Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (20)

19

На следващата сутрин се събуждам нов човек. Вече съм момиче с план. Просто ще избягвам Джош завинаги. Чисто и просто. Ако не завинаги, поне докато това отшуми и той забрави за писмото ми. Все още съществува миниатюрен шанс дори да не го е получил. Вероятно е изпратено само писмото до Питър! Не се знае.

Мама винаги казваше, че оптимизмът е най-хубавото ми качество. Крис и Марго твърдят, че е дразнещо, но аз отвръщам, че никой не е умрял, защото е гледал на живота откъм хубавата му страна.

Когато слизам, татко и Кити вече са на масата и ядат сандвичи. Аз си правя купа зърнена закуска и сядам при тях.

— Ще се отбия в „Гудуил“ на път за работа — казва татко, докато дъвче сандвича над вестника си. — Сигурен съм, че кутията за шапки ще се появи.

— Няма я кутията ти за шапки? — пита ме Кити. — Онази, която мама ти даде.

Кимам и пълня уста със зърнената закуска. Трябва скоро да изляза, иначе рискувам да се натъкна на Джош.

— А какво имаше в нея? — пита Кити.

— Лично е — отвръщам. — Достатъчно е да знаеш, че за мен беше много ценно.

— А ще се ядосаш ли на татко, ако никога не си върнеш тази кутия? — пита Кити и сама си отговаря: — Съмнявам се. Ти не можеш да се сърдиш дълго.

Вярно е. Никога не съм могла да се сърдя дълго.

Татко поглежда над вестника си и пита Кити:

— Какво имаше в тази кутия, за бога?

Тя свива рамене и казва с пълна уста:

— Вероятно френски баретки?

— Не, не са френски баретки — отвръщам и ги гледам гадно. — Сега, ако ме извините, не искам да закъснявам за училище.

— Не тръгваш ли малко рано?

— Днес ще взема автобуса. — Вероятно всеки ден, докато оправят колата на Марго, но не е нужно те да знаят това.