Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (50)

49

На следващата вечер с Питър учим в „Старбъкс“ от няколко часа — добре де, аз уча, а той все става и говори с хора от училище. На път към дома ме пита:

— Записа ли се за ски екскурзията?

— Не, аз съм лош скиор. — Само готини хора като Питър и приятелите му ходят на такива екскурзии. Бих могла да помоля Крис да отидем, но сигурно ще ми се изсмее в лицето. Тя не ходи на училищни екскурзии.

— Не е нужно да караш ски. Може сноуборд. Аз това правя.

Поглеждам го.

— Представяш ли си ме на сноуборд?

— Ще те науча. Хайде, ще е забавно. — Хваща ме за ръката и казва: — Моля те, моля те, моля те, Лара Джийн? Хайде, ще е забавно, обещавам.

Това е изненада. Екскурзията е чак през зимната ваканция. Значи, иска да продължаваме дотогава. По някаква причина съм облекчена.

— Ако не искаш да караш сноуборд — продължава той, — в хижата има голямо каменно огнище и огромни удобни кресла. Можеш да седиш и да четеш с часове. И продават най-хубавия горещ шоколад. Ще ти купя един. — Стиска ръката ми.

Сърцето ми леко зазвънява и аз казвам:

— Добре, ще дойда, но се моли горещият шоколад наистина да е толкова хубав.

— Ще ти купя колкото пожелаеш.

— Тогава си вземи доста монети — казвам, а Питър изсумтява. — Какво има?

— Нищо.

Когато стигаме до нас, слизам и той потегля, преди да усетя, че съм оставила чантата си в колата му, а татко и Кити не са у дома. Те са на родителска среща в нейното училище.

Навирам се под верандата, за да намеря резервните ключове, които крием под ръчната количка. После си спомням, че те бяха в чекмеджето с джунджурии в къщата, защото забравих да ги върна на мястото им последния път, когато ги използвах. Нямам ключове, нямам телефон, няма как да се прибера у дома.

Джош! Джош има ключ. Той поливаше цветята на татко, когато ходехме на почивка.

Намирам едно камъче на алеята, прекосявам моравата и заставам под прозореца му. Хвърлям камъчето и не улучвам. Намирам друго и то отскача със съвсем тих звън от стъклото. Опитвам отново с по-голям камък. Този уцелва.

Джош отваря прозореца и подава глава:

— Здрасти. Кавински тръгна ли си вече?

Отвръщам, изненадана:

— Да, но чантата ми остана в колата му. Може ли да ми дадеш резервния си ключ?

Той въздъхва, сякаш искам кой знае какво.

— Почакай. — После изчезва.

Стоя там и чакам да се върне на прозореца, но не се връща. Излиза през входната врата. Облечен е със суитшърт с качулка и долнище на анцуг. Това е любимият суитшърт на Марго. Когато станаха гаджета, тя все го носеше, сякаш беше яке на футболен отбор или нещо такова.

Протягам ръка за ключовете и той ги пуска в нея.

— Благодаря, Джоши.

Обръщам се, но той казва:

— Чакай. Притеснявах се за теб.

— Какво? Защо?

Въздиша тежко и наглася очилата си. Носи ги само нощем.

— Заради това с Кавински…

— Не започвай отново. Джош…

— Той е играч. Не е достатъчно добър за теб. Ти си… невинна. Не си като другите момичета. Той е типичното момче. Не можеш да му имаш доверие.

— Мисля, че го познавам доста по-добре от теб.

— Просто се грижа за теб. — Прокашля се. — Ти си ми като по-малка сестра.

Приисква ми се да го ударя.

— Но не съм.

Той изглежда смутен. Знам какво си мисли, защото и двамата мислим за това.

После по улицата светват фарове. Колата на Питър. Връща се. Подавам на Джош ключовете и тичам към нашата алея. Викам му през рамо:

— Благодаря, Джоши!

Заобикалям до шофьорското място. Питър сваля прозореца и ми казва:

— Забрави си чантата. — Поглежда към къщата на Джош.

— Знам — отговарям, задъхана. — Благодаря, че се върна.

— Това там той ли е?

— Не знам. Преди минута беше.

— Тогава за всеки случай — казва Питър, навежда се през прозореца и ме целува по устните, уверено и с отворена уста.

Замръзвам.

Той се отдръпва и се усмихва.

— Лека нощ, Лара Джийн.

Потегля в тъмното, а аз още притискам пръсти към устните си. Питър Кавински току-що ме целуна. Той ме целуна и ми хареса. Абсолютно съм сигурна, че ми хареса. Абсолютно съм сигурна, че го харесвам.

На следващата сутрин съм пред шкафчето си и прибирам учебниците си, когато виждам Питър да върви по коридора. Сърцето ми забумтява в гърдите така силно, че отеква в ушите ми. Той още не ме е видял. Завирам глава в шкафчето и започвам да подреждам учебниците си на купчина.

Той казва иззад вратата:

— Здрасти.

— Здрасти.

— Просто искам да те успокоя, Кови. Няма да те целувам отново, така че не се тревожи.

О!

Значи, това беше. Няма значение дали го харесвам, защото той не ме харесва. Глупаво е да си разочарован заради нещо, което самият ти току-що си осъзнал, че искаш, нали?

Не му позволявай да види разочарованието ти.

Обръщам се към него.

— Не се тревожех за това.

— Напротив. Виж се, лицето ти се е свило като мида. — Смее се и се опитва да ми „отвори“ лицето, за да изглеждам спокойна. — Няма да се случи отново. Беше заради Сандерсън.

— Добре.

— Добре — казва и той, хваща ме за ръка, затваря шкафчето ми и ме повежда към стаята като същинско гадже, все едно наистина сме влюбени.

Как изобщо да разбера дали е истинско, или не? Като че ли само аз не мога да направя разликата.