Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (9)

8

По-късно този следобед Крис се обажда и казва, че ще ме чака в мола; иска мнението ми за едно кожено яке, а за да придобия цялостно впечатление, трябва да го видя лично. Горда съм, че търси моден съвет от мен, пък и ще е добре да изляза от вкъщи и да спра да тъгувам, но съм твърде нервна, за да шофирам сама до мола. Смятам се (а и другите ме смятат) за плах шофьор.

Предлагам да ми изпрати снимка, но тя ме познава твърде добре.

— Неее — отвръща. — Ще си довлечеш задника тук, Лара Джийн. Никога няма да станеш добър шофьор, ако не рискуваш да опиташ.

Затова го правя: тръгвам с колата на Марго към мола. Имам шофьорска книжка, просто не съм особено уверена. Много пъти съм шофирала с татко и с Марго, и с тях в колата се справям добре, но сама съм неспокойна. Плаши ме именно смяната на платната. Не обичам да откъсвам поглед от случващото се точно пред мен нито за секунда. Освен това не обичам да карам твърде бързо.

Обаче най-лошото е, че имам склонност да се губя. Единствените места, до които със сигурност мога да се добера, са училището и бакалията. Не съм съвсем наясно как да стигна до мола, защото винаги Марго кара до там.

Но сега трябва да се справям, защото ще карам Кити насам-натам. Макар че, честно казано, тя се ориентира по-добре от мен в посоките; знае как да стигне до сума ти места. Но аз не искам да се налага да ми дава напътствия. Искам да се чувствам като голямата сестра; искам тя да е спокойна на задната седалка, да е спокойна, че Лара Джийн ще я откара където трябва, също както правеше Марго.

Разбира се, мога просто да използвам GPS, но би било глупаво да следвам указания за маршрута до мола, където съм ходила хиляди пъти. Трябва да го правя интуитивно, лесно, без дори да се замислям. А не да се тревожа за всеки завой, да се чудя на всеки знак за магистралата — север ли е това, юг ли е, тук ли да завия, или на следващата?

* * *

Но днес всичко върви добре. Слушам радио, пея си, дори държа волана само с една ръка. Правя го, за да симулирам увереност, защото колкото повече симулирам, толкова по-реална ще я усещам.

Всичко върви толкова добре, че поемам по краткия път, вместо по магистралата. Поемам през един краен квартал и се чудя дали това все пак е чак толкова добра идея. След няколко минути вече нищо не ми изглежда особено познато и осъзнавам, че е трябвало да завия наляво, вместо надясно. Потискам паниката, която се надига в гърдите ми, и се опитвам да се върна по същия път.

Мога да се справя, мога да се справя.

Отново кръстовище със знак стоп. Не виждам никого, затова поемам напред. Не забелязвам колата вдясно; първо я усещам.

Пищя като луда. Усещам метален вкус в устата си. Кървя ли? Да не съм си прехапала езика? Докосвам го — още си е там. Сърцето ми препуска; усещам тялото си влажно и лепкаво; опитвам се да поемам дълбоко дъх, но въздухът не иска да влезе.

Слизам с треперещи крака от колата. Другият шофьор вече е слязъл и оглежда колата си със скръстени на гърдите ръце. Стар е, по-стар от татко, със сива коса, облечен с шорти на червени омарчета. Нищо й няма на колата му; моята обаче е сплескана отстрани.

— Не видя ли знака „Стоп“? — пита той. — Да не си писала съобщение на телефона?

Клатя глава; гърлото ми се свива. Не искам да плача. Ако не плача…

Той като че ли усеща това. Бръчките от раздразнение по челото му се отпускат.

— Е, моята кола изглежда невредима — казва неохотно. — Ти добре ли си?

Пак кимам.

— Много съжалявам.

— Хлапетата трябва да внимават повече — казва той, сякаш не ме е чул.

Буцата в гърлото ми става още по-голяма.

— Много, много съжалявам, господине.

Той изсумтява.

— Трябва да се обадиш на някого да те вземе. Искаш ли да изчакам?

— Не, благодаря ви. — Ами ако е сериен убиец или отвлича деца? Не искам да оставам сама с този непознат.

Той потегля.

В този момент ми хрумва, че може би трябваше да повикам полиция, докато беше още тук. Нали трябва да се обадиш в полицията при злополука на пътя, каквато и да е? Сигурна съм, че ни казаха това на шофьорския курс. Ето, още една грешка.

Сядам на тротоара и се втренчвам в колата на Марго. Моя е от два часа и вече я потроших. Отпускам глава на коленете си и оставам така свита на кравай. Вратът започва да ме боли. Тогава рукват и сълзите. Татко няма да е доволен. Марго също. Вероятно и двамата ще решат, че не бива да шофирам из града сама, и може би ще са прави. Шофирането е огромна отговорност. Сигурно още не съм готова за нея. Може би никога няма да бъда готова. Може би дори когато остарея, сестра ми или татко още ще ме карат насам-натам, защото съм напълно безполезна.

Вадя телефона си и се обаждам на Джош. Когато вдига, казвам:

— Джош, ще ми направиш ли една услуга? — Гласът ми така трепери, че се смущавам.

Той, разбира се, чува това, защото е Джош. Веднага се напряга и пита:

— Какво е станало?

— Ударих колата. Дори не знам къде съм. Ще дойдеш ли да ме вземеш? — Голямо треперене пада.

— Ранена ли си? — пита той.

— Не, добре съм. Просто… — Ако кажа и една дума повече, ще се разплача.

— Какви улични табели виждаш, някакви магазини?

Проточвам врат да се огледам.

— „Фалстоун“. — Виждам го на най-близката пощенска кутия. — Аз съм на Фалстоун Роуд 8109.

— Тръгвам. Искаш ли да остана на телефона?

— Не, няма нужда. — Затварям и започвам да плача.

Не знам от колко време плача на тротоара, когато пред мен спира кола. Вдигам глава и виждам черното ауди на Питър Кавински, с тъмните прозорци. Единият се спуска надолу.

— Лара Джийн? Добре ли си?

Кимам и му махам с ръка да продължава. Той вдига пак прозореца и решавам, че наистина ще отмине, но той отбива и спира до тротоара. Слиза и започва да оглежда колата ми.

— Добре си я подредила. Взе ли застрахователните данни на другия шофьор?

— Не, неговата кола е наред. — Бърша крадешком бузите си. — Вината беше моя.

— Имаш ли право на пътна помощ?

Кимам.

— Значи, вече си се обадила?

— Не, но един човек ще дойде да ме вземе.

Питър сяда до мен.

— Откога седиш тук сам-самичка и плачеш?

Извръщам глава и пак бърша лицето си.

— Не плача.

С него преди бяхме приятели, преди да стане Кавински, когато беше още Питър К. В прогимназията бяхме цяла компания. Момчетата бяха Питър Кавински, Джон Амброуз Макларън и Тревър Пайк. Момичетата — Дженевив, аз и Али Филдман, която живее на нашата улица, и понякога Крис. Докато растяхме, Дженевив живееше през две улици от нас. Странно е колко много неща в детството се предопределят от подобна близост. Най-добрият приятел се определя от това, колко близо са къщите ви; кой ще седи до теб по музика зависи от близостта на имената ви в азбучния ред. Ей такава игра на случайности. В осми клас Дженевив се премести в друг квартал и приятелството ни продължи още малко. Тя се връщаше при нас от време на време, но някак вече беше различно. До гимназията вече ни беше изключила. Още бе приятелка с момчетата, но не движеше с момичетата. С Али бяхме приятелки, докато тя не се премести миналата година, но в това винаги е имало нещо донякъде унизително, сякаш бяхме два изостанали крайшника, от които се получаваше доста сух сандвич.

Вече не сме приятели. Нито с Дженевив, нито с Питър. Ето защо ми е така неловко да седя до него на тротоара, сякаш нищо не се е променило.

Телефонът му изжужава и той го вади от джоба си.

— Трябва да тръгвам.

Подсмърквам.

— Къде отиваш?

— При Джен.

— Тогава по-добре тръгвай. Тя ще откачи, ако закъснееш.

Той изпухтява, но се надига доста чевръсто. Чудя се какво е да имаш такава голяма власт над едно момче. Не мисля, че бих искала подобно нещо; голяма отговорност е да държиш нечие сърце в ръцете си. Той се качва в колата си и добавя, сякаш му е хрумнало току-що:

— Искаш ли да извикам „Пътна помощ“?

— Не, няма нужда — казвам. — Благодаря, че спря. Беше много мило от твоя страна.

Усмихва се. Той си е такъв — много обича да подкрепя хората.

— Сега по-добре ли си?

Кимам. Наистина съм по-добре.

— Хубаво.

Прилича на хубавец от друга ера. Би могъл да е красив войник от Първата световна, толкова красив, че едно момиче да чака с години завръщането му, толкова красив, че да го чака вечно. Може да е и с червено бейзболно яке, да кара кабриолета си корвет с една ръка на волана, а другата да е на бедрото на момичето. Неговата хубост като че ли принадлежи повече на миналото, отколкото на настоящето. И момичетата точно това харесват в него.

Първата ми целувка беше с него. Сега ми е толкова странно да мисля за нея. Сякаш е било преди цяла вечност, а не само преди четири години.

* * *

Джош пристига след минута, докато пиша съобщение на Крис, че все пак няма да ида в мола. Ставам.

— Доста се забави!

— Ти ми каза 8109, а това е 8901!

Отговарям уверено:

— Не, сигурна съм, че ти казах 8901.

— Не, определено каза 8109. И защо не си вдигаш телефона? — Той слиза от колата си и когато вижда моята, ченето му увисва. — Господи! Обади ли се на „Пътна помощ“?

— Не. Може ли ти да се обадиш?

Той го прави, а после сядаме в колата му, за да чакаме на хладно. Понечвам да седна отзад, но после си спомням. Марго вече не е тук. Толкова пъти съм се возила в колата му, но май никога не съм сядала отпред.

— Хм… нали знаеш, че Марго ще те убие?

Извръщам така рязко глава, че косата ми ме шибва по лицето.

— Марго няма да разбере, да не си посмял да й кажеш!

— И кога точно ще й кажа? Ние скъсахме, не помниш ли?

Гледам го смръщена.

— Много мразя, когато хората правят така — казваш им да запазят нещо в тайна, а вместо да кажат „да“ или „не“, те отвръщат: „Че на кого ще кажа?“.

— Не съм казал това!

— Просто ми кажи „да“ или „не“. Недей да увърташ.

— Няма да кажа нищо на Марго — заявява той. — Ще си остане между нас. Обещавам. Така добре ли е?

— Да. — После и двамата мълчим; чува се само шумът от климатика.

Стомахът ми се свива при мисълта как ще кажа на татко. Може би трябва да му го съобщя със сълзи в очите, за да ме съжали. Или пък да заявя, че имам добра и лоша новина. Добрата е, че съм добре, без драскотина, а лошата е, че потроших колата. Може би „потроших“ не е най-подходящата дума.

Разсъждавам над подходящата дума, когато Джош казва:

— И какво? Вече не говориш с мен само защото с Марго скъсахме, така ли? — Звучи шеговито огорчен или горчиво шеговит, ако е възможна такава комбинация.

Поглеждам го изненадана.

— Не ставай глупав. Разбира се, че още ти говоря. Но не и на публично място. — Тази роля играя с него. Ролята на дразнещата по-малка сестра. Сякаш съм като Кити. Сякаш не е само с година по-голям. Джош не се усмихва, изглежда мрачен, затова удрям леко глава в неговата.

— Шегувам се, глупчо!

— Тя каза ли ти, че ще го направи? Имам предвид, винаги ли го е планирала?

Аз се колебая и той добавя:

— Хайде де. Знам, че ти казва всичко.

— Не точно. Не и този път. Честно, Джош. Не знаех нищо. Кълна ти се. — И дори правя кръстен знак с пръсти.

Джош приема това. Дъвче долната си устна.

— Може би ще размисли. Възможно е, нали?

Не знам кой отговор ще е по-жесток — „да“ или „не“, защото и в двата случая ще боли. Защото, макар да съм 99,99999 процента сигурна, че тя ще се върне при него, все пак има малка вероятност да не го направи и не знам дали трябва да събуждам надеждите му. Затова мълча.

Той преглъща и адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу.

— Не, права си. Когато Марго реши нещо, няма връщане назад.

Моля те, моля те, моля те, не плачи.

Отпускам глава на рамото му и казвам:

— Никога не се знае, Джош.

Той се взира право напред. Една катерица се стрелва по ствола на дебел дъб в двора. Нагоре-надолу и пак нагоре. И двамата я гледаме.

— Кога ще пристигне?

— След часове.

— А… ще си дойде ли за Деня на благодарността?

— Не. Там не го празнуват и нямат почивен ден. Това е Шотландия, Джош. Не празнуват американски празници! — Пак го дразня, но със свито сърце.

— Така е — отвръща той.

— Но ще си дойде за Коледа. — И двамата въздъхваме.

— Може ли пак да идвам при вас? — пита ме Джош.

— При мен и Кити?

— И при баща ти.

— Ами че ние няма да ходим никъде — уверявам го аз.

Той изглежда доволен.

— Добре. Не искам да загубя и вас.

При тези думи сърцето ми пропуска удар, забравям да поема дъх и за секунда се замайвам. А после така бързо, както се появи, това усещане, странното пърхане в гърдите, изчезва и идва „Пътна помощ“.

Когато пристигаме пред нас, Джош предлага:

— Искаш ли да съм с теб, когато казваш на баща си?

Засиявам, но после си спомням думите на Марго, че вече аз командвам. И съм сигурна, че това включва и поемането на отговорност за допуснатите грешки.