Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (13)

12

Ето как срещнах Джош. Бяхме устроили чаен пикник за плюшените мечета на задната морава с истински чай и мъфини. Трябваше да е в задния двор, че да не ни вижда никой. Бях на единайсет, твърде голяма за това, а Марго на тринайсет — твърде, твърде голяма. Идеята ми хрумна, защото го бях прочела в една книга. Благодарение на Кити можех да се престоря, че е заради нея, и убедих Марго да играе с нас. Мама беше починала преди година и оттогава Марго рядко отказваше на нещо, щом е заради Кити.

Бяхме подредили всичко на старото бебешко одеялце на Марго, което беше синьо на врабченца. Аз бях сложила нащърбения сервиз за чай на Марго, минимъфини с боровинки и гранулирана захар, която накарах татко да купи от бакалията, и по едно плюшено мече за всяка от нас. Бяхме с шапки по мое настояване: „Трябва да сте с шапка на чаено парти“ — повтарях, докато Марго накрая сложи нейната само за да млъкна. Тя беше със сламената градинарска шапка на мама, Кити — с тенис козирка, а аз се бях издокарала със старата кожена шапка на баба, като й забучих няколко пластмасови цветя отгоре.

Тъкмо наливах хладкия чай от термоса в чашите, когато Джош се появи на оградата и започна да ни зяпа. Предния месец от стаята за игри на горния етаж бяхме гледали настаняването им в съседната къща. Надявахме се на момичета и когато видяхме новодомците да свалят от камиона момчешко колело, се върнахме към заниманията си.

Джош седна на оградата, без да каже нищо, и Марго направо замръзна от смущение; бузите й почервеняха, но не свали шапката. Кити му извика:

— Здравей, момче.

— Здрасти — рече той.

Косата му беше рошава и той не спираше да я отмята от очите си. Беше с червена тениска с дупка на рамото.

Кити го попита:

— Как се казваш?

— Джош.

— Трябва да играеш с нас, Джош — изкомандва го тя.

И той го направи.

Тогава не знаех колко важно ще стане това момче за мен и за хората, които обичам най-много. Но дори да знаех, бих ли могла да сторя нещо различно? Тогава нямаше да сме аз и той.