Кристина Лорен
Красив играч (10)

Девет

Нямам никакво намерение да пиша на Уил тази вечер.

— И после може би някъде в чужбина.

Не, няма да пиша на Уил тази вечер.

— … може би в Германия. Или в Турция…

Премигнах и се опитах да слушам по-внимателно какво ми говори Дилън, който седеше срещу мен и през цялото време говореше само за пътувания. Обхождаше земното кълбо от мига, в който седнахме.

— Много вълнуващо — казах и се усмихнах. Той заби поглед в ленената покривка.

Бузите му порозовяха. Добре, няма защо да си кривя душата, беше наистина сладък. Като малко кученце.

— Преди си мислех, че искам да живея в Бразилия — продължи той. — Но толкова обичам да ходя там, ей така, просто като турист, и не искам да губя това чувство, не искам да ми става прекалено познато, не искам да е като дом.

Кимнах и се опитах наистина да се концентрирам върху срещата и да спра да се питам защо телефонът ми мълчи цяла вечер.

Ресторантът беше хубав, не беше прекалено романтичен, но уютен. Широки прозорци, мека светлина, нищо прекалено тежко или ангажиращо, нищо, което да ме кара да се чувствам като на любовна среща. Аз си поръчах риба, а той пържола. Чинията му беше празна, а аз едва бях докоснала яденето в моята. За какво говори сега? А, да, за лятото в Бразилия.

— Колко езика каза, че говориш? — попитах с надежда да съм запомнила правилно, че говори и други езици. Той се усмихна, очевидно доволен, че ми е направило впечатление. Или може би просто бе горд, че знае повече езици от повечето хора.

— Три.

— Това е… наистина удивително — възкликнах и се облегнах на стола. Не преувеличавах, наистина бе удивително.

Дилън беше хубав, умен, в него имаше всичко, което едно интелигентно момиче може да желае. Но когато сервитьорът дойде и напълни чашите ни, нито едно от неговите качества не успя да ме спре да погледна телефона си. Екранът бе отчайващо тъмен. Никакво съобщение, никакво пропуснати обаждания. Нищо. По дяволите! Сложих пръст върху името му и прочетох някои от съобщенията, които ми бе пуснал по-рано през деня. Хрумна ми, че искам да те видя надрусана. Пушенето на трева усилва личностните изяви и характеристики, така че ти специално ще говориш толкова много, та ще ти гръмне главата, макар че не знам дали е възможно да кажеш нещо по-лудо и объркващо от това, което вече казваш и без дрога. Или пък: Току-що те видях на Осемдесет и първо авеню и Амстердам. С Макс бяхме в едно такси, а ти пресече пред нас. Имаше ли гащи под полата? Веднага ще го запиша в тефтера с лошите прояви, които се наказват с пляскане по дупето. Само кажи, че си била без гащи.

Беше го пратил малко след един часа, преди повече от шест часа. Прочетох още няколко и започнах да му пиша.

Къде ли беше? И после ми мина през ума, че по-важното е с кого, а не къде. Съвсем се скапах.

Започнах да пиша съобщение, но го изтрих със светкавична скорост.

Не, няма да пиша съобщение на Уил тази вечер! Няма да му пиша! Нинджа! Таен агент! Научи тайните и бягай, преди да те наранят.

— Хана?

Вдигнах поглед. Дилън ме гледаше.

— Какво каза?

Свъси вежди, замисли се, засмя се нервно и попита:

— Добре ли си тази вечер? Изглеждаш притеснена.

— Да, добре съм — казах ужасена, че са ме хванали. Вдигнах телефона от скута си и добавих, че чакам съобщение от мама. Каква лъжа. Ужасна лъжкиня съм.

— Но всичко е наред, нали?

— Да, разбира се!

Той въздъхна с облекчение и облегна лакти на масата.

— Сега ми разкажи за себе си. Откакто сме седнали, само аз говоря. Разкажи ми за проекта, върху който работиш.

За първи път тази вечер усетих как мисълта за телефона, липсата на обаждане или поне на съобщение не ме стискаше чак толкова силно за гърлото. Това можех да правя. Можех да говоря за наука, за работа, за обучение.

Можех да говоря неспирно!

Точно приключихме с десерта и аз обяснявах за работата си в друга лаборатория по изработването на ваксина за трипанозома крузи, когато някой ме потупа по рамото. Обърнах се и видях Макс, застанал зад стола.

— Здрасти — казах крайно изненадана, че го виждам тук.

Господи, този мъж беше висок около два метра и половина, но когато се наведе да ме целуна по бузата, не беше никак странно или неловко.

— Хана, изглеждаш зашеметяващо.

Мамка му! С този акцент направо ме простреля. Усмихнах се.

— Овациите всъщност са за Сара. Тя избра тази рокля.

Помислих, че не е възможно този мъж да изглежда по-красив, но когато се усмихна гордо при споменаването на Сара и заслугата й, невъзможното стана възможно. Не знам къде и кой ги ражда такива мъже!

— Добре, ще я поздравя за добрия вкус. А това е? — попита и се обърна към Дилън.

— О! Извинявай, Макс, това е Дилън Накамура. Дилън, това е Макс Стела, бизнес партньор на приятеля ми Уил.

Те се здрависаха, размениха някакви любезности, а аз трябваше да се стисна за шията, за да не попитам за Уил.

За бога, на среща си! И изобщо не трябва да мисля за него!

— Е, оставям ви — каза Макс.

— Поздрави Сара.

— Разбира се. И приятна вечер.

Гледах как Макс се отдалечава, връща се на масата си, където бяха седнали негови познати или може би колеги.

Ако е бизнес вечеря, защо Уил не е с него?

Сега чак разбрах, че не знам кой знае колко за работата му, но все пак… не правеха ли тези неща заедно? След няколко минути точно когато сметката дойде, получих съобщение. Усетих как телефонът изгаря джоба ми и пробива дупка.

Как си, Черешке?

Затворих очи. Последната дума мина през тялото ми като ток. Спомних си последния път, когато ми каза така и слабините ми се свиха от болка.

Добре. Макс е тук. Да не би да си го изпратил да ме проверява?

Ха! Като че някога би направил такова нещо за мен.

Знам. Писа преди секунди. Казва, че си много секси тази вечер.

Преди месец бих се заклела, че нищо на света не може да ме накара да се изчервя. Сега обаче руменината плъзна издайнически по лицето и шията ми.

И той не беше никак зле.

Не е смешно, Хана.

Вкъщи ли си?

Натиснах „изпрати“ и спрях да дишам, докато чаках.

Ако каже, че не си е у дома? Какво ще правя, ако не си е вкъщи?

Да.

Време беше да си поговоря със себе си. Как е възможно настроението ми да се оправи и да се почувствам истински щастлива само защото си е у дома.

Ще тичаме ли сутринта?, попитах.

Разбира се.

Едва сварих да сдъвча усмивката си, преди Дилън да забележи. Сложих телефона в джоба си и се опитах да се насладя на остатъка от вечерта.

* * *

Как мина срещата? — попита и продължи да си прави стречинга.

— Добре. Хубаво беше.

— Добре?

— Да, добре — повторих и свих рамене. Не можах да намеря по-въодушевяваща дума. — Приятно. Добре. Хубаво.

Тази сутрин се чувствах още по-зле от предишната нощ. Уил се превръщаше в зависимост. Трябваше да се съвзема, да си напомня няколко хиляди пъти, че съм нинджа, таен агент, че съм с него само за да се науча.

— Това описание на срещата ти може да зашемети и глухите — каза той.

Не отговорих. Станах и отидох да си взема бутилката с вода, която бях оставила до едно дърво. Беше толкова студено, че водата бе започнала да се вледенява, в шишето плуваха ледени корички, а капачката бе замръзнала.

Едва я отворих. Бяхме към края на тренировката. Обикновено Уил казваше нещо за гърдите ми, после аз се оплаквах от студа и че няма достатъчно обществени тоалетни в Манхатън, а днес трябваше да говорим за срещата, което никак не ми се нравеше. Да си призная, че наистина харесвам Дилън, но не изгарям от желание, всъщност дори не мисля да го целувам. Да смуча врата му, да гледам как свършва върху бедрото ми… все неща, които бих правила, но с друг. Не исках да му кажа, че по време на двете срещи изобщо не бях там, не знаех за какво става дума и мислех за друго. Освен това категорично не исках да призная, че цялата тая работа със срещите беше пълен провал, че вероятно никога нямаше да се науча как да се държа естествено, да се наслаждавам на живота, да съм млада, да експериментирам… неща, които Уил умееше. А докато прехвърлях негативите, се усетих че ми задава един и същи въпрос вече няколко пъти и се бе навел, за да ме погледне в очите.

— Кога се прибра?

— Малко след девет… мисля.

— Девет? — засмя се той. — Отново?

— Може би малко по-късно. И какво е смешното?

— Две срещи една след друга и се прибираш в девет? Все едно си излязла с дядо си и те е завел на сладкарница.

— За твое сведение, тази сутрин трябваше да отида много рано в лабораторията. Ами ти, господин Голям Играч?

— Как мина твоята вечер? В колко оргии участва? — казах и се нацупих с цел да сменя темата.

— Всъщност наистина беше дива вечер. Нещо като Боен клуб — каза и почеса брадата си. — Само че нямаше истински бой. — Погледнах го объркана и той склони да поясни: — Бях у нас, вечерях с Клоуи и Сара, това е. Болят ли те мускулите днес?

Веднага се сетих за сладката болка от пръстите му между краката ми ден след партито у Денис. Усещах мястото като леко прежулено, като… мускулна треска. Така беше и след вечерта в апартамента му.

— Мускулите? Кои мускули? — попитах и замигах. Той се усмихна сякаш разбра за какво мисля.

— Болят ли те мускулите от тичането, Хана? За бога, събери си ума. Нали си се прибрала в девет, за какво си мислиш, че говоря?

Отпих още една глътка от бутилката. Водата беше ледена. Смръщих лице.

— Добре съм.

— Ето още едно правило, Черешке. Можеш да използваш думата „добре“ не повече от два пъти, защото след това губи смисъла си. Измисли някое друго наречие, с което да описваш състоянието си след срещи.

Не знаех какво му става тази сутрин. Беше напрегнат, изнервен. Мислех, че го познавам достатъчно добре, но точно сега не можех да мисля, защото собствените ми мисли се бяха разпилели навсякъде из парка. Проблем, който, изглежда, се задълбочаваше всеки път, когато бяхме заедно. Или… ако се съди по предишната вечер… положението беше същото и когато не бяхме заедно. Дали изобщо му пукаше, че излизам с Дилън? Исках ли да му пука?

Аха! Искам, разбира се, че искам.

Това излизане на срещи бе прекалено сложно. Освен това не знаех дали с Уил излизаме и… какво всъщност има между нас. Това бе единственият въпрос, който не можех да му задам.

— Е, за да си напълно сигурна какво значи да се излиза на срещи — каза, спря и ме изгледа с предизвикателна усмивка, след това продължи: — … може би трябва да излезеш с друг. На това парти имаше и други момчета. Арон?

Хау?

— Хау има приятелка. Арон…

— Изглежда в доста добра форма — каза окуражително.

— Да, не е зле в тялото, но не е ли малко… SN2?

— SN2? — попита с недоумение.

— Е, не се ли сещаш? — казах и започнах да махам с ръце във всички посоки. — Когато връзката C–X се разруши и реагентът, който образува химичната връзка атакува въглерода при сто и осемдесет градуса. — Не спрях дори да поема дъх, докато обяснявах.

— Господи! Не мога да повярвам, че току-що използва пример от органичната химия, за да ми кажеш, че изглежда по-добре отзад, отколкото отпред.

— Да, мисля, че току-що счупих световен рекорд. „Трудолюбива ученичка на столетието“ — изпъшках недоволно.

— Не, всъщност беше удивително сравнение — каза откровено, дори с доза възхищение. Ще ми се да се бях сетил преди десет години — добави и устните му се извиха в тъжна гримаса. — Но наистина е невероятно, когато ти го казваш. Ако го бях казал аз, щеше да прозвучи гадно.

Преглътнах и се опитах да не гледам късите му гащи. Температурите бяха паднали още, беше нечовешки студ, беше прекалено рано, но независимо от това тази сутрин малко повече хора бяха събрали смелост да дойдат в парка. Две момчета с дебели вълнени шапки, нахлузени до под ушите, ритаха топка, а кафетата им, оставени в тревата до тях, изстиваха светкавично. Една жена в гигантска количка профуча карай нас, а по алеите се виждаха още неколцина тичащи. Погледнах към Уил точно когато се навеждаше да докосне върха на маратонката си.

— Гордея се с теб и наистина съм впечатлен колко здраво работиш — каза през рамо.

— Да — измънках под нос и започнах да правя упражнения, предимно с цел да не гледам задника му. — Да, здраво.

— Какво каза?

— Здраво… работя — повторих. — Наистина здраво.

Той се изправи и се извърна леко, а аз веднага премигнах и се загледах някъде из клоните на дърветата над нас.

— Сериозно ти казвам. Няма да те лъжа — каза и започна да обтяга гърба си. — Изненадан съм, че не се отказа още на първата седмица.

А аз пък се изненадах от себе си, че не му метнах гневен поглед. Просто ме подразни, че ме е преценил като човек, който се отказва лесно. Но вместо да се разфуча, само кимнах, защото се опитвах да гледам където и да е, само не и в разголената кожа на стегнатия му корем, когато вдигна ръце нагоре.

— Можеш дори да стигнеш до първите петдесет, ако продължаваш в този дух.

Погледнах стегнатите мускули около пъпа му и с горчивина си спомних какво е усещането да ги чувствам под пръстите си.

— Да, искам да продължа — казах и се предадох. Сега вече открито и без никакъв срам гледах оголеното място.

Покашлях се и тръгнах по пътечката, защото, честно казано, това тяло беше… безсрамно привлекателно.

— В колко е срещата ти тази вечер? — попита, когато ме настигна.

— Утре е, не е днес — казах.

— Добре де, в колко е срещата ти утре вечер? — засмя се той.

— Ами… в шест — почесах се по носа и се опитах да си спомня в колко всъщност беше срещата. — Не, в осем е.

— Не трябва ли да знаеш такива неща със сигурност?

— Вероятно — погледнах го и се усмихнах виновно.

— Вълнуваш ли се?

— Предполагам — казах неангажирано.

Той се засмя и ме прегърна дружелюбно през раменете.

— Я ми припомни с какво се занимава?

— С дрозофила^[1] — отвърнах вяло. Уил ми даваше възможност да сменя темата и да говоря за наука, а аз не бях в състояние да си събера ума. Господи, каква каша беше в главата ми!

— А, генетика значи — каза закачливо с артистично удебелен глас. — Томас Хънт Морган ни даде хромозомата, а сега лаборанти от цялата страна си разменят дребни мухички и развиват генетика. — Опитваше се да говори закачливо, но гласът му бе толкова дълбок, толкова съблазнителен дори когато пускаше шеги, че костите ми затрепериха, краката и ръцете ми се втечниха. — А Дилън как е? Мил? Забавен? Смешен? Ненадминат в леглото?

— Много ясно.

Той спря и ме изгледа като буреносен облак.

— Много ясно?

Погледнах го.

— Искаш да кажеш… много ясно, че е забавен, мил и страхотен в леглото? — попита пак, но към края думите му някак потънаха.

— Да, с изключение на последното. Не съм опитала още от плодовете на това удоволствие — казах и хукнах след него, защото изведнъж се разбърза напред. Позволих си да го погледна пак. — И като стана дума за това, мога ли да те попитам нещо?

Той ме погледна с крайчето на окото си. Изглеждаше, меко казано, войнствено настроен.

— Да — каза много бавно.

— Какво означава „правила за поведение на трета среща“? Проверих в Гугъл…

— Проверила си в Гугъл?

— Да, и по всичко личи, че по общоприетото схващане това означава срещата, на която се прави секс.

Той спря. Обърнах се и го погледнах в очите. Налагаше се. Лицето му бе почервеняло.

— Искаш да кажеш, че те притиска да правите секс?

— Моля? — гледах го изненадана, защото не разбрах реакцията му. Откъде му хрумна това?

— Не, разбира се, не.

— Тогава защо ме питаш за секс?

— По-спокойно! Просто се чудех какви са очакванията му, без да се налага да ме притиска да правим секс. За бога, Уил, исках само да съм подготвена!

Той въздъхна и поклати глава:

— Понякога ме докарваш до лудост.

— И ти мен — сопнах се, тръгнах напред и продължих да мисля на глас. — Изглежда, има някаква схема, когато излизаш на срещи. Първа и втора среща са кажи-речи еднакви. Но как от този етап се стига до секс? Сигурно има правила, трябва да си ги напиша на един пищов, да гледам и да преписвам като на изпит. Може би тогава няма да изглежда толкова объркващо.

— Не ти трябва никакъв пищов. За бога! — Той свали шапката от главата си, приглади косата си назад. Буквално можех да видя как мозъкът му работи, сякаш в главата му имаше колелца и се движеха под скалпа му. — Добре… значи… първата среща е нещо като интервю. Прегледал е набързо автобиографията и работното ти досие — погледна ме многозначително, повдигна вежда и веднага премести поглед към гърдите ми. — И сега е време да докажеш, че това, което си написала в резюмето за кандидатстване за тази позиция, е вярно и наистина имаш тези качества. Стандартна проверка на качествата, които се завеждат в досие. Следват „Въпроси и отговори“ — като например „Възможно ли е този човек да е сериен убиец?“, и отхвърляне на такива вероятности. И ако трябва да сме честни, много добре знаеш, че един мъж те кани на среща, след като вече е решил, че иска да прави секс с теб.

— Добре — казах и го изгледах скептично. Опитах се да си представя Уил в този сценарий: среща жена, извежда я на вечеря, решава дали иска да прави секс с нея, или не. Бях сигурна деветдесет и седем процента, че това никак, ама никак не ми хареса. — А втората среща?

— Е, втората среща е логично продължение. Минала си предварителното интервю, човекът е харесал присъствието ти на масата и следва продължение извън масата. Казано с други думи, трябва да занесе резюмето ти на отдел „Човешки ресурси“ и да получи потвърждение от тях, че очарователната ти личност и блестящ интелект отговарят на истината. И освен това е време да получи потвърждение дали все още иска да прави секс с теб. Което отново… — и тук спря, отказа се.

— А третата среща? — попитах.

— Е, тук вече всичко се превръща в реалност. Лайното или цопва върху вентилатора, или не. Излизаш с него два пъти, което означава, че го харесваш и очевидно отговаря на всички твои изисквания. Сега е време да пробваш на практика. И двамата имате някаква база за сравнение. Тук идва и моментът, когато трябва да се съблечете и да видите дали можете да се сработите. Мъжете обикновено започват с цветя, комплименти, романтични ресторанти.

— Значи сега следва… секс.

— Понякога — подчерта той. — Не е нужно да правиш нещо, което не искаш, Хана. Никога, с никого. Лично ще отрежа топките на всеки мъж, който се осмели да те притиска.

Усетих плаха топлина и нещо като пеперудки из стомаха. Братята ми казваха същите неща, не по такъв повод, разбира се. Но ако трябва да съм напълно откровена, от устата на Уил звучеше по съвсем различен начин.

— Знам — казах.

— Ти искаш ли да правиш секс с него? — Опита да покаже безразличие, но напълно се провали. Дори не можеше да ме погледне. Вместо това започна да дърпа някакво конче на ръба на тениската си. Потръпнах. Не, това не му харесваше, не беше вярно, че за него не е проблем.

Поех дълбоко въздух, помислих и след като преодолях първата си реакция да кажа „Не!“, просто свих рамене, без да се ангажирам с отговор.

Дилън беше наистина сладък и аз му бях позволила да ме целуне за лека нощ на стълбите пред входа, но усещането бе едно голямо нищо в сравнение с онова, което изпитвах, когато Уил ме целуваше. И това беше само една стотна от проблема. Бях убедена, че причината Уил да ме кара да се чувствам толкова хубаво, е опитът му. Ето защо бе толкова добър във всичко.

— Честно казано, не съм сигурна. Ще се наложи да изчакам и да разбера, когато му дойде времето.

* * *

Каквито и съмнения да изпитвах относно разясненията на Уил за третата среща, всичко си дойде на мястото в мига, в който с Дилън влязохме в ресторанта. Дилън искаше да ме заведе на място, на което не бях ходила, а това не беше особено трудно, като се има предвид, че от три години, тоест, откакто бях дошла, едва бях подала нос от лабораторията. Той се усмихна гордо, когато таксито спря пред Даниелс, на Шейсет и пето авеню.

Ако някой ме бе накарал да нарисувам най-романтичното място за среща по моите представи, би изглеждало точно така: бели стени, мебели в кафяво и сребристо, арки и гръцки колони в основната част на ресторанта, кръгли маси, покрити с пищни ленени покривки, вази с цветя навсякъде и всичко това — под огромни полилеи. Пълна противоположност на ресторанта при втората ни среща. А аз не бях готова.

Вечерята започна добре, даже доста добре. Поръчахме си предястия, Дилън взе бутилка вино, но след това всичко тръгна към провал. Бях си обещала да не пиша на Уил, но към края, когато Дилън се извини и отиде до тоалетната, хванах телефона и написах.

Мисля, че третата ми среща върви към пълен провал. 101%.

Той отговори почти веднага.

Какво? Не е възможно. Ти виждала ли си учителя си?

Той поръча някакво много скъпо вино и после се обиди, че не искам да пия. На теб не ти пука, че не пия.

Появи се иконката, която показваше, че ми отговаря. Зачаках с телефон в ръката. Огледах се за Дилън, все още го нямаше.

Така е, защото съм гений и умея да смятам. Наливам ти една чаша, която се правиш, че пиеш цяла вечер, а останалата част от бутилката е моя. Хитрец съм аз.

Сигурна съм, че той не мисли като теб, написах.

Тогава му кажи, че си много по-забавна, когато си будна, а не с лице в супата. И защо ми пишеш? Къде е

Красивият принц?

В тоалетната. Тръгваме си.

Мина цяла минута, преди да ми отговори.

О? Нима?

Да, тръгваме за къщи. Връща се. Ще пиша после.

* * *

Пътуването към къщи бе много странно и неловко. Тъпи правила! И този Гугъл и той ме обърка съвсем, и Уил… проклет да е, дето ми напълни главата с глупости. Не разбирах какво става. Не, не исках да бъда с Уил. Той имаше седмична програма с партньорките си, не искаше никакво обвързване и разполагаше с доста богато минало. Уил не търсеше връзка, а аз поне се опитвах да съм по-отворена по въпроса. Така че той не беше възможност, не беше част от плана ми. Обичах секса, исках да го правя с друг човек, освен със себе си. Исках да стане скоро. И с Дилън стана точно както си бях пожелала. Момчето среща момичето, момичето харесва момчето и пуска момчето да се разхожда из гащите й.

Нямаше нищо по-сигурно от пълната ми готовност да пусна някой в гащите си. И тогава къде беше вълнението, къде беше нетърпението, къде беше топлината, която се катереше по бедрата ми и се настаняваше в стомаха ми, къде беше болката между краката ми само при мисълта, че с Уил ще влезем в онази спалня? Къде беше лудостта, която ме изрита да ходя по улиците в три през нощта, и опасението, че ще експлодирам в ръцете му само с първото докосване? Сега не изпитвах нито едно от тези чувства.

Отново валеше сняг. Стигнахме до моята сграда, качихме се по стълбите, Дилън се завъртя край вратата и смутено изчака да го поканя да влезе. Движех се на автопилот. Стомахът ми бе свит като безформена топка глина, а бученето в главата ми бе толкова мощно, че исках да пусна високо най-шумната и гнусна музика, само и само да го заглуша.

Да го каня ли? Или не? Искам ли изобщо да го каня?

Поканих го на по едно „питие преди лягане“. Всъщност точно това бе изразът, който използвах. Той се съгласи с охота, а аз тръгнах към кухнята, извадих чаши; сипах си съвсем малко бренди и почти напълних неговата чаша с надеждата да му се доспи.

Върнах се в хола и с изненада открих, че е застанал… в моето пространство, седеше дори на моето място. Беше абсолютно неправилно. Усещането за истински провал стисна гърдите ми.

Дилън взе чашата и без да каже дума, я остави на плота. Погали ме по бузата с меките си пръсти, после по носа ми, хвана лицето ми с длани.

Първата му целувка беше внимателна, бавна, опипваше почвата, изучаваше ме. Последва втората. Затворих очи при допира на езика му, усетих как сърцето ми галопира и се помолих тайно да се дължи на страст или желание, или на нещо положително към това момче. Не исках да си мисля, че е от пълзящото чувство на паника, което бавно се надигаше в гърлото ми.

Устните му бяха меки. В смисъл… много меки, като възглавнички. Дъхът му миришеше на картофи. Някой от съседните апартаменти крещеше. Не помня някога да съм забелязвала какво се случва около мен, когато Уил ме целуваше. Да, забелязвах как ухае, усещах кожата му под пръстите си, усещах се на ръба да гръмна, ако веднага не ме докосне там. Но никога не бях обръщала внимание на разговорите на хората, които събират боклука, и как по-точно бучи двигателят на камиона им.

— Какво има? — попита Дилън и направи крачка назад. Докоснах устните си. Бяха си наред, не бяха подути, все едно не ме бе целувал. Не бяха напълно унищожени както…

— Мисля, че нищо няма да стане — казах.

Той не отговори веднага, очите му търсеха някакъв отговор в моите, изглеждаше много объркан.

— Но… аз си помислих…

— Знам, съжалявам.

Той кимна, направи още крачка назад, зарови ръце в косата си и каза:

— Предполагам… ако това е заради Уил… кажи му, че… го поздравявам.

* * *

Затворих вратата след Дилън и облегнах гръб на хладното дърво. Телефонът ми тежеше в джоба като зареден пистолет. Извадих го, намерих номера на Мъжа Който Ми Взе Ума, и започнах да пиша. Съчиних около петдесет различни съобщения, после ги изтрих. Накрая написах едно изречение, поколебах се няколко секунди и натиснах бутона за изпращане.

Къде си?