Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (42)

41

В час по химия Питър ми пише бележка:

Може ли да дойда довечера да учим за теста?

Отговарям:

Не помня да сме включвали това в договора.

След като го прочита, той се обръща и ме поглежда, засегнат. Оформям с устни: „Шегувам се!“.

* * *

На вечеря обявявам, че Питър ще дойде да учим и кухнята ще ни трябва, а татко вдига вежди:

— Оставете вратата отворена. — Шегува се. Нашата кухня дори няма врата.

— Татко — пъшкам аз, Кити също пъшка.

Той пита небрежно:

— Питър ли е твоят приятел?

— Ами… нещо такова.

След вечеря с Кити мием чиниите и аз подготвям кухнята за ученето. Слагам учебника си и тетрадките в центъра на масата, с редичка маркери за подчертаване — син, жълт и розов. Правя пуканки в микровълновата и подреждам в чиния браунита с фъстъчено масло, които съм изпекла следобеда. Позволявам на Кити да си вземе само две.

Той каза, че ще дойде към осем. Първо си мисля, че просто закъснява, както обикновено, но минутите отминават и осъзнавам, че няма да дойде. Пиша му съобщение, но не ми отговаря.

Кити слиза по време на рекламите и започва да се върти около браунитата, давам й едно.

— Питър няма ли да дойде? — пита ме тя.

Преструвам се на задълбочена в ученето.

Към десет ми изпраща съобщение:

Извинявай, изскочи нещо. Няма да мога да дойда.

Не казва къде е или какво прави, но вече знам. Той е с Дженевив. На обяд беше разсеян; все пишеше съобщения на телефона си. А по-късно ги видях пред съблекалнята на момичетата. Те не ме забелязаха, но аз ги видях. Само говореха, но при Дженевив нищо не е само. Сложи ръка на неговата, той отмяташе косата от очите й. Може да съм само фалшиво гадже, но това не е нищо.

Продължавам да уча, но е трудно, когато си разстроен. Повтарям си, че е само защото си дадох толкова труд да правя браунита и да чистя долния етаж. Все пак е грубо да не се появиш. Няма ли възпитание? Дали ще му хареса, ако аз направя така? И наистина, какъв е смисълът от цялата тази шарада, ако той постоянно се връща при нея? Къде е моята полза от всичко това? Сега нещата с Джош вече са по-добре, на практика нормални. Ако поискам, мога просто да се откажа от цялата история.

На сутринта се събуждам още ядосана. Обаждам се на Джош да го помоля да ме закара на училище. За секунда се притеснявам, че може да не вдигне; отдавна не сме се виждали. Но той вдига и казва, че няма проблем.

Да видим как ще се почувства Питър, когато дойде да ме вземе и мен ме няма.

На половината път до училище започвам да се притеснявам. Може би Питър е имал основателна причина да не дойде. Може да не е бил с Дженевив, а сега аз се опитвам да го нараня.

Джош ме поглежда с подозрение.

— Какво има?

— Нищо.

Личи си, че не ми вярва.

— Да не се скарахте с Кавински?

— Не.

Той въздъхва.

— Просто внимавай. — Казва го като загрижен по-голям брат и ми се приисква да изкрещя. — Не искам този тип да те нарани.

— Джош! Той няма да ме нарани, за бога.

— Той е въздухар. Съжалявам, но е такъв. Всички момчета от отбора по лакрос са такива. Момчета като Кавински ги интересува само едно. Още щом го получат, губят интерес.

— Не и Питър. Той ходи с Дженевив почти четири години!

— Просто ми повярвай. Ти нямаш голям опит с момчетата, Лара Джийн.

Питам тихо:

— Откъде знаеш?

Той ме поглежда, все едно казва: „О, я стига!“.

— Защото те познавам.

— Не толкова добре, колкото си мислиш.

Мълчим през останалия път.

Не е кой знае какво. Питър ще спре пред нас, ще види, че ме няма, и ще тръгне. Голяма работа, че се е отклонил за пет минути от пътя си. Аз го чаках цели два часа снощи.

Когато стигаме в училище, Джош тръгва към коридора на големите, а аз към моя коридор. Поглеждам крадешком към шкафчето на Питър, но него още го няма. Чакам пред моето почти до звънеца, но той не идва. Хуквам към първия час, раницата подскача на гърба ми.

Господин Шулър проверява присъстващите, когато вдигам очи и виждам Питър на прага, гледа ме кръвнишки. Сочи ми да изляза. Преглъщам и бързо свеждам поглед към тетрадката, сякаш не съм го видяла. Но той изсъсква името ми и разбирам, че трябва да говоря с него.

Вдигам несигурно ръка.

— Господин Шулър, може ли да отида до тоалетната?

— Трябваше да отидеш преди часа — отвръща той, но ми маха да изляза.

Излизам бързо в коридора и издърпвам Питър от вратата, за да не го види господин Шулър.

— Къде беше тази сутрин? — пита ме той.

Скръствам ръце и се опитвам да извися ръст. Трудно е, защото съм толкова ниска, а той е толкова висок.

— Ти трябва да обясняваш.

Той изпъшква.

— Аз поне ти писах! Обадих ти се сигурно седемнайсет пъти. Защо си изключила телефона си?

— Знаеш, че не ни позволяват телефони в училище!

Той пак пъшка.

— Лара Джийн, чаках пред вас двайсет минути.

Олеле!

— Е, съжалявам.

— Как дойде до училището? Сандерсън?

— Да.

Той въздъхва.

— Виж, ако си ми ядосана, че не дойдох вчера, трябваше просто да се обадиш и да ми кажеш, а не да ми скроиш такъв шибан номер.

Казвам тихичко:

— А шибаният номер, който ти ми скрои снощи?

Устните му леко потрепват в усмивка.

— Наистина ли каза „шибан“? Доста смешно звучи от твоята уста.

Пренебрегвам това.

— Е… къде беше? С Дженевив ли? — Не питам това, което всъщност искам да разбера: „Вие двамата събрахте ли се?“.

Той се колебае, после казва:

— Тя имаше нужда от мен.

Не мога дори да го погледна. Защо е такъв глупак? Защо тя има такова влияние над него? Нима е само заради времето, което са били заедно? Или заради секса? Не разбирам. Разочароващо е колко слаб самоконтрол имат момчетата.

— Питър, ако ще тичаш при нея всеки път когато те повика, не виждам смисъл да продължаваме с това.

— Стига, Кови! Казах, че съжалявам. Не се ядосвай.

— Не си казал, че съжаляваш. Кога си казал, че съжаляваш?

Той изрича, омекнал:

— Съжалявам.

— Не искам да ходиш повече при нея. Какво ще си помисли тя за мен?

Той ме гледа сериозно.

— Не мога да не ида, когато ме повика, така че не искай това от мен.

— Но, Питър, за какво си й, нали има ново гадже?

Той потреперва, аз веднага съжалявам за думите си и шепна:

— Извинявай.

— Няма нищо. Не очаквам да разбереш. С Джен… сме важни един за друг.

Той не го знае, но когато говори за Джен, лицето му някак омеква. Нежност, смесена с нетърпение. И нещо друго. Любов. Питър може да възразява колкото си иска, но още е влюбен в нея.

Въздъхвам и го питам:

— Поне научи ли за теста?

Той клати глава и аз пак въздъхвам.

— Можеш да прегледаш записките ми по време на обяда — казвам и тръгвам към класната стая.

Започвам да проумявам. Защо изобщо започна всичко това, защо си губи времето с такава като мен. Не е, защото може да продължи след Джен. Той не може. Аз съм просто неговото извинение. Аз пазя мястото на Джен. Когато проумявам това, всичко друго добива смисъл.