Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (25)

24

По химия Питър седи на предната редица.

Пиша му бележка. Защо си казал на Джош, че сме… Колебая се и после довършвам с нещо?

Ритам стола му и той се обръща, а аз му подавам бележката. Отпуска се на мястото си, за да я прочете; после го виждам как надрасква бързо нещо. Килва стола си назад и пуска бележката на чина ми, без да ме поглежда.

Нещо? Хаха.

Натискам така силно, че моливът се чупи.

Моля те, отговори на въпроса.

Ще говорим по-късно.

Въздъхвам, вбесена, и Мат, моят лабораторен партньор, ме поглежда странно.

След часа Питър се омита с всичките си приятелчета; излизат на голяма група. Аз си събирам раницата, когато се връща сам. Сяда на масата.

— Е, да поговорим — казва супернехайно.

Прочиствам гърлото си и се опитвам да се овладея.

— Защо си казал на Джош, че сме… — едва не добавям пак „нещо“, но го променям на „заедно“.

— Не схващам защо се ядосваш. Направих ти услуга. Лесно можех да прецакам цялата история.

Замълчавам. Прав е. Можеше.

— Тогава защо не го направи?

— Определено странно се отблагодаряваш. Но моля те, няма защо.

Автоматично казвам:

— Благодаря ти. — Чакай. Защо му благодаря? — Оценявам, че ми позволи да те целуна, но…

— Няма защо — повтаря той.

Ох! Толкова е непоносим. Само заради това ще го подразня малко.

— Това беше… много щедро от твоя страна. Да ми позволиш да го направя. Но аз вече обясних на Джош, че между нас не се е получило, защото Дженевив ти е видяла сметката, така че вече всичко е наред. Можеш да спреш да се преструваш.

Той ме гледа кръвнишки.

— Не ми е видяла сметката.

— Нима? Вие двамата сте заедно от седми клас. В общи линии си нейна собственост.

— Нямаш представа за какво говориш — сопва се Питър.

— Миналата година се носеше слух, че те е накарала да си татуираш инициалите й на задника си за рождения й ден. — Пауза. — Е, направи ли го? — Посягам зад него и се преструвам, че искам да вдигна ризата му. Той отскача и аз избухвам в смях. — О, значи, наистина имаш татуировка!

— Нямам татуировка! — вика той. — И с нея вече не сме заедно, затова можеш да спреш с тези глупости? Скъсахме. Приключихме. Аз приключих с нея.

— Чакай, не скъса ли тя с теб?

Той ме поглежда кръвнишки.

— Беше взаимно.

Казвам бързо:

— Е, сигурна съм, че скоро ще се съберете отново. И преди сте късали, нали? Но пак се събирате почти веднага. Вероятно защото и двамата сте си първи. Ето защо не можете да се разделите. Чувала съм, че така ставало с първите, особено при момчетата.

Той ме гледа с отворена уста.

— Откъде знаеш…

— О, всички знаят. Направили сте го през първата година от гимназията в мазето на родителите й, нали?

Той кимва с изсумтяване.

— Видя ли? Дори аз знам, а аз съм никоя. Дори да твърдиш, че този път сте скъсали наистина, в което се съмнявам, това не означава, че всяко момиче може да излиза с теб. — Добавям многозначително: — Да не забравяме какво се случи с Джамила Синх.

Миналата година Питър и Дженевив бяха скъсали за месец и той започна да излиза с Джамила Синх. Джамила може би е дори по-красива от Дженевив — с друг вид красота. По-знойна. Има дълга чуплива черна коса, тънка талия и голям задник. Нека кажем просто, че за нея това не свърши добре. Дженевив не само че я изключи от компанията им, но и каза на всички, че семейството й има индонезийски роб, а той беше просто неин братовчед. Почти съм сигурна, че именно Дженевив пусна слуха онлайн, че Джамила мие косата си само веднъж месечно. Последната капка беше, когато родителите на Джамила получиха анонимен имейл, в който се твърдеше, че е спала с Питър. Веднага я прехвърлиха в частно училище. Следващият срок Дженевив и Питър отново бяха заедно.

— Джен казва, че няма нищо общо с това.

Пак го изгледах многозначително.

— Моля те, Питър. Познавам я добре, теб също. Е, поне нея. Не мисля, че същността на хората се променя. Те са такива, каквито са.

Питър отвръща бавно:

— Така е. Вие с нея бяхте най-добри приятелки навремето.

— Бяхме приятелки — съгласявам се. — Не бих казала най-добри, но…

Чакай малко, защо отново говорим за мен?

— Всички знаят, че Дженевив каза на родителите на Джамила. Не е нужно да си детектив, за да се досетиш, че Дженевив ревнуваше от нея. Джамила беше най-хубавото момиче в нашия клас, след Дженевив. Джен винаги е била много ревнива. Помня как един път татко ми купи…

Питър се взираше в мен някак замислено и това ме изнерви.

— Какво?

— Нека продължим още малко.

— Какво?

— Нека оставим хората да си мислят, че сме гаджета.

Какво…?

— Джен откача, като не знае какво става с мен и теб. Защо да не я накараме да се попече още малко? Идеално се получава. Ти излизаш с мен, после Джен ще разбере, че сме скъсали. Ти ще разчупиш печата. — Вдига вежда. — Ти дори не знаеш какво означава това, нали?

— Напротив, естествено, че знам. — Нямам представа какво означава. Отбелязвам си наум да попитам Крис следващия път като я видя.

Питър се приближава до мен и аз отстъпвам. Той се смее, килва глава настрани и слага ръце на раменете ми.

— Тогава ми счупи печата.

Изсмивам се нервно.

— Ха-ха, съжалявам, Питър, но не се интересувам. От теб.

— Да, ами точно там е въпросът. Аз също не се интересувам от теб. Изобщо. — Той потреперва. — Е, какво ще кажеш?

Размърдвам рамене, за да се освободя от ръцете му.

— Аз нали току-що ти обясних, че Джен ще убие всяко момиче, което припари до теб!

Питър пренебрегва това.

— Джен само си говори. Не би направила нищо на никого. Ти не я познаваш, както я познавам аз. — Мълча и той приема това като добър знак. — И за теб ще е добре. С онова хлапе Джош. Нали се притесняваше да не се изложиш пред него? Това ще ти спести допълнително унижение. Защо ще си с него, когато можеш да си с мен? Е, да се преструваш, че си с мен. Просто бизнес. Тъкмо и ти няма да се влюбиш в мен.

Доставя ми огромно удоволствие да гледам неговото красиво момчешко лице и да казвам мило:

— Питър, аз дори не искам да се преструвам на твое гадже, камо ли да съм наистина такова.

Той примигва.

— Защо?

— Прочете писмото ми. Не си моят тип. Никой няма да повярва, че съм те харесала.

— Ти си знаеш. Просто се опитвам да направя услуга и на двама ни. — После свива рамене и поглежда над рамото ми, все едно е отегчен от този разговор. — Но Джош определено повярва.

И без дори да се замисля, казвам:

— Добре, да го направим.

* * *

След няколко часа лежа в леглото си и още се чудя за всичко това. Какво ще кажат хората, като ме видят да вървя по коридора с Питър Кавински.