Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (28)

27

— Марго се обади, докато те нямаше — казва татко на вечеря.

Вечеряме само салата. Салата за мен и татко и зърнена закуска за Кити. Трябваше да ядем пилешки гърди, но забравих да ги извадя от фризера сутринта, затова има само маруля и моркови с балсамов дресинг. Татко е добавил към своята две сварени яйца, а аз си направих препечена филия с масло. Голяма вечеря… Зърнена закуска и маруля. Трябва да се отбия до магазина.

След като Марго замина, съм говорила с нея само два пъти и единият път беше на видео чат, докато всички се бяхме скупчили пред моя лаптоп. Още не съм я попитала за хубавите неща — за всички приключения, които й се случват, и за хората, с които се среща. Струва ми се, че съм чувала, че британците пият абсент в кръчмите. Чудя се дали вече е опитала. Писах й много пъти и получих само един имейл в отговор. Разбирам, че е заета, но поне може да отговаря по един мейл на ден. Откъде да знае, може да лежа мъртва в някоя канавка.

— Какво каза? — питам, докато режа моркова си на малки парченца.

— Смята да се пробва в отбора по шинти — казва татко и бърше дресинг от брадичката си.

— Какво е шинти? — пита ме Кити и аз свивам рамене.

— Това е шотландска игра, подобна на хокей на трева — обяснява татко. — Произхожда от тренировките с дървени мечове в Средновековна Шотландия.

Скука. Преди татко да е казал още нещо за Средновековна Шотландия, аз заявявам:

— Нека изпратим на Гого колет с неща, които не може да купи там.

— Да! — вика радостно Кити.

— И какво ще й изпратим? — питам аз. — Предлагам всеки да допринесе с нещо.

Татко дъвче и се тупа с пръст по брадичката.

— Аз ще й изпратя желирани витамини — казва той, — и „Адвил“. Мисля, че тя взе само малко шишенце „Адвил“, а нали знаете, че понякога я боли глава.

— Одобрявам. — Посочвам с вилицата Кити. — Ами ти?

— И аз имам нещо, което мога да й изпратя — казва тя. — Да ида ли да го донеса?

С татко се споглеждаме и свиваме рамене.

— Разбира се.

Тя дотичва с рисунка, която е направила на Марго. Гали куче. Точно породата, която Кити иска. „Акита“. Аз се смея.

Кити се мръщи.

— Какво смешно има?

— Нищо.

— Мислиш ли, че е достатъчно хубава — пита ме тя. — Достатъчно хубава ли е, за да си я закачи на стената?

— Определено — отвръщам.

— Не, искам добре да я разгледаш — казва тя. — Критикувай я. Винаги мога да направя по-хубава. Марго няма да я иска, ако не съм дала най-доброто от себе си.

— Кити, определено е хубава. Защо ще те лъжа?

Тя въздъхва.

— Просто не знам дали е довършена.

— Само художникът знае — казва татко и кима мъдро.

— А какво мислиш за кучето? — пита го тя. — Не е ли сладко?

Татко взема рисунката от мен и се вглежда отблизо в нея.

— Да, кучето определено е много хубаво.

— И аз съм азиатка — казва Кити и сяда на мястото си, лапва малко от зърнената закуска и опитва да не се усмихва.

Тя всъщност го обработва. Опитва се да свърже кучето с положителни асоциации за татко. Децата никога не се отказват. Винаги намират начин.

— Какво друго да сложим в колета? — пита тя.

Започвам да изброявам на пръсти.

— Тампони, защото не знам дали в Шотландия има от нашата марка, памучни пижами, дебели чорапи, скаутски бисквитки…

— Къде ще намерим такива бисквитки по това време на годината? — пита татко.

— Скрих във фризера една кутия с ментови — казвам.

Той ме поглежда, засегнат.

— От кого я скри? — Те са му любимите. Ако ги види някъде в къщата, край с тях. Татко е опустошител на ментови бисквитки.

Свивам загадъчно рамене.

— Освен това ще изпратя на Марго от любимите й химикалки и… мисля, че е това.

— Не забравяй и кафявите й ботуши — напомня ми татко. — Тя изрично помоли да й изпратим кафявите ботуши с връзките.

— Така ли? — Надявах се да не е забелязала липсата им. — Кога ти го каза?

— Писа ми вчера.

— Ще опитам да ги намеря.

— Не беше ли с тях този уикенд? — пита татко, а в същото време Кити казва: — Те са в твоя дрешник.

Вдигам ръце.

— Добре де, добре!

— Ако приготвите колета тази вечер, мога да го оставя в пощата утре на път за работа — предлага татко.

Поклащам глава.

— Искам да изпратя шала, който плета, а не съм готова. Може би след седмица или две?

Кити сърба от млякото си, маха с ръка към мен и казва:

— Просто вече се откажи от шала. Плетенето не ти е стихията.

Отварям уста да споря, но я затварям. Може би е права. Ако чакаме да довърша шала, за да изпратим колета, Марго вероятно вече ще е завършила колежа.

— Добре — отвръщам. — Ще изпратим колета без шала. Това не означава, че се отказвам от плетенето. Ще продължа да упорствам и ще успея да ти го подаря за Коледа, Кити. — Усмихвам й се сладко. — Розов е. Любимият ти цвят.

Тя се кокори ужасена.

— И на Марго. Можеш да го дадеш на нея.

* * *

Тази нощ Кити пъха лист хартия под вратата ми. Това е коледният й списък. Едва септември е — до Коледа остават месеци! „Кученце“ е начело на списъка и е с главни букви. Освен това иска ферма за мравки, скейтборд и телевизор в стаята си. Да, това с телевизора няма да стане. Мога обаче да й купя ферма за мравки. Или пък да поговоря с татко за кученцето. Тя не го признава, но мисля, че Марго много й липсва. Марго е единствената майка, която Кити познава. Сигурно й е много трудно сега. Трябва да си повтарям да съм много търпелива с нея, по-внимателна. Сега тя има нужда от мен.

Отивам в стаята й и сядам на леглото. Тя тъкмо е изключила лампата, но още не е заспала.

— Ами ако вземем котенце? — питам я.

Отваря очи.

— В никакъв случай.

— Не мислиш ли, че котенце повече ще ни подхожда. — Добавям замечтано: — Едно пухкавко сиво-бяло котенце с рошава опашка. Може да го кръстим Принц, ако е момченце. О, или Гандалф Сивия! Няма ли да е сладко? Или ако е момиче, може да е Агата. Или Тили. Или Бос. Много зависи от характера му.

— Престани — предупреждава ме Кити. — Няма да вземем котка. Котките са гадни. Освен това са много манипулативни.

— Откъде научи тази дума? — питам, впечатлена.

— От телевизията.

— По кученцето има много работа. Кой ще го храни, разхожда, ще го учи на най-важните неща?

— Аз ще го правя. Аз ще върша всичко. Достатъчно отговорна съм, за да се грижа за него сама.

Сгушвам се до нея. Обичам как мирише косата й след баня.

— Ха! Та ти дори никога не миеш чиниите. И никога не си чистиш стаята. Помогна ли поне веднъж със сгъването на прането? Искам да кажа, че ако не вършиш тази неща, как ще носиш отговорност за друго живо същество?

Тя ме отблъсква.

— Тогава ще помагам повече!

— Ще го повярвам, когато го видя.

— Ако помагам повече, ти ще ми помогнеш ли да убедим татко да вземем кученце?

— Ако помагаш повече — съгласявам се аз. — Ако ми докажеш, че вече не си бебе. — Кити ще стане на десет през януари. Достатъчно голяма е, за да помага в къщната работа. Марго я глезеше прекалено, мисля си аз. — Тогава ти възлагам задачата да изхвърляш кошчетата за боклук от горния етаж веднъж седмично. И да помагаш с прането.

— Тогава… ще получа ли повишение на джобните?

— Не. Не помниш ли, че ще ми помагаш, за да убедя татко да ти вземе куче, и освен това, за да не си вече такова бебе. — Оправям си възглавницата. — Между другото, тази нощ ще спя тук.

Кити ме изритва и едва не падам от леглото.

— Ти си бебе, не аз, Лара Джийн.

— Позволи ми да спя тук само една нощ!

— Ти вземаш цялата завивка.

Кити се опитва да ме изрита отново, но аз се стягам и се преструвам вече на заспала. Скоро и двете наистина ще заспим.

* * *

Неделя вечерта си пиша домашното в леглото, когато получавам обаждане от непознат номер.

— Ало?

— Здрасти. Какво правиш?

— Ами… извинете, кой се обажда?

— Питър е!

— О… Откъде ми взе номера?

— Не се тревожи за това.

Следва доста дълга тишина. Всяка милисекунда мълчание е ужасна, но аз не знам какво да кажа.

— Е, какво искаш?

Той се смее.

— Много си скована, Кови. Колата ти е на ремонт, нали? Какво ще кажеш утре да те взема за училище?

— Добре.

— В седем и половина.

— Добре.

— Доообре…

— Чао. — И затварям.