Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (38)

37

Изявих желание да изпека шест дузини къпкейкчета за разпродажбата на сладки на родителския комитет на класа на Кити. Направих го, защото през последните две години го вършеше Марго. Не искаше хората да си мислят, че семейството на Кити не е ангажирано достатъчно в родителско-учителския комитет. И двата пъти приготви браунита, но аз ще правя къпкейкчета, защото ми се струва, че ще са по-голям удар. Купих различни видове сини пръчици и направих малки флагчета с клечки за зъби, на които пише „Академия «Блу Маунтин»“. Реших, че на Кити ще й хареса да ги украси.

Но сега осъзнавам, че Марго е имала право, защото при браунитата просто трябва да излееш тестото в тава, да печеш, да ги нарежеш и готово. Къпкейкчетата искат много работа. Трябва да загребеш точното количество шест дузини пъти и после да ги чакаш да изстинат, за да сложиш глазурата и пръчиците.

Отмервам осмата чаша брашно, когато на вратата се звъни.

— Кити! — викам. — Отвори!

Пак се звъни.

— Кити!

Отгоре долита вик:

— Провеждам важен експеримент!

Хуквам към вратата и я отварям, без да проверя кой е.

Питър. Избухва в смях.

— Цялото ти лице е в брашно — казва той и изтупва бузите ми с опакото на дланите си.

Извъртам се от него и бърша лицето си с престилката.

— Какво правиш тук?

— Отиваме на мача. Не прочете ли бележката ми вчера?

— О, вярно. Имах тест и забравих. — Питър се мръщи и добавям: — Не мога да дойда, защото трябва да изпека седемдесет и две къпкейкчета за утре.

— В петък вечер?

— Ами… да.

— Да не е за разпродажбата на сладки? — Той влиза покрай мен и започва да събува гуменките си. — У вас се събувате, нали?

— Да — отвръщам, изненадана. — И майка ти ли прави?

— Да, оризови сладки. — Доста по-хитър избор от седемдесет и две къпкейкчета.

— Съжалявам, че дойде напразно. Може да идем на мача другия петък — казвам аз и очаквам да се обуе отново.

Той не го прави, а тръгва към кухнята и сяда. Моля?

— Къщата ти е каквато я помня — казва и се оглежда. Посочва снимката в рамка, на която с Марго сме бебета във ваната. — Сладка е.

Усещам как бузите ми пламват. Отивам и обръщам снимката.

— Кога си идвал тук?

— В седми клас. Не помниш ли, че ходехме в къщичката на дървото у съседите ти? Веднъж ми се допика и ти ми позволи да използвам банята.

— О, да.

Странно ми е да виждам друго момче, освен Джош в нашата кухня. По някаква причина се изнервям.

— Колко време ще отнеме? — пита ме той с ръце в джобовете.

— Вероятно часове. — Пак вземам мерителната чаша. — Не мога да си спомня до коя чаша бях стигнала.

Питър изстенва.

— А защо да не идем до магазина да купим малко къпкейкчета?

Започвам да отмервам брашното, което вече е в купата, разделям го на купчинки.

— Според теб дали другите майки са купили къпкейкчета от магазина? Как ще се почувства Кити?

— Е, щом е за Кити, тогава тя трябва да помага. — Питър скача от стола, идва при мен, плъзга ръце на кръста ми и се опитва да развърже престилката. — Къде е хлапето?

Взирам се в него.

— Какво… правиш?

Той ме поглежда, сякаш ме мисли за малоумна.

— И на мен ми трябва престилка, ако ще помагам. Не искам да си изцапам дрехите.

— Няма да приключим навреме за мача.

— Тогава просто ще отидем на партито след това. — Той ме поглежда с недоумение. — Пишеше го в бележката, която ти изпратих вчера! Господи, защо изобщо си правя труда?

— Наистина бях много заета — казвам унило. Чувствам се зле. Той изпълнява своята част от сделката и редовно ми пише бележки всеки ден, а аз дори не си правя труда да ги чета. — Не знам дали ще мога да ида на партито. Сигурно няма да ми позволят да остана навън до толкова късно.

— Татко ти тук ли е? Питай го.

— Не, той е в болницата. Освен това не мога да оставя Кити сама. — Пак вземам мерителната чаша.

— Той кога се прибира?

— Не знам. Може да закъснее. — Или да се прибере до час, но дотогава Питър отдавна ще си е тръгнал. — Просто трябва да отидеш. Не искам да те задържам.

— Кови — изстенва той. — Нуждая се от теб. Джен още не е казала и думичка за всичко това, а нали това беше целта. И… може да доведе смотаното си гадже. — Издава долната си устна. — Хайде де. Аз ти помогнах с Джош, нали?

— Да — признавам. — Но, Питър, трябва да направя къпкейкчетата за разпро…

Той разтваря ръце.

— Тогава ще ти помогна. Само ми дай престилка.

Отстъпвам от него и започвам да търся друга престилка. Намирам една с щампа на къпкейкче и му я давам.

Питър прави физиономия и сочи моята.

— Искам тази.

— Но тя си е моята! — Бяла на червени квадратчета с малки кафяви мечета, баба ми я донесе от Корея. — Винаги приготвям сладки с нея. Просто сложи другата.

Питър бавно клати глава и протяга ръка.

— Дай ми твоята. Дължиш ми я, задето не четеш бележките ми.

Развързвам престилката и му я подавам. Обръщам се и пак започвам да меря брашното.

— По-голямо бебе си от Кити.

— Просто побързай и ми дай да върша нещо.

— А дали си достатъчно квалифициран? Защото имам продукти точно за шест дузини. Не искам да се наложи да започвам отначало…

— Знам как се правят сладки!

— Добре тогава. Сложи тези парченца масло в купата на миксера.

— А после?

— После ще ти дам друга задача.

Той извърта очи и прави каквото му казвам.

— Значи, с това се занимаваш в петък вечер? Стоиш си у дома и печеш сладки по пижама?

— Правя и други неща — отвръщам, докато връзвам косата си на конска опашка.

— Например?

Още съм смаяна от внезапната му поява и не мога да мисля.

— Ами излизам.

— Къде?

— Господи, не знам! Спри да ме разпитваш, Питър. — Отмятам кичурите от очите си. Тук става доста горещо. Спокойно мога да изключа фурната, защото появата на Питър забави целия процес. С това темпо ще будувам цяла нощ. — Заради теб забравих на коя чаша с брашно съм. Сега ще започвам всичко отначало!

— Дай на мен — казва той и застава зад гърба ми.

Отдръпвам се от него.

— Не, не, аз ще го направя — отвръщам, а той клати глава и се опитва да вземе чашата, но аз не я пускам и брашното полита от нея във въздуха. И се посипва по нас. Питър започва да се хили, а аз надавам ужасен писък: — Питър!

Той така се смее, че не може да продума.

Скръствам ръце.

— Дано ми стигне брашното сега.

— Приличаш на баба — казва той и се смее.

— А ти приличаш на дядо. — Връщам брашното от купата пак в кутията.

— Всъщност наистина приличаш много на баба ми — казва той. — Не обичаш ругатните. Обичаш да печеш сладки. Стоиш си у дома в петък вечер. Еха, излизам с баба си. Господи!

Пак започвам да отмервам. Едно, две.

— Не си стоя вкъщи всяка петъчна вечер. — Три.

— Не съм те виждал навън. Не ходиш по купони. Едно време много излизахме заедно. Защо спря?

Четири.

— Ами… не знам. В прогимназията беше различно. — Какво иска да му кажа? Че Дженевив реши, че не съм достатъчно готина, затова отпаднах? Защо е толкова несъобразителен?

— Винаги съм се чудил защо спря да излизаш с нас.

На пет ли бях, или на шест?

— Питър! Пак обърках бройката!

— Имам такъв ефект над жените.

Извъртам очи и той се хили, но преди да е казал нещо друго, викам:

— Кити! Слез долу!

— Работя…

— Питър е тук! — Знам, че това ще свърши работа.

Точно след пет секунди Кити влетява в кухнята. Удря рязко спирачки и внезапно става срамежлива.

— Защо си тук?

— За да взема Лара Джийн. А ти защо не помагаш?

— Провеждах експеримент. Искаш ли да ми помогнеш?

Аз отговарям вместо него:

— Разбира се, че иска да ти помогне. — А на Питър казвам: — Разсейваш ме. Върви да помогнеш на Кити.

— Не знам дали ще искаш помощта ми, Катрин. Аз наистина разсейвам жените. Карам ги да губят бройката. — Смига й и аз издавам задавен звук. — Защо не останеш тук да ни помогнеш?

— Ску-ка! — Кити се завърта и хуква по стълбите.

— Да не си посмяла да поръсваш с пудра захар, когато са готови! — крещя след нея. — Не си спечели това право!

Разбърквам маслото и Питър чука яйца в купата, когато татко се прибира.

— На кого е тази кола отвън? — пита той на влизане в кухнята. Спира рязко. — Здравей! — Звучи изненадан. Държи торбичка от „Китайското бистро на Чан“.

— Здрасти, тате — казвам аз, сякаш е съвсем нормално Питър Кавински да готви в нашата кухня. — Изглеждаш изморен.

Питър се изпъва и отговаря:

— Здравейте, доктор Кови.

Татко оставя торбичката на кухненската маса.

— О, здравей — прочиства си гърлото. — Приятно ми е. Ти си Питър К., нали?

— Точно така.

— От старата тайфа — казва татко жизнерадостно и аз се свивам. — Какво правите, деца?

— Приготвям къпкейкчета за разпродажбата на сладки в класа на Кити и Питър ми помага.

Татко кима.

— Гладен ли си, Питър? Взех доста. — Вдига торбичката. — Ло мейн със скариди, пиле кун пао.

— Всъщност с Лара Джийн щяхме да се отбием на купон у наш приятел — казва той. — Ако няма проблем? Ще я прибера рано.

Преди татко да отговори, аз казвам на Питър:

— Казах ти, че трябва да довърша къпкейкчетата.

— С Кити ще ги довършим — намесва се татко. — Вие двамата вървете на рождения ден.

Стомахът ми се свива.

— Наистина няма проблем, татко. Аз трябва да ги направя; украсявам ги специално.

— С Кити ще се справим. Ти върви се преоблечи. Ще продължа вместо теб.

Отварям и затварям уста като риба.

— Е, добре тогава. — Но не помръдвам, само стоя там, защото ме е страх да ги оставя двамата заедно.

Питър ми се усмихва широко.

— Чу човека. Всичко е уредено.

„Не бъди толкова уверен, защото татко ще те помисли за арогантен“, мисля си аз.

* * *

Има дрехи, които те карат да се чувстваш добре, когато ги облечеш, но има и дрехи, които носиш толкова често, защото много ги харесваш, а сега ти се струват пълен боклук. Взирам се в дрешника си и всичко ми изглежда пълен боклук. Тревогата ми се подсилва от факта, че знам, че Джен ще е облякла точно каквото трябва, защото тя винаги облича точно каквото трябва. И аз също трябва да облека каквото трябва. Питър нямаше да дойде и да настоява толкова да идем на партито, ако не беше важно за него.

Обувам джинси и пробвам различни блузки — свободната кремава внезапно ми изглежда твърде скромна, дългият рошав пуловер с пингвина пък ми се струва детски. Тъкмо обувам сиви шорти с черни тиранти, когато някой чука на вратата ми. Замръзвам и се покривам с пуловера.

— Лара Джийн? — Питър е.

— Да?

— Почти готова ли си вече?

— Почти! Просто… слез долу. Ще дойда скоро.

Той въздъхва.

— Добре, ще ида да видя какво прави хлапето.

Когато чувам, че стъпките му се отдалечават, аз бързо пробвам една кремава блузка на точки, които са в тон с тирантите. Сладко е, но дали не е прекалено сладко? Прекалено? И черни чорапогащи ли да сложа, или черни чорапи до коляното? Марго казва, че така приличам на парижанка. Не е зле да си като парижанка. Изискано, романтично. Слагам барета, само за да видя ефекта, и веднага я хвърлям. Определено идва в повече.

Ще ми се Питър да не се беше залепил така за мен. Трябва ми време да планирам, да се подготвя. Но пък ако ме бе предупредил отрано, сигурно щях да измисля някакво извинение, за да не отида. Едно е да идеш в „Тарт и Танджи“ след училище, но на купон с всичките му приятели, да не споменаваме Дженевив?

Подскачам из стаята, търся чорапите до коляно, после търся шишенцето с ягодово червило, което прилича на ягодка. Господи, определено трябва да разчистя тази стая. Нищо не можеш да намериш.

Хуквам до стаята на Марго за голямата й старомодна жилетка и подминавам отворената врата на Кити, където виждам Питър и Кити да лежат на пода и да се занимават с детската й лаборатория. Ровя из чекмеджето с пуловерите на Марго, в което сега има тениски и къси панталонки, защото тя взе повечето пуловери. Няма жилетка. Но на дъното има плик. Писмо от Джош.

Толкова много искам да го отворя. А знам, че не бива.

Внимателно, ама много внимателно, вадя писмото и го разтварям.

Скъпа Марго,

Ти казваш, че трябва да скъсаме, защото не искаш да отиваш в колеж, докато имаш гадже, искаш си свободата, не искаш нищо да те задържа обратно. Но и двамата знаем, че това не е истинската причина. Късаш с мен, защото правихме секс и се страхуваш да се сближиш още повече с мен.

Спирам да чета.

Не мога да повярвам. Крис е права, а аз греша. Марго и Джош са правили секс. Сякаш всичко, което съм си мислила, че знам, е точно обратното. Мислех си, че познавам добре сестра си, но се оказва, че не знам нищо.

Чувам Питър да ме вика:

— Лара Джийн! Готова ли си вече?

Бързо сгъвам писмото и го връщам в плика. Слагам го вътре и затръшвам чекмеджето.

— Идвам!