Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (52)

51

Денят на благодарността е, татко почиства пуйката, после излиза, за да вземе корейската ни баба, която живее на час път от тук — в пенсионерска общност с още много корейски баби. Неговата майка ще прекара Деня на благодарността със семейството на приятеля си, което ме устройва, защото знам, че няма да каже нищо хубаво за храната.

Правя ястие от зелен фасул с портокалова кора и копър, за да стане по-интересно. Избирам Кити за мой дегустатор и тя хапва от фасула и казва, че е като портокалова туршия.

— Защо не направим просто печен фасул с пържени лучени кръгчета от консерва? — чуди се, докато реже перца в различен цвят за нейните поставки за маса с пуйки.

— Защото се опитвам да съм иновативна — отвръщам и добавям сос в тенджерата.

Кити казва със съмнение:

— А ще има ли печени броколи? Тях ще ги ядат.

— Да виждаш някъде броколи? Не, зеленото в това ястие ще е зелен фасул.

— Ами картофено пюре? Нали ще има картофено пюре?

Картофено пюре. Скачам и проверявам в килера. Забравих да купя картофи. Взех пълномаслено мляко и масло, дори зелен лук, за да го направя като Марго. Но забравих самите картофи.

— Обади се на татко и го помоли да вземе картофи на връщане — казвам аз, докато затварям вратата на килера.

— Не мога да повярвам, че си забравила картофите — казва Кити и клати глава.

Гледам я свирепо.

— Концентрирай се върху постелките.

— Няма, защото, ако не бях попитала за пюрето, обядът щеше да се провали, затова би трябвало да ми благодариш.

Кити става, за да се обади на татко, а аз викам:

— Между другото, тези пуйки приличат повече на пауна от логото на NBC, отколкото на пуйки.

Тя остава невъзмутима, а аз опитвам отново от зеления фасул. Наистина има вкус на портокалова туршия.

* * *

Излиза, че съм изпекла пуйката наобратно. Освен това Кити не спря да нарежда за салмонелата, защото гледала видео в час по биология, затова накрая прекалих с печенето. Картофеното пюре стана добре, но се усещат хрупкави парченца тук-там, защото бързах да сваря картофите.

Настанени сме на масата в трапезарията и постелките на Кити наистина допринасят за атмосферата.

Баба изяде цяла купчина от зеления фасул и аз поглеждам триумфално Кити. Видя ли? Някой го хареса.

* * *

След смъртта на мама баба дойде да се грижи за нас за минута-две. Дори се обсъждаше да остане. Тя не смяташе, че татко ще се справи сам.

— Е, Дани — започва баба и с Кити се споглеждаме през масата, защото знаем какво ще последва: — Виждаш ли се с някоя? Излизаш ли на срещи?

Татко се изчервява.

— Ами… не много често. Доста съм зает в работата…

Баба цъка с език.

— Не е хубаво мъж да стои сам, Дани.

— Имам си момичетата, те ми правят компания — казва той, опитва се да звучи ведро и спокойно.

Баба го фиксира със студен поглед.

— Нямам това предвид.

Когато мием чиниите, тя ме пита:

— Лара Джийн, би ли имала нещо против, ако баща ти имаше приятелка?

С Марго сме обсъждали този въпрос надълго и нашироко с години, най-вече нощем, на тъмно. Ако татко наистина трябва да излиза с някоя, каква бихме искали да бъде? Жена с добро чувство за хумор, мила, все обичайните неща. Някоя, която ще бъде твърда с Кити, но няма да я ограничава прекалено, за да не съсипе всички специални моменти за нея. Освен това не бива да се опитва да ни бъде майка: Марго държи особено много на това. Казва, че Кити се нуждае от майка, но ние вече сме достатъчно големи.

От трите ни Марго би била най-критична. Тя е невероятно предана на спомена за мама. Не че аз не съм, но понякога през годините съм си мислила колко ще е хубаво да има някоя по-голяма жена, дама, която знае определени неща, като например как се полага руж или как да се измъкнеш от глоба за превишена скорост с малко флиртуване. Неща, които ще ми потрябват. Но така и не се случи. Татко е излизал на срещи, но не е имал постоянна приятелка, която да доведе у дома. Което винаги е било вид облекчение, но сега, когато съм по-голяма, все си мисля какво ли ще стане с него, когато и аз замина и той остане с Кити, а след това и съвсем сам. Не искам да бъде сам.

— Не — отвръщам. — Не бих имала нищо против.

Баба ме поглежда одобрително.

— Добро момиче — казва тя и на мен ми става хубаво и уютно, както след чаша чай „Лека нощ“, който мама ми приготвяше, когато не можех да заспя.

Татко също ми е правил няколко пъти, но не беше същият на вкус, а не ми даваше сърце да му го кажа.