Джоана Шуп
Дяволската лейди (17)

Седемнадесета глава

Колтън и Уинчестър пристигнаха малко преди десет на другата сутрин.

Куинт беше в кабинета, пиеше чай и работеше, а Канис бе се свил в краката му. Двамата влязоха с решителна крачка. Носеха рапири — дълги, тънки, тежки остриета. Куинт остави писалката и разтърка чело. Не му ли се полага поне минута спокойствие?

— Готов ли сте да претърпите поражение? — обади се Уинчестър и двамата с Колтън го зяпнаха в очакване.

— Защо е всичко това? — попита Куинт.

— Движение, Куинт, спорт. Помните ли какво означава? — Уинчестър вдигна рапирата и замахна към въображаем противник.

— Да, знам какво означава движение. Но защо сега? И защо тук?

— Ако предпочитате, ще идем в „Анджелос“ — каза Колтън. — Бих могъл да си освободя следобеда.

— Аз също — додаде Уинчестър. — Може би даже ще е по-добре, понеже.

— Не желая да ходя в „Анджелос“ — сопна се Куинт. — И нямам нужда от движение. Не и днес.

— Всички се нуждаят от движение. Дори инатливи ерудити. Хайде, Куинт — смъмри го Колтън.

Куинт въздъхна и разтри врата си. Явно бяха си поставили за цел да го разведрят и му бе неприятно, че ще ги разочарова. Ала нищо не можеше да му помогне.

— Не знам какво се надявате да постигнете, но си губите времето.

Колтън сръчка Уинчестър с лакът.

— Аз обичам да си губя времето. А вие?

— Доставя ми дяволско удоволствие. Не се сещам какво друго бих предпочел да правя днес. — И двамата се ухилиха. Палячовци.

Куинт облегна глава назад.

— Ама че сте деца.

— Самата истина. Не забравяйте какво правят децата, когато не получат своето.

— Сцена ли ще разигравате, Колтън?

Херцогът сви рамене.

— Не е изключено. Бог ми е свидетел, че Оливия доста често ми е давала нагледни уроци. А сега ставайте, мързеливецо. Отиваме в салона.

— Затворен е — въздъхна Куинт. — Не е ползван от…

— Откакто лейди София ви предизвика на дуел? — Уинчестър изви вежди. — Слугите ви са доста словоохотливи, Куинт. Хайде, да вървим.

Явно нямаше да го оставят на мира, така че Куинт заключи документите в писалището си и ги последва към салона. Тейлър бе дръпнал завесите, а някои прозорци бяха открехнати, за да влезе чист въздух. Тримата свалиха жакетите, жилетките и вратовръзките и останаха по ризи. Куинт нави ръкави до лактите.

Колтън му подаде рапира и се настани на едно от креслата. Куинт разкърши рамене, сгъна и разгъна колене и се замисли. Толкова пъти бяха се фехтували през годините, та знаеше как ще протече дуелът. Уинчестър бе с десет сантиметра по-висок, но бързо губеше търпение. Нужно бе само да запази спокойствие и да изчака херцогът да се измори.

Уинчестър пръв атакува и двамата си размениха поредица мушкания и парирания. Куинт се отбраняваше с лекота и почти не се задъхваше. Такава бе тактиката му — да пести сили.

— Как мина балът у Портланд снощи, Колт? — подхвърли Уинчестър с рязко движение на рапирата.

— Скучноват. Добре че успях да разменя няколко думи с лейди София.

Куинт запъна леко крака, залитна и се наложи да отскочи встрани, за да избегне острието на Уинчестър.

— Така ли? — не млъкваше Уинчестър. — Каза ли ви нещо интересно?

— Не. Прекъснаха ни, а скоро след това си тръгна с Маклийн и леля му.

Куинт се намръщи. Защо се е съгласила Маклийн да я изпрати до дома? Нима не я е грижа за доброто й име?

Уинчестър явно също се изненада.

— Тръгнала си е от бала с Маклийн? Сигурен ли сте?

— Видях я с очите си. Да не би да става нещо между тях?

Куинт стисна зъби. Хвърли се напред. Преди няколко дни бе излязла на езда с Маклийн, а сега бе му позволила да я изпрати до вкъщи. Явно шотландецът я ухажва. Въпросът е дали Софи го насърчава.

— Не бих могъл да кажа — отвърна Уинчестър. — Куинт, със София сте приятели, нали? Да не би да се е спряла на него?

— Не — озъби се Куинт. Направи лъжливо движение вляво и нападна надясно. Уинчестър парира и Куинт реагира с неочакван за приятеля си рипост.

— За бога, Куинт — рече Уинчестър, отстъпи назад и контраатакува.

— Надявам се да е наясно с какво се захваща — отбеляза Колтън. — Ако може да се вярва на слуховете, Маклийн е оставил цяла върволица измамени девойчета.

От челото на Куинт покапа пот. Редуваше движенията си и държеше Уинчестър на нокти.

— София не се интересува от Маклийн — каза след малко, без никой да го е питал.

— Навярно сте прав, макар все още да не разбирам защо шотландецът не я откара право в дома й.

Куинт замръзна и острието на Уинчестър едва не прободе рамото му. Куинт се извъртя и изгледа Колтън студено.

— И къде я е отвел?

— Няма да повярвате — започна Колтън с безизразно лице. — Отидоха до „Палавото коте“. Маклийн влезе за няколко минути, а София и леля му останаха в каретата.

В тялото на Куинт се надигна неприятна топлина, сякаш огън го бе погълнал. Гневът се разгоря в корема му, запълзя по гърлото и стигна до корените на косата.

— Оставил я е в каретата? Пред „Палавото коте“?

— И на мен ми се стори странно — каква работа може да има Маклийн в заведение на О’Ший, та една изискана дама да се съгласи да го придружи?

Куинт изръмжа, завъртя се и възобнови дуела с още по-голямо ожесточение. Никога досега не бе изпитвал такава ярост. Нали уж бяха говорили. Казал й бе, че не бива да върши подобни безразсъдства. Че ако се нуждае от помощ, трябва да се обърне към него, а не към Маклийн. Към никого другиго, освен към него, дявол я взел.

Сега и двамата вече дишаха тежко, потяха се обилно, а остриетата звънтяха остро. Куинт не можеше да се спре. Имаше чувството, че е обладан от зъл дух и съзнанието му не е в състояние да контролира тялото му.

Едно е да следи Толбърт под зоркото око на Дженкинс. Но да тича из целия град в компанията на Маклийн? Какво ли му е обяснила, за да го накара да отиде до „Палавото коте“?

Следващия път, когато я види… не знае какво ще направи, но няма да е зле да е готова за всичко.

— Куинт!

Викът бавно проникна в съзнанието му и той застина. Когато мъглата пред очите му се разсея, установи, че е притиснал Уинчестър до стената, а Колтън го е сграбчил за ръката. Задъхан, Куинт свали оръжието.

— За бога, човече — изпъшка Уинчестър, като се преви на две и опря длани на коленете. — Да ме убиете ли се опитвате?

Колтън внимателно, но решително измъкна рапирата от ръката на Куинт.

— Май достатъчно се раздвижихме за днес.

 

 

Луната тъкмо бе се потулила зад пелена от облаци, когато Софи влезе в градината на Куинт.

Последните няколко дни бяха й донесли само разочарования. Миналата вечер бе изгубила следите на Толбърт в „Палавото коте“. Графът бе влязъл през главния вход и бе се измъкнал през задния — обстоятелство, което още повече засилваше увереността й, че именно той е убиецът. Знаел ли е, че го следят? С Маклийн бяха се постарали да не се набиват на очи, така че бе малко вероятно да ги е забелязал.

Смяташе и тази вечер да го проследи, но първо искаше да се види с Куинт. На него можеше да разчита, че ще я разведри. Нямаше да се бави, щеше да остане само колкото да се отърси от лошото си настроение.

Иззад един храст тромаво се появи Канис, радостен да я види. Тя се пресегна и го почеса зад висналите уши.

— Грижиш ли се за него? — прошепна, когато кучето я близна по ръката. — Добро момче.

В къщата не светеше нито един прозорец. Ако не бе срещнала кучето отвън, щеше да реши, че Куинт си е легнал. В съзнанието й неканен изникна образът му, легнал гол върху чистите бели чаршафи, и тялото й се изпълни с топлина, която се разпростря от корема до връхчетата на гърдите й. През изминалите дни неведнъж бе се замисляла за последната им вечер заедно. За това колко невероятно бе се чувствала. Всъщност така се чувстваше всеки път, когато Куинт я целунеше.

Вече до стълбите към верандата едва не се спъна от изненада. Куинт бе се облегнал на перилата и я наблюдаваше със скръстени ръце. Бе мрачен, здраво стиснал челюсти, които не отпусна, когато го приближи. Софи усещаше тежкия му взор, докато се качваше по стъпалата.

— Добър вечер — подхвана плахо. Куинт не помръдна, не продума. Разстроен ли е? Ядосан? Болен? — Искате ли да дойда друг път? Може би утре?

— Не, останете. — Гласът му прозвуча изненадващо студено. — Останете, нека да поговорим за разследването ви. Искам да чуя какво точно сте предприели, за да докажете вината на Толбърт.

— Уви, мога да ви обясня всичко за по-малко от минута. Оказа се, че е далеч по-трудно да го намеря, отколкото очаквах.

— Нима? Дори когато ви помагат и други? — Той натърти последната дума и Софи се намръщи озадачено.

— Вчера разбрах, че ще бъде на бала у Портланд. Оттам го проследих до „Палавото коте“, но го изгубих. Излязъл е през едната врата.

— Сама ли го проследихте?

— Не. Лорд Маклийн ме придружи.

Настъпи оглушителна тишина и изведнъж Софи разбра.

— Господи, ревнувате от Маклийн!

— Не ставайте смешна. Чисто и просто съм бесен, че сте се изложили на подобна опасност. Да позволите на Маклийн да ви откара до „Палавото коте“, да останете в каретата, докато той е вътре. Как изобщо ви хрумна?

— Не можех да не последвам Толбърт, а Маклийн настояваше да ме изпрати до дома. Нямах друг избор, освен да го помоля да ми помогне. А и не казахте ли вие самият, че е неразумно да обикалям онези части на Лондон сама? Ето, намерих си придружител, а вие пак сте недоволен. Решете най-накрая какво точно искате, Куинт.

— Маклийн опита ли нещо?

Софи примигна в недоумение, не схващаше рязката смяна на темата.

— Да опита… О! — Тя сложи ръце на хълбоците. — Не, не опитваме нищо. Та нали бяхме с придружителка, твърдоглавецо!

Куинт изсумтя подигравателно.

— А, да. Придружителка. Леля му, която несъмнено е възрастна, глуха и вероятно е проспала цялата работа. Страхотно решение.

Откъде знае такива подробности? Както и да е, Софи не смяташе да признава каквото и да било.

— Няма значение, защото Маклийн изобщо не се интересува от мен. Всъщност спомена, че му напомням за сестрите му.

— Не ми казвайте, че сте се хванали на подобни глупости.

— Напротив, вярвам му. Но това също няма значение, защото не проявявам никакъв интерес към него. — Тя се отправи сърдито към стъпалата, готова да си тръгне и да забрави целия този разговор. — Ще дойда пак, когато се успокоите. Примерно идния месец.

Ала щом стигна градината, една ръка я сграбчи и извъртя. Лицето на Куинт, сурово и неотстъпчиво, се надвеси над нея.

— Не си тръгвайте, Софи. Не и този път. Искате придружител за среднощните си занимания? Добре тогава, да вървим. — Той посочи задната порта.

— Искате да ме придружите? В каретата?

— Точно така — процеди той.

Софи усещаше, че целият трепери, виждаше пулсиращата вена на шията му. Дишаше учестено, но тя не можеше да прецени дали това се дължи на гняв, или на тревога, задето му предстои да напусне къщата. Вероятно и на двете.

Искаше й се да го дръпне за ръката, да го вкара в каретата и да види какво толкова ще се случи. Но дали е готов? Не го ли притиска, не избързва ли?

— Нима фактът, че съм била в една карета с лорд Маклийн, ви разстройва толкова много?

Вместо да отговори, Куинт извади кафяво шишенце от джоба на жилетката си. Махна тапата, вдигна шишенцето до устните си, погълна съдържанието и прибра стъкълцето обратно в джоба си.

— Какво е това?

— Тинктура от корена на валериана. Днес следобед изпратих един лакей да ми набави известно количество.

— Леля ми го ползваше за безсъние. Всъщност използва го само веднъж — мигновено заспа. Сигурен ли сте, че е разумно да го пиете?

— Сигурен съм. Да вървим.

 

 

Куинт седеше със затворени очи, облегнал глава назад, а каретата трополеше из лондонските улици. Засега не усещаше паника. Пулсът му като че бе нормален. Дишането — също. И същевременно усещаше главата си размътена, сякаш по мозъка му бяха полепнали паяжини.

— Призля ли ви?

— Не. Явно тинктурата действа.

— А може би нямате нужда от тинктура.

— Ще видим.

Щеше му се да опита да се качи в карета, без да пие билката. Важно бе да намери дългосрочно решение, като спре всичко от сорта на валериана, портокалова вода, лауданум, спиртни напитки или каквото и да е средство, което с времето неминуемо щеше да притъпи сетивата му. Трябваше някак да укроти съзнанието без билки или алкохол.

Но бе се почувствал… отчаян. Мисълта, че Софи и Маклийн са били в каретата, бе се оказала непосилна. Бе се вкопчил във временно успокояващата билка, за да може да я придружи. Сега се надяваше, че няма да му се наложи да прави сложни изчисления или да отговаря на задълбочени философски въпроси с този размътен мозък.

Софи, натъкмена с одеждите на сър Стивън, се намести върху възглавниците и шумоленето на дрехите й го накара да настръхне. За щастие, бе затворил очи, защото при вида на Софи в панталон — с тези дълги нозе и стегнато дупе — кръвта му неизменно кипваше. Нямаше търпение да поемат обратно към къщи. Дотогава, надяваше се, ефектът от тинктурата щеше да е отминал.

— Защо отиваме към Ковънт Гардън? — Макар да не виждаше накъде пътуват, Куинт мълчаливо броеше завоите. Пресметна, че току-що са се отклонили от Пикадили.

— Научих от камериера на Толбърт, че господарят му се кани да посети „Уайтс“, а после и мадам Хартли. Смятам да стигна до заведението на Хартли преди него и да го причакам вътре. Така няма да го изпусна.

— Губите си времето. Ако съдя по собствените си впечатления, Толбърт не е вашият убиец.

— Струва ми се, че грешите — възрази тя. Куинт си я представи как вирва брадичка. — Той последен е видял Памела жива. Може да я е принудил да се измъкне тайно и да се срещне с него. Или да я е упоил и изнесъл през задния вход, а по-късно е напуснал заведението през предния, сякаш нищо не се е случило.

Куинт изсумтя.

— За такова нещо ще му е нужен огромен късмет. На втория етаж у Хартли непрекъснато има хора, а на задния изход дежури пазач. Вероятността да успее да отвлече момиче, без никой да го види, е нищожна.

— Не знаех, че сте така добре запознат с вътрешното разположение у Хартли.

Раздразнението в гласа й го накара да се усмихне.

— Ревнувате ли, лейди София?

Тя не отговори.

Не му се нравеше, когато мълчи. Софи рядко мълчеше — едно от нещата, които харесваше най-много у нея. Присъствието й вдъхваше живот, където и да отидеше.

— Държа да кажа — вметна той, понеже му се искаше да изтръгне някаква реакция, — че съм плащал за подобни услуги два пъти в живота си. Веднъж на осемнайсет и веднъж на двайсет. Първото момиче беше брюнетка на име Бет — владееше един трик с езика, при който…

— Куинт!

Куинт не отвори очи, но чудесно си представи колко възмутена и сконфузена е Софи. Ухили се широко.

— Случвало се е и един-два пъти да измъквам Колтън и Уинчестър оттам. Тази вечер обаче май предпочитам да остана в каретата.

— Сигурен ли сте? Нямам представа колко ще се наложи да чакате. По-добре да се приберете вкъщи.

— Не, смятам, че не е безопасно да сте сама.

— Забравяте, че се занимавам с този случай от почти година. Мога да се погрижа за себе си.

— А вие забравяте, че неотдавна заших доста дълбока рана на крака ви. Предпочитам да не повтарям тази манипулация в скоро време. Ако се нуждаете от мен, можете да пратите Мълруни да ме повика.

— Чисто и просто ви е страх, че пак ще помоля Маклийн за помощ — отвърна тя развеселена. Каретата забави ход. — Почти стигнахме. Ще се върна, веднага щом мога. Тогава ще проследим Толбърт и ще разберем къде ходи.