Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (63)

62

Опаковах се със ски гащеризона на Марго, шапката с помпона и моята парка, и се чувствам като великденска сладка — маршмелоу с ягодов вкус. Докато се опитвам да сложа ските, покрай мен минават момичета от моето училище, издокарани с модерни ски клинове. Дори не знаех, че съществуват такива.

Винаги съм мислила, че ските могат да ми харесат, а после отивам на ски и си спомням, о, вярно, мразя ги. Всички други деца са на стръмните писти, само аз на зеления кръг, иначе казано — на този за зайците. Спускам се със събрани във върховете ски чак до долу, малки деца профучават покрай мен и аз губя концентрация, защото се ужасявам, че ще ме връхлетят. Те летят напред-назад като истински олимпийци. Някои дори не използват щеките. Като Кити са. Тя може да се спуска по стръмните писти. С татко много обичат. Марго също, макар че тя предпочита сноуборда.

Постоянно се оглеждам за Питър, но не го виждам все още, затова започвам да се чувствам малко тъпо сама тук.

Обмислям възможността да се спусна по пистата за по-напреднали, просто за опит, когато виждам Питър и всичките му приятели да носят сноубордовете си. Дженевив не е с тях.

— Питър! — викам аз с огромно облекчение.

Обръща глава, май че ме вижда, но продължава да върви.

Хм.

Видя ме. Знам, че ме видя.

* * *

След вечеря Крис се връща от пистите. Казва, че е пристрастена към шеметното спускане. Аз тръгвам към стаята си, когато пак срещам Питър, този път е по шорти за плуване и суитшърт. С Гейб и Даръл е. Те са сложили хавлии на вратовете си.

— Хей, Лардж — казва Гейб и ме перва с хавлията. — Къде беше цял ден?

— Ами наблизо. — Поглеждам Питър, но той не среща очите ми. — Видях ви на пистата.

— Тогава защо не ни извика? — пита Даръл. — Исках да ти покажа номерата си.

Отвръщам злорадо:

— Ами извиках на Питър, но той май не ме чу.

Той най-сетне ме поглежда в очите.

— Не, не съм те чул. — Говори студено и безразлично, толкова нетипично за него, че усмивката ми изстива.

Гейб и Даръл се споглеждат и Гейб казва на Питър:

— Трябва да отиваме в горещата вана. — И отминават.

С Питър оставаме във фоайето, и двамата мълчим. Накрая аз питам:

— Сърдиш ли ми се за нещо?

— Защо да ти се сърдя?

После пак млъкваме.

— Знаеш, че ти ме накара да дойда. Поне можеш да говориш с мен — казвам аз.

— А ти поне можеше да седнеш до мен в автобуса — избухва той.

Отварям, смаяна, уста.

— Ти наистина ли си ми ядосан, че не седнах до теб в автобуса?

Той въздъхва нетърпеливо.

— Лара Джийн, когато ходиш с някого, просто има… просто трябва да правиш определени неща, ясно ли е? Като например да сядаш до него на екскурзия. Това се очаква от теб.

— Не разбирам защо е толкова важно. — Как може да е ядосан за такава дреболия?

— Забрави. — Обръща се, сякаш ще си тръгне, но аз го хващам за ръкава на суитшърта. Не искам да се карам с него; искам да се забавляваме както винаги. Искам поне да ми остане приятел. Особено сега, когато сме към края.

— Моля те, не се сърди. Не осъзнавах, че е толкова важно. Заклевам се, че ще седна до теб на връщане.

Той свива устни.

— Но схвана ли защо съм ядосан?

Кимам.

— Аха.

— Добре тогава, трябва да знаеш, че пропусна страхотна поничка с мока захар.

Пак зяпвам, смаяна.

— Откъде ги взе? Не знаех, че отварят толкова рано!

— Снощи отидох да купя специално за автобуса. За теб и за мен.

О, трогната съм.

— Е, останаха ли малко?

— Не, изядох ги всичките.

Изглежда толкова самодоволен, че посягам да дръпна връзките на качулката му и казвам:

— Гадняр. — Ама с обич.

Той хваща ръката ми и пита:

— Искаш ли да чуеш нещо смешно?

— Какво?

— Мисля, че започвам да те харесвам.

Застивам напълно неподвижно. После отдръпвам ръка от неговата и започвам да събирам косата си на опашка, но си спомням, че нямам ластик. Сърцето ми бумти в гърдите и внезапно ми е трудно да мисля.

— Не се подигравай.

— Не се подигравам. Според теб защо те целунах в седми клас в къщата на Макларън? Защото заради това изобщо дойдох. Винаги съм те смятал за сладка.

Лицето ми пламва.

— Сладка по странен начин.

Той се усмихва със съвършената си усмивка.

— И какво? Може пък да харесвам странни момичета.

После свежда глава към мен и аз бързо питам:

— Значи, не си още влюбен в Дженевив?

Той се мръщи.

— Защо все намесваш Джен? Опитвам се да говоря за нас, а ти искаш да говорим за нея. Да, с Джен имаме минало. Винаги ще ме е грижа за нея. — Свива рамене. — Но сега… харесвам теб.

Хората влизат и излизат от фоайето; едно момче от училище минава и плясва Питър по рамото:

— К’во става? — пита Питър. После момчето си отива и Питър казва на мен: — Е, какво ще кажеш? — Гледа ме с очакване. Очаква да кажа „да“.

Искам да кажа „да“, но не искам да съм с момче, чието сърце принадлежи на друга. Поне веднъж искам аз да съм първият му избор.

— Може да си мислиш, че ме харесваш, но не е така. Ако ме харесваше, нямаше още да харесваш нея.

Той клати глава.

— Това между мен и Джен е съвсем различно от това между нас с теб.

— Как е възможно, когато от самото начало всичко беше заради нея?

— Не е честно — възразява той. — Когато започнахме, ти харесваше Сандерсън.

— Вече не. — Преглъщам с усилие. — Но ти още си влюбен в Дженевив.

Вбесен, той ми обръща гръб и прокарва ръце през косата си.

— Господи, как така стана такъв експерт по любовта? Харесвала си пет момчета в живота си. Единият е гей, другият живее в Индиана, Монтана или някъде другаде си, Макларън се премести, преди нещо изобщо да се случи, а един излиза със сестра ти. И аз самият. Хм, какво ни свързва? Кой е общият знаменател?

Усещам, че кръвта нахлува в лицето ми.

— Не е честно.

Той се навежда и казва:

— Харесваш момчета, с които нямаш шанс, защото се страхуваш. От какво се страхуваш?

Отстъпвам от него чак до стената.

— От нищо не се страхувам.

— Не е вярно. Предпочиташ да създадеш нечия измислена версия в главата си, отколкото да бъдеш с истински човек.

Гледам го свирепо.

— Ядосан си само защото не умрях от щастие, когато великият Питър Кавински ми каза, че ме харесвал. Егото ти наистина е огромно.

Очите му просветват.

— Виж, съжалявам, че не се появих на прага ти с цветя и не признах вечната си любов към теб, Лара Джийн, но знаеш ли, това е истинският живот. Трябва да пораснеш.

Това беше. Не е нужно да го слушам повече. Обръщам се и си тръгвам. Казвам през рамо:

— Наслади се на горещата вана.

— Както винаги — вика той в отговор.

* * *

Треперя.

Вярно ли е? Възможно ли е да е вярно?

В стаята си обличам памучната си нощница и слагам дебели чорапи. Дори не отивам да се измия. Гася осветлението и си лягам. Обаче не мога да заспя. Щом затворя очи, виждам лицето на Питър.

Как смее да ми казва, че трябвало да порасна? Какво изобщо знае той? Все едно е много зрял!

Но… дали е прав за мен? Дали наистина харесвам само момчета, които не мога да имам? Винаги съм знаела, че Питър е недостъпен за мен. Винаги съм знаела, че не ми принадлежи. Но тази нощ той каза, че ме харесва. Каза онова, което се надявах да чуя. Тогава защо просто не му отговорих, че и аз го харесвам, когато имах тази възможност? Защото наистина е така. Харесвам го. Разбира се, че го харесвам. Кое момиче няма да си падне по Питър Кавински, най-хубавото от всички хубави момчета. Сега, когато вече го познавам, знам, че е нещо повече от това.

Не искам да се страхувам повече. Искам да бъда смела. Искам… да започна да живея живота си. Искам да се влюбя и момчето да отвръща на любовта ми.

Преди да се разколебая, слагам пухеното яке, пъхам картата за стаята в джоба си и тръгвам към горещата вана.