Джоана Шуп
Дяволската лейди (10)

Десета глава

Вечерта бе се оказала пълен провал, заключи Софи на следващата сутрин. Ако трябваше да направи списък с нещата, които не биваше да повтаря при никакви обстоятелства, фактът, че бе допуснала да я ранят с нож, и то два пъти, из улиците на Източен Лондон, категорично щеше да е начело на списъка. Кой ли беше нападателят й? Случаен разбойник?

А и мисията й се оказа неуспешна, тъй като Моли отказа да й съдейства. Сега се налагаше да пише на Пърл и да я помоли да намери друго момиче, което би пожелало да говори със сър Стивън.

В стаята влезе Алис.

— Добро утро, милейди. Ще искате ли закуска?

При мисълта за храна стомахът на Софи се сгърчи болезнено.

— Не, още не. Но искам да ми помогнеш да се изправя.

Алис кимна и й помогна да се смъкне от леглото. Всяка стъпка с ранения крак запращаше остра болка през цялата долна половина на тялото й. Когато най-после се облекчи и се върна в леглото, Софи бе останала без дъх, потънала в пот.

— Днес най-добре да не излизате, милейди. Не сте във форма да…

На вратата се почука и маркиза Ардингтън, мащехата на Софи, надникна в стаята.

— О, чудесно. Будна сте. — Тя влезе, затвори вратата и се приближи до леглото. — Пристигнаха два подаръка за вас. Знаех си, че вчерашният бал ще се окаже огромен успех.

— Подаръци?

— Много е вълнуващо, нали? — усмихна се широко маркизата, очевидно обнадеждена, че този сезон Софи най-после ще си намери съпруг. — Огромен букет цветя. Ето картичката. И една бележка, която донесоха за вас сутринта — тя й подаде двете късчета хартия.

Софи ги пое със смръщено лице. Единственият човек, на когото би хрумнало да й изпрати нещо, бе Куинт. Но идеята, че би могъл да й прати цветя, бе смехотворна. Куинт беше скаран с романтиката. По-скоро бе в състояние да отлети до луната, отколкото да напише сонет за очите й.

— Е, отворете бележката към цветята. Да видим от кого са — настоя мащехата й.

Софи разчупи печата и прочете краткото послание.

„Беше ми изключително приятно да танцувам с вас снощи.

Ваш слуга, лорд Маклийн“.

Тя се усмихна неволно.

— Усмихвате се. Това е добър знак. Умирам да разбера от кого са.

— От лорд Маклийн. Снощи танцувах с него. — Това щеше да бъде последният й танц за доста време напред, предвид състоянието на крака й.

Лицето на мащехата й помръкна.

— О, Софи. Не съм сигурна, че е подходящ за вас. Знам, че има титла и е привлекателен, но не се слави с добро име.

— Излишно се тревожите. Нямам никакво намерение да се омъжа за лорд Маклийн. — Това й напомни нещо. — Снощи всички говореха, че татко ми е избрал съпруг. Всъщност чух дори, че се правят залози кой е клетият нещастник.

— Баща ви е убеден, че не вземате думите му сериозно. Реши, че ако обяви публично решението си, ще му повярвате.

„Хитро го е измислил“, помисли си Софи. Не бе очаквала такъв ход.

— Защо толкова бърза да се отърве от мен? Не мога ли да поживея тук още няколко години? — Примерно до сетния си дъх.

— Миличка — мащехата й стисна ръката й. — Бракът не е толкова ужасен, колкото ви се струва. Ето, ние с баща ви истински се обичаме. Искаме и вие да изживеете същото, но не можете да чакате до безкрай. Нима не искате собствени деца?

В ума й ненадейно изникна причудлива картина — рошави, тъмнокоси момчета, понесли телескопи и епруветки — и Софи се смая колко й допадна този образ. После обаче си представи как обяснява глупавата си постъпка пред единствения мъж, който ценеше интелигентността повече от всичко… и приятната топлина във вените й се превърна в лед. Куинт заслужаваше нещо по-добро от наивница като нея.

— Какво ще кажете да се разходим по магазините днес? Мислех си първо да минем през шапкаря, а сетне.

— Не мога — изтърси Софи. — Не се чувствам добре.

— Така ли? — мащехата й се намръщи загрижено. — Наистина ми се струвате зачервена. Да не би да имате треска?

— Не, нищо сериозно. Месечното ми течение. — Стана й неловко, че излъга, но в крайна сметка наистина бе изгубила доста кръв. Вярно, че от крака, ама все пак. А и с това обяснение никой нямаше да се чуди защо не става от леглото цял ден.

Лицето на мащехата й се разведри.

— Разбирам. Ще накарам Алис да ви направи мляко с вино и подправки. Лежете си и ще се почувствате по-добре. — Тя поглади челото на Софи и се накани да си върви. — По-късно ще намина да видя как сте.

Останала сама, Софи понечи да се обърне и осъзна, че още стиска неотворената бележка. Разкъса печата и видя, че страницата е изпълнена със спретнати редички букви. Бележката беше кодирана. Разсмя се с глас. Ясно беше от кого е. Само Куинт би й изпратил кодирано писмо.

С усмивка на уста тя посегна към звънеца да повика Алис, която дискретно бе се оттеглила. Когато момичето пристигна, Софи й поиска пергамент и писалка. Куинт не беше дал нито ключ, нито легенда, така че вероятно щеше да й отнеме известно време да разчете текста. Скоро след това седеше в леглото с преносимото писалище в скута, разучаваше буквите и се опитваше да разшифрова посланието.

Задачата й отне четвърт час, а когато най-после разчете съобщението, то гласеше:

ОЧАКВАМ ОБЯСНЕНИЕ. НАЙ-КЪСНО УТРЕ. ОБИЧАЙНОТО ВРЕМЕ И МЯСТО.

ОТКАЗЪТ ВЛЕЧЕ ПОСЛЕДСТВИЯ. К.

Прочете го отново и въздъхна. Нямаше съмнение какво означава „обичайното време и място“. Искаше да отиде на верандата му след залез-слънце. Но за какви последствия намекваше? Вече бе я заплашил, че ще я издаде на баща й. Нима ще посмее да го направи?

Мисълта да изслуша укорите за глупостта и безразсъдството си, които Куинт неминуемо щеше да излее върху главата й, не й се стори примамлива. Със сигурност щеше да опита да попречи на бъдещите й приключения като сър Стивън. Софи обаче нямаше никакво намерение да се откаже. Най-после бе намерила нещо полезно, което да прави, нещо, в което я биваше. Не си ли струва да отнесе някоя и друга синина и цицина, щом помага на хората?

Пък и Куинт не би могъл да я спре.

 

 

Остави го да чака цели два дни.

Куинт едва не изгриза ноктите си от нетърпение и безсилие. Нямаше друг начин да се свърже с нея, освен с бележка и тя го знаеше. През тези безкрайни часове си я представяше как обикаля игрални зали, опиумни бърлоги и вертепи в Лондон с мъжките си одежди. Едва не полудя.

Тоест, едва не полудя още повече.

И когато Софи най-после се появи в градината му малко преди полунощ на втория ден, настроението му бе от мрачно по-мрачно. Стоеше на прага и чакаше Канис да приключи с разкопките в калта, когато от полумрака се показа обвита с наметало накуцваща фигура. Кучето взе да подскача радостно в краката й, размахвайки яростно опашка, и тя се наведе тромаво да го почеше зад ушите.

Куинт нямаше намерение да й засвидетелства същото въодушевление. Още й беше бесен. Бесен заради опасността и риска, на които се излагаше така необмислено.

Щеше му се да не му пука чак толкова, да я остави да се оправя сама. Да си измие ръцете, както би направил всеки разумен човек още преди години. Но се оказваше, че не е в състояние да я забрави.

Софи се изправи и смъкна качулката на наметалото. Лунната светлина очерта изящните извивки на скулите й, дъгата на горната й устна, нежната линия на носа й и Куинт тутакси забрави гнева си. Изпълниха го нежност и копнеж, както и особена топлина от далеч по-първично естество.

Замисли се за целувката им отпреди няколко вечери на същото място. Как бе се притискала в него, как бе изстенала в устата му. Дали и този път ще се оправдае с мимолетна прищявка?

— Виждам, че сте разчели съобщението, което ви изпратих. Два дни ли ви отне?

Устата й трепна.

— Съвсем не. По-малко от час. Губите форма, Куинт.

— Естествено, че губя форма. Почти напълно съм изгубил разсъдъка си. Колко пъти да ви повтарям?

— Не повече, отколкото аз моя.

Той изсумтя подигравателно.

— О, колко утешително. От устата на дамата, която припка из целия град с мъжки дрехи. — И мъжко бельо. По дяволите.

— Не бих казала, че припкам. Макар да ми казаха, че няма да е зле да поработя върху походката си.

— Моля?

Софи махна с ръка.

— Няма значение. Е, дойдох да ме порицаете. Може да започнете, когато ви е удобно.

Естествено, че искаше да я порицае. Да я наругае и да спори с нея, докато я вразуми. Ала знаеше, че Софи ще се наежи и цялата работа ще иде нахалос. Първо трябваше да разбере защо го прави и едва след това да изложи логични аргументи, за да я убеди да се откаже.

— Защо така упорито сте се захванали с тази работа?

— Защото трябва. А и защо да не опитам да помогна на другите, щом мога?

— Това не е разумен довод, Софи. Ако ставаше дума за великодушие, щяхте да намерите друг начин да проявите благотворителност. Безброй дами вършат човеколюбиви дела, но никоя не излага живота си на опасност. Защо решихте да се преобличате като мъж и да общувате с лондонската измет?

— Защото тези жени си нямат никого другиго. Не могат да си позволят услугите на патрулиращ полицай, а магистратите рядко им обръщат внимание. Не е ли редно да си имат някой, към когото да се обръщат с проблемите си?

— Разбира се, че е редно. Обаче не съм сигурен защо този някой трябва да сте точно вие. Защо не им осигурите средства да си наемат полицай, ако това ви тревожи?

Софи скръсти ръце, стисна устни и запази надменно мълчание.

— Ясно ми е, че се наслаждавате на опасността и преструвките. Рискът е истинската награда за усилията, признайте си.

— Не, намирането на решение е истинската награда. Като знам колко обичате загадките, съм сигурна, че разбирате.

— Да, но животът ми ни най-малко не е изложен на опасност, когато решавам загадки у дома, на писалището си.

Софи въздъхна и отклони поглед.

— В такъв случай явно не разбирате.

— И какво според вас не разбирам? Какво е да се чувствате като в капан? Да сте нещастна с отредената ви съдба?

Тя го изгледа, стъписана.

— Откъде…?

— Защото ви познавам. Човек, който е готов да се преструва на друг, отново и отново, който с готовност си играе с опасността, без да се замисля за последиците, със сигурност се чувства неудовлетворен от съдбата си. — Тя примигна смаяна и на Куинт му стана ясно, че е напипал истината. — Така че кажете ми защо сте нещастна, Софи?

Няколко мига тя не отговори.

— Просто искам да върша нещо смислено, нещо, с което бих могла да се гордея. Освен това ме бива. Маги има картините си, пък и полага усилия да подобри живота на уличниците, в случай че изберат да изкарват хляба си по друг начин. Джулия си има децата, за които да се грижи.

— А също и за Колтън, който е най-голямото бебе от всички.

Софи се усмихна.

— Но аз си нямам нищичко. Не умея да рисувам и никога няма да имам деца и съпруг. Така че защо да не се занимавам с това?

— Как така никога няма да имате деца и съпруг? Спокойно можехте да се омъжите поне десетина пъти досега. Та нали лорд Ярдли ви направи предложение само преди два сезона. Някой ден ще си изберете подходящ кандидат.

— Или баща ми ще ми избере вместо мен.

Негодуванието в гласа й го сепна. Не говореше само хипотетично.

— Нима вече се е спрял на някого?

— Да, има някого предвид ако сама не си избера съпруг до края на сезона, ще уреди брака ми без мое съгласие.

Това не бе очаквал. Но беше му хрумва дори, че маркизът може да тропне с крак, образно казано. Куинт преглътна мъчително. Това… това усещане в гърдите, тази остра, смазваща болка, сякаш всеки момент ще се прекърши на две, му бе напълно непознато. Не бе изпитвал нищо такова по време на пристъпите си. Нито когато годежът му приключи с провал. Нито дори когато Софи разби сърцето му.

Пое си с мъка въздух.

— Кой? — попита дрезгаво. Кой ще има късмета да прекарва всяка нощ, притиснат до стройното й тяло?

— Не иска да ми каже. Опасява се, че ще се уплаша, ако разбера кой е.

— Баща ви е мъдър човек — отбеляза Куинт.

— Може и така да е, но все пак смятам, че бих могла да го разубедя.

— Защо? — Наистина не можеше да проумее защо Софи избягва брака с настойчивостта на обигран развратник. От какво толкова се страхува? Продължаването на човешкия род бе инстинкт и у мъжете, и у жените — при мъжете съществува желанието да разпространят семето си колкото може по-надалеч, а при жените — да защитават и да се грижат за малките. Това е първична, изначална потребност. Какво се надява да спечели с упорството си?

— Защото досега винаги съм успявала да го разубедя. Макар да признавам, че този път стигна по-далече, понеже оповести публично решението си. Това е нещо ново.

Нещо, което маркизът не би сторил, ако не бе твърдо решен да действа. Нямаше как Софи да не го знае.

— Не, не питам това. Защо искате да го разубедите?

Защо просто не се омъжите и не приключите с тази работа? Софи се намръщи.

— Защото предпочитам да не го правя. И не намирам за нужно да обяснявам причините.

Тя се наведе да погали Канис, макар кракът да я заболя, но болката бе добре дошла, пречеше й да мисли. На моменти проницателността на Куинт направо я дразнеше. Както в момента например. Не би трябвало да се изненадва, че е разбрал с какво се е захванала. Винаги я е разбирал по-добре от всеки друг.

— Да се върнем на темата за вашите разследвания. Софи се изправи, едва прикривайки гримасата при острата болка в бедрото.

— Достатъчно дъвкахме тази тема, Куинт. Не можете да ме принудите да се откажа.

— А ако ви предложа да ви помогна?

— Тогава ще попитам защо ще правите подобно предложение. Ако целта ви е да ме контролирате или да влияете на методите ми на действие, примерно да ми попречите да посещавам публични домове или игрални зали, тогава любезно ще ви откажа.

Куинт разпери ръце като несправедливо обвинен човек.

— Искам само да сте в безопасност. Може би ако работим заедно, няма да ми се налага да шия крака ви отново. Или да ви спасявам от нещо още по-страшно.

Софи го изгледа втренчено. Сериозно ли говори? Наистина ли ще й помогне, без да се опитва да я манипулира? Предложението му много я изкушаваше. Хубаво щеше да е да има с кого да обсъжда ситуацията, човек, който умее да анализира информацията и да си вади заключения… а никой не го умееше по-добре от Куинт.

— Какво би означавало да работим заедно? Ще ме придружавате в обиколките ми?

Някакво мускулче трепна на челюстта му.

— Не.

— Защо не?

— Ако можех, щях да го направя. Повярвайте ми.

Софи не можеше да повярва. Искаше да научи повече, да разбере нещо повече за болестта, заради която Куинт бе убеден, че не може да излиза. Може би ако научеше повече, щеше да успее да му помогне.

Спомни си целувката им на същото това място. В крайна сметка бе се озовал навън и макар да бе се изненадал, не бе му се случило нищо лошо. А и целувката си я биваше. Невероятна целувка. Искаше още такива целувки. Още целувки и още ласки. От всичко по много. В крайна сметка никога нямаше да има съпруг, с когото да прави такива неща.

А и кой знае още колко Куинт щеше да търпи посещенията й. Неведнъж й бе казвал да не се връща повече. Някой ден щеше да го каже съвсем сериозно. Хубаво би било да се наслаждава на тези откраднати мигове с него, докато още имаше възможност.

Спря поглед на устните му и в съзнанието й се роди решителна идея.

— Значи ще идвам тук вечер и ще обсъждаме новите ситуации?

— Именно. Но край с безразсъдствата.

Заедно ще решаваме как да действате.

— Ще се съглася само при едно условие. Веждите му се сключиха.

— И какво е то?

— Да ме целувате, когато пожелая.

На лицето му се изписа изненада, а от устата му се откъсна сподавен звук.

— Да ви целувам?

— Да.

— Софи, не можете да ме карате да ви целувам. Това е… изключително неприлично.

— Вече сте ме целували, и то два пъти, така че не разбирам защо се стряскате толкова.

— Единият път ме целунахте вие, а и изобщо не би трябвало да се целуваме. Не бива да се целувате с никого, преди да се омъжите.

Което никога нямаше да се случи.

— Не се стягайте толкова, Куинт. Стори ми се, че ви беше приятно, а на мен определено ми хареса. Тогава какво лошо има?

„Не е редно една дама да изпитва такова удоволствие.“

Софи пропъди гласа на сър Робърт от ума си. Куинт май няма нищо против въодушевлението й. Въпреки това ще е по-добре да не се увлича толкова.

— О, Господи — измърмори той под нос и прокара длан през лицето си. — Вие сте невероятна.

— Така е. А сам знаете колко съм упорита, когато поискам нещо. — Да се наслаждава на прекрасните му целувки, докато му помага да овладее страховете си? Ето нещо, което определено й се искаше. При това много.

— Знам също, че не си правите труда да мислите, преди да действате. Естествено, твърде сте невинна, за да го знаете, но целувките обикновено водят до други, по-интимни неща.

Във вените й нахлу жар при мисълта за „други, по-интимни неща“ с Куинт и тази жар се загнезди в корема й. Тя преглътна и продължи:

— В такъв случай е добре, че ще се целувам с вас. Тъкмо ще контролирате нещата. — В края на краищата той не изпитва към нея нищо повече най-обикновени приятелски чувства. Няма да му е трудно да запази самообладание.

— Редно е да откажа — отвърна Куинт. — Но съм в доста неизгодно положение, защото може да решите да си тръгнете и никога да не се върнете. Не виждам как бих ви принудил да дойдете отново. А направо ми прилошава при мисълта какво би могло да ви се случи.

В гърдите й се надигнаха възбуда и нетърпение.

— Така е. Това означава ли, че сте съгласен?

— Нютон да ми е на помощ, но, да, съгласен съм. Ще ви целувам и ще ви помогна за разследванията.

„А аз ще намеря начин да ви помогна“, помисли си тя.

— Чудесно. Знаех си, че ще се разберем. Да започваме ли?

Той я изгледа косо.

— Имате предвид разследванията?

Софи поклати глава.

— Имам предвид целувките.

Скръстил ръце на гърдите, Куинт вирна вежда.

— О, значи така мислите, че ще става работата — щраквате с пръсти и аз мигом се подчинявам? Може и да не съм наред с главата, Софи, но останалите части на тялото ми функционират отлично. Което означава, че продължавам да съм мъж. А мъжът пред вас се целува само когато сам пожелае. Примерно, когато жената го разсмива. Или когато усмивката й го сразява. Или когато е толкова красива, та го оставя без дъх. А не по задължение.

Софи примигна смаяна. Устата й, пресъхнала от стряскащата декларация, отказваше да изрече каквото и да било. Цяло чудо бе, че стои права, понеже костите й бяха омекнали.

— Добре — промълви. Очите му потъмняха.

— Естествено, този поглед също върши работа — каза Куинт тихо и тръгна към нея.

— Кой поглед? — Софи инстинктивно отстъпи назад и трепна, когато в ранения й крак завибрира остра болка.

Куинт замръзна и сбърчи чело. Без да каже и дума, той се наведе, грабна я на ръце и я понесе към вътрешността на къщата.

— Чакайте, къде отиваме? — попита тя.

— В кабинета ми. За да седнем. Явно кракът ви боли.

Софи уви ръце около шията му и усети как мускулите му играят под дрехите. Когато влязоха в кабинета, Куинт не я остави да стъпи на земята, а прекоси помещението, отпусна се внимателно на креслото пред камината и я настани в скута си.

— Дайте да видя шевовете — каза нежно. — Искам да съм сигурен, че раната не се е инфектирала.

— Нищо й няма — отвърна Софи. Не се смущаваше от погледа на Куинт в полумрака, но да седи в скута му, за да огледа делово раната й, й беше страшно неудобно.

— Не мърдайте. Искам сам да се уверя. — Той вдигна тънките пластове поли и фусти. Крачолът на кюлотите й бе достатъчно широк, за да го издърпа нагоре и да види раната. — Отлично. Кожата е здрава. Алис явно мие редовно ръцете си.

Софи очакваше, че ще пусне полите й и ще я покрие, но той не го стори. Вместо това погали с широката си длан разголения й крак, плъзна очи по кожата й и сърцето й взе да блъска в ребрата.

— Софи, трябва да ви предупредя… Очаквате да се владея, но истината е, че не бива да разчитате на мен.

Напоследък ми е трудно да се контролирам. А да ви гледам в този вид много усложнява положението — той посочи надолу. — Не искам да ви нараня. Моля ви, обмислете добре желанието си.

Ако бе таила някакви опасения за здравия му разум, тези думи разсеяха всяко съмнение. Нима един луд ще я предупреди? Но може би има друга, далеч по-унизителна причина за колебанията му.

— Няма да ме нараните. И ми се струва, че умишлено отлагате. Ако не желаете да ме целунете…

В следващия миг Куинт преодоля разстоянието, което делеше устните им, притисна уста в нейната и езикът му си поправи път вътре. Целуваше я страстно, отчаяно, устата му бе и груба, и нежна, и Софи прималя от удоволствие. Отвръщаше с охота на устрема му, използваше езика и ръцете си, за да разучи тялото му, а устните му отново и отново се впиваха в нейните.

Топлината в корема й се разпростря и гърдите й натежаха болезнено. В най-интимната й цепнатина бликна влага, а сърцето й сякаш запулсира между краката й. Усети твърдостта му под дупето си — възбуждащо, опияняващо доказателство, че я желае. Нея, Софи, а не Съвършената Пепертън или някоя друга. Желаеше нея и тя ликуваше. Едва се сдържаше да не се отърка в ерекцията му.

И в следващия миг направи точно това.

Куинт изстена в устата й с измъчен и същевременно екзалтиран стон, какъвто Софи никога не бе чувала. По гърба й плъзна чувствена тръпка. Проследи с пръсти очертанията на широките му рамене, опивайки се от топлината, която излъчваше тялото му. Ризата му бе отворена точно толкова, та да плъзне ръка и да помилва гладката кожа на гърдите му. Сърцето му туптеше под дланта й, а меките косми гъделичкаха пръстите й. Тя прокара ръка през гърдите му, зашеметена от омайващия вкус в устата си, от усещането за тялото му под дланта си и неволно докосна с пръст едното му зърно.

Куинт си пое рязко дъх и прошепна:

— Софи, ще ме уморите. Трябва да спрем, преди да сме стигнали твърде далече.

Ала Софи чу само думата „спрем“ и вдигна глава да го целуне отново.