Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (22)

21

Телефонът ми вибрира, Крис е.

— Вярно ли е? — Чувам я как дърпа от цигарата.

— Кое да е вярно?

Лежа по корем на леглото. Мама ми е казвала, че като те боли стомах, трябва да легнеш по корем, за да се стопли, и ще ти стане по-добре. Не мисля, че помага обаче. Стомахът ми цял ден е стегнат на възел.

— Вярно ли е, че си се хвърлила върху Кавински и си го целунала като маниачка?

Затварям очи и изскимтявам. Ще ми се да кажа, че не е вярно, че не съм такъв човек. Но го направих, затова предполагам, че съм такъв човек. Все пак причините ми бяха основателни! Искам да кажа на Крис истината, но цялата история е толкова смущаваща.

— Да. Хукнах към Питър Кавински и го целунах. Като маниачка.

Тя издиша.

— По дяволите!

— Знам.

— Какво ти стана, за бога?

— Честно ли? И аз не знам. Просто… го направих.

— Стига бе. Не знаех, че имаш такъв кураж. Направо съм впечатлена.

— Благодаря.

— Но ти нали осъзнаваш, че сега Джен ще те погне? Може и да са скъсали, но тя още си въобразява, че притежава задника му.

Стомахът ми подскача.

— Да, знам. Изплашена съм, Крис.

— Ще направя каквото мога да те защитя от нея, но нали я знаеш каква е. По-добре си пази гърба — казва тя и затваря.

Сега се чувствам дори по-зле от преди. Ако Марго беше тук, вероятно щеше да каже, че първо, е било безсмислено да пиша онези писма, и второ, щеше да ми се скара, че съм казала такава голяма лъжа. Но после щеше да ми помогне да намеря решение. Само че Марго я няма, тя е в Шотландия — и нещо още по-важно, тя е последният човек, с когото бих могла да говоря. Тя никога-никога-никога няма да разбере какво чувствам към Джош.

* * *

След малко ставам от леглото и тръгвам към стаята на Кити. Тя е на пода и рови в долното чекмедже на скрина си. Без да ме поглежда, казва:

— Да си ми виждала пижамата на сърчица?

— Вчера я изпрах, затова вероятно е в сушилнята. Тази вечер искаш ли да гледаме филм и да играем „Уно“? — Може да пробвам да се разведря.

Кити се изправя.

— Не мога. Ще ходя на рожден ден на Алиша Бърнард. Написано е в тетрадката с графика.

— Коя е Алиша Бърнард? — Сядам на неоправеното й легло.

— Тя е ново момиче. Покани всички момичета от класа. Майка й ще ни прави френски палачинки за закуска. Знаеш ли какво е френска палачинка?

— Да.

— А яла ли си? Чух, че може да са сладки или солени.

— Да, яла съм с нутела и с ягоди. — С Джош и Марго ходихме до Ричмънд, защото Марго искаше да види музея на Едгар Алан По. Обядвахме в едно кафене в центъра и тогава ядох палачинки.

Тя ококорва лакомо очи.

— Надявам се, че майка й така ги прави. — После хуква нанякъде, вероятно да търси пижамата си в пералното на долния етаж.

Вземам плюшеното й прасенце и го гушвам. Значи, дори деветгодишната ми сестра има планове за петък вечер. Ако Марго беше тук, щяхме да идем на кино с Джош или да се отбием до старческия дом „Белвю“ в часа за коктейли. Ако татко си беше у дома, вероятно щях да събера кураж да взема колата му или да го помоля да ме закара, но и това не мога да сторя.

След като взеха Кити, се връщам в стаята си и започвам да си подреждам колекцията от обувки. Малко е рано да сменям сандалите със зимни обувки, но продължавам, защото съм в такова настроение. Мисля да си подредя и дрехите, но това е твърде мащабно начинание. Затова сядам и пиша писмо на Марго на хартията, която баба ми купи в Корея. Тя е светлосиня с бордюрче от пухкави бели агънца. Разказвам й за училище, за новата учителка на Кити, за лилавата пола, която си поръчах от японски уеб сайт и която съм сигурна, че ще иска да вземе назаем, но не й казвам за важните неща.

Толкова ми липсва. Нищо не е същото без нея. Осъзнавам, че годината ще е много самотна, защото Марго не е до мен, и Джош също, сам-сама съм. Имам Крис, но не съвсем. Ще ми се да имах повече приятели. Ако имах повече приятели, може би нямаше да направя такава глупост, като да целуна Питър К. в коридора и да кажа на Джош, че той ми е гадже.