречение. Това е моята Хана. Това е моята Хана. Не, това е грешка, просто му е станало кофти и ме е съжалил… или се е объркал. Погледнах през рамо и казах:

— Трябва да тръгвам.

Обърнах се и се запрепъвах към тентата, далеч от тях, далеч от масата и жената зад нея.

— Хана! — извика той, но не спрях, дори не се обърнах. Бях все още леко замаяна, докато попълвах данните си.

После ми дадоха номер, завързах прилежно връзките на маратонките си и започнах да загрявам. Чух приближаващи стъпки. Обзе ме ужас, защото предположих, че Уил идва след мен. Уви, много по-лошо. Беше Кити.

— Той е страхотен мъж — каза тя и сложи номера си.

Сведох поглед, без да обръщам внимание на пожара в стомаха си.

— Да, разбира се. Страхотен е.

Тя седна на пейката и започна разсеяно да отлепва етикета на шишето с вода.

— Знаеш ли, никога не бях очаквала това да се случи — каза, засмя се и поклати глава. — През всичките тези години не спираше да ми повтаря Повярвай ми, не си виновна ти. Просто не искам нищо повече от това, което имаме. Не го искам с никоя. А сега? Сега, когато най-накрая приключи с мен, основанието му беше, че иска нещо повече от секс. Само че с друга.

Седнах и я погледнах.

— Приключил е с теб?

— Е… да. Тази седмица приключи официално, но не се бяхме виждали от… — тя погледна нагоре и започна да пресмята. — От февруари. Оттогава ми се обаждаше само да ми каже, че не може да се види с мен.

Не знаех какво да кажа.

— Сега поне знам защо. — Трябва да съм изглеждала като ударена от гръм. Тя се наведе и прошепна с усмивка: — Защото той е влюбен в теб. И ако си толкова удивителна и съвършена, за каквато те мисли, не бива да си позволяваш да го нараниш.

* * *

Нямам никакъв спомен как съм прекосила парка, как съм стигнала до другите участници. Мислите ми бяха пълна каша.

Февруари? Та ние само бягахме тогава… Март, едва през март започнахме да правим секс… Вторник вечерта… за да приключи с нея очи в очи. Като достоен мъж, като честен човек. И е приключил с нея ДОРИ след като аз го изгоних! Затворих очи. Истината ме връхлетя като ураган. Вината ме затисна като скала.

— Готова ли си?

Подскочих. Уил стоеше до мен. Много внимателно сложи ръка на рамото ми, за да не ме изплаши. Усмихна се… предпазливо.

— Добре ли си?

Огледах се. Исках да намеря изход да избягам, да седна някъде и да мисля. Не бях готова да го видя така близо до мен, да ми говори, сякаш пак сме приятели. Не можех да понеса да бъдем мили един с друг, защото му дължах огромно извинение. Отново. Но пък ме ядеше и мисълта, че ме излъга за вторник. Не знаех откъде да започна. Да говоря за лъжата или да се извинявам. Погледнах в очите му, търсех знак, нещо, което да ми даде кураж, да ми обещае, че можем да поправим стореното.

— Да, мисля че съм готова.

— Ей, Хана! — Направи почти незабележима крачка към мен.

— Да?

— Ти си… Ти ще се справиш. — Очите му, тревожни и нетърпеливи, търсеха думите в моите. Стомахът ми се обърна, гадеше ми се от вина. — Знам, че нещата между нас са… объркани, но забрави за това, не мисли за нищо. Трябва да си тук, да мислиш за състезанието. Толкова много тренира, знам, че можеш да се справиш.

Издишах дълго и продължително и за първи път от седмица изкарах от дробовете си тревогата за Уил.

— Притесняваш ли се? — попита тихичко и започна да разтрива раменете ми.

— Малко.

Усетих точния момент, в който Уил не беше вече Уил, а моят личен треньор и това за малко ме успокои. Хванах се здраво за парченцето платонична фамилиарност.

— Помни, че трябва да тичаш с равно темпо. Не пилей сили в началото, защото втората половина е много по-трудна и ще ти трябват сили, за да стигнеш до финала. Разбра ли ме?

Кимнах.

— Помни, че това е първото ти състезание и целта ти е да стигнеш до финала, а не да се класираш на челно място.

Не мисли за победа сега.

— Добре — казах и навлажних устни.

— Тичала си по десет мили, можеш да минеш тринайсет. Аз съм тук, така че ще го направим заедно.

— Но ти трябва да си напред, можеш да се класираш! Това е нищо за теб — мигах изненадано насреща му.

— Моето състезание е след две седмици. Това е твоето. Вече съм ти казал.

Кимах като глухоняма, напълно загубила сетивата си. Не можех да откъсна очи от лицето му, от устата, която ме бе целувала толкова пъти, която искаше да целува мен, само мен, от очите му, които ме гледаха с внимание и надежда всеки път, когато произнасях дори най-обикновени думи, когато го докосвах, от ръцете, които сега разтриваха врата ми, а бяха докосвали всеки сантиметър от тялото ми. Той бе заявил на Кити, че иска да е само с мен. Беше ми казал същото. Със същите думи. Но аз… аз никога не повярвах. Може би играчът вече наистина го нямаше.

Той ме погледна за последен път, свали ръце от раменете ми, пусна ги тежко до тялото си, после сложи длан на гърба ми и ме поведе към стартовата линия.

* * *

Състезанието започваше от югозападния край на парка до Кълъмбъс Съркъл. Уил ми даде знак да започваме със загрявката и аз изпълнявах всичко, което ми кажеше. От време на време кимаше одобрително, но безмълвно, гледаше ме окуражително.

— Задръж още малко — каза. — Дишай.

Обявиха, че е време да се придвижим към стартовата линия. Пистолетният изстрел разцепи въздуха и птичките уплашено се разбягаха високо в небето. Хиляди тела се втурнаха напред. Маршрутът минаваше по външното трасе на Сентръл парк, покрай улица „Севънти Секъндс“ и се връщаше до стартовата линия.

Първата миля винаги е най-трудната. На втората светът около мен сякаш изчезна и чувах само топуркането на стъпки и пулса в ушите си. Почти не говорехме, но чувах вибрациите от неговите стъпки, усещах как от време на време рамото му леко докосва моето.

— Справяме се страхотно — каза на третата миля.

— На средата сме, Хана. Вървиш много убедително.

Последната миля беше истинска агония. Тялото ме болеше, мускулите ми от състояние на пълна вцепененост сякаш започнаха да се втечняват и горят, имах схващания навсякъде. Буквално виждах пулса в гърдите си.

Дробовете ми пищяха да спра. Но в съзнанието ми цареше пълно спокойствие. Сякаш пак бях под вода. Гласовете достигаха до мен приглушени и се сливаха в едно постоянно жужене. Но продължавах да чувам ясно и отчетливо един-единствен глас.

— Последна миля. Това е. Направи го! Страхотна си, Черешке!

Едва не се препънах, когато ме нарече така. Гласът му бе мек, нежен, изпълнен с потребност, но когато го погледнах, зъбите му бяха здраво стиснати, челюстите му изпукаха, а очите му останаха вперени в трасето.

— Извинявай — каза някак хладно. — Не биваше, знам. Съжалявам.

Поклатих глава, навлажних устни и погледнах напред. Бях прекалено уморена дори да го докосна. Едва сега осъзнах, че това е може би най-тежкото изпитание от всички тестове, на които ме бе подлагал животът, по-трудно от изпитите в училище, по-ужасно от всички безсънни нощи в лабораторията. Науката винаги ми се бе отдавала.

Учех, разбира се, много учех, вършех си работата, но никога не ми се бе налагало да полагам нечовешки усилия да продължа напред, когато единственото ми желание бе да падна на тревата и никога да не мръдна оттам. Онази Хана, която срещна онзи Уил на заледената пътечка преди няколко месеца не би могла да пробяга тринайсет мили.

Не би си направила дори труда, защото онази Хана би помислила, че силата й не е в това. Щеше да се върне в лабораторията, при учебниците си, в празния си апартамент, при торбичките с храна за къщи. Порция за един.

Но не и тази Хана, не и сега. И той ми бе помогнал да стигна толкова далеч.

— Почти сме на финала — каза окуражително Уил и посочи няколко високи дървета, недалеч от нас. — Там е.

Тръснах глава да махна косата от лицето си и продължих със същото темпо. Вдишване, издишване. Исках да не спира да говори и в същото време исках да мълчи. Усещах всяка клетка в тялото си като включена към електрическата мрежа, разтърсена от хиляда волта. Почти виждах как с всяка стъпка заредените с електричество клетки изскачат от тялото ми на тревата и бягат до мен.

Никога през целия си живот не бях усещала такава жестока умора и болка, но в същото време никога не се бях чувствала толкова жива. Пълна лудост, знам, но макар че ръцете и краката ми бяха пламнали и всяко вдишване бе по-трудно от предишното, нямах търпение да го направя отново.

Болката си струваше най-вече заради страха ми от провал, заради страха ми, че мога да бъда наранена. Бях копняла за нещо, което си заслужава риска, да хвана риска за рогата и да скоча с двата крака.

И с тази последна мисъл, хванах ръката на Уил и прекосихме финала.