Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (26)

25

На следващата сутрин Питър ме чака на паркинга, когато слизам от автобуса.

— Здрасти — казва той. — Ти наистина ли хващаш автобуса всеки ден?

— Колата ми е на ремонт, забрави ли? Катастрофата?

Той въздъхва, сякаш фактът, че ходя на училище с автобуса, някак го обижда. После ме хваща за ръка и тръгваме заедно към входа.

За първи път вървя по коридора с момче за ръка. Трябваше да е монументално, специално, но не е, защото не е истинско. Честно казано, никакво не е.

Емили Нюсбаум се сепва, когато ни вижда. Емили е най-добрата приятелка на Джен. Взира се така втренчено, че съм изненадана, че не ни засне с телефона си, за да ни изпрати на Джен.

Питър все спира, за да се поздравява с разни хора, аз стоя до него и се усмихвам, сякаш това е най-естественото нещо на света. Аз и Питър Кавински.

По едно време се опитвам да пусна ръката му, защото моята започва да се поти, но той затяга хватката.

— Ръката ти е много гореща — изсъсквам.

Той отвръща през зъби:

— Не, твоята е гореща.

Сигурна съм, че ръцете на Дженевив никога не се потят. Тя сигурно може да държи ръцете на хората с дни, без нейните да се сгорещят.

Когато стигаме до шкафчето ми, най-сетне се пускаме, за да мога да оставя учебниците си вътре. Заключвам шкафчето, а Питър се навежда и опитва да ме целуне по устата. Така се стряскам, че извръщам глава и удряме чела.

— Ох! — Питър потърква челото си и се взира ядосано в мен.

— Не се прокрадвай така! — И мен ме боли челото. Доста здраво ги халосахме, като цимбали. Ако вдигна глава сега, ще видя сини птички като в анимациите.

— По-тихо говори, глупаче — казва той през зъби.

— Глупаче ли ме нарече, глупако — шепна в отговор.

Питър въздъхва тежко, все едно наистина ми е ядосан.

Тъкмо мисля да отвърна, че той е виновен, не аз, когато зървам Дженевив да се носи по коридора.

— Трябва да вървя — отсичам и се стрелвам в противоположната посока.

— Чакай! — вика Питър.

Но аз не спирам.

* * *

Лежа с възглавницата върху лицето и преживявам отново онази ужасна несбъдната целувка. Опитвам се да я блокирам, но тя не спира да се завръща.

Слагам ръка на челото си. Не мисля, че ще се справя. Всичко е толкова… искам да кажа, целуването, потните ръце, всички те гледат. Идва ми в повече.

Просто трябва да му кажа, че съм размислила и не искам да продължавам, и толкова. Нямам му номера, но и не ми се ще да го пиша в имейл. Ще трябва да отида до тях. Не е далече; още помня пътя.

Тичам надолу по стълбите, подминавам Кити, която крепи поднос с бисквитки и чаша мляко.

— Вземам ти колелото! — викам, докато прелитам покрай нея. — Скоро ще се върна!

— И гледай да не му направиш нещо! — крещи Кити в отговор.

Грабвам каската й и колелото и се изстрелвам от двора, като въртя педалите с всички сили. Коленете ми малко ме бият в гърдите, но не съм много по-висока от Кити, затова не е чак толкова зле. Питър живее на два квартала от тук. Ще ми отнеме по-малко от двайсет минути да отида до там.

Когато стигам, на алеята пред тях няма коли. Питър не си е у дома. Сърцето ми пада в петите. Какво ще правя сега? Ще седя и ще го чакам на предната веранда като някаква преследвачка? Ами ако майка му се прибере първа?

Свалям каската и сядам за минутка да си почина. Косата ми е влажна от пот, изтощена съм. Опитвам се да прокарам пръсти през нея, за да я пригладя. Изгубена кауза.

Докато обмислям възможността да пиша съобщение на Крис с молба да ме вземе, колата на Питър се задава с рев по улицата и влиза в алеята. Аз изпускам телефона и посягам да го взема.

Питър слиза от колата си и вдига вежди.

— Я виж ти кой е тук! Моето любящо гадже.

Ставам и му помахвам.

— Може ли да поговорим за минутка?

Той премята раницата си на рамо и тръгва много бавно към мен. Сяда на стъпалата като принц на трона си и аз заставам пред него, с каската в едната ръка и телефона в другата.

— Е, какво има? — пита той. — Нека позная. Дошла си, за да ме разкараш, прав ли съм?

Толкова е самодоволен, толкова самоуверен. Не искам да му доставя удоволствието да излезе прав.

— Просто исках да планираме нещата — казвам и сядам. — Да доизмислим историята, преди хората да започнат да задават въпроси.

Той вдига вежди.

— О, ами добре. Има логика. Е, как сме тръгнали?

Събирам ръце в скута си и рецитирам:

— Когато направих катастрофата миналата седмица, по една случайност си минал с колата и си изчакал „Пътна помощ“ с мен и после си ме откарал до дома. През цялото време сме били много притеснени, защото всъщност си имал чувства към мен още от прогимназията. Аз съм първото момиче, което си целунал. И така, това е било голям шанс за теб…

— Ти ли си първото момиче, което съм целунал? — прекъсва ме той. — А не може ли аз да съм първото момче, което ти си целунала. Това ще изглежда много по-достоверно.

Не му обръщам внимание и продължавам:

— Това е бил големият ти шанс. Затова си го сграбчил. Поканил си ме на среща още същия ден и оттогава сме неразделни и всъщност вече сме двойка.

— Не мисля, че Джен ще се върже на това — казва той, като клати глава.

— Питър — казвам с огромно търпение, — най-достоверните лъжи са онези, в които има малко истина. Аз наистина ударих колата; ти наистина спря и чака с мен; ние наистина се целунахме в прогимназията.

— Не става дума за това.

— Тогава за кое?

— С Джен бяхме заедно онзи ден, след като те срещнах.

Въздъхвам.

— Добре. Спести ми подробностите. Историята ми пак е валидна. След катастрофата не си можел да спреш да мислиш за мен, затова си ме поканил на среща още щом Дженевив те е разкарала — искам да кажа, още щом сте скъсали. — Прокашлям се. — След като сме на темата, бих искала да поставя и няколко основни правила.

— Какви основни правила? — пита той и се обляга назад.

Стискам устни и си поемам дъх.

— Ами… не искам да се опитваш пак да ме целуваш.

Той извива устни.

— Повярвай ми, и аз не искам да го правя. Челото още ме боли. Мисля, че имам цицина. — Вдига косата от челото си. — Виждаш ли я?

— Не, но виждам, че оплешивяваш.

— Какво?

Ха! Знаех си, че това ще попадне в целта. Толкова е суетен.

— Спокойно, шегувам се. Имаш ли лист и химикалка?

— Какво, ще ги записваш ли?

Казвам превзето:

— Така ще ги запомним по-добре.

Той върти очи, бърка в раницата си, вади тетрадка и ми я подава. Аз отгръщам на празна страница и пиша най-отгоре. Договор. После добавям. Без целувки.

— А хората ще повярват ли, че сме гаджета, ако не се докосваме на публично място? — пита Питър, изглежда скептичен.

— Не мисля, че връзките се изчерпват само с физическия контакт. Има и други начини, по които да покажеш, че те е грижа за някого, не само като използваш устните си. — Питър се усмихва, изглежда, сякаш ще каже някоя шега, затова бързо добавям: — Или друга телесна част.

Той стене.

— Трябва да отстъпиш по тази точка, Лара Джийн. Трябва да си пазя репутацията. Никой от приятелите ми няма да повярва, че внезапно съм станал монах, за да излизам с теб. Какво ще кажеш поне да пъхам ръка в задния джоб на джинсите ти? Повярвай ми, ще е чисто професионално.

Не казвам какво мисля по въпроса, а то е, че твърде много му пука какво ще си помислят хората за него. Само кимам и записвам: На Питър се позволява да пъха ръка в задния джоб на джинсите на Лара Джийн.

— Но без целувки — казвам, без да вдигам глава, за да не види, че съм се изчервила.

— Ти започна — напомни ми той. — Освен това аз нямам никакви болести, предавани по полов път, затова си го избий от главата.

— Не мисля, че имаш такива болести. — Поглеждам го. — Работата е там, че… Досега не съм имала гадже. Никога не съм излизала с момче, никой не ме е държал за ръка, докато вървя по коридора. За мен това е съвсем ново, така че съжалявам за удара с чело тази сутрин. Просто… ще ми се да изпитам за първи път всичко това наистина и не с теб.

Той като че ли мисли по въпроса.

— Хм. Добре. Тогава ще пропуснем някои неща.

— Така ли?

— Разбира се. Ще ги пропуснем, за да можеш да ги направиш някой ден наистина, а не за пред хората.

Трогната съм. Кой да предположи, че Питър е толкова внимателен и щедър?

— Например аз няма да плащам сметки. Ще оставим това за момчето, което наистина те харесва.

Усмивката ми гасне.

— Не съм очаквала да плащаш за нищо!

Той продължава:

— И няма да те водя до класната стая или да ти купувам цветя.

— Взех да схващам. — Струва ми се, че Питър не е толкова загрижен за мен, колкото за портфейла си. Определено иска да мине тънко. — А когато беше с Дженевив, на нея какво й харесваше да правиш?

Опасявам се, че ще се възползва от възможността, за да се пошегува, но той се взира в пространството и казва:

— Тя постоянно ме караше да й пиша бележки.

— Бележки ли?

— Да, в училище. Не схващах защо да не мога да й пускам съобщения. По-бързо е и по-ефикасно. Защо да не използваме достъпните технологии?

Това го разбирам идеално. Дженевив не е искала бележки. Тя е искала писма. Истински писма, написани на истинска хартия, които да пази и препрочита, когато й е мъчно. Те ще са доказателство, веществено, че някой мисли за нея.

— Ще ти пиша по една бележка на ден — казва той внезапно и с удоволствие. — Това ще я вбеси.

Записвам: Питър ще пише на Лара Джийн по една бележка всеки ден.

Той се навежда към мен.

— Напиши, че ти трябва да ходиш на купони с мен. И никакви романтични комедии.

— Кой говори за романтични комедии? Не всяко момиче иска да гледа романтични комедии.

— Просто си личи, че си точно от тези момичета.

Дразня се, че има такова мнение за мен, и още повече се дразня, че е прав. Записвам: НИКАКВИ ТЪПИ ЕКШЪН ФИЛМИ

— Тогава какво ни остава? — пита Питър.

— Филми за супергерои, филми на ужасите, исторически, документални, чужди…

Той прави физиономия, взема химикалката и тетрадката от мен и записва: НИКАКВИ ЧУЖДИ ФИЛМИ. После добавя: Лара Джийн ще сложи снимка на Питър на телефона си.

— И обратно! — казвам аз и вдигам телефона си към него. — Усмивка.

Той се усмихва и хм… е дразнещо красив. После посяга към своя телефон и аз го спирам.

— Не сега. Косата ми изглежда рошава и потна.

— Права си — казва и ми се прищява да го халосам.

— А може ли да запишем и че при никакви обстоятелства и двамата няма да казваме истината на никого? — питам го.

— Първото правило на Бойния клуб — казва той многозначително.

— Не съм гледала този филм.

— Разбира се, че не си — отвръща и аз правя физиономия.

И си мисля, че трябва да гледам „Боен клуб“.

Питър записва това, след това сядам до него, вземам химикалката и подчертавам два пъти „при никакви обстоятелства“.

— Ами крайна дата? — питам внезапно.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид колко дълго ще правим всичко това? Например две седмици? Месец?

Той свива рамене.

— Докато решим.

— Но… не мислиш ли, че ще е добре да има някакъв срок…

— Трябва да се отпуснеш, Лара Джийн — прекъсва ме той. — Не е нужно животът да е толкова планиран. Просто живей и го остави да се случва.

Въздъхвам и казвам:

— Мъдри думи от великия Кавински. — Той кърши вежди към мен. — Ще трябва да приключим, преди сестра ми да се е върнала за Коледа. Тя винаги познава кога лъжа.

— О, определено ще сме приключили дотогава — отвръща той.

— Добре. — Подписвам договора, той също — и вече е сключен.

Твърде горда съм, за да го помоля да ме откара, а и той не предлага, затова слагам каската и потеглям с колелото на Кити към дома. На половината път осъзнавам, че не си разменихме телефонните номера. Дори не знам номера на предполагаемото си гадже.