Кристина Лорен
Красив играч (19)

Осемнайсет

До къщата на мама имаше много опасен завой на стръмно надолнище. Първо пътят се виеше нагоре, но никой не можеше да види надолнището след завоя. Всички свиреха с клаксоните, за да предупредят че идват, независимо в коя посока се движат, но когато хората минаваха за първи път оттам, не знаеха колко коварно е мястото. После винаги разказваха за този завой и как едва не са се пребили.

Може би с мама трябваше да сложим някакъв знак, но така и не го направихме. Тя казваше, че обича да натиска клаксона си и че цени чувството на доверие между нас. Казваше, че знаела толкова добре графика ми, че не й е било нужно да натиска дори клаксон, за да се увери, че няма никой зад завоя.

Но аз не бях сигурен дали това чувство наистина ми харесва. Мразех да живея с гола надежда, че никой не идва в моята посока, мразех да не знам какво ме очаква след завоя, но пък изпитвах такова облекчение, дори екстаз, когато завиех и наистина нямаше никого, а колата се спускаше свободно надолу.

Хана беше точно такъв завой. Тя беше опасният завой, моето мистериозно изкачване и спускане. Сега осъзнавах, че през цялото време не бях успял да се отърва от подозрението, че ще изпрати някой камион да се блъсне в мен и да ме премаже.

Но когато бях с нея, достатъчно близо, за да я целуна, да я докосна, да слушам лудите й теории за възстановяване на химена, тогава изпитвах луда комбинация от спокойствие и вълнение и преставах да се тревожа за вероятността да се разбия. Искаше ми се да вярвам, че избухването й тази вечер е просто един такъв завой и че скоро пътят ще се стане равен и гладък, и отново ще има видимост. Исках да отхвърля мисълта, че връзката ни не е била обречена още преди да започне.

Ала не успявах.

Може би се дължеше на младостта й. Опитах се да си спомня как съм постъпвал на двайсет и четири и честно казано, видях един млад идиот, който работи нечувано много часове в лабораторията и после излиза да чука различна жена всяка вечер. В известен смисъл Хана беше надживяла годините си. Сякаш беше на двайсет и четири по някакво различно летоброене или по друга организация на времето, сякаш беше извънземно същество. Не изпитваше никаква потребност да бъде дете. Колко беше права, когато ми каза, че винаги е знаела как да бъде зряла, а сега трябвало да се научи да бъде дете. И ето, току-що завърши първото си изпитание: успя да гръмне всичко във въздуха. Много незряло и без абсолютно никаква връзка, но все пак успя.

Браво на Черешката.

Качих Кити в таксито и се върнах в офиса. Беше около осем. Бях решил да почета, да се хвърля в нещо, което да отклони вниманието ми, за да не мисля за случилото се преди няколко часа. Минах покрай офиса на Макс и видях, че свети.

Надникнах.

— Какво правиш тук? — попитах и се облегнах на рамката на вратата. Макс бе застанал с глава, отпусната в длани, но когато ме чу, вдигна вяло поглед.

— Сара излезе с Клоуи. Реших да поработя — каза и ме изгледа. Устните ми се спуснаха надолу, някак укорително. — Ти не излезе ли преди няколко часа. Защо се връщаш? Днес е вторник, нали?

Гледахме се мълчаливо. Въпросът увисна във въздуха. Толкова отдавна не бях излизал с Кити във вторник… Едва ли Макс осъзнаваше какъв тъп въпрос ми задава.

— Да, видях се с Кити — признах. — Съвсем за малко.

— Честно казано, Уил, не познавам по-голямо лайно от теб.

— Извиках я да пием по едно питие. — Погледна ме раздразнено, гневно дори, но аз вдигнах ръка да го спра, преди да се е разбучал. — Да приключа с нея. Тъпанар! — развиках се. — Макар че връзката ми с Кити бе чисто физическа и не намесвахме чувства, мислех, че трябва да й кажа в очите, че сме дотук. Не я бях виждал от толкова време, но всеки понеделник се обаждаше да пита за вторника и беше редно да сложа край на това. Фактът, че Кити все още мисли, че има шанс да се видим, за да се изчукаме за час, ме караше да се чувствам виновен пред Хана.

Стомахът ми се обърна няколко пъти само при произнасянето на името й. Нещата между нас не можеха да бъдат по-зле.

Никога не я бях виждал толкова затворена и далечна. Стиснах зъби и погледнах към стената. Разбирах, че ме лъже, но защо?

— И какво правиш тук? Къде е твоята Хана? — попита Макс и се облегна в стола.

Погледнах го мълчаливо и едва сега забелязах, че изглежда адски уморен, разтърсен, смален, не беше онзи Макс, когото познавах. Дори и след най-тежкия работен ден, Макс изглеждаше като… Макс. Но не и днес.

— Какво ти е? — попитах вместо да му отговаря. — Изглеждаш така, сякаш са те въртели в центрофуга.

Мина доста време, преди да ми отговори. Поклати глава, усмихна се и каза:

— Пич, нямаш представа за какво става дума. Хайде да минем да вземе Бен и да отидем да пием бира.

— Стигнахме в бара преди Бенет, но тъкмо седнахме на една от крайните маси до счупената машина за караоке, когато той се появи. Идваше направо от работа, но както винаги, изглеждаше като изваден от кутийка. Но като се вгледах по-внимателно, установих, че е по-зле и от Макс. Имах чувството, че всеки миг ще падне и няма да долази до масата. Запитах се кой от трима ни ще загуби съзнание пръв и дали някой ще оцелее да разкаже на останалите за тази нощ.

— Уил, покрай теб започвам да се пропивам през седмицата — каза със сетни сили и седна.

— Поръчай си сода — казах.

Погледнахме към Макс в очакване на обичайната му забележка, че е чисто богохулство да поръчаш диетична кола в английска кръчма, но той не обели дума, дори мисля, че не ни слушаше. Гледаше в менюто, сякаш се канеше да поръча нещо различно. После бавно го затвори и поръча Гинес, хамбургер и чипс. Както винаги!

Мади взе поръчките ни и изчезна зад бара. Втора поредна седмица идвахме във вторник вечер. Нямаше хора. Беше пусто като миналата седмица. Над масата ни надвисна тишина. Явно на никого не му беше до празни приказки и тъпи шеги.

— Макс, какво ти става? — попитах. Лицето му грейна с онази толкова истинска усмивка, която винаги ме бе удивявала, поклати глава и каза:

— Попитай ме след втората бира — заяви и се усмихна на Мади, която тъкмо слагаше първата пред него.

— Съобщението, което получих от Макс, гласеше, че излизаме да „пийнем по женски“. Редно е да попитам коя от женските на Уил ще обсъждаме тази вечер — каза Бенет.

— Само една е женската. Беше една. Хана приключи с мен преди няколко часа, така че в момента няма никакви жени.

И двамата ме погледнаха с тревога и някак загрижено.

— Каза, че не желае да имаме връзка. Искала да се забавлява — добавих.

— По дяволите! — промърмори Макс и разтърка лицето си.

— И знаете ли какво си мисля? — продължих. — Мисля, че се наслушах на глупостите й.

— Уил… — обади се Бенет с предупредителен тон.

— Не, няма Уил! — извиках и размахах ръце да го спра, но колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че има нещо друго в цялата тази напълно неразбираема ситуация. Да, вярно е, че беше ядосана тази вечер, и аз все още нямах никаква представа защо, но после се сетих как правихме любов на пода в къщата на родителите й, спомних си глада в очите й, сякаш не искаше само тялото ми, а се нуждаеше от мен, от самия мен.

— Знам, че изпитва нещо. Много неща между нас се промениха този уикенд — казах. — Сексът винаги е бил много интензивен, но никога като в онази нощ в дома на родителите й.

Бенет се покашля.

— Извинявай, че те прекъсвам, но правилно ли чух, че сте се чукали в къщата на родителите й?

Беше ми по-лесно да приема, че пита, защото е впечатлен, а не защото иска да ме упрекне, така че продължих:

— Сякаш най-сетне бе готова да признае, че между нас има повече от секс и приятелство или приятелство с бонус секс. — Вдигнах чашата с вода и отпих. — Но на другата сутрин се затвори. Ей така, изведнъж. И сега се измъква и казва, че не желае да бъдем двойка. Сякаш е направила голяма грешка с мен и се опитва да я поправи.

Двамата гледаха замислено, явно и за тях всичко това беше загадка. Накрая Бенет се обади:

— А вие изобщо вземали ли сте решение да бъдете двойка и да няма други? Съжалявам, но просто не мога да проследя кривата на връзката ви. Освен това сам знаеш, че си оставил забележителна редица жени зад гърба си.

— Тя знаеше, че искам да бъдем двойка, казах й, но тя настояваше отношенията ни да бъдат отворени. Нямах избор, защото не исках да я губя. За мен тя е жената — казах. Не ми пукаше дали ще ме направят на нищо, защото й бях позволил да командва и да размахва камшика по гърба ми. Не ми пукаше дали ще ми си подиграват, че съм изпуснал такава качествена жена. Както и да реагираха… си го заслужавах. — Каквото и да кажете, ще се съглася. Тя е забавна, красива, секси, тя е съвършена във всяко отношение. Може би просто трябва да се убедя, че днешният ден е бил нещо като леко премеждие, като дупка на шосето. И ако не успея да си го внуша, ще стана и ще изпотроша всичко наоколо, ще блъскам в стените, докато си счупя ръцете.

Бенет се засмя, вдигна чаша, чукнахме се.

— Да се надяваме, че ще й дойде умът.

Макс също вдигна чаша, сякаш разбираше, че няма какво повече да се каже, но лицето му се сви в болезнена гримаса, сякаш изпитваше угризения. Може би мислеше, че вината е негова, защото преди няколко месеца ми бе пожелал да изпитам какво е да си нещастно влюбен, да си нагазил в дълбоките недра на любовната мъка.

След моята кратка реч всички пак млъкнахме и тишината стана по-наситена и тежка. Най-голямата ми тревога бе, че няма да мога да си върна Хана. От първия миг, когато плъзна ръка под тениската ми в спалнята на онова парти, знаех, бях повече от сигурен, че няма да мога да имам връзка с никоя друга. Хана ме съсипа. Глупости говоря! Много преди това. Още когато нахлузих шапката на главата й, първия път, когато се видяхме в парка.

Но макар и да бях сигурен, че ме лъже за чувствата си, по-скоро за липсата на чувства, съмнението не ми даваше мира.

Защо ме излъга? Защо трябва да ме лъже? Какво се бе случило между вечерта, когато правихме любов на пода, и сутринта, когато се качихме в колата?

Тъкмо бях започнал да се спускам стремглаво по спиралата надолу, когато Бенет ме дръпна леко нагоре със собствената си трагедия.

— Е, след като сме се събрали да си поплачем, значи е мой ред да цивря. Тая сватба ще ни побърка. Всички от моето семейство ще дойдат в Сан Диего за церемонията. Искам да кажа… всички. Пра-пра-лели, седми братовчеди на доведената майка на някой си, хора, които не съм виждал, откакто бях на пет. Същото е положението и със семейството на Клоуи.

— Това е хубаво. Не е ли хубаво… — Млъкнах, защото Бенет ми хвърли онзи леден поглед, с който може да среже човек на две. — Искам да кажа… не е ли хубаво, когато хората приемат поканата ти?

— Предполагам, че е много хубаво, когато хората приемат поканата ти, но тези хора изобщо не са канени! Нейното семейство е в Северна Дакота, а моите близки са навсякъде из Канада, Мичиган, Илинойс. И всички те искат да си направят екскурзия, просто си търсят повод да се разходят. И снощи Клоуи реши да сложи край на цялата тая работа и да изчезне.

Направо е побесняла и се страхувам, че ще се обади в хотела, ще анулира всичко и тогава… не знам. Всичко ще се прецака.

— Няма да направи такова нещо — каза Макс, сякаш събуден от необичайно отнесеното си настроение. — Или?

Бенет зарови пръсти в косата си, сви ги в юмруци и започна да се скубе.

— Не знам, честно казано, не знам. Тая сватба стана… нещо огромно, разрасна се до нечувани размери. Всичко излезе от контрол. Всеки кани някого, без наше знание, без наше позволение, сякаш се готвят за голямо безплатно парти. Колко му е?

За тях не е голяма работа, нали? В случая вече дори не става дума за разходите. Става дума за свободно място, където да се поберат. Става дума, че не искахме такава сватба. Искахме сватба с не повече от сто и петдесет души. Сега са около триста — въздъхна тежко. — Става дума за един ден! Това е само един ден! Клоуи се опитва да запази разсъдъка си, но й е много трудно — поклати глава и ни изгледа. — На мен лично не ми пука за повечето от тези дреболии. За първи път в живота ми не се налага да контролирам нещата. Не ме е грижа какви са цветовете на това или онова, не ме интересува с какви цветя ще украсяват, не ме интересува каква е тортата. Интересува ме само това, което следва. Седмица секс с Клоуи на Фуджи.

Когато ще е моя съпруга. Може би наистина трябва да я оставя да анулира всичко, да се оженим набързо този уикенд и да се захванем с чукането.

Понечих да възразя, да му кажа, че всяка двойка със сигурност минава през това изпитание, но истината е, че нямах представа дали е точно така. Дори на сватбата на Йенсен, където бях само кум, единственото, което ме крепеше да издържа цялата церемония и да не избягам, бе възможността да правя секс в гардеробната с двете шаферки на жена му.

Не бях обърнал абсолютно никакво внимание на сантименталната страна на събитието. Така че се наложи да замълча и да оставя самопрезрението да ме яде колкото си иска.

Мамка му! Хана ми липсваше. И сега, когато седях на една маса с най-добрите си приятели, които се радваха на любовта на момичетата си, положението бе още по-лошо.

Не, не исках да наваксвам или да ги догонвам в това, което постигаха в личния си живот. Просто исках да излизам с тях на чаша бира и да знам, че после ще си ида у дома, при нея. Липсваше ми спокойствието и удобството на компанията й, начинът по който говореше, без да мисли какво ще каже. Бях забелязал, че това се случва само когато е с мен. С другите хора преценяваше думите си. Обичах, я защото беше естествена. Едно много лудо, много диво същество. Липсваше ми тялото й, удоволствието, което това тяло ми доставяше, и мамка му, как ми липсваше тръпката аз да й доставям удоволствие. Исках да лежа с нея в леглото цяла нощ и да си говорим за нашата сватба. Исках всичко това.

— Не се отказвайте — казах накрая. — Знам, ще кажеш, че не разбирам нищо от тези неща, но съм убеден, че с всяка сватба е така. В един момент всичко изглежда ужасно, но после се нарежда.

— Толкова много работа само за един ден дандания! Животът е далеч по-дълъг и значим извън този отрязък време на пълна лудост — каза тихо Бенет.

Макс се засмя, вдигна чашата, остави я, замисли се и тогава избухна в нечовешки смях. Погледнахме го изумени.

— Цяла вечер се държиш като зомби, Макс, но сега вече започваш да ме плашиш. Всички си споделяме по женски. Хана мина през сърцето ми като валяк, Бенет се бори стоически с планиране на сватба и неканени роднини, което очевидно го е съсипва. Сега е твой ред.

Той поклати глава и се усмихна.

— Добре — каза и махна на Мади за още една бира. — Бен, едно условие. Тук си като мой приятел, а не като шеф на Сара.

Ясно ли е?

Бенет кимна. Макс сви леко рамене и измърмори:

— Е, момчета, ще ставам татко.

Тежката и напрегната тишина, която тегнеше над масата ни цяла вечер, сега ми се стори като кошмарен умопомрачителен шум в дискотека, пълна с лунатици, в сравнение с вакуума, последвал след това изречение. С Бенет застинахме, спогледахме се.

— Макс? — Гласът на Бенет прозвуча необичайно, дори плашещо деликатно и меко. — Бременна ли е?

— Да, копеле, бременна е. — Макс вдигна очи. Страните му бяха порозовели, очите — широко отворени. — Ще има бебе.

Моето бебе.

Бенет не откъсваше очи от лицето му, изучаваше го, сякаш го виждаше за пръв път.

— Това е много хубаво — каза много предпазливо. — Нали? Нали е хубаво нещо да имаш бебе?

Макс кимна и обърна поглед към мен.

— Удивително е. И аз съм изплашен до смърт, втрещен… ако трябва да съм честен.

— В кой месец е? — попита Бенет.

— Малко след третия.

Двамата подскочихме от възмущение, че ни казва чак сега, но той вдигна ръка и обясни.

— Не, не съм крил нищо. Беше много стресирана и мислеше, че… Както и да е… направи си тест през уикенда, но едва днес разбра, че е чак толкова напреднала. И днес, когато казах, че излизам на бизнес среща… ходихме на ултразвук… да видим бебето! — Той закри лицето си с длани. — Какво, за бога, стана, не знам. Преди по-малко от ден научавам, че е бременна, а днес виждам цяло дете в нея. Достатъчно напреднала, за да могат да определят пола на бебето. Приличало им на момиченце, но след два месеца щяло да се знае със сигурност. Просто всичко е толкова нереално! Сякаш сънувам.

— Макс, защо поркаш с нас навън, а не си при нея? — попитах с усмивка. — Не трябва ли да си си вкъщи, да пиеш сайдер и да мислиш за име за бебето?

— Тя пожела да излезем поотделно тази вечер. Мисля, че искаше да се отърве от мен, понеже бях непоносим тези два дни. Исках да започна ремонт на апартамента, не спрях да я питам кога ще се женим, даже на себе си досадих. Искаше да каже на Клоуи. Освен това утре ще излизаме само ние двамата. — Той застина, изглеждаше загрижен, притеснен. — Но сега, в края на този ден, мога да кажа, че съм смазан.

— Не се притесняваш за нещо, нали? — попита Бенет. — Искам да кажа, че това е нещо много хубаво! Невероятно! Ще имате бебе!

— Не, предполагам, че тревогите ми са нормални, всички вероятно изпадат в подобно състояние — каза Макс. — Дали ще бъда добър татко? Сара не пие, но дали не сме направили нещо през последните три месеца… което да е навредило на детето. И дали Сара ще е добре с това растящо човече в нея? И ако е някоя грамадно бебе… като мен, а тя е толкова дребничка.

Не се стърпях. Бутнах стола назад, издърпах го и го прегърнах. Толкова беше влюбен в Сара! Загубваше ума си, когато беше край нея. И макар че постоянно му се подигравах, не можех да не призная, че са удивителна двойка. Много преди да го каже пред нас, знаех, че е готов да се задоми, да бъде добър съпруг и баща.

— Макс, ще бъдеш много добър татко. Не се шегувам. Поздравления.

Направих крачка назад. Бенет стана, стисна му ръката и го прегърна.

Беше вълнуващо, човешко. Седнах. Имах чувството, че потъвам в стола. Това тук, нещата, които се случваха около мен, беше истинският живот. Това бе началото за нас: да се решим и да бъдем истински мъже, да преглътнем сватби и роднини, да направим крачка напред и да постъпим мъжки. Не става дума за шибаната работа, нито за мижавите чувства, които идват и си отиват за ден. Животът е това, което градиш с малко криви и грозни тухли, но сам, когато правиш една или друга по-голяма или по-малка крачка, когато събираш двамата си най-добри приятели и им казваш, че ще ставаш татко.

Извадих телефона си и написах на Хана едно-единствено изречение:

Ти си единственото същество, за което мисля.