Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (12)

11

В неделя татко прави лазаня. Той й слага и салца с черен боб, за да я джазира, и може би звучи ужасно, но всъщност е вкусно и бобът изобщо не се усеща. Джош също се отбива и изяжда три порции, което доставя голямо удоволствие на татко. Когато на вечерята се споменава името на Марго, аз поглеждам Джош и виждам, че се сковава. Мъчно ми е за него. Кити сигурно също забелязва, защото променя темата на десерта, който е браунита с фъстъчено масло, които съм изпекла следобед.

Тъй като татко е сготвил, ние, децата, трябва да почистим кухнята. Той използва всяка налична тенджера, когато прави лазаня, затова пада голямо чистене, но си струва.

След това тримата се отпускаме пред телевизора. Неделя вечер е, но не се усеща неделно вечерно настроение, защото утре е Денят на труда и ни остава само един ден преди началото на училището. Кити се занимава с колажа си с кучета, каква изненада!

— Коя порода ти харесва най-много? — пита я Джош.

Кити отговоря мълниеносно:

— „Акита“.

— Мъжко или женско?

Пак бърз отговор.

— Мъжко.

— Как ще го кръстиш?

Кити се колебае и аз знам защо. Превъртам се и я щипя по босия крак.

— Знам как ще го кръстиш — припявам.

— Млъквай, Лара Джийн! — пищи тя.

Сега вече съм привлякла вниманието на Джош.

— Хайде, кажи ни — моли той.

Поглеждам Кити и срещам кръвнишкия й поглед.

— Няма значение — отвръщам, внезапно притеснена. Кити е най-малката, но не е човек, с когото можеш да се закачаш.

Тогава Джош ме дърпа за вързаната на опашка коса и казва:

— О, хайде, Лара Джийн! Не ни дръж в напрежение.

Надигам се на лакът и Кити се опитва да ми запуши устата с длан.

Аз казвам през смях:

— На момчето, което харесва.

— Млъкни, Лара Джийн, млъкни!

Кити ме рита и без да иска, скъсва една от снимките на кучетата. Надава вик, пада на колене и я оглежда. Лицето й е зачервено от усилието да не се разплаче. Чувствам се като пълен задник. Сядам и се опитвам да я прегърна за извинение, но тя се извърта и ме рита толкова силно по крака, че изпъшквам. Вземам снимката и се опитвам да я залепя, но преди да успея, Кити я дърпа от ръцете ми и я дава на Джош.

— Джош, оправи я. Лара Джийн я повреди.

— Кити, само се закачах — роптая аз. Нямаше да кажа името на момчето. Никога не бих го направила.

Тя не ми обръща внимание, а Джош приглажда снимката и с концентрацията на хирург залепва двете парченца. Избърсва чело.

— Оф! Мисля, че стана.

Ръкопляскам и опитвам да уловя погледа на Кити, но тя не ме поглежда. Знам, че си го заслужих. Момчето, по което Кити си пада, е Джош.

Кити издърпва колажа си от Джош и казва сковано:

— Ще се кача горе да продължа. Лека нощ, Джош.

— Лека, Кити — отвръща той.

Аз казвам плахо:

— Лека нощ, Кити — но тя вече тича по стълбите и не ми отговаря.

Когато чуваме, че вратата на стаята й се затваря, Джош се обръща към мен.

— Много го загази.

— Знам. — Имам гадно усещане в стомаха. Защо го направих? Още докато го правех, знаех, че не бива. Марго никога не би ми причинила такова нещо. От големите сестри не се очаква да се държат така с малките, особено когато съм толкова по-голяма от Кити.

— Кого харесва хлапето?

— Едно момче от училище.

Джош въздъхва.

— Че не е ли малка да си пада по момчета? Струва ми се твърде малка за такива неща.

— Аз си падах по момчета, когато бях на девет — казвам му. Все още мисля за Кити. Чудя се как да я накарам да ми се отсърди. Имам чувството, че този път няма да мина с курабийки.

— Кой е? — пита Джош.

— Кой какво? — Може би ако успея да убедя татко да й купи кученце…

— Кое е първото момче, по което си падаше?

— Ами… Първата ми истинска тръпка ли? — Случваше ми се в детската градина, в първи и във втори клас, доста често, но те всъщност не се броят. — Първото, което има значение ли?

— Разбира се.

— Ами… предполагам, че Питър Кавински.

Джош буквално се задавя.

— Кавински? Майтапиш ли се? Той е толкова очевиден. Мислех си, че ти би харесала някой по-… не знам, не толкова очевиден. Питър Кавински е такова клише. Той е като картонен макет на „готин тип“ от филм за гимназисти.

Свивам рамене.

— Ти попита.

— Леле… — казва той и клати глава. — Просто… леле.

— Той тогава беше друг. Искам да кажа, че пак си беше Питър, но не чак толкова. — Джош не изглежда убеден и аз добавям: — Ти си момче, затова не можеш да разбереш за какво говоря.

— Права си. Не разбирам!

— Хей, ами ти нали си падаше по госпожица Ротсчайлд!

Сега е негов ред да почервенее.

— Тя беше много красива тогава!

— Да бе — поглеждам го многозначително. — Тя беше „много красива“. — Съседката от отсрещната къща, госпожица Ротсчайлд, косеше моравата си по хавлиени шорти и горнище на бански. По онова време съседските момчета се събираха да играят в двора на Джош — удобно близо.

— Както и да е, тя не ми е първата тръпка.

— Не е ли?

— Не. Ти беше.

Трябват ми няколко секунди да смеля това. Дори тогава успявам да изрека само:

— Ъ?

— Когато се нанесохме тук, преди още да те опозная добре. — Изритвам го в пищяла заради това и той изохква. — Тогава бях на дванайсет, а ти на единайсет. Дадох ти да караш моята тротинетка, не помниш ли? Най-ценното ми притежание. Събирах за нея пари цели два рождени дни. И ти позволих да се повозиш.

— Реших, че просто си щедър.

— Ти я счупи и хубаво се ожули — продължава той. — Помниш ли?

— Да, помня, че ти плака.

— Не съм плакал. Бях разбираемо разстроен. И това беше краят на малката ми тръпка. — Той става да си върви и излизаме в коридора.

Преди да отвори вратата, Джош се обръща и ми казва:

— Не знам какво щях да правя, ако не беше наблизо, след… като Марго ме разкара. — Лицето му става розово под сладките лунички по бузите. — Ти ми помагаш да продължа, Лара Джийн. — Той ме поглежда и аз чувствам отново всичко — всеки спомен, всеки прекаран заедно миг. После ме прегръща бързо и силно и изчезва в тъмното.

Стоя пред отворената врата и мислите в главата ми се щурат толкова бързо и неочаквано, че не мога да възпра една от тях: „Ако беше мой, никога нямаше да скъсам с теб, никога, никога“.