Кристина Лорен
Красив играч (2)

Едно

Първо позвъняване. Второ позвъняване.

Спрях да крача из стаята, колкото да дръпна пердето и да погледна небето. Намръщих се. Е, на практика все още беше тъмно, но ми се стори, че небето е по-скоро синкаво, а не съвсем черно. И дори като че порозовяваше около хоризонта. С една дума — сутрин!

Бяха минали три дни от лекцията по социализиране на Йенсен и съответно това бе третият ми опит да се обадя на Уил. Нямах никаква представа какво да кажа, нито какво брат ми очакваше да кажа. Но колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че Йенс е напълно прав. Прекарвах почти цялото си време в лабораторията, а когато си бях у дома, или спях, или ядях набързо. Решението ми да живея сама в апартамента на родителите си в Манхатън, а не в Бруклин или Куинс, където живееха повечето ми колеги, не помагаше особено за подобряване на социалните ми контакти. Съдържанието на хладилника се свеждаше до някакъв зеленчук с неразпознаваем вид и възраст, храна за дома, бог знае откога, и някакви замразени неща за микровълновата. Целият ми живот досега се бе въртял около образованието ми, около намирането на най-добрата възможност за блестяща научноизследователска кариера.

Сега като че започвах да изтрезнявам и да осъзнавам колко малко имам извън това.

Явно семейството ми бе забелязало това и незнайно защо Йенсен си мислеше, че единственото решение на проблема ми и предотвратяването на неизбежната ми участ на стара мома се свежда до едно обаждане на Уил. Но аз не бях сигурна, че идеята е добра. И с всяко позвъняване ставах все по-неуверена.

Малкото ни срещи през годините и качеството на общуването ни по време на тези срещи съвсем основателно ме навеждаше на мисълта, че може дори да не ме помни. Аз бях малкото хлапе, нещо за фон, декор към драматичния му флирт със сестра ми. И сега му се обаждах, за да… за да какво? Да ме изведе някъде? Да играем шах? Да ме научи как да… Дори не успях да завърша мисълта си.

Реших да затворя, да се върна в леглото, да се обадя на брат си по-късно и да му кажа да ми целуне задника или да измисли друг проект за подобряване на социалното благосъстояние на сестра си. Ала точно в средата на четвъртото позвъняване той вдигна. Стиснах телефона толкова силно, та помислих, че съм си счупила някоя кост.

— Ало? — Гласът му беше същият, дори малко по-дълбок. — Ало? — повтори.

— Уил?

Той пое дълбоко въздух, усмихна се и гальовно и весело произнесе прякора, с който всички се обръщаха към мен.

— Хей, Зиги!

Засмях се. Нима очаквах да е запомнил истинското ми име? Сега вече само вкъщи ме наричаха така, никой не знаеше какво значи, но мисля, че родителите ми са дали прекалено много свобода на двегодишния ми брат Ерик да измисля прякори на новороденото си сестриче. Така и си останало. Зиги.

— Да, Зиги. Как ме позна…

— О, Йенсен ми каза вчера. Разправи ми как ти се е накарал и спомена, че може да се обадиш.

— Е, ето, обаждам се — казах ни в клин, ни в ръкав.

Чух как се размърда в чаршафите. Изобщо не се и опитах да си представя дали е гол, но стомахът ми се сви от притеснение, понеже едва сега осъзнах защо гласът му звучи уморено. Защото все още спи! Бях го събудила! Е, добре де, може и да не беше сутрин, но скоро щеше да съмне… Осмелих се да погледна навън, за да проверя.

— Събудих ли те? — попитах. Разбира се, не се бях сетила да погледна часовника, но сега беше прекалено късно, а и се страхувах да разбера колко е часът.

— Няма проблем — каза и се прозя. — Алармата ми и без това щеше да звънне след… около час.

Опитах се да преглътна неудобството.

— Съжалявам. Нямах търпение. Пък и малко се притеснявах.

— Не, не, наистина няма проблем. Не мога да си простя, че не сетих да ти се обадя по-рано. Разбрах, че последните три години прекарваш в приятната компания на колби и пипети.

Стомахът ми се обърна няколко пъти, докато попивах дълбокия му дрезгав глас, с който ме подкачаше, и като че се опитваше дори да ми се скара.

— Изглежда си на страната на Йенсен.

— Той просто се тревожи за теб. — Тонът му съвсем омекна. — Той е големият батко, а ти си най-приятното му задължение.

— И аз подочух нещо такова — казах и започнах пак да крача из стаята. Трябваше да правя нещо, за да предотвратя наближаващия нервен срив. — Отдавна трябваше да ти се обадя.

— Аз трябваше да се обадя — каза и се размърда. Мисля, че седна и се протегна.

Затворих очи при звуците, които издаваше. Този стон, който се откърти от гърдите му може да се опише най-прецизно с една-единствена асоциация — секс.

Дишай през носа, Хана. Спокойно!

— Искаш ли да се видим днес? — изтърсих. Дотук бях със спокойствието и търпението.

Той се поколеба, не отговори веднага, а на мен ми идеше да си ударя един шамар, задето не бях помислила, че човекът вероятно вече има планове за деня. Да иде на работа например. После среща с приятелката си, или с жена си. Изведнъж наострих ухо като хищник, за да доловя звук от женско присъствие. Или по-точно, да не доловя подобен звук. Мина вечност, после Уил проговори.

— Какво имаш предвид?

Доста коварен въпрос.

— Вечеря?

Минаха няколко болезнени мига и най-сетне каза:

— Имам нещо за днес. Късна среща. Как си утре?

— В лабораторията съм. Вече съм задала осемнайсетчасов период за тези клетки, които растат много бавно, и ако прецакам нещо и се наложи да започна отначало, ще се наръгам с някой кухненски нож.

— Осемнайсет часа? Това е много дълъг работен ден, Зигс!

— Знам.

— В колко трябва да отидеш днес?

— По-късно — казах и погледнах с крайно нежелание към часовника. Господи! Беше едва шест часа! — Около десет.

— Искаш ли да потичаш с мен в парка?

— Ти… тичаш ли? Искам да кажа… доброволно? — попитах.

— Да — каза той и се засмя с пълно гърло. — Не че не бягам, когато ме гонят, но понякога го правя и за форма.

Затворих очи и усетих познатото усещане като пред тежко предизвикателство, както се приема поставена задача, като предстоящ изпит или нещо такова. Тоя Йенсен е такъв глупак!

— Кога?

— След около трийсет минути?

Погледах през прозореца. Беше започнало леко да просветлява. Имаше сняг. Напомних си, че от мен се очаква да се променям, затворих очи.

— Изпрати ми съобщение с мястото и ще те чакам направо там.

* * *

Беше студено, толкова студено, че задникът ми замръзна на първата минута. Беше ми изпратил съобщение да го чакам пред входа на Сентръл парк на ъгъла между Пето и Девето авеню. Започнах да подскачам на място, за да се стопля, но мразовитото утро изгаряше кожата ми и студът пронизваше анцуга и гащите ми. Съжалих, че не се бях сетила да сложа шапка. Освен това съжалих, че бях забравила да погледна календара, за да си припомня, че е февруари и че в Ню Йорк през февруари само лудите ходят из парка. Не усещах пръстите си и сериозно започвах да се притеснявам, че ако си пипна ушите, ще се счупят и паднат.

Не се виждаха много хора, само двама-трима. Няколко фитнес откачалки и една двойка сгушена на пейка под оголения дрян. Топлеха се и пиеха нещо горещо от пластмасови чашки. Няколко сиви птичета ровеха из замръзналата земя, а слънцето едва се подаваше зад хоризонта.

През целия си живот едва се бях крепяла на ръба между социално приемливия си вид и онзи на момичето, на което всички в училище се подиграват, защото не спира да говори неща, които никой друг не разбира. Така че, съвсем обяснимо не се чувствах на мястото си. Всъщност почти никога не се чувствах на мястото си. Например, когато получих онази награда за най-сполучлива изследователска дейност и трябваше да ми я връчат пред стотици мои съученици и родителите им. Или пък когато трябваше да ходя да си купувам дрехи. Или когато Итън Кингман искаше да му направя свирка в единайсети клас, а аз нямах никаква представа как става тая работа и как се диша по време на заданието.

А сега, докато гледах как небето просветлява, с най-голямо удоволствие бих се скрила в някой от тези доста срамни спомени, само и само да избегна това. Не че не исках да тичам… всъщност… не исках да тичам. Не исках!

Дори не бях сигурна как се тича за здраве, като спорт един вид. Не се страхувах, че ще го видя, бях просто… нервна.

Спомних си как винаги вършеше всичко с някакво хипнотизиращо темпо, с огромна концентрация. И как всичко около него се наелектризираше със сексуалност. Но никога не се бях срещала насаме с него, а винаги в присъствието на други хора. Сега си мислех, че просто нямам… нужния подход и нагласа да се справя с такава среща.

Брат ми беше поставил задача — да живея пълноценно. И го направи доста хитро. Той много добре знаеше, че ще се захвана с нещо само след като ме убеди, че не съм достатъчно добра във въпросното нещо. Това беше направил — беше ме накарал да мисля, че ме късат на изпит по „живеене“. Бях напълно сигурна, че намерението на Йенсен не е било да прекарвам времето си с Уил и да се науча как се ходи на срещи… да си го кажа направо… как да намеря някой да ме изчука. Аз обаче реших, че е време да се науча от майстора, да вляза в мозъка му, да взема познанието и да се измъкна незабележимо, без да му позволя да ми навреди. Трябваше само да си представя, че съм таен агент на лов за информация и толкоз. Без да страдам след това.

Не като сестра ми.

След като седемнайсетгодишната Лив се изчука с Уил, деветнайсетгодишен бас китарист с пиърсинг на ушите, по време на едно негово гостуване за Коледа, научих много. Разбрах какво е едно младо момиче да си падне по лошо момче като Уил. А Уил Самър е пример, образец, самата аксиома за лошо момче.

Всички харесваха сестра ми, но тя никога не говореше за другите момчета така, както говореше за Уил.

— Зиг!

Обърнах рязко глава и мисля, че ми трябваше доста време да реагирам при вида на вървящия към мен въпросен образец. Беше по-висок, отколкото го помнех. Стройно тяло, леко приведен, дълги ръце и крака, които при повечето хора обикновено са признак на непохватност, но не и при него. Винаги съм знаела, че има нещо в този мъж, нещо магнетично, неустоимо и нищо общо с общоприетите норми за мъжка красота и с класическите форми на моделите.

Но спомените ми за Уил избледняха на мига, изпариха се като лятна роса, защото този мъж пред мен… Усмивката му беше същата, дяволита, леко изкривена, винаги на лицето му, дори когато беше сериозен. Тази усмивка не напускаше очите му. Никога. Лицето му беше като на хлапе, което върши някоя пакост, но е готово за нови и още по-коварни игри.

Докато приближаваше, той се обърна в посока на сирената на някаква полицейска кола и видях наболата му брада, гладката кожа на врата му, а щом стигна до мен, усмивката му стана още по-топла.

— Добро утро. Познах те отдалече. Помня как като малка крачеше така нервно преди изпит или когато си притеснена. Подлудяваше майка си.

И тогава, без да мисля, пристъпих напред, обвих ръце около врата му и го притиснах силно в прегръдката си.

Никога преди не бях заставала така близо до него, в случая в него. Беше силен, топъл. Притисна лице до челото ми.

Затворих очи и се оставих на вибрациите от плътния му глас.

— Токова се радвам да те видя.

Таен агент Хана!

С огромно нежелание направих крачка назад, вдишах аромата му на сапун премесен със свежестта на ледения въздух.

— И аз се радвам да те видя.

Светлосините му очи ме гледаха изпод черната шапка, която едва прикриваше рошавата му тъмна коса. Той направи крачка към мен и сложи нещо на главата ми.

— Ще ти потрябва.

Опипах главата си. Шапка. Дебела вълнена шапка! Колко мило наистина. С един дребен жест на загриженост успя да ме обезоръжи на мига.

— Благодаря. Е, в такъв случай мисля да си запазя ушите. Кой знае, може пък и да ми потрябват.

Той се засмя, отстъпи назад и ме огледа.

— Изглеждаш доста променена, Зигс.

— Никой в целия свят не ме нарича така — засмях се. — Освен семейството ми. И мисля, че така ще си остане… за вечни времена.

Усмивката му се стопи и заоглежда лицето ми, сякаш търсеше татуировка с името ми. Винаги ме бе наричал Зиги, като братята и сестра ми. За Йенсен, Лив, Нийлс, Ерик… до мига, в който напуснах дома, за всички бях просто Зиги.

— А как те наричат приятелите ти?

— Хана — казах тихо.

Той продължи да ме зяпа. Гледаше шията, устните ми и накрая започна да изучава очите ми. Сякаш бях на лекар… но дори аз можех да усетя енергията между нас.

Но не, едва ли. Вероятно не разбирам правилно ситуацията. Точно това е най-големият риск при Уил Самър.

— И така… ще тичаме ли? — попитах.

Той премигна, сякаш едва сега осъзна къде сме и какво правим.

— Да, да — кимна и придърпа шапката върху ушите си.

Изглеждаше толкова различен — успял, като човек с подреден живот и всичко, което идва с него, но после видях следите от пиърсинга. Бяха поизбелели.

— Първо, искам да внимаваш за заледени участъци — започна той, а аз преместих поглед от ушите към лицето му. — Обикновено поддържат трасето чисто и няма много заледени места, но ако паднеш, ще се нараниш лошо.

— Добре.

Той посочи пътечката, която се виеше около заледеното езеро.

— Това е долното трасе. Минава покрай резервоара и няма много нагорнища.

— Всеки ден ли пробягваш това разстояние?

Очите му блеснаха закачливо.

— Не точно това, защото е само миля и половина. Но понеже сега започваш, реших да вървим в началото и в края и да пробягаме само милята по средата.

— Можеше да минем по твоя маршрут — казах. Стана ми кофти, че заради мен си сменя трасето.

— Не става, защото е шест мили.

— Нищо работа, мога да го пробягам — казах. Не ми изглеждаше толкова много.

Около… шестнайсет хиляди крачки. Големи крачки… Усмивката ми се изпари заедно с ентусиазма. Той търпеливо ме потупа по рамото.

— Разбира се, че можеш. Но ти предлагам да видим как ще мине с една миля и после ще говорим — смигна закачливо.

После?

* * *

Е, добре де, не бях най-великият маратонец на съвремието ни, не бях и на милион светлинни години от маратонец.

— Всеки ден ли тичаш? — опитах се да попитам, но излезе като грухтене на пресекулки.

Пот се стичаше от слепоочията ми, по врата, а нямах сили дори да я избърша. Той кимна. Боже, как изглеждаше!

Сякаш си ходеше ей така, ранна утринна разходка. А аз бях пред инфаркт.

— Колко остава?

Той ме погледна очевидно развеселен.

Каква прелестна усмивка! Иначе имам сили да мисля за глупости.

— Половин миля.

Боже милостиви!

Изпънах рамене, вдигнах гордо брадичка. Можех да се справя. Млада, в сравнително добра форма. По цял ден стоях права, бягах от стая в стая, винаги се качвах по стълбите до къщи. Разбира се, че можех да се справя.

Никакъв проблем.

— Супер… — казах. Дробовете ми сякаш бяха пълни с цимент и дишах плитко, неравно и на много малки глътки. — Страхотно е.

— Вече не ти е студено, нали?

— Не.

Съвсем ясно чувах как кръвта ми блъска във вените, как сърцето ми се опитва да ми счупи някое ребро. Стъпките ни кънтяха по пътеката. Очевидно не ми беше студено.

— Като оставим настрана, че си заета през цялото време, харесва ли ти работата? — попита. Говореше толкова спокойно, все едно лежеше на дивана. Дори не се беше задъхал!

— Да, много — изграчих. — Харесва ми да работя с Лимаки.

Поговорихме за проектите ми, за хората в лабораторията. Оказа се, че познава ръководителя на дипломната ми работа от времето, когато работили заедно в сферата на ваксините, аз бях много впечатлена, че Уил е в крак с всичко, което се публикуваше в сферата на науката, макар че бизнесът му изисква по-скоро качества на лешояд, както ми обясни. Но освен за работата, не спираше да пита за други неща. За живота ми. Задаваше открити, прями въпроси.

— Лабораторията е моят живот — казах и го погледнах скришом да видя как ще реагира на такова откровение.

Той дори не мигна. Работех с няколко студенти, които като мен завършваха скоро, и с цяла армия завършили докторантура. — Всички в лабораторията са страхотни! — обясних, като преглътнах и поех максималното количество въздух, което дробовете ми бяха в състояние да поберат, за да довърша мисълта си. — Но най-много се разбирам с двама женени с деца. Така че след работа… е, не ходим да играем билярд и да пием бири.

— Мисля, че всички заведения с билярдни маси са затворени по времето, когато свършваш работа — каза с усмивка той. — Нали затова съм тук? Като един голям батко, който да те извади от рутината или нещо от сорта?

— Да, правилно — засмях се. — И макар да бях бясна, когато Йенсен ми заяви в лицето, че трябва да започна да живея, мисля, че в известен смисъл беше прав. — Спрях да говоря през следващите десетина метра, за да поема въздух. — Просто толкова съм се забила в работата, в обучението, изпит след изпит, предизвикателство след предизвикателство… като че никога не спирам за секунда да се насладя на живота.

— Да — съгласи се тихичко. — И това никак не е хубаво.

Опитах се да не обръщам внимание на втренчения му поглед и забих очи напред в пътеката.

— Имаш ли чувството, че хората, които означават най-много за теб, не са точно тези, които срещаш достатъчно често? — попитах, но той не отговори, затова продължих с монолога. — Напоследък имам чувството, че правя неща, които не са ми много по сърце, които нямат кой знае какво значение.

С периферното си зрение улових как извръща глава настрани и кимва. После каза тихо:

— Да, това ми е познато.

Минутка по-късно го чух да се смее. Обърнах се и го изгледах учудено. Вибрациите от смеха му пробиваха кожата ми и отекваха чак в костите ми. Проследих погледа му. Гледаше скръстените пред гърдите ми ръце. Наложи се да призная, макар и с огромно нежелание.

— Циците ме болят. Не знам как вие, мъжете, бягате.

— Е, първо на първо, нямаме… — Посочи плоския си гръден кош.

— Е, добре, там нямате нищо. Но имате други атрибути. Ти например по боксерки ли бягаш?

По дяволите! Какво ми става? Проблем номер едно: нямам вербален филтър.

Той ме погледна доста объркан и притеснен и за малко не се преби, като се спъна в някакво паднало клонче.

— Какво?

— За боксерки говоря — повторих, даже произнесох думата на три срички. Бок-сер-ки.

— Или носиш някакви специални неща, които да държат мъжките ти атрибути и да не им позволяват да се…

Смехът му отекна чак до върховете на дърветата и разцепи ледения въздух.

— Не, не съм по боксерки. Прекалено много неща има да се мандахерцат — каза, намигна ми и се загледа напред, но продължи да се усмихва закачливо и някак учудено.

— Искаш да кажеш, че твоите са наистина прекалено много, повече отколкото на останалите мъже? — пошегувах се. Той ми хвърли развеселен поглед.

— Ако толкова много се интересуваш, в момента нося специални къси гащи за бягане, за да пазя момчетата от клатене и измръзване.

— Е, момичетата имат късмет поне в това отношение. Нямаме нищо за мандахерцане долу, няма опасност нещо да се измъкне или да изпадне — казах и незнайно защо започнах да махам с ръце като откачена. — Поне там сме компактни.

Стигнахме до равната част на пътеката и преминахме към бързо ходене. Уил се засмя тихичко.

— Да, забелязал съм.

— Е, разбира се, ти си експертът.

— Какво? — попита доста скептично той.

За секунда размислих дали да не премълча това, което се канех да кажа, но беше прекалено късно, а и както вече знаем, нямах цедка на устата. Никога не съм умеела да цензурирам мислите си — факт, който семейството ми с радост изтъкваше при всеки удобен и неудобен случай. Но сега съзнанието ми сякаш се опитваше да открадне всяка свободна секунда, за да блесне с липсата на автоцензура точно пред легендарния Уил. Сякаш нямаше да имам друга възможност да лъсна с дар словото си.

— Ами експертът по… пичките — прошепнах, последната дума произнесох само с устни.

Той се запрепъва, погледна ме ококорен и втрещен. Аз спрях и се наведох напред да си поема въздух.

— Ти сам го каза!

— Кога съм казал, че съм пичи експерт?

— Не помниш ли когато ни разказваше? Казваше, че Йенсен само обича да приказва, а ти си човек на действието.

И после повдигна многозначително вежди.

— Това е ужасно. Как, по дяволите, помниш такива неща?

— Бях на дванайсет — казах и се изправих. — Ти беше деветнайсетгодишният секси приятел на брат ми, който говореше за секс в нашата къща. И не само говореше, но и се шегуваше. За мен ти беше някакво митично създание.

— А защо аз не помня нищо от онова време?

Свих рамене, погледнах зад рамото му към празната пътечка.

— Може би поради същата причина.

— Не си спомням да съм забелязал чувството ти за хумор. — Или пък… — Изгледа ме от главата до петите и добави:

— Не съм забелязал кога си пораснала.

— Тогава не бях пораснала — усмихнах се.

Той се пресегна и издърпа горнището през главата си. За секунда тениската му се вдигна и видях голото му тяло.

Е, не цялото, но една значителна част от корема. Вцепених се, но не от студа, а от болезнени конвулсии във, около, под и над слабините. Гладък корем, нежни косъмчета от пъпа до… шортите. Долнището му се бе свлякло и успях да видя очертанията на таза му, леко загатнатите мъжки… части, краката му… О, боже! Тялото на Уил Самър беше нечовешки красиво.

Когато свали тениската си надолу, започнах да изучавам останалата част от тялото му, дългите му ръце, сега съвсем голи в тоя студ. Почеса се по врата, очевидно засрамен от начина, по който гледах мускулите му.

Пазех много спомени за Уил Самър от времето, когато работеше за баща ми. Спомнях си как седях с него и Йенсен на дивана и гледахме филми, как минавах покрай него в коридора и го виждах само по хавлия около кръста, как душеше из въздуха, когато се прибираха от лабораторията, озверели от глад. Но защо бях забравила за татуировките му? Може би някой в крайна сметка бе успял да ми направи бяла магия или нещо такова, защото само извънземна сила би могла да изтрие такъв спомен. И когато ги видях сега, се сетих за птицата на рамото му, за корените на дървото, преплетени около бицепса му. Сега имаше и нови татуировки. Двете спирали на структурата на ДНК; под ръкава на тениската му се подаваше друга татуировка, приличаше на фонограф.

Уил бе спрял да говори. Погледнах лицето му, а той ми се усмихваше.

— Извинявай — изблях тъпо като овца. — Имаш нови?

Облиза устни, погледна напред и тръгнахме.

— Няма за какво да се извиняваш. Нямаше да си ги направя, ако не исках хората да ги гледат.

— Не е ли малко странно? Искам да кажа с бизнеса ти и официалните срещи. Знаеш…

— Е, ризи с дълги ръкави, сака. Много малко хора знаят за тях.

Проблемът в последното изречение не се криеше в това колко малко хора знаят за татуировките му, а в останалите, които знаят и познават добре не само тях, но и всяка извивка на това тяло.

Не забравяй за опасността при Уил Самър. Всичко, което каже, звучи мръснишки и сега си го представяш гол.

Пак и пак.

Премигнах и погледнах встрани. Трябваше ми нова тема на разговор.

— Добре, кажи нещо за твоя живот!

— Какво искаш да знаеш? — огледа ме той.

— Харесваш ли си работата?

— В повечето дни, да.

Усмихнах се на откровението му.

— Виждаш ли се често със семейството си? Майка ти и сестра ти още ли са във Вашингтон? — Спомних си, че Уил имаше две доста по-големи от него сестри, които живееха недалеч от майка си.

— Орегон — поправи ме той. — Да, виждам ги два-три пъти в годината.

— Срещаш ли се с някоя сега? — изстрелях, но някак по-тихо.

Той свъси вежди, сякаш не разбираше въпроса. След малко май разбра.

— Не.

Беше толкова чаровен, когато изпаднеше в неловко положение, чак забравих колко тъп въпрос зададох.

— Наистина ли се наложи да помислиш, преди да ми отговориш?

— Не, всезнайко! И не, наистина няма момиче, което да ти представя като… Зиги, това е моята приятелка.

— Странен начин да избегнеш прям отговор на въпрос.

Той издърпа шапката от главата си и зарови пръсти в мократа си от пот коса, която стърчеше във всички посоки.

— Никоя не е успяла да привлече окото ти?

— Всъщност… няколко жени са ми харесвали — каза и ме погледна в очите. Очевидно нямаше намерение да се огъне под напрежението, на което го подлагах с този разпит. Спомних си едно от най-важните му качества: Уил никога не смяташе за необходимо да дава обяснение на когото и да било, но и никога не бягаше от въпроси.

Явно си бе останал същият: често без жена до него и никога само с една. Погледнах към гърдите му, наблюдавах как се разширяват и свиват с всеки поет дъх, усещах как дишането му се стабилизира, гледах мускулестите му рамене, гладката кожа на врата му. Устните му се разтвориха леко и пак ги навлажни. Беше небръснат. Изведнъж изпитах неканено и доста стряскащо за самата мен желание да почувствам наболата му черна брада върху кожата на бедрата си. Погледът ми се плъзна към силните му ръце, огромните му длани, спокойно отпуснати до тялото.

Господи, какво ли умеят да правят тези пръсти! После към плоския корем и надолу, доста под кръста. Очевидно Уил беше от мъжете, които имат с какво да напълнят панталоните си.

Боже, как ми се искаше да му зашлевя един шамар и да махна тая съблазняваща усмивка от лицето му.

Тишината между нас се сгъсти, предпазливостта започна да се процежда със ситни капки в малкото разстояние между нас. Никога не съм умеела да слагам маски, лицето ми показваше всичко, което мисля и чувствам.

Обзалагам се, че Уил можеше спокойно да прочете всяка моя мисъл.

Очите му потъмняха, сякаш наистина разбираше какво ми минава през ума. После направи крачка към мен, изгледа ме от горе до долу и попита:

— Е, каква е присъдата?

Преглътнах тежко, свих потните си длани в юмруци и започнах:

— Уил? — И спрях.

Той премигна, после пак, направи крачка назад и като че се опомни къде е. Буквално чувах мислите му: това е малката сестра на Йенсен… тя е седем години по-малка от мен… чуках сестра й Лив… тя е дете… глупаво досадно дете… не мисли с пениса си.

Той се намръщи леко, измънка нещо като извинение, а аз се наслаждавах на реакцията му. За разлика от мен Уил беше от хората, които са свикнали да носят маска. Но очевидно не и сега, не и пред мен. Осъзнавайки това, изведнъж се почувствах много по-уверена. Той беше може би най-сексапилният и неустоим мъж в света, но Хана Бергщрьом можеше да се справи с него.

— Значи не си готов да се задомиш?

— Определено не — усмивката му разтегна само едното ъгълче на устата му.

Изглеждаше… напълно опустошителен. Сърцето ми, както и детеродните ми органи, нямаше да издържат и една нощ с този мъж.

Това дори не стои като възможност, патицо! Я слез на земята!

Бяхме се върнали в началото на пътечката. Уил се облегна на едно дърво.

— Защо реши да се гмурнеш в света на живите едва сега? — попита и ме погледна, сякаш ми подаваше топката и сега беше мой ред да играя. — Знам, че Йенсен и баща ти искат да излизаш, да имаш по-активен социален живот, но… за бога, ти си красиво момиче, Зигс, не вярвам да не си затрупана с предложения.

Захапах устна, за да не се засмея на логиката му. Разбира се, типично в негов стил, той бе разбрал, че става дума за това да си намеря някого за чукане. И истината е… че не грешеше. Не съвсем. Освен това в изражението му не видях укор, никакво дистанциране, никакво затваряне относно такава деликатна и доста лична тема.

— Не е като да не съм излизала с мъже. Просто всичките ми срещи бяха… не бяха нещо запомнящо се… не умея да го правя — казах и веднага си спомних последния опит да отида на среща. — Знам, че не личи много под тези тонове обаяние, но никак не ме бива в тези неща. Йенсен ми е разказвал как си успял да завършиш с отличие и въпреки всичко си имал време да се веселиш и забавляваш през цялото време, да живееш. Поне така звучи от неговата уста. И ето ме и мен, в лаборатория, в която повечето хора смятат, че социалният живот е нещо като ново поле за изследователска работа. Не са много тези, които се осмеляват да се качат на лодката и да поразгледат какво има зад епруветките.

— Ти си толкова млада, Зигс. Защо се притесняваш за тези неща отсега?

— Не се притеснявам, никак даже, но съм на двайсет и четири. Всички системи в тялото ми работят… мисля, а съзнанието и фантазиите ми често се разхождат из какви ли не места. Искам… да видя, да опозная, да пробвам. Не си мислил за това, когато си бил на моите години, нали?

— Е, не се съсипвах от тревоги — каза и сви рамене.

— Разбира се, че не си. Само да вдигнеш вежда и хоп! — няколко чифта гащи падат на земята.

Уил облиза устни, почеса се по врата и каза:

— Голяма си скица.

— Аз съм учен, Уил. Ако ще се захващам с такова нещо, трябва да разбера как мислят мъжете, да вляза в мозъците им! — Поех дълбоко въздух, погледнах го в очите и казах смело: — Научи ме, Уил. Обещал си на брат ми да ми помогнеш. Така че, помогни ми. Повече от сигурна съм, че не ти е казал: Ей, пич, покажи на сестра ми града, виж там да не плаща много наем и между другото, можеш ли да й помогнеш да подобри сексуалния си живот.

Той смръщи вежди, сякаш току-що се сети за нещо неприятно.

— Да не би да намекваш, че трябва да ти намеря гадже?

— Не! За бога, не! — не бях сигурна дали искам да се смея, или да изпълзя до някоя дупка и да се заровя там до края на света. Независимо че по скалата на ДЕФКОН^[1], сексапилът на Уил беше на пета степен, това, което исках от него, бе да ми помогне да чукам други мъже, да забърша усмивката от лицата на други. Може би едва тогава щях да мога да се социализирам и да се отърва от образа на лабораторен плъх. — Искам да ми помогнеш да се науча да… — свих рамене и започнах да чеша косата си под шапката. — … да ми помогнеш да се науча как да излизам на срещи. Да ми кажеш какви са правилата.

Той погледна встрани, сякаш се разкъсваше и не знаеше какво решение да вземе.

— Правилата? Аз не… — започна той и потрепери.

Почеса брадата си. — Не съм сигурен, че имам нужната квалификация да те обучавам как да се държиш по време на среща.

— Защо не? Нали си ходил в Йейл.

— Да. И? Това беше преди години, Зигс. Пък и тази дисциплина не беше включена в курса на обучение.

— И си бил в рок група — продължих, без да обръщам внимание на последното му изречение.

Очите му най-сетне блеснаха оживено.

— Накъде биеш?

— Че съм завършила Университета по технологии в Масачузетс и играех на Дракони и Затвори и на такива детски глупости.

— Чакай малко, Зигс! Аз бях абсолютен професионалист на Дракони и Затвори.

— Искам да кажа — продължих, без да му дам шанс да довърши, — че един възпитаник на Йейл, бивш бас китарист, има някаква представа как да се подобрят уменията за социално общуване с противоположния пол на едно момиче с очила, което е прекарало целия си живот в зубрене.

— Майтапиш се, нали?

Вместо да отговоря, скръстих ръце пред гърдите си и зачаках търпеливо. Научих се да постигам своето точно по този начин. Когато се наложи да ме местят от лаборатория в лаборатория, уж да ми помогнат да разбера с какъв вид изследователска дейност искам да се занимавам, аз не исках да ме местят, знаех какво искам да правя и знаех, че искам да работя с Лимаки. И исках да започна веднага. Затова застанах пред офиса му и бавно и систематизирано обясних защо тази работа е идеалният вариант да се пренасоча от изследвания на ваксини към паразитология и защо мисля, че би ми помогнал да развия тезата си за дипломната работа. Тогава застанах по същия начин и бях готова да чакам с часове, докато получа положителен отговор. След пет минути той се предаде и понеже беше завеждащ на катедрата, направи изключение за мен.

Уил се загледа някъде в хоризонта. Не бях сигурна, че дори ме слуша. Или може би бе чул и сега обмисляше думите ми, или пък избираше маршрут, по който да избяга по-бързо, така че да не мога да го хвана, да ме зареже да треперя в студа. Най-сетне въздъхна, погледна ме и каза:

— Правило номер едно за разнообразен и успешен социален живот: не звъни на никого, преди да изгрее слънцето.

Освен на такси.

— Да, съжалявам за това.

Той пак ме огледа.

— Ще тичаме, ще излизаме… не е нужно да полагаш кой знае какви усилия, но… за бога… не знам… облякла си анцуга на брат си. Поправи ме ако греша, но имам чувството, че това е практика в ежедневието ти дори когато не спортуваш. Макар че… от друга страна, е доста сладко.

— Няма да се обличам като курва!

— Никой не те кара! Не е нужно да се обличаш като курва. — Той изпъна рамене, разбърка косата си и после се опита да я набута под шапката. — Господи, не знам защо никога не съм забелязал дарбата ти да трошиш топките на мъжете. Познаваш ли Клоуи и Сара?

— Това някакви момичета, с които не излизаш ли са? — попитах.

— О, не, за бога, не — засмя се той. — Тези двечките са стиснали най-добрите ми приятели за топките. Мисля, че няма да е зле да се запознаеш с тях. Кълна се, че за няколко часа така ще си паснете, че ще станат най-добрите ти приятелки.