Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (18)

17

Ако можех да пропълзя в някоя дупка, да се заровя хубавичко в нея и там да прекарам остатъка от дните си, е, точно това щях да направя.

Защо трябваше да отвръщам на онази целувка? Защо?

Още помня всичко от онзи ден в къщата на Джон Амброуз Макларън. Бяхме в мазето и миришеше на плесен и на прах за пране. Аз бях с бели шорти и бродирано синьо-бяло потниче, което откраднах от дрешника на Марго. За първи път бях със сутиен без презрамки. Той пък беше на Крис и аз не спирах да го намествам, защото се чувствах особено.

Това беше едно от първите ни събирания с момчета през уикенда, и то вечер. Беше ми странно, защото се чувствах някак с цел. Не е, като да идеш в къщата на Али след училище и съседските момчета да са се събрали при нейния брат близнак. Не беше и като да идеш в мола, където може да се натъкнеш на момчета. Това бе свързано с планиране, слагане на специален сутиен, и то в събота вечер. Нямаше родители, само ние в ултрауединеното мазе на Джон. По-големият му брат уж трябваше да ни наглежда, но Джон му плати десет долара да си остане в стаята.

Не че се случи нещо вълнуващо, например някоя импровизирана игра на бутилка или седем минути в рая — две възможности, за които ние, момичетата, се бяхме приготвили с дъвка и блясък за устни. Всъщност момчетата играха видео игри, а ние ги гледахме, играехме на телефоните си и си шушукахме. А после родителите ни ни взеха и се получи доста вяло след толкова планиране и очакване. За мен беше разочароващо не защото харесвах някого, а защото харесвах романтиката и драмата и се надявах да се случи нещо вълнуващо с някого.

И то се случи.

С мен!

С Питър бяхме сами долу, щяха да ни вземат последни. Седяхме на дивана. Аз не спирах да пиша съобщения на татко:

„Къде сииии?“ А той играеше на телефона си.

И тогава, сякаш изневиделица, Питър каза:

— Косата ти мирише на кокос.

Дори не седяхме близо един до друг.

— Наистина ли? Усещаш ли я оттам?

Той се приближи и я подуши, кимна.

— Да, напомня ми за Хаваи.

— Благодаря! — отвърнах. Не бях сигурна, че е комплимент, но толкова приличаше на такъв, че си заслужаваше благодарност. — Сменям този кокосовия с бебешкия на сестра ми, за да експериментирам с кой косата ми става по-мека…

Тогава Питър Кавински се наведе надясно и ме целуна, а аз се сковах.

Преди тази целувка никога не бях мислила за него по този начин. Той беше твърде хубав, твърде готин. Не беше моят тип. Но след като ме целуна, не можех да мисля за нищо друго месеци наред.

Ами ако Питър е само началото? Ами ако… ами ако и другите ми писма са били някак разпратени? До Джон Амброуз Макларън. До Кени от лагера. До Лукас Крапф.

Джош.

О, господи, Джош!

Скачам от пода. Трябва да намеря кутията за шапки. Трябва да намеря онези писма.

Връщам се на игрището. Не виждам никъде Крис, затова предполагам, че пуши отзад. Отивам право при треньора, който седи на скамейките с телефона си.

— Не мога да спра да повръщам — изскимтявам. Превивам се и притискам стомаха си с ръце. — Може ли да отида при сестрата?

Той почти не вдига очи от телефона си.

— Разбира се.

Още щом излизам от полезрението му, хуквам като луда. Физическото е последният ми час за деня, а живея само на три километра от училище. Тичам с всички сили. Не мисля, че съм бягала по-бързо през живота си, и надали ще го направя отново. Тичам толкова силно, че няколко пъти се налага да спирам, защото имам чувството, че наистина ще повърна. Но тогава си спомням за писмата, за Джош и „Отблизо лицето ти е не просто хубаво, а направо красиво“ и пак хуквам.

Когато се добирам до дома, търча по стълбите и отварям дрешника си, за да намеря кутията за шапки. Тя не е на горната лавица, където обикновено стои. Не е и на пода или зад купчината настолни игри. Няма я. Коленича и започвам да ровя из пуловери, кутии с обувки, материали за апликиране. Търся и на места, където не може да е, защото е кутия за шапки и е голяма, но все пак проверявам. Няма я никъде.

Свличам се на пода. Това е филм на ужасите. Животът ми се превръща във филм на ужасите. До мен телефонът жужи. Джош е.

Къде си? Крис ли те откара до дома?

Изключвам телефона и слизам в кухнята, за да се обадя на Марго от стационарния. Все още това е първият ми импулс, когато нещата се объркат: да ида при нея. Просто ще пропусна частта с Джош и ще се концентрирам върху тази с Питър. Тя ще знае какво да направя; тя винаги знае какво трябва да се направи. Готова съм да избълвам: „Того, липсваш ми толкова много и без теб всичко се обърка“, но когато тя вдига телефона, звучи сънлива и разбирам, че съм я събудила.

— Спеше ли? — попитах.

— Не, просто лежа — лъже ме тя.

— Напротив, спеше! Но при вас още няма десет. Чакай, да не бъркам сметките?

— Не, така е. Просто съм много изморена. Станах в пет, защото… — Замълчава. — Какво има?

Колебая се. Може би не бива да я товаря с всичко това. Все пак тя току-що отиде в колежа: толкова се труди, това е сбъднатата й мечта. Трябва да се забавлява и да не се тревожи какво става у дома без нея. Освен това какво ще й кажа? „Написах куп любовни писма и те са разпратени, включително едно до твоето гадже?“

— Всичко е наред — отвръщам.

Постъпвам както би постъпила тя, което означава да се справя сама.

— Определено ми се струва, че е станало нещо. — Марго се прозява. — Кажи ми.

— Продължавай да спиш, Гого.

— Добре — отвръща тя и пак се прозява.

Затваряме и аз си правя сладолед с плодов сироп направо в картонената кутия: шоколадов сос, бита сметана, натрошени ядки. Всичко. Вземам го в стаята си и го ям легнала. Приемам го като лекарство, докато не го изяждам всичкия, до последната хапка.