Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (21)

20

Случи се някак странно спокойно. Като влакова катастрофа на забавен кадър. Защото, за да стане такъв тотален провал, всичко трябва да се пресече и сблъска по точния начин в точния погрешен момент.

Ако шофьорът на автобуса не беше излязъл трудно от задънената улица, заради което стигна до училище с четири минути закъснение, никога нямаше да се натъкна на Джош.

Ако колата на Джош беше запалила и не се бе наложило баща му да го докара, никога нямаше да мине покрай моето шкафче.

И ако Питър не трябваше да отиде в кабинета на училищния съветник госпожица Утън, той нямаше да мине по коридора десет секунди по-късно. И може би всичко това изобщо нямаше да се случи. Но се случи.

Аз съм до шкафчето си; вратата заяжда, опитвам се да я отворя. Накрая успявам и ето го Джош, стои до мен.

— Лара Джийн… — Изглежда смаян, объркан. — От снощи се опитвам да говоря с теб. Идвах, но не те намериха… — Държи писмото ми. — Не разбирам. Какво е това?

— Не зная… — чувам се да казвам някак много отдалече.

Сякаш се нося над себе си и гледам как протичат събитията.

— Искам да кажа… от теб е, нали?

— О, ами. — Поемам дъх и вземам писмото. Едва потискам желанието да го скъсам. — Откъде се взе това?

— Дойде по пощата. — Джош пъха ръце в джобовете си. — Кога си го писала?

— Ами преди много време — отвръщам. Изсмивам се тихичко. — Дори не помня кога. Сигурно е било в прогимназията.

Браво, Лара Джийн. Продължавай.

Той казва бавно:

— Ясно… но ти споменаваш, че си ходила на кино с Марго, Майк и Бен. Това беше преди година-две.

Прехапвам долната си устна.

— Вярно. Искам да кажа, че беше горе-долу отдавна. Така, принципно погледнато. — Усещам, че сълзите ми ще избият в очите, ако изгубя концентрация дори за секунда, а тогава ще се разрева и ще влоша положението още повече, ако това изобщо е възможно. Трябва да съм спокойна, небрежна и непукистка. Сълзите ще прецакат всичко.

Джош се взира така усилено в мен, че се налага да извърна поглед.

— Ами тогава… Ти… имала ли си чувства към мен, или…?

— Аз… ами да, разбира се, по едно време си падах по теб, преди с Марго да започнете да излизате. Преди милион години.

— А защо не си ми казала? Защото, Лара Джийн… Господи. Не знаех. — Не сваля очи от мен, объркан е, но има и нещо друго. — Това е откачено. Дойде ми изневиделица.

Сега ме гледа така, че внезапно се пренасям назад във времето, в един летен ден, когато бях на четиринайсет, а той на петнайсет и се връщахме към дома отнякъде си. Той ме погледна така интензивно, че бях сигурна, че ще опита да ме целуне. Притесних се, затова се скарах с него и той повече не ме погледна така.

Досега.

Недей. Моля те, недей.

Каквото и да си мисли, каквото и иска да каже, просто не ща да го чувам. Ще направя всичко, буквално всичко, за да не го чуя.

Затова бързам да заявя:

— Излизам с едно момче.

Ченето му увисва.

— Какво?

Какво?

— Аха. Излизам с едно момче и много, много го харесвам, затова, моля те, не се тревожи по въпроса. — Размахвам писмото, все едно е просто хартийка, боклук, сякаш навремето не съм си изплаквала, буквално, сърцето над него. Пъхам го в чантата си. — Когато го писах, бях много объркана; дори не знам как така е изпратено. Честно, не си струва да говорим за него. Така че, моля те, моля те, не казвай на Марго.

Той кима, но не е достатъчно. Трябва ми вербално потвърждение. Трябва да чуя как думите излизат от неговата уста. Затова добавям:

— Заклеваш ли се? В живота си? — Ако Марго някога научи… ще ми се прииска да умра.

— Добре, заклевам се. Та ние не сме говорили, след като замина.

Издишвам продължително.

— Супер. Благодаря. — Понечвам да си тръгна, но Джош ме спира.

— Кой е той?

— Кой?

— Онзи, с когото излизаш.

И тогава го виждам. Питър Кавински върви по коридора. Като по магия. Красив, тъмнокос Питър. Заслужава направо саундтрак, толкова добре изглежда.

— Питър. Кавински. Питър Кавински! — Звънецът бие и аз се понасям покрай Джош. — Трябва да вървя! Ще говорим по-късно!

— Чакай! — вика той.

Хуквам към Питър и се хвърлям в прегръдките му като оръдейно гюле. Увивам ръце на врата му и крака на кръста му, дори не знам откъде тялото ми се сеща за такива неща, защото абсолютно никога не съм докосвала така момче, през целия си живот. Сякаш сме във филм и се лее музика, а зад нас се разбиват вълни. Само дето Питър изглежда смаян и недоумяващ, вероятно и малко развеселен, защото Питър обича да бъде развеселяван. Вдига вежди и казва:

— Лара Джийн? Какво по…

Не отговарям. Просто го целувам.

Първата ми мисъл е: „Устните ми помнят неговите“.

Втората: „Надявам се, че Джош гледа. Трябва да гледа, че иначе всичко ще е напразно“.

Сърцето ми бие толкова бързо, че забравям да се страхувам дали постъпвам правилно. Защото за около три секунди той отвръща на целувката ми. Питър Кавински, момчето, за което мечтае всяко момиче, отвръща на целувката ми.

Не съм целувала много момчета досега. Питър Кавински, Джон Амброуз Макларън, братовчеда на Али Филдман със странните очи, и сега пак Питър.

Отварям очи и той се взира в мен със същото изражение. Казвам му много искрено:

— Благодаря ти.

Той отговаря:

— Моля, няма защо. — Аз изскачам от прегръдката му и хуквам в противоположната посока.

* * *

Минава целият час по история и доста от английския, преди сърцето ми да се успокои. Целунах Питър Кавински. В коридора, пред всички. Пред Джош.

Явно е, че не го бях обмислила добре. Точно това би казала Марго, включително и най-вече с „явно“. Ако го бях обмислила, щях да измисля някакво гадже, а нямаше да избера истинско момче. И по-конкретно, нямаше да избера Питър К. Той буквално е възможно най-лошият избор, защото всички го познават. Той е Питър Кавински, за бога! Кавински от Джен и Кавински. Няма значение, че са скъсали. Те са институция в тази институция.

Прекарвам остатъка от деня в криене. Дори ям обяда си в женската тоалетна.

Последният час за деня е физическо. С Питър. Треньор Уайт ни води при уредите с тежести и ние трябва да се упражняваме да се учим да ги използваме. Питър и приятелите му вече знаят как да ги използват, затова се отделят от групата и се състезават да целят коша, и аз нямам възможност да говоря с него. По едно време усеща, че го гледам, и ми смига, от което ми се приисква да се съсухря и да пукна.

След часа го чакам пред момчешката съблекалня, мисля какво ще му кажа, как ще му обясня. Ще започна със: „Та значи, за сутринта…“, и после ще се изсмея леко, в смисъл на: Голяма веселба падна, нали!

Питър излиза последен. Косата му е мокра от душа. Странно е, че момчетата се къпят в училище, а момичетата никога не го правят. Чудя се дали имат отделни кабинки, или просто няколко душа и никакво усамотение.

— Здрасти — казвам му, когато ме вижда, но той не спира.

Занареждам бързо след него:

— За тази сутрин… — смея се, той се обръща и просто ме гледа.

— О, да. Какво за това?

— Беше глупава шега — започвам.

Той скръства ръце и се обляга на шкафчетата.

— Има ли нещо общо с писмото, което ми изпрати?

— Не. Всъщност да. Косвено.

— Виж — казва той внимателно. — Мисля, че си сладка. По един откачен начин. Но с Джен тъкмо скъсахме и в момента не съм в състояние да мисля за ново гадже. Така че…

Ченето ми увисва. Питър Кавински ме разкарва! Та аз дори не го харесвам, а пък той ме разкарва. Освен това съм била „откачена“? Колко да съм „откачена“? „Сладка по един откачен начин“ е обида. Тотална обида!

Той още говори, още ме гледа милозливо.

— Искам да кажа, че определено съм поласкан. Ласкаещо е, че си ме харесвала толкова време, нали разбираш?

Стига толкоз. Предостатъчно ми е.

— Не те харесвам — казвам високо. — Така че нямаш причини да си поласкан.

Сега е негов ред да се сепне. Бързо се озърта дали някой е чул. Навежда се напред и шепне:

— Тогава защо ме целуна?

— Целунах те, защото не те харесвам — обяснявам, сякаш е очевидно. — Виж, някой друг е разпратил писмата ми. Не съм аз.

— Чакай малко. „Писмата“? И колко са точно?

— Пет. И момчето, което наистина харесвам, също е получило едно…

Питър се мръщи.

— Кой е?

Защо пък да му казвам?

— Това е… лично.

— Хей, мисля, че имам право да знам, след като ме въвлече в тази малка драма — казва той и ме гледа настойчиво. Прехапвам горната си устна и клатя глава, а той добавя: — Ако изобщо има такова момче.

— Има такова момче! Джош Сандерсън.

— Той не ходи ли със сестра ти?

Кимам. Изненадана съм, че знае това. Не мислех, че Джош и Марго са влезли в радара му.

— Те скъсаха. Но аз не искам той да разбира, че имам чувства към него… по очевидни причини. Затова… му казах, че ти си ми гадже.

— И значи, ме използва, за да замажеш положението?

— Ами в общи линии. — В общи линии съвсем така си беше.

— Ти си странно момиче.

Първо съм била сладка по откачен начин, сега пък съм била странно момиче. Знам какво означава това.

— Както и да е, благодаря ти, че не ме издъни, Питър. — Озарявам го с, надявам се, победоносна усмивка и се извръщам. — До скоро!

Той посяга и сграбчва раницата ми.

— Чакай! Значи, Сандерсън си мисли, че аз съм ти гадже, така ли? И какво ще му кажеш?

Опитвам да се освободя, но той не ме пуска.

— Още не съм измислила тази част. Но ще го направя. — Вирвам брадичка. — Нали съм си малко откачена.

Той се смее силно с отворена уста.

— Наистина си забавна, Лара Джийн.