Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (72)

71

Денят на Нова година е. В този ден винаги си оставаме у дома. Правим пуканки и пием газиран сайдер, а в полунощ излизаме в двора и палим бенгалски огън.

Приятели на Марго от гимназията правят парти в хижа в планината и тя каза, че не иска да ходи, а да остане с нас, но с Кити я накарахме. Надявам се, че и Джош ще отиде, ще си поговорят и кой знае какво може да стане. Все пак е Нова година. Нощта на новите начала.

Приготвяме татко за парти у негов колега от болницата. Кити глади любимата му риза, аз избирам вратовръзката, а после го избутваме през вратата. Мисля, че баба е права; не е хубаво да бъде сам.

— Защо си още тъжна? — пита ме Кити, когато изсипвам пуканки в купата. В кухнята сме; тя седи на столче до плота и люлее крака. Кученцето се е свило като стоножка под нея и я гледа с надежда. — С Марго се сдобрихте. За какво има да тъгуваш?

Понечвам да отрека, че съм тъжна, но само въздъхвам и казвам:

— Не знам.

Кити грабва шепа пуканки, пуска няколко на пода и Джейми ги омита.

— Как така не знаеш?

— Защото понякога те обзема необяснима тъга.

Кити накланя глава настрани.

— ПМС?

Броя дните от последния ми цикъл.

— Не, не е ПМС. Когато едно момиче е тъжно, не е задължително да има ПМС.

— Тогава защо? — настоява тя.

— Не зная! Може би някой ми липсва.

— Питър ли ти липсва? Или Джош?

Колебая се.

— Питър. — Въпреки всичко Питър.

— Тогава му се обади.

— Не мога.

— Защо?

Не знам какво да й отговоря. Всичко е толкова смущаващо, а аз искам да съм пример за нея. Но Кити чака, малкото й челце е сбърчено и аз трябва да й кажа истината.

— Кити, всичко беше наужким. Цялата история. Никога не сме били наистина заедно. Той никога не ме е харесвал.

— Как така е било наужким?

Въздъхвам и казвам:

— Всичко започна с онези писма. Помниш ли кутията ми за шапки, която изчезна? — Тя кимна. — Вътре пазех писма, които бях написала до момчетата, които съм обичала. Трябваше да са лични, никога не трябваше да бъдат разпращани, но после някой го направи и настана голяма бъркотия. Джош получи едно, Питър също, а аз се почувствах толкова унизена… С Питър решихме да се преструваме на двойка, за да се измъкна от ситуацията с Джош, а той да накара бившата си приятелка да ревнува, но после всичко излезе от контрол.

Кити хапе нервно устната си.

— Лара Джийн… ако ти кажа нещо, обещаваш ли, че няма да се ядосаш?

— Какво? Просто ми кажи.

— Първо обещай.

— Добре, обещавам, че няма да се ядосам. — По гръбнака ми плъзват тръпки.

Кити казва на един дъх:

— Аз изпратих писмата.

— Какво? — крещя аз.

— Нали обеща да не се ядосваш!

— Какво? — пищя отново, но не толкова силно. — Кити, как можа да ми го причиниш?

Тя увесва глава.

— Защото ти бях ядосана. Ти ме дразнеше, задето харесвам Джош; каза, че ще кръстя кучето си на него. Много ти бях ядосана. И когато ти си легна… се промъкнах в стаята ти и откраднах кутията за шапки. Прочетох всички писма и после ги разпратих. Веднага съжалих, но вече беше късно.

— Откъде изобщо знаеше за тях? — викам аз.

Тя присвива очи.

— Понякога, когато не си у дома, тършувам из нещата ти.

Понечвам да й се разкрещя отново, но после си спомням как прочетох писмото на Джош до Марго и прехапвам език. Казвам възможно най-спокойно:

— Имаше ли представа какви проблеми ще причиниш? Как е възможно да си толкова лоша с мен?

— Съжалявам — шепне тя.

Едри сълзи се събират в ъгълчетата на очите й и една се откъсва като дъждовна капка.

Иска ми се да я прегърна и да я успокоя, но още съм твърде ядосана.

— Няма нищо — казвам, но гласът ми говори обратното.

Нищо от това нямаше да се случи, ако тя не беше изпратила писмата.

Кити скача и хуква по стълбите. Решавам, че отива да плаче в стаята си. Знам, че трябва да ида след нея. Да я успокоя и да й простя наистина. Сега е мой ред да бъда добрият пример. Да бъда добрата голяма сестра.

Тъкмо понечвам да се кача, когато тя тича обратно към кухнята. Носи кутията за шапки.