Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (60)

59

Всички отиваме да вземем Марго от летището. Кити направи табела с надпис: „ДОБРЕ ДОШЛА У ДОМА, ГОГО“. Аз не спирам да се взирам за нея и когато тя наистина се появява, в първия миг не мога да я позная — косата й е къса! Подстригала се е на черта! Щом ни вижда, тя ни маха, а Кити хвърля табелата и хуква към нея. После всички се прегръщаме, а очите на татко се насълзяват.

— Какво мислиш? — пита ме Марго, има предвид косата си.

— Изглеждаш по-голяма така — лъжа аз и тя засиява. Всъщност изглежда по-малка, но знам, че тя не иска да чуе това.

По пътя към дома кара татко да спре при „Клоудс“ за чийзбургер, макар да каза, че не е гладна.

— Много ми липсваше — обяснява, но отхапва само няколко хапки и дава останалото на Кити.

Нямам търпение да покажа на Марго сладките, които сме направили, но когато я въвеждам в трапезарията и й представям всички кутии, тя се мръщи:

— Направили сте коледните сладки без мен?

Чувствам се малко виновна, но наистина не мислех, че ще има нещо против. Все пак тя беше в Шотландия, където се забавляваше много повече от някакво си печене на сладки, за бога.

— Ами да, донякъде се наложи. Училището свършва утре. Ако те бяхме изчакали, нямаше да имаме време. Запазихме половината тесто във фризера, за да ни помогнеш да направим останалите за съседите. — Отварям голяма синя метална кутия, за да види наредените в редички сладки. Гордея се, че успях да ги направя с еднаква форма и размер. — Тази година приготвихме и нови. Опитай една с портокал и сметана; много е хубава.

Тя оглежда кутията и се мръщи.

— Не сте направили с меласа?

— Тази година не… Решихме да направим тези на тяхно място. — Взема една и я гледам как отхапва. — Хубави са, нали?

Тя кима.

— О, да.

— Кити ги избра.

Марго поглежда към дневната.

— Кога украсихте елхата?

— Кити нямаше търпение. — Звучи като извинение, но е вярно. Опитвам се да не изглежда, че се оправдавам, когато добавям: — Реших, че ще е хубаво да й се порадваме възможно най-дълго.

— Е, кога я украсихте?

— Преди седмица-две… — Защо е в такова лошо настроение?

— Толкова отдавна. Вероятно ще изсъхне до Коледа. — Марго отива до елхата и премества дървената сова на друг клон.

— Поливам я всеки ден и добавям спрайт, както ни научи баба.

Имам чувството, че се караме, а ние никога не се караме.

Но тогава Марго се прозява и казва:

— Много съм изморена. Мисля да поспя.

Когато някой отсъства дълго време, в началото запомняш всички неща, които искаш да му кажеш. Опитваш се да съхраниш всичко в главата си. Но все едно да удържиш шепа пясък: малките зрънца се изплъзват от ръцете ти и накрая остават само едрите камъчета и въздух.

Когато най-сетне се видите, си запазил единствено големите неща, защото е твърде трудно да разкажеш за всички дреболии. Но именно те съставляват живота. Както например преди месец татко се подхлъзна на бананова кора, буквално, защото Кити я беше пуснала на пода в кухнята. С Кити се спукахме от смях. Трябваше да го напиша на Марго веднага; трябваше да снимам банановата кора. Сега всичко изглежда, сякаш трябваше да си тук или о, няма значение, предполагам, че не е толкова смешно.

Така ли хората губят връзка? Не мисля, че би могло да се случи при сестри. Може би с другите да, но не и с нас. Преди Марго да замине, знаех какво си мисли, без да я питам; знаех всичко за нея. Вече не. Сега не знам каква е гледката през прозореца й и дали все още става рано сутрин, за да закуси добре, или сега, когато вече е в колеж, се прибира късно и спи до късно. Не знам дали предпочита шотландските момчета, или американските, и дали съквартирантката й хърка. Знам само, че лекциите й харесват и е ходила веднъж до Лондон. В общи линии нищо не знам.

Тя също. Не съм й казала много важни неща — как някой разпрати писмата ми. Истината за мен и Питър. Истината за мен и Джош.

Чудя се дали и тя го чувства. Разстоянието между нас. Ако изобщо е забелязала.

* * *

Татко прави спагети болонезе за вечеря. Кити яде нейните с голяма кисела краставичка и чаша мляко, което звучи ужасно, но когато опитах, се оказа, че краставичката много върви на спагетите. Млякото също.

Кити трупа още спагети в чинията си, когато казва:

— Лара Джийн, какво ще купиш на Питър за Коледа?

Озъртам се към Марго, гледа ме.

— Не зная. Не съм мислила за това.

— Може ли да дойда с теб да изберем?

— Разбира се, ако реша да му купя подарък.

— Трябва да му вземеш нещо; той ти е гадже.

— Все още не мога да повярвам, че ходиш с Питър Кавински — казва Марго.

Но не го казва мило, сякаш е нещо хубаво.

— Би ли… престанала? — питам я аз.

— Извинявай, но просто не харесвам това момче.

— Е, не е нужно да го харесваш. Нали аз го харесвам — отвръщам и Марго свива рамене.

Татко става и пляска с ръце.

— Имаме три вида сладолед за десерт! С пралини и сметана, „Чънки Мънк“ и ягодов. Все любимите ти, Марго. Кити, помогни ми да донеса купичките. — Те събират мръсните чинии и отиват в кухнята.

Марго поглежда през прозореца към къщата на Джош.

— Джош иска да се видим по-късно. Надявам се, че най-сетне е схванал, че сме скъсали, и няма да се опитва да идва всеки ден, докато съм у дома. Трябва да продължи напред.

Какви ужасни думи. Та нали тя се е обадила на Джош, а не обратното.

— Няма да ти се лепне, ако това си мислиш — отвръщам. — Той знае, че е свършило.

Тя се взира, изненадана, в мен.

— Е, надявам се.