Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (17)

16

Училището официално започва и влиза в ритъм. Първите няколко дни както винаги са малко хаотични — раздават се учебници и програми, ориентираш се с кого и къде ще стоиш. Сега вече училището започва наистина.

По физическо треньор Уайт ни пуска да се порадваме на слънцето, докато още го има. С Крис вървим по пистата. Тя ми разказва за купон, на който е ходила в уикенда на Деня на труда.

— Едва не се скарах с онова момиче, което не спря да повтаря, че имам екстеншъни. Не съм виновна, че косата ми е разкошна.

Когато завиваме за третата си обиколка, виждам, че Питър Кавински ме гледа. Първо решавам, че ми се е сторило, че се взира в мен, но го засичам вече за трети път. Той играе фризби с някакви момчета. Когато минаваме покрай тях, Питър притичва до нас и казва:

— Може ли да поговорим за минутка?

С Крис се споглеждаме.

— С нея или с мен? — пита тя.

— С Лара Джийн.

Крис ме прегръща покровителствено.

— Давай, слушаме те.

Питър извърта очи.

— Искам да говоря с нея насаме.

— Хубаво — сопва се тя и се отдалечава. Поглежда ме през рамо ококорена, в смисъл на „К’во става?“, аз свивам рамене в смисъл на „Представа си нямам!“.

Питър казва съвсем тихо и спокойно:

— Искам само да знаеш, че нямам никакви болести, предавани по полов път.

Моля?! Взирам се в него с отворена уста.

— Не съм казвала, че имаш такива болести.

Гласът му още е тих, но изпълнен с гняв.

— Освен това невинаги вземам последното парче от пицата.

— За какво говориш?

— Това си написала в писмото. Че съм бил егоист, който заразява момичетата с БППП — болести, предавани по полов път. Помниш ли?

— Какво писмо? Никога не съм ти писала писмо!

Чакай. Писах му. Наистина му написах писмо преди милион години. Но той не говори за него. Няма как.

— Напротив. Писала си. Адресирано е до мен от теб.

О, господи! Не. Не. Това не може да се случва. Това не е истина. Сънувам. Аз съм в стаята си и сънувам, а в съня ми Питър Кавински се кара с мен. Затварям очи. Сънувам ли? Това истинско ли е?

— Лара Джийн?

Отварям очи. Не сънувам, истинско е. Това е кошмар. Питър Кавински държи писмото ми в ръката си. Това е моят почерк, моят плик, всичко е мое.

— Как… откъде го взе?

— Дойде по пощата вчера. — Въздъхва и добавя намусено: — Виж, не е кой знае какво. Надявам се просто да не започнеш да разправяш на хората…

— По пощата ли дойде? У вас?

— Да.

Прималява ми. Наистина ми прималява. Моля те, нека припадна сега, защото, ако припадна, вече няма да съм тук, в този момент. Ще е като по филмите, когато някое момиче припада от ужас и боят преминава, докато тя е в безсъзнание, а после се буди в болницата с някоя и друга синина, но е пропуснала най-гадното. Много ми се ще да съм на нейно място.

Усещам, че започвам да се потя, и бързо казвам:

— Трябва да знаеш, че написах това писмо преди много време.

— Добре.

— Направо преди години. Много, много години. Дори не си спомням какво пише в него. — „Отблизо лицето ти е не просто хубаво, а направо красиво.“ — Наистина, това е писмо от прогимназията. Дори не знам кой ти го е изпратил. Може ли да го видя? — Посягам към писмото, опитвам се да съм спокойна и да не звуча отчаяна. Просто най-спокойна.

Той се колебае, после се усмихва с неговата типична съвършена усмивка.

— Не, искам да го задържа. Никога не съм получавал такова писмо.

Скачам напред и бързо като котка го изтръгвам от ръката му. Той се смее и вдига ръце в знак, че се предава.

— Добре де, хубаво, вземи го. Господи!

— Мерси. — Започвам да отстъпвам от него. Листът трепери в ръката ми.

— Чакай — казва той. — Виж, наистина нямах намерение да ти открадвам първата целувка. Искам да кажа, че не това беше намерението ми…

Аз се смея насилено и фалшиво и звучи откачено дори в моите уши. Хората се извръщат и ни гледат.

— Извинението се приема! Това е праистория! — После хуквам. Бягам по-бързо от всякога. Чак до момичешката съблекалня.

Как се е случило това?

Свличам се на пода. Сънувала съм как се появявам гола в училище. Сънувала съм и комбинация: че отивам гола в друг клас и съм забравила да си науча за изпит; и друга комбинация — гола-изпит-някой-се-опитва-да-ме-убие. Това е същото, но умножено по безкрайност.

А после, защото вече няма какво друго да направя, вадя писмото от плика и го чета.

Скъпи Питър К,

Първо на първо, няма да те наричам Кавински. Ти си мислиш, че е готино изведнъж да започнат да ти викат на фамилия. Само че Кавински звучи като име на стар човек с дълга бяла брада.

Знаеш ли, че когато ме целуна, аз се влюбих в теб? Понякога си мисля, че знаеш. Определено знаеш. И знаеш ли защо? Защото ти си мислиш, че ВСИЧКИ те обичат, Питър. Точно това най-много мразя в теб. Защото наистина всички те обичат. Включително и аз. Преди. Вече не.

Ето и най-лошите ти качества:

Оригваш се и не се извиняваш. Просто предполагаш, че всички ще го сметнат за очарователно. А ако не, на кого му пука, нали? Не! На теб ти пука. На теб много ти пука какво мислят хората.

Винаги вземаш последното парче пица. Никога не питаш дали го иска някой друг. Това е грубо.

Ти си добър във всичко. Прекалено добър. Би могъл да дадеш и на другите шанс да бъдат добри, но не го правиш.

Целуна ме без причина. Макар да знаех, че харесваш Джен, и ти знаеше, че харесваш Джен, и Джен знаеше, че харесваш нея. Но ти все пак го направи. Просто защото можеше. Наистина искам да разбера: Защо ми го причини? Първата ми целувка трябваше да е специална. Чела съм за това, усещането трябва да е, сякаш се взривяват фойерверки и падат мълнии, чуваш как вълни се разбиват в ушите ти. А аз нищо такова не почувствах. Заради теб тя беше толкова неспециална, колкото неспециална може да бъде една целувка.

И най-лошото е, че именно тази тъпа никаква целувка ме накара да те харесвам. Никога не те бях харесвала. Джен все казваше, че ти си най-хубавото момче в нашия клас, и аз се съгласявах, защото ти си такъв. Но все пак не виждах нищо привлекателно в теб. Много хора изглеждат добре. Това не ги прави интересни, забележителни или готини.

Може би ти точно заради това ме целуна. За да установиш умствен контрол над мен, да ме накараш да те видя по този начин. Стана. Малкият ти номер проработи. Оттогава те виждам. Отблизо лицето ти е не просто хубаво, а направо красиво. Колко красиви момчета си виждал? За мен беше само едно. Ти. Мисля, че е най-вече заради миглите ти. Имаш много дълги мигли. Нечестно дълги.

Макар че не го заслужаваш, ще премина към всички неща, които харесвам(х) в теб:

Веднъж в час по физика никой не искаше да работи с Джефри Сътълман, защото той миришеше гадно, а ти прояви желание, сякаш не е кой знае какво. Внезапно всички решиха, че Джефри не е чак толкова лош.

Все още си в хора, макар че всички останали момчета отидоха в група или оркестър. Дори пееш сола. И танцуваш, без да се притесняваш.

Ти последен от момчетата порасна висок. А сега си най-високият, но сякаш си си го заслужил. Освен това, когато беше нисък, на никого не му пукаше, че си нисък — момичетата пак те харесваха, а момчетата те избираха първи за баскетбол по физическо.

След като ме целуна, те харесвах до края на седми клас и голяма част от осми. Не беше лесно да те гледам с Джен, как се държите за ръце и тичате към автобуса. Ти вероятно я караш да се чувства много специална. Защото това е твоят талант, нали? Ти умееш да накараш хората да се чувстват специални.

Знаеш ли какво е да харесваш някого толкова много, че да не можеш да издържаш и да знаеш, че той никога няма да чувства същото към теб? Вероятно не. Хората като теб не страдат от подобни неща. Стана по-лесно, когато Джен се премести и вече не бяхме приятелки. Поне тогава не трябваше да слушам за това.

А сега, когато годината почти приключи, знам със сигурност, че и аз съм приключила с теб. Вече имам имунитет към теб, Питър. С гордост мога да кажа, че съм единственото момиче в училището, което е имунизирано срещу чара на Питър Кавински. Само защото в седми клас (и значителна част от осми) поех доста голяма доза от теб. Сега никога няма да се тревожа да не те прихвана отново. Какво облекчение! Обзалагам се, че ако някога те целуна пак, определено ще прихвана нещо, но няма да е любов. Ще е БППП!

Лара Джийн Сонг